Фредерик Пол, Фредерик Арнолд Камер-младши
Когато времето полудя (2)

ДЪЛБИНИТЕ НА ВРЕМЕТО

Шумът и виковете на полицаите затихнаха и тясната кабина на Хрончо се изпълни с гнетяща тишина. Уеб внимателно докосна вътрешната стена и се опита да открие дали има междина между люка и корпуса.

Рон не откъсваше очи от екрана.

— Тук сме в безопасност — каза той. — Те никога няма да успеят да проникнат вътре. По-добре ми освободи краката.

Шумно проклинайки липсата на свободно пространство, Уеб извади от джоба си ножиците и ги пъхна под лентите, после силно и рязко натисна — чу се характерното щракване и се посипаха искри.

Пръстите на Рон светкавично пробягаха по клавишите на дръжките на креслата.

— Отиваме в миналото — поясни той. — Колкото по-дълбоко се закопаем, толкова по-трудно ще ни открият.

Уеб се просна в мекото кресло и опита да се отпусне, но измъчените мускули отвърнаха с болка. Попипа си лицето и се зарадва, щом се убеди, че костите са цели. „Впрочем не за първи път попадам в сбиване — помисли си Уеб. — Но затова пък в машина на времето досега не ми се бе случвало да седя!“

Рон натисна някакъв педал и машината леко затрептя. Над екрана се разполагаше голям циферблат, приличащ на скоростометър — цифрите по него бързо се сменяха. А по матовата повърхнина на екрана пробягваха призрачни видения — силуети на сгради, които ту се разклащаха, ту се удължаваха нагоре, ту се сплескваха. Накрая той съвсем опустя и това изглежда означаваше, че са стигнали много далеч в миналото, когато хората дори не са знаели какво представлява това „сграда“. На втория екран вниманието на Уеб бе привлечено от някакви избухвания, приличащи на хаотично пулсиращи точки, а след това светенето сякаш се вглъбяваше и се превръщаше в лъкатушна линия с удебеление в центъра. Тази линия известно време трепкаше на екрана, после се разпадаше отново на мъждукащи точки. И всичко това се съпровождаше от тих мелодичен звън.

— Какво е това? — запита Уеб.

Рон мрачно изгледа трептящата линия.

— Това са тези, които ни преследват. Детекторът показва, че друга машина на времето се опитва да се синхронизира с нас. Щом забие звънчето, те са някъде наоколо. — На лицето му се изписа отчаяние. — Догонят ли ни, ще изстрелят електрически заряди. Ако успеят, Хрончо ще спре и те ще ни изпратят обратно по времената ни, като животни, избягали от зоологическата градина.

Поредната змия не само пробяга през екрана, а се превърна в размазано изображение на масивна машина. Хрончо се разклати така, че хората бяха захвърлени към стените.

Преследвачите преминаха съвсем наблизо.

— Уеб — чу се гласът на Рон, — как си?

— Сякаш всичко е наред — отговори Уеб. — Поне така ми се струва.

— Дръж се здраво! Ще се опитам да се откъсна от тях. Опасно е, наистина, но... — той изведнъж се разсмя, — да попаднеш в ръцете им е още по-опасно.

Маневрата бе рязка. Подът стремително се килна като палубата на мощен скутер.

— Това ще ги обърка — тихо се усмихна Рон. — Движим се скокообразно...

Уеб мълчеше. Подсъзнателно усещаше приближаването на бедата.

Преследвачите изскочиха от пустотата и оставиха на екрана следата на траекторията си. Кабината се освети от припламването и подът отново се разклати. Избухванията следваха едно след друго и мълнии ги обвиваха. Хрончо се мяташе на различни страни и... един изстрел го улучи. Завъртяха се около оста, а от механизмите се разнесе пронизителен звук, сякаш бе полудял звуковият генератор.

Всички прибори мигновено излязоха от строя. Свръхздравите стени на Хрончо заподскачаха и корпусът на машината на времето се разпука с пукота на разкъсвано платно. Входният люк се разтвори и двамата спътници се превърнаха в играчки на разбушувалите се слепи сили. Антигравитационното поле се неутрализира и те излетяха като семки на портокал през отвора.

От удара Уеб загуби съзнание.

Щом дойде на себе си, разтърси глава да прогони настанилата се вътре мъгла и се огледа: на няколко ярда от него стоеше Хрончо. Ръбовете на люка бяха изкорубени, а корпусът — обгорял и черен, вече не светеше. Въздухът край машината трептеше като при мараня — изглежда тя не беше изразходвала изцяло запаса си от енергия.

