Фредерик Пол, Фредерик Арнолд Камер-младши
Когато времето полудя (4)

ГРАДЪТ НА ЖИВИЯ УЖАС

Уеб забрави дори момичето, стоеше изправен, гледаше мрачното небе и не обръщаше внимание на дъжда, който се изливаше върху вирнатото лице.

— Какъв кораб! — прошепна той. — Боже господи, какъв кораб! — и си помисли, че на него може да се полети към Луната, а може би така постъпват хората на бъдещето...

Съвзе се, когато студът го прониза и зъбите му затракаха. Обърна се към Маги, но нея я нямаше.

— Хей, Маги! Къде си? — завика той.

Храстите се размърдаха и от тях се появи девойката.

— Защо се скри там? — попита Уеб.

— Заради ракетата — каза девойката и напрежението в гласа й обясняваше всичко.

Уеб примижа и продължи да стиска в ръката си пистолета й, после се сепна и объркано й го подаде.

— Прибери го — каза той и попита: — Защо те е страх от ракетата?

Тя мълчаливо взе пистолета и го пъхна в кобура. — До днес съм виждала тези ракети два пъти — каза тя. — Старците в нашата шайка разправяха, че те са последните на света. Първата прилетяла, когато съм била съвсем малка. Тогава изтребили почти цялата банда, оцелелите се измъкнали в гората, а ракетата отлетяла нанякъде. Втората се появила след десетина години. Имаше бомбардировка и пожари. Но екипажът й изглежда не умееше да я управлява и ние успяхме да я съборим. Оттогава не съм виждала ракети.

— Във всеки случай — каза Уеб — ракетата се насочи към града. Може в нея да летят хора със същата униформа, като тези, които са ви бомбардирали. Може да не говорят на разбираем за нас език, но те представляват единствената цивилизация, която ни е известна. Така че продължаваме по същия път. Ако нещо наистина ме тревожи, то е, че тази ракета не е нито от моето, нито от твоето време. Едно е сигурно, индианците не са я построили! — Уеб въздъхна. — Какъв извод би следвало да направим?

Маги сви рамена.

— Изводът е следният — продължи Уеб — с времето е станало нещо неразбираемо. Какво точно — не мога да определя, но фактите са очевидни: ние се сблъскахме с четири, по точно с пет различни епохи, — ако прибавим към сметката и онова страшилище, което преди десет минути се нахвърли... а, да прибавим и тези интересни дръвчета.

— Нещо не разбирам — каза Маги, — за какво става дума.

— Ти дума по дума повтори моя отговор на Рон Дайнин — усмихна се Уеб. — Смятах за безсмислица това, което ми разправяше, а ти по същия начин се отнасяш към моите разсъждения... Беше ми споменала, че с машината на времето са свързани своеобразни ефекти. Като че ли излъчване на някакво поле, като че ли... нещо прилично и струва ми се...

Девойката доверчиво го гледаше и бе уверена, че той непременно ще намери решение на всички загадки.

— Не си спомням — тръсна глава Хилдрът. — Мисля, че това ще изясним в града. Готова ли си да вървиш?

Тя кимна без въодушевление и оптимизъм. Мълчаливо извади пистолета си, провери дали е зареден и го пъхна обратно в кобура. Изправи се и тръгна след Уеб, като хвърляше подозрителни погледи към блатото.

Когато успяха да заобиколят обширното тресавище, дошло като подарък от палеозоя, вече бе успяло да се стъмни. Само редица ниски и плоски хълмове ги деляха от града. Когато се изкачиха на един от тях, видяха своята цел — разляла се в долината и криеща се в настъпилия мрак. В светлината на избухващите мълнии се виждаха очертанията на колоните на здания, стигащи почти до небето и свързани помежду си с тънката паяжина на преходите. Такова нещо Уеб не бе виждал през живота си. Град от друг свят или от приказките. Като не откъсваше очи от вълшебните видения, Маги се отпусна на земята и уморено отметна покрилите челото й мокри коси.

