Румяна Каменска-Донкова
Откритие

Прелиствам бавно старите си стихове,

на чувствата неравните пътеки.

Нетърпеливи, спомените сипят се,

с жестока яркост ме пронизва всеки.

 

Сиротното ми детство е пред мене,

познало рано как скръбта убива,

усмихва се през сълзи, победено

от простия стремеж да съм щастлива.

 

С ревнива жажда в думите заключвах

тъгата, любовта несподелена.

От грешките урока ненаучила,

грешеше пак душата ми ранена.

 

На младостта ми радостите прости

животът равнодушно ми отказа.

Студът и самотата бяха гости

на всеки мой неотпразнуван празник.

 

Преследвана от чувство за бездомност,

защо живея трескаво се питах —

на листа бял, печално, като в гробница

обречени заспиваха мечтите.

 

На много богове неволно служих,

потънала на делника в безкрая.

Обзета от непобедима нужда

жадувах Тебе, Отче, да позная.

 

Защо бе нужно да се лутам дълго,

да търся радостта неизживяна?

От виковете в себе си погълната

гласа Ти благ защо не чух по-рано?

 

В безпътицата Ти си ми помагал —

лъч светлина сред облаците гъсти —

дар си ми дал — в стих болката да слагам,

сърцето ми за да не се разкъса.

 

Как да намеря думите не зная,

затрогната от тайната едничка,

че никой друг, дори и да желае,

не може като Теб да ме обича.