Петко Тодоров
Дрямка

Er träumt…

Heine

Сетня зареда коледари щу се прибра, повтор петли не бяха пропяли, рано отзарана екна черковната камбана, дол и бърдо разбуди околовръст; всред тъмни и висини като голям неизгледен фенер заблестяха високите прозорци на кубето и след малко по тесните пъртини между плетищата се запъти пременено мало и голямо свещ пред Христовата икона да запалят. А щом се поразведри и вирнатите по покриви комини подадоха един друг знак, задимиха, буен огън лумна на камини, па ей по някой час и стар свекър вече сяда в горен кът и по него редом се нареждат и стари и млади. От трудна печалба синове са се върнали, зетьове са на харч веч надвили и с песни и веселби ще славят заедно честит празник цял ден, както от памтивека се е запомнило в стара къща.

Вън е люта зима зазимила, окумени са задрямали стрехи и дървеса, а и партините е затрупал снега, че никой наникъде не може да помръдне. Самотно нататък през широка мера се мярка посърнала дъбравата — тучната трева, по която от тъмни зори до късна вечер блеяха руди агънца, е завила снежна покривка; пусти са гнездата, из които ранобудни птички подкършаха волни песни, стърчат ошмулени шубърците, лятос из които перпелеше с криле пъдпъдъка, а онемял е под леда и ромонливия поток, по който в потайна доба вили-самовили водят сури си елени на водопой…

Увиснали със скреж грани дремят сънливо, тук-таме по снега са замръзнали леките дири на заек, прелитнал случайно и изчезнал всред самотата и нищо не пошушва, нищо не помръдва околовръст. От пладня още се заздрачва и сладка дрямка хваща да бори дъбравата. Като насън привиждат й се бъдни дни — сладък блян, що ден и нощ милее…

— Нека малък сечко със сетни виелици да се подърли още с нейните върхари, скоро тя ще хвърли парцалива наметка, ще се отърси, ще разкърше стволясти клони и щом през Балкана прелитне млада пролет, като я окиче с зелена премяна, скъп армаган, донесен чак от юг през земи и морета, цяло село ще дойде тук по Гергьовден да й се почуди. — Всеки курбан вакло агне ще заколи, стари ще се черпят и благославят с благо вино, а младите отдели ще се на самодивското хорище, на лека люлка всяко младо да люшне за здраве момата, що на сърце му е оживяла. Лудо-младо, що му сила държи, ще люлее като чевръстокрила лястовица напета девойка, чак до зелени грани ще полети, па с ясен ми глас викна ще волно песен да запее. Волна песен, що припяват като жалба по първо либе жадени изгори навред по широки тракийски полета. В летен зной всред нива жътвар сноп е оставял да я слуша, морен друмник на раздуме сам е замръквал песнопойка да види. — Знайна е песента на мала мома, що на месечина в ясна нощ китка е китела. Че рано в зори мило либе с врана коня ще да мине край порти, дълга пътя преко Влашко и Богданско чак до Будим-град ще да бие, тежки кярове по гурбет да гони. Ще го спре пред порти малка мома с наричана китка. Ще му каже нека и той знае: Дребни бисер момини сълзи — туй са сълзи що тя ще пролива, кога в късни нощи-полунощи всяка се отбие на седене и девойка сама се завърне, ран босилек — благи момини сънища; невян, смил и румена ружа — всички пак са жалби и разтуха вечер по извор, сутрин по беленки… Че през цяло лято тя саминка ще го мисли. По кого той хабер ще й прати, кога жалба на сърце й падне кой ще я раздума; ще посмей ли поплака да стори бар пред дружки верни?…

И мома ще пее, а гора ще да отпява!…