— Уеб! — долетя гласът на Рон, изпълнен докрай с болка.

Хилдрът неуверено се изправи. Намираше се на горска поляна, заобиколена с високи дървета. Духаше лек вятър, листата шумоляха, а въздухът бе свеж и прохладен. Но небето бързо се покриваше с плътни облаци.

Човекът от бъдещето лежеше в тревата по лице и притискаше длани към очите си — дневната светлина бе непоносима за тях. Капки кръв бяха разпръснати около него.

— Дай да ти помогна — ласкаво произнесе Уеб.

— Уви, на това тяло вече не можеш да помогнеш — отговори Рон и гласът му трепереше. — То е съвсем осакатено.

— Не! — възкликна Уеб.

— Така е, повярвай ми! — спря го Дайнин и застена от болка. — Но не мисли, че съжалявам за него. Недъгът... все едно, би ме убил след няколко месеца... Това тяло е безполезно. — Плещите му се напрегнаха от прекомерно усилия и след като се претърколи на хълбок, опря гърба си о грапав пън, закашля се конвулсивно и продължи да прикрива очите си. — Длъжен съм да ти кажа нещо важно — продължи той с усилие. — Спомняш ли си, че споменах за нашата прилика? Ние си приличаме не само външно, Уеб! Разумите ни са близнаци! Мозъкът ти е точно копие на моя. Мозъчни близнаци. Намерих те, защото имах нужда от тебе. Сега ще ти обясня всичко...

— Рон, моля те, сега помълчи. Трябва да си починеш. И щом събереш сили...

— Никога вече няма да събера сили. Изслушай ме, Уеб, Хрончо още работи, макар да не се подчинява на управлението. Излъчва с пълна мощност интерференционно поле. За съжаление нямам голям опит и не знам до какво ще доведе това... Но предполагам, че за известно време ще ни предпазва от Усмирителите. То ще бъде достатъчно да направиш това, което те помоля.

— Какво да направя?

— Ах, Уеб — простена Рон и след като пое дълбоко въздух, продължи: — В моето време ме наричаха „чувствителен“. Тази способност... Благодарение на нея намерих мозък, идентичен с моя, твоя... Тялото ми умира... Но ако ми помогнеш, аз няма да загина... Ако ме пуснеш в...

— Какво имаш предвид... — произнесе Уеб.

— Няма да загина, ако ме пуснеш в твоя мозък. Нашите разуми не само си приличат, те са напълно идентични... Приликата им... — Дайнин говореше объркано, бързайки да обясни. — За съжаление във вашия език не съществува терминът, който определя това сходство. Но то ни дава възможност да се преселя в твоя мозък, ако, разбира се, ме пуснеш... Разбираш ли, там, вътре, могат да съжителстват два разума, две съзнания едновременно... и след време ще се слеят в едно цяло. Твоето съзнание ще всмуче моето и ти ще станеш притежател и на моите знания и опит. Естествено сливането ще бъде продължително. Мозъкът ти трябва да се приспособи към двата разума, да създаде нови нервни връзки... Но това ще стане...

— Ти искаш да те пусна в моя мозък? — промърмори съвсем обърканият Уеб.

— Точно така, приятелю. Моля те! Съгласи се! Само така ще успеем да го направим. Ако си съгласен. И... обещавам, че тялото ти, както и преди, ще си остане твое. Ти няма да си загубиш личността и — как го наричахте? — душевността. Затова пък ще прибавиш към нея и част от моята.

Хилдрът кимна и със състрадание погледна измъчения умираш човек.

— Какво трябва да се направи? — попита той.

— Благодаря ти, Уеб — каза Рон и се закашля. По пръстите, притиснати към челото, потекоха струйки пот. Успя да се успокои и продължи: — Трябва ти някакъв предмет, на който да съсредоточиш погледа си. Трябва да е блестящ — например метална тока или нож.

— Лупата ще свърши ли работа?

— Напълно — гласът на Рон отново затрепера. — Гледай в нея! Открий блестяща точка! Съсредоточи се! Мисли за нея! Само за нея! За блестящата точка!

Уеб завъртя лупата и се опита да хване зайче от криещото се слънце. В ушите му звучеше слабият глас, който непрекъснато повтаряше:

— Мисли за светлината. Мисли, че наоколо няма нищо друго, освен светлина. Само тази искрица светлина...

