Румяна Каменска-Донкова
Нечакана радост

След бляскавия шум на рецитала

душата ми отново е сама.

От делничност и болка натежала,

смирено се прибирам у дома.

 

Протяга алчно пипалата мракът,

към моята самотност той пълзи,

а пред вратата като гост нечакан

стои букетче момини сълзи.

 

Не зная от кого са и не питам,

разбирам само с тиха яснота:

една човешка тайна неоткрита

е чакала пред моята врата.

 

Събрал е някой стръкчета надежда,

грижливо после ги обвил с листа,

та студ и слънце да не ги повреждат,

да устояват на случайността.

 

Цветчетата като вълшебни капки

спасяват ме от празния ми ден.

Добра всеопрощаваща загадка

присяда тихо вечерта до мен.

 

Един копнеж, забравен от години,

като вълна се връща и сега

пак искам нещо в дните ми да има,

не зная Бог, човек или съдба —

 

надеждите ми мъдро да запази

на разума в безсмъртните листа,

сред ледове от болка и омраза

да процъфтява тихо радостта.