Румяна Каменска-Донкова
Светло

Плътна завеса скрива от мене

на всеки слънчев лъч светлината.

Неща, за всички обикновени,

за мен са тайни и непонятни.

 

Не знам как сутрин леко зората

с розови пръсти мрака изтрива,

на огнения залез тъгата

как с красотата странно се слива.

 

Не знам звездите как украсяват

на небесата синята дреха,

в поглед помръкнал как засияват

сълзи на радост, вик за утеха.

 

В кротки очи не търся спасение

от безнадеждност в дните студени,

не съм потъвала уморена

в топлия необят на зеленото.

 

Чужди и свои аз призовавам,

капка приятелство да получа.

Света ми странен те отминават —

страшно им става или пък скучно.

 

Трепва в гласа им тиха досада,

жалост стаена и безразличие.

Чакайте, спрете, нося ви радост,

истинска радост нося за всички.

 

Задоволило моята жажда,

блика във мене изворче скрито.

С думи не може да се разкаже,

трябва със вяра да се опита.

 

Срещнах приятел, казва се Верен.

Света ми беден мъдро подрежда.

Смисъл в живота за да намеря

сам се превърна в жива надежда.

 

Гласът Божествен все ми нашепва,

че съм за Него нужна и ценна,

че на Голгота за мен се жертва

Създателят на цяла Вселена.