Христо Пощаков
Отмъщението

Това се случи в една слънчева неделна утрин, която не проникваше през лишената от прозорец лъскава баня. Ханс се бе върнал в нея за да дооправи възела на вратовръзката си, когато собственото му отражение протегна ръка през огледалото, дръпна ревера на сакото му и го накара да помисли, че халюцинира. След това се видя оплезен, с пръсти, раздвижени в неприличен жест пред собствения му нос, и разбра, че положението е твърде сериозно. Собственото му изображение, станало ненормално, отказваше да повтаря жестовете му, бе се изплъзнало от контрол и отказваше да се подчинява.

Ако Ханс се усмихнеше, то се намръщваше. Ако се почешеше зад ухото, то си бъркаше с пръст в носа. Несъмнено злокобният бунт целеше да премахне диктатурата на точно отразените мимики и движения.

Ханс неочаквано се почувства нещастен, някакси измамен от себе си. „Как ще се бръсна за в бъдеще? — помисли си ужасен. — Това срещу мене не се държи човешки!“

В потвърждение на съмненията му изображението отново протегна ръка, хвана го за косата и садистично я дръпна.

— Гад такава! — извика притежателят й и окончателно се убеди в реалността на фактите, а те излизаха извън рамките на нормалното.

„Може би трябва да се посъветвам с някого“ — реши той и светкавично угаси луминисцентното осветление. Преди да напусне потъналата в тъмнина баня, усети удар по тила си. „Дори на тъмно се държи агресивно! — констатира с изумление. — Какво свръхнахалство!“

Затвори с известен страх вратата зад себе си, премина по коридора и влезе в спретнатата кухня, за да закуси с приготвения вече сандвич. И там, в тази свещена част на жилището му, собственото изображение продължи да го преследва. Гримасничеше от никелираната повърхност на тостера, танцуваше дивашки танци по чайника, правеше неприлични физиономии от стъклата на стенния шкаф.

„Дали съм в ред? — зададе си Ханс съвсем конкретен въпрос. — Защо да не направя разходка из градския парк? Там ще обсъдя на спокойствие създаденото положение, а после ще реша дали имам нужда от съвет.“

Пастелната зеленина на дърветата действаше ободрително, трелите на птичките постепенно изтриваха предишния спомен за неприятните изживявания. Алеята водеше към декоративно мостче, извило снага над тъмните води на изкуствено езеро, в което лениво плуваха стада червени рибки. Ханс обичаше да ги съзерцава и се облегна на перилата, но между тях се появи нещо отвратително грозно, което започна да се криви подигравателно — изглежда изображението му бе подивяло напълно.

— Ааа! — изрева той и тялото му изчезна сред тъмните кръгове разплискана вода, по чиито гребени пробляскваха студени искрици.