Като наклони глава настрани, Уеб успя най-после да хване зайчето, ръката му трепна, лъчът намигна, но той продължаваше да гледа. Гласът премина в шепот, а след миг почти не се чуваше... Не виждаше нито лупата, нито умиращия до него човек, нито... нищо... Само нарастващият шум на листата, тласкани от вятъра, който постепенно се усили до буря и го понесе като есенно листо, далеч от обкръжаващия свят, в пустотата на вселенската бездна. Безтелесното му „аз“ се сви в непрогледната тъма — изплашено, удивено, изгубено.

Разнесе се дружелюбен глас и го върна към живота.

— Всичко е наред, Уеб! — възкликна Дайнин.

— Къде... къде си ти... къде сме... ние?

Вместо отговор — беззвучен смях. Както и предишният възглас не се донасяше от външното пространство, а възникваше непосредствено в мозъка.

— Ние сме тук — отговори Рон и гласът му се измени, стана сериозен и силен. — Уеб, ти се опитваш да хванеш мисълта, но това е невъзможно. Сърцето ми престана да бие. Аз трябва да побързам. Аз преминавам в теб! ТИ ще го усетиш, но не се противи — процедурата на преминаването е безопасна. Знай още нещо — скоро няма да ме откриеш в себе си, честна дума. Но, моля те, не забравяй, че съм вътре. Готов ли си!?

Хилдрът мислено се съгласи и веднага го изпълни приятна топлина, разля се по цялото тяло и възникна усещане за двойственост, сякаш двама души едновременно се гледат в огледало. Болка прониза душата му, собственото „аз“ стремително се разшири, разлетя се на отделни атоми и в най-далечните кътчета на Галактиката. Усети първичния студ на космическото пространство и набирайки скорост, полетя надолу, надолу, надолу...

Съвзе се, отвори очи и се огледа. Нищо не беше се изменило. Вятърът, както преди, шумеше в листата, както преди, гонеше облаците по небето... А в краката му лежеше Рон!

Рон Дайнин беше мъртъв.

Уеб с мъка се изправи. Въздъхна, наведе се над слабото ъгловато тяло, докосна го и побърза да се махне. И преди пред очите му умираха приятели, когато се придвижваха от Нормандия към Рейн. Животът продължаваше само за живите...

Уморено изгледа почернелия корпус на Хрончо. Маранята край него се уплътняваше и образуваше мъждукащо ядро. Уеб не знаеше какво го предизвиква. Даже не се удиви — за последните два часа се сблъска с такова количество необясними факти, че...

Тръгна към машината. Едва успяваше да си мести краката. Ако Хрончо не беше съвсем повреден от Усмирителите, би могъл с него да се прибере вкъщи. Вятърът налетя на Уеб, в лицето му се заблъскаха студени дъждовни капки, сякаш се намираше в самия център на бурята. Почти се преви до земята и въпреки това не успяваше да помръдне. Пречеше не само вятърът, но и... антигравитацията на Хрончо.

Дълго и мълчаливо Уеб седеше, поклащаше се насам-натам и размисляше. Едва ли през цялата история на човечеството е имало по-самотен човек от него. Гората, обкръжила поляната, нямаше нищо общо с Ню Йорк, въпреки уверенията на Рон, че Хрончо се движи само във времето, но не и в пространството. Понеже липсваха многобройните небостъргачи, Уеб допусна, че се намира в много древна епоха, далеч преди да започне тяхното строителство.

Машината на времето само на ръка разстояние продължаваше да го дразни. За съжаление тя бе така недостъпна, както и най-далечната звезда. Но ако успее да изключи полето... не, дори това едва ли ще го спаси. Той методично прехвърляше в ума си спомените, свързани с Хрончо: първо — не може да влезе вътре; второ — дори да успее да влезе, не знае как се управлява; трето — чудо ще стане, ако заработят осакатените механизми. За съжаление така е.

Уеб Хилдрът няма лесно да се измъкне от тази бъркотия!

Съвсем бе забравил за Усмирителите! Рон споменаваше, че местоположението на машината лесно може да се определи... а още и за тайнственото поле около Хрончо... ако излезе извън контрол, то представлява опасност... Какво ли имаше предвид Рон?

Уеб мислено се обърна към Рон.

„Рон! — замоли се той. — Рон! Чуваш ли ме! Отговори!“

Отговор не последва...

Уеб смътно си спомни думите на Рон, че няма да забележи никакви следи от присъствие на чужд разум, поне отначало... Наистина се оказа така — самичък си седеше в непознатата гора, където само вятърът се разхождаше свободно в короните на дърветата.

Сам ли? Не! Грешеше! Сред дърветата различи неясни мургави човешки фигури, които се приближаваха към поляната. Уеб се развика толкова силно, че надвика вятъра. Размаха приветствено ръце и тръгна срещу криещите се зад дърветата хора.