Фредерик Пол, Фредерик Арнолд Камер-младши
Когато времето полудя (1)

БЛИЗНАК ОТ ДРУГОТО ВРЕМЕ

 — Аз те търсих много дълго — произнесе непознатият.

Уеб Хилдрът затвори вратата зад себе си, тръгна към креслото, седна в него и напрегнато се вгледа в човека, който се криеше в полумрака. Уеб се протегна към ключа, но непознатият размаха ръце и го помоли:

— Не включвай ярката светлина.

— Как попадна тук — поинтересува се Уеб.

— Във всеки случай не през вратата — отговори непознатият и направи такъв забавен жест с показалеца, сякаш свиваше рамене. — Доколкото се досещам, това устройство се нарича... ключалка, нали? ... Та именно тя не е препятствие за мене. Просто се оказах тук. Тебе те нямаше и аз те изчаках.

Стопанинът имаше от какво да се обърка. Макар че беше доста по-голям и явно по-силен, безпокойството, което го беше обхванало, не бързаше да го напусне. Дребосъкът, който се беше намъкнал в жилището му, изглеждаше нелепо — атлазени шорти, фланелка с къси ръкави, въобще като постоянен посетител на бермудския плаж. Само че къде ти тук пясъци... Хилдрът със съжаление си спомни, че трофейният пистолет беше скрит вътре в спалнята...

— Казвам се Рон Дайнин.

— Не познавам човек с такова име — отсече Уеб. — Какво ти е нужно?

Рон Дайнин се усмихна и повтори интересното движение с пръста си.

— Представи си просто, че много съм искал да се срещна с тебе.

— Дотук добре. Аз съм пред теб. Какво следва?

Неканеният гост се настани на табуретката. Едва сега пролича напълно колко е нисък.

— Точно такъв си те представях — каза Дайнин и съвсем бащински се усмихна на Хилдрът.

— Гледай ти! — учуди се Уеб. — Мен ли?

— Разбира се, че теб — отговори Рон и радостно се усмихна, — носиш странни дрехи и гласът ти е доста груб. Но най-важното — приликата е къде-къде по-силна, отколкото се надявах.

— Хей, ти! По-внимателно! — възмути се Уеб. — Тези дрехи струват цели шестдесет долара и после — за каква прилика непрекъснато дрънкаш?

— Нима ти още не си забелязал? — удиви се Дайнин. — Ти изглежда виждаш зле в тъмнината, нали? — той се замисли. — Е, включи тогава светлината, но, моля те, съвсем за малко.

Уеб завъртя ключа на лампата и веднага погледна госта си — очите му бяха здраво стиснати.

Та, за каква прилика говориш? — продължи да настоява Уеб. — Всичко, което виждам, е... — той се запъна и изумено се втренчи в събеседника си. — Боже господи! — почти извика. — Та ние си приличаме като две капки вода!

— Светлината... — примоли се Рон и закри с длани здраво стиснатите си очи. — Моля те, светлината...

Уеб веднага изпълни молбата.

Ужасно усещане — обясни Дайнин, след като въздъхна с облекчение. — Повече от година не съм попадал на такава силна светлина, а тогава... да, тогава бях почти здрав.

— Искаш да кажеш, че светлината ти вреди?

— Точно така — отговори Рон. — Нокталопия — страх от светлината, струва ми се така я наричате. Ние й казваме просто Недъга.

Аз трябва да знам всичко — поиска Уеб. — Разказвай! Откъде дойде?

— Не казвай откъде, а откога — усмихна се Рон. — Ти се намираш в Хиляда Деветстотин Четиридесет и Девета. Аз дойдох от Три Хиляди Петстотин и Четвърта. След като ме налегна Недъга, трябваше да ме подложат на евтаназия, но аз не исках да умирам, откраднах Хрончо и... ето ме при тебе. Мечтаех да те видя, откакто узнах за твоето съществуване.

— Надявам се, че не се шегуваш — възкликна Хилдрът — Впрочем какви ти шеги. Какво е това „Хрончо“?

— Машината, с която пристигнах. Тя е в съседната стая.

— Извинявай, трябва да погледна... — каза Уеб, скочи рязко от мястото си, но на вратата замря като вкаменен. Кухнята му бе изпълнена почти изцяло от някаква голяма „круша“, която проблясваше в полумрака.

