Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gerontion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe(2010)
Корекция
NomaD(2010)

Издание:

Томас Стърнс Елиът. Избрани стихове

Послеслов: Владимир Левчев

Съставител на бележките: Владимир Левчев

Рецензент: Александър Шурбанов

Водещ редактор: Федя Филкова

 

Английска. Първо и второ издание

 

Редактор: Владимир Трендафилов

Редактор на издателството: София Бранц

Художник: Стефан Груев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 70×90/32. Тираж: 2,000. Печатни коли: 7,50

 

ЕООД „Народна култура“ — София

ДФ „Полиграфически комбинат“ — София

Народна култура, София, 1993

ISBN–954–04–0075–9

 

Книгата е издадена с конкурс на Националния център по книгоиздаване.

 

T. S. Eliot. The Complete Poems and Plays, Faber and Faber, London, 1969

История

  1. —Добавяне (сканиране: sir_Ivanhoe, корекция: NomaD)

Ти нямаш всъщност

ни младост, нито старост, а и двете

ги виждаш като в дрямка след обяд.[1]

 

Ето ме, старец през този месец на засуха,

едно момче ми чете и чакам дъжд.

Не съм бил никога пред Горещите порти[2],

не съм воювал в топлия дъжд,

нито с коляно дълбоко в соленото блато, меч издигнал,

хапан от мухите, съм воювал.

Моят дом е гниещ дом.

Над прозореца евреинът се мъдри, собственикът —

пръкнал се във антверпенска кафетерия,

окраставял във Брюксел, в Лондон се закърпил и олющил.

Козелът кашля нощем по полето над главата ми;

скали, мъх, тлъстига, железа, екскременти.

Жената домакинства в кухнята, донася чая,

киха вечер, ръчка гневното огнище.

 

                А аз съм старец,

глава помътена сред ветрени пространства.

 

Личби минават за чудеса. „Искаме да видим личба!“[3]

Словото вътре в слово, неспособно да (изкаже слово,

с мрак повито. В младостта на годината

дойде Христос тигърът

 

в покварения май, сред кучи дрян и кестени, цъфтящи юдови дървета,

за да бъде изяден, да бъде раздаден, да бъде изпит

между шепоти; от господин Силверо

с ласкави ръце, в Лимож,

където крачеше нощем в съседната стая;

от Хакагава, който се кланя сред Тицианите;

от мадам Де Торнкис, в тъмната стая

местеща свещите; от фройлайн фон Кули, Празни совалки

изтъкават вятъра. Не виждам духове,

аз — старец в дом, изложен на течения

под ветрения рид.

 

Но след такова знание — какво опрощение? И помисли —

историята има множество заплетени галерии,

коварни коридори,

изходи, прилъгва ни със шепнещи амбиции,

подвежда ни със суети. И помисли —

тя дава, но когато сме с разсеяно внимание,

тя дава, но така измамно, безразборно,

че даването умножава нашето жадуване. Тя твърде късно дава

това, което не е вече и за вярване, или ако все още е за вярване,

е само в спомените — само преразгледан порив. Дава твърде рано

в незаякналите ни ръце това, което — казваме си — може и без него,

докато отказът ни породи страха. И помисли,

че ни страхът, ни смелостта ще ни спасят. Пороци неестествени

са на героизма ни наследници. Към добродетели

ни тласкат нашите нагли престъпления.

Такива сълзи се отрониха от райското, плодящо гняв дърво.

 

И ето — тигърът скача в новата година. Нас поглъща. Помисли накрая —

не сме достигнали до заключение, когато вече аз

се вкочанясвам в този дом под наем. Помисли накрая —

аз не безцелно разигравам този театър

и не защото ме възбуждат

назадничави демони.

Бих искал да те срещна откровено.

Аз, който до сърцето ти бях близък, бях оттам прогонен,

за да изгубя красотата в страхове и страховете в мъки,

Изгубих си страстта: нима е нужно да я съхранявам,

щом съхраняваното винаги се извращава?

Изгубих зрението си и обонянието, слуха, вкуса и осезанието.

ще ми помогнат ли да те докосна?

 

Те с хиляди дребни измами продължават

прихода от своето изстинало бълнуване.

С пикантни сосове, когато чувството изстива,

дразнят ципата — множат многообразието

в пустиня от огледала. Ала какво да прави паякът —

нима ще се откаже да работи? Житоядът

ще се бави ли? Госпожа Кемъл, Фреска, Де Баяж — завихрят се

отвъд кръженето на разтрепераната Мечка[4] — там,

където атомите се разпадат. Чайка плува срещу вятъра във ветрените проливи

на Бел Ил или бърза към Хорн. И падат

бели пера в снеговете, Гълфстриймът зове,

пасатите отвяват стареца

към сънен край.

 

                Наематели на къщата:

мисли на сухия мозък през сушав сезон.

Бележки

[0] Латинска, а в нашия превод българска транслитерация на гръцката дума „старче“.

[1] У. Шекспир. „Мяра за мяра“. Пасаж от монолога, в който князът убеждава осъдения на смърт Клавдио, че смъртта е по-добра от живота.

[2] Превод от гръцки на името Термопили.

[3] Матей, 12:38. С тези думи невярващите фарисеи карат Христос да докаже своята божественост.

[4] Голямата мечка. Според класическите представи грешниците за наказание били пращани в центробежна орбита, която ги отнасяла отвъд пространството.

Край