— Ти как мислиш, Уеб, дали ще ни помогнат?

— Трябва да рискуваме — отговори той — заслужава си. Ех, ако знаехме към кого да се обърнем? — Той прокара длан през наболата си брада и с отвращение погледна дрехите си с полепналата по тях кал. — Нищо не ни пречи да се измием, преди да зададем въпросите си на местните жители. Уверен съм — те ще ни помогнат. Кой друг освен ангели биха построили такава красота.

Бързо се отправиха и започнаха да се спускат по хълма, като се спъваха на всяка крачка. Дъждът спря, но облаците останаха плътни и закриваха Луната. След десет минути се оказаха на някакъв път с необикновена форма — вдлъбнат, сякаш широка тръба е била разрязана по дължината и равните половинки са били вбити в земята. Прав като стрела той водеше към града, без да прави завой или да има разклонения. Двамата неволни пътешественици във времето бързо вървяха по равната пружинираща повърхност, готови всеки момент да се скрият в случай на опасност сред дърветата край банкета.

Докато вървяха по него не чуха нито един звук, освен далечното писукане на нощните птици. И влязоха в града съвсем неочаквано за себе си. Обкръжиха ги грамадни здания. Едноетажни предградия, с каквито бе свикнал Хилдрът, въобще липсваха. Навсякъде бе тъмно като в гроб. И тишина!

Черните грамади на зданията се различаваха само защото бяха по-черни от обкръжаващата ги нощ. В зловещата тъмнина те приличаха на безформени сенки, които се простираха до самите небеса. Подметките на Уеб затракаха по паважа, а отчетливото ехо на тези стъпки се отразяваше от стените. Той се спря и прошепна:

— Маги!

Девойката се прилепи към него и той усети как тя трепери.

— Дръж се близо до мен — каза й той. — Гледай да не изоставаш, каквото и да се случи.

— Добре — прошепна тя.

— Уеб!

— Какво?

— Струва ми се — зад нас някой дебне.

Вслуша се в тъмнината — тишина, ако не се смятат неясните далечни шумове.

— Няма никой — каза той и улови ехото на въздъхването.

— Сигурно ми се е сторило — каза и още по-плътно се притисна.

Така изминаха още почти четвърт миля, без да виждат и да чуват. Чу се шум — някой се приближаваше. Или нещо. То се движеше, като забавно сумтеше. Мигновено люгерът се оказа в ръката на Уеб. Притисна се към стената и с дланта си заопипва. Откри някакъв отвор и влезе в него, като вмъкна и девойката. Обкръжи ги абсолютна тъмнина. Пъхтенето се приближи, стана гръмко и отчетливо, премина край тях и се отдалечи. Можеше да се различат извитите очертания на голямото костенуркоподобно тяло, което бързо премина по улицата. Напълно бе възможно това да е някаква машина, но Уеб се съмняваше, че подобни звуци могат да се издават от механизми.

Уеб се върна обратно в тъмнината и потърси девойката.

Тя беше изчезнала...

— Маги — тихо повика той. — Маги! — и от пристъпа на див ужас дишането му секна. — Къде си! — и започна трескаво да я търси, като се блъскаше само в грапави стени. На улицата се раздадоха неясни звуци, но той не им обърна внимание.

— Маги! — завика с пълен глас и заудря с юмруци по стените, като се надяваше, че така ще успее да разтвори тайната врата, която бе погълнала девойката. Щом пристъпът на гняв премина и се убеди, че нищо няма да постигне, се обърна към улицата. Звуците се приближиха и се оказаха добре различими гласове — тихи, предпазливи, но разбираеми.

— Там вдясно има врата и в нея стои някой.

— Сам е. Светни. Ако не е гражданин, стреляй!

