Томас Стърнс Елиът
Кухите хора

Миста Курц — той умрял.^[1]

Едно пени за стария Гай!^[2]

I

Ние сме кухите хора

ние сме натъпканите хора

покланяме се заедно

шлемове пълни със слама. Уви!

И сухите ни гласове, когато

зашепнем заедно,

са тихи и безсмислени

като вятър в сухата трева

или като миши стъпки върху счупено стъкло

в нашия сух килер

 

очертание без форма, нюанс без цвят,

парализирана сила, жест без движение

 

Тези, които пресякоха с отворени очи

другото царство на смъртта

ни помнят — ако изобщо ни помнят —

не като загубени устремени души, а само

като кухите хора

натъпканите хора.

II

Очите, които не смея да срещна й сънища

в сънищното царство на смъртта

те не се явяват:

там, очите са

слънчеви лъчи по счупена колона

 

там, едно дърво се люлее

и гласовете са

вътре в пеенето на вятъра

по-далечни и тържествени

от падаща звезда.

 

Нека да не доближавам

сънищното място на смъртта

нека също да надяна

такива свободни дегизировки

палто на плъх, гарванова кожа, пресечени петолиния

на нивата

и да се държа както вятърът се държи

да не доближавам —

 

не тази крайна среща

в помръкналото царство

III

Това е мъртвата земя

това е кактусова земя

тук каменните идоли

се издигат, тук получават

просбите от ръката на мъртвеца

под мигането на падаща звезда.

 

Така е то

в другото царство на смъртта

да се будиш сам

в часа когато ние

треперим от нежност

устни които биха целували

образуват молитви към счупения камък.

IV

Очите не са тук

няма очи тук

в тая долина на умиращи звезди

в тая куха долина

тая счупена челюст на нашите изгубени царства

в това последно място за срещи

опипваме заедно

и избягваме говора

събрани върху този бряг на подутата река

без зрение, освен когато

очите отново се появяват

като вечната звезда

многолистна роза

в помръкналото царство на смъртта.

Надежда само

за празни хора.

V

Хайде да се завъртим около бодливата круша

бодливата круша бодливата круша,

хайде да се завъртим около бодливата круша

в пет часа сутринта.

 

        Между идеята

        и реалността

        между движението

        и действието

        пада Сянката

                        Защото Твое е царството^[3]

        Между понятието

        и творението

        между чувството

        и отговора

        пада Сянката

                        Животът е много дълъг

        Между желанието

        и гърченето

        между мощността

        и съществованието

        между същността

        и падението

        пада Сянката

                        Защото Твое е царството

        Защото Твое е

        Животът е

        защото Твое е Цар…

 

По тоя път светът завършва

по тоя път светът завършва

по тоя път светът завършва

не със взрив а с хленч.