— Това ли е машината на времето? — попита Уеб, без да посмее да пристъпи прага. — Истинска машина на времето?

— Да — отговори Рон, — наричаме я Хрончо.

Уеб искрено се възхити на удивителното устройство, което в неговата кухничка приличаше на огромен скъпоценен камък и съвсем не й подхождаше.

— Трябва веднага да я махнем от тука — разтревожено извика Хилдрът. — Зданието е старо и няма да издържи тежестта на тази...

— Глупости! — възрази Рон и се промъкна през вратата край Уеб, спря до машината, вдигна ръка, допря длан до корпуса и лекичко спусна Хрончо на пода.

Уеб буквално опули очи.

— Тя просто плава — объркано установи той и запита: — С твърд хелий ли е заредена?

Сега бе ред на Дайнин да се удиви.

— Ха, излиза, че ти знаеш за Хрончо? Вътре наистина има твърд хелий. Бобините са направени от него — така се намалява съпротивлението. А лекият е за антигравитация.

— Достатъчно, достатъчно! — замоли се Уеб. — Все едно, не разбирам нищо.

Дайнин отново повдигна рамене.

— Добре, спирам. Аз съм беглец и идвам при тебе за помощ.

— Беглец?

— Повече не съм пригоден за живот там — каза Рон, след като помисли малко. — Поне така гласи законът на моето време. Кодексът предвижда смърт за болните от Недъга. Винаги, ама винаги съм бил неприспособим към живота. Още от раждането ми ме пазеха от всичко — от работата, която ми се харесваше, от любовта и женитбата, от всичко, което ЖЕЛАЕХ да върша. Дори ме възпитаваха в специално училище — тук той погледна Хилдрът. — Разбираш ли, аз съм жив, ходещ анахронизъм. Поне така си мисля, повече подхождам за двадесетия век. Затова, щом ми се удаде да избягам, веднага се насочих насам.

Уеб почука по млечнобелия крушовиден корпус. Раздаде се кристално чист вибриращ звук.

— Нима — Хилдрът поклати глава — в твоето време не намери място, където да се скриеш? Например в някоя друга страна?

— В моето време, драги Уеб, съществува само една държава — разсмя се Рон. — Светът се превърна в едно цяло. След Общата Война нямаше друг начин да се спаси планетата. Управлява ни едно правителство. Мен ще ме открият, където и да се крия. Принудиха ме да избягам от времето си. Откраднах Хрончо и се отправих при тебе. Защото ти си ми близнак.

— Двойник — уточни Хилдрът. — Ти сигурно имаш предвид, че аз съм някой от твоите пра-пра-прадеди или нещо друго от този род?

— Няма нищо общо с това. Двойници са нашите разуми. Въпреки че и телата ни притежават определени прилики. Но това, разбира се, е естествено, щом сме така сходни. Наложи ми се да изследвам много времена, преди да открия твоя разум — двойника на моя. И поех към теб. Не мисля, че те ще ме преследват и тук. В противен случай... — лицето на Рон стана сиво и изморено, — в противен случай — повтори той, — аз съм те обрекъл на гибел.

Хилдрът се закашля и едва сега си спомни за лулата. Запали клечка кибрит, но веднага духна огънчето — Дайнин бе раздрусан като от силна болка и направо се сгърчи.

— Разкажи ми каква гибел ме очаква?

— Аз вече ти казах. — осъден съм на смърт — отговори Дайнин. — И понеже толкова много си приличаме, и мозъците ни са почти еднакви, те ще убият заедно с мен и тебе. Разбира се, аз взех някои мерки — побърза той да добави и посочи машината на времето. — Включих, докато се премествах, интерференционното поле, така ще затрудня локализацията ни. Но те имат средства да открият Хрончо.

— Стига празни приказки — произнесе Уеб и уморено тръсна глава. Приближи машината, погледна вътре през кръглия отвор и видя мъничка кабина, в която имаше място точно за двама души, големи колкото Рон. Пред светещия екран бяха разположени две кресла, тапицирани с материя, напомняща кожа. По широките дръжки бяха накацали множество бутони и лостчета. На екрана замига тревожно червена лампичка.

— Какво означава това мигане? — запита Хилдрът. Рон приближи машината, погледна вътре и застена така, сякаш го замъчи силна болка.

— Това са скенерите! — възкликна той. — Търсят ни! Дръпни се назад, Уеб! Те се мъчат да променят настройката на вибратора!

Той сграбчи Хилдрът за кръста и с неочаквана за такъв слаб на вид човек сила го задърпа настрани от машината. Така отстъпиха в съседната стая. И тогава ярко синкаво избухване запълни кабината на Хрончо.

— Изгоря! — простена човекът от бъдещето. — Те дадоха на късо интерференционния вибратор! Сега с нищо не можем да ги спрем!

— Пистолета ми... в спалнята — объркано предложи Уеб. — Веднага ще го взема.

— Пистолет ли?! — разсмя се истерично Рон. — Няма да ни помогне. Уеб! Погледни натам! — и посочи с пръст към ъгъла на стаята. Мазилката се напука, появиха се разкъсвания и в стената зейна широк отвор, през който започна да се излива гъста синкаво сива мъгла, а вътре в нея се замятаха отблясъци на светлини, разноцветни лъчи... Постепенно хаотичната маса се сгъсти, доби някаква форма и се превърна в огромна конструкция — част от нея се намираше в стаята на Уеб, част — зад отвора в съседния апартамент. По този паралелепипед с височина около десет фута като змийчета просвятваха нишки на непокорни пламъчета. Точно в средата на корпуса се разтвори кръгъл люк и през него в стаята влязоха две същества с външност като на горили албиноси. На китките им се полюшваха някакви жезли.

— Усмирителите! — завика отчаяно Дайнин. Уеб за миг се обърка, но веднага се съвзе.

— Дръж се, Рон! — възкликна той.

Време за размишляване нямаше, хвърли се в спалнята, измъкна трофейния люгер и се върна обратно. Горилоидите бяха повалили Рон на пода и деловито го омотаваха със странни ленти, които мъждукаха в полумрака със синкава светлина. Хилдрът погледна от вратата с крайчеца на окото си, но и онези твари не лапаха мухи. Раздаде се електрическо пращене и към него стремително полетя светещо кълбо, голямо колкото орех. На няколко сантиметра от дрехите му се пръсна и зарядът просна Уеб на пода. За миг се оказа оглушен, сляп и парализиран.

Двамата усмирители, които продължаваха да се въртят около Дайнин, се обърнаха към него с възгласи на удивление. Уеб дръпна затвора и патронът се настани в цевта. От машината излетя второ кълбо, бързо се насочи към човека, но по средата на пътя се отклони и се разреди на металическия лампион.

Хилдрът изсумтя нещо нечленоразделно, обърна се на левия си хълбок и стреля право в зиналия люк. Раздаде се див крясък на смъртоносно ранено същество. Викът се примеси с металическо скърцане, повърхността на машината се обви с разноцветни пламъчета и... тя изчезна.

Но двамата албиноси в черна униформа останаха в жилището. Уеб скочи на крака и се хвърли върху по-близкия, като го удари с всичка сила с дръжката на пистолета точно в основата на носа. Горилоидът падна на пода и излезе извън играта, но и човекът остана без оръжие — изпусна пистолета. Срещу него се насочи вторият албинос. Противникът бавно вдигна жезъла си, прицели се право в корема и същевременно устните му се свиха в някакво подобие на усмивка. Появи се поредното огнено кълбо. Хилдрът отскочи настрани и зарядът премина край него. И почти едновременно с това сабленият удар попадна в лакътя на врага, а след секунда Уеб го хвана за китката, изви му ръката зад гърба и рязко нагоре, но тя не се счупи, само горилоидът завика с тъничък гласец и от изненада изпусна оръжието си. Изглежда това същество нямаше кости — бе гъвкаво като гумена кукла и прекалено подвижно. То се изви и прицели кривите си пръсти в лицето на Уеб, но не достигна очите и само успя да раздере бузата му. Това разяри Хилдрът и той започна да нанася мощни отсечени удари по масивното тяло. Здравенякът се отдръпна с пронизителен рев. Да се продължава схватката по правилата на ръкопашния бой беше невъзможно. Съперникът не умееше да се бие, но и не искаше да се предава. И въпреки точната канонада яростно отговаряше и непрекъснато се стремеше да му бръкне в очите. Уеб се задъха. Проявяваше се превъзходството на горилоида в теглото.

Така че грешката не закъсня — пропусна съкрушителен удар в сърдечната област и направо се залепи за стената. Почти загуби съзнание. Мъгла премрежи очите, но с последно усилие на волята