Уеб не изчака изстрела. Усети докосването на топлина и се удиви, но си спомни за инфрачервените прицели, с които се бе запознал на войната и реши да действа. Топлината бавно се движеше по тялото, лицето и ръцете. Бързо се измъкна от нишата. Зад гърба му се чу изумен вопъл. Побягна по улицата. Блесна светлина. Плясък на електрически заряд прониза тъмнината и Удари стената до него. От проядената дупка се показаха парчета арматурно желязо, а разтопени капки метал изгориха тялото му. Тъмнината отново се събра, а след избухването стана още по-непроницаема. Уеб се метна към един страничен проход, който бе успял да забележи, очаквайки следващия изстрел, той наведе напред глава и побягна нагоре по безкраен спираловиден спусък. От двете страни го притискаха каменни стени, а той бягаше и бягаше... Краката се напълниха с олово, а изкачването продължаваше. Преследвачите го следваха наблизо. Чуваше гласовете им, а от изстрелите го пазеха стените. Когато пътят го изведе на открито и равно пространство, той падна от неочакваност, но веднага скочи и продължи да бяга.

Този път щастието го напусна... Раздадоха се викове. Пореден изстрел. Избухването бе съвсем близко. Взривната вълна го пое и заедно с капките разтопен камък го хвърли на земята. Паважът се разтвори под него, той трескаво зашари с ръце да се задържи за нещо, за секунда успя и...

— Каква гадост! — изруга, пръстите се разтвориха и полетя в черната бездна.

Свести се под купол на зловещо червено небе. Лежеше по гръб. Мъчително искаше да пие. Огън прегаряше тялото му, а съзнанието се подмяташе от вълните на кървава мъгла. От палещите небеса към него се протегна изкривен уродлив пръст, с научна цел го натисна по гърдите, а писклив глас посъветва:

— Пребъркай му джобовете, Тим. И не се бой, мъртъв е като дядо ми, бог да го прости.

Бълнуванията се пръснаха като сапунен мехур. Застена и отвори очи. Над него, зяпнало се бе навело грозно джудже. Удивлението на лицето скриваше глупостта на алчните му очи.

— Вода! — изстена Уеб. Джуджето се дръпна.

— Та той е жив, Кронер — промълви то и в гласът му се настаниха нотки на обвинение.

Сбръчканото лице на спътника му се мярна пред замъгления поглед на Уеб. Още един чифт очи се впиха в него.

— Гледай ти, сякаш е наистина жив? — подозрително каза вторият.

— Вода! Моля, вода! — прошепна Уеб. — Помогнете ми.

— Да има да вземаш! — заскърцаха джуджетата и от страх се дръпнаха настрани. — Както виждаме ти си трог. Ако те спасим, ще ни се отплатиш със зло. — И те побързаха да избягат, шумейки с дребните си криви крака като мишки.

Цветът на небето беше направо непоносим. Затова пък слънцето наистина се виждаше. Уеб се закашля тежко и същевременно забеляза, че се намира в дълбок ров. Колко време бе пролежал така, не успя да прецени. Потърси с очи двамата дребни парцаливци, но и от тях нямаше и следа.

Очите сами се затваряха, когато чу познатите стъпки — джуджетата се връщаха, а до тях някой мощен и едър уверено вървеше. Върху лицето на Уеб падна сянка. Той извърна глава. В полезрението влязоха груби ботуши, явно част от военна униформа. Над тях мек и неизразителен глас благоволи да произнесе:

— Ти си много издръжлив трог?

Уеб откъсна очи от ботушите и погледна нагоре — над него се извисяваше човек във военна униформа, запасан с ремък, на който се поклащаше манерка.

— Вода! — хрипливо помоли Уеб и си облиза устните.

— Искал да пие — разсмя се високият мъж. Приседна до Уеб и поднесе манерката към устата му. Водата бе топла, но вкусна. Уеб пи жадно, докато човекът каза: — По-бавно! Ще се убиеш. Остави тази работа на нас.

Джуджетата пискливо захихикаха.

— Така, войниче, и ние ще се погрижим за това. — Ние ще се погрижим, а? — тихо произнесе високият. — Така, плъхове нещастни, крадци на гробове, гадни лешояди! Хайде, изчезвайте, докато не съм насъскал по вас този трог!

Джуджетата зачирикаха ужасени и като с махване на вълшебна пръчица, изчезнаха с тихо шумолене. Високият гръмко се разсмя.

— Ама че сган! Е, след време, в един прекрасен ден, ние ще очистим от тях града.

Като въздъхна тежко, Уеб се откъсна от манерката. — Благодаря — каза той. — Ти войник ли си?

— Може и така да се нарека — човекът сви рамена. — Иначе казано, аз съм Изкоренител. Основно занимание — изкоренявам троговете, трог!

— Аз не съм трог — протестира Уеб — и не зная дори какво означава това!

Човекът помълча и по изражението му не можеше да се разбере какво мисли за признанието на Хилдрът.

— Погледни — Уеб се отпусна отново на тревата, — моля те, какво ми е на крака, не го чувствам. Разбира се, ако си е на мястото. Не мога да се надигна.

— Приятел, не се вълнувай, краката ти са в ред. Впрочем, имаш ли ги или не, голяма роля не играе. След като те убием, повече няма да ти трябват. И въобще — каза дружелюбно той и го обгърна с поглед. — Пробита ти е дупчица на бедрото. Трябва да извикам кола. Ще издържиш ли без мене няколко минути?

Уеб кимна. Съобразяваше трудно — тялото му просто стенеше, а ушите му бръмчаха. Болката обтягаше дори мускулите на корема. Не можеше дълбоко да поеме въздух, затова реши, че освен раната на бедрото, му са счупени няколко ребра. Опита се да разбере това и се опита да повдигне ръка. Дясната не му се подчини. Остави я на мира и се съсредоточи на лявата. Размърда пръстите й. Премести я на гърдите си. Колкото и бавно да беше това движение, човекът в униформа отскочи настрана. Мигновено извади от широкия си пояс пистолет с дълго и разширено накрая дуло.

— Лежи и не мърдай! — гласът му беше отровно зъл.

— Нищо лошо не искам да правя, приятелю — замря на място Хилдрът. — Ти щеше да повикаш линейка — напомни той раздразнено.

— Бъди спокоен — войникът се отпусна и на устата му се появи усмивка. — Бързата помощ скоро ще пристигне.

Уеб се извърна — трогове, джуджета, ракети — мрачно запресмята. Пред очите му зеленееше трева, малко по-далече стърчаха криви дървета, а зад тях блестяха под лъчите на ранното слънце островърхите покриви на градските здания. Във въздуха бе застинала вълшебната плетеница на висящите преходи.

Къде и кога бе виждал всичко това? Миналата вечер, тук. Нима от мига, когато с Маги се добраха до града, изминаха само няколко часа?

МАГИ! Болката го бе потопила в собствената му душа и бе забравил за девойката. Но сега си спомни... Името й се отрони от устните му съвсем непроизволно. Като поразмисли известно време, реши да не пита войника за нея — най-малкото би било непредпазливо. Изкоренител на трогове! Ако Маги е жива и не са я хванали досега, то най-добрата помощ за нея ще бъде мълчанието му.

„Трог“ — спомни си.

— Всъщност какво е това трог? — заинтересува се Уеб и погледна войника.

Усмирителят изкриви тънките си устни и се усмихна.

— Разиграваш ли ни, трог, а? Е, давай, давай. Все едно, казвай, че не си трог, но си знаеш какви са трогите. Моля, да кажем така: или ти си гражданин и живееш в града, или си трог и се гушиш в някаква воняща пещера. Ти не си гражданин. Следователно ти си трог. А с тях разговорът ни е съвсем кратък, прост и разбираем. А ти разбра ли?

— Не съвсем — измърмори Уеб. — Какво стана с бързата помощ?

— Потърпи малко, трог — ласкаво произнесе войникът. — Сега ще се появи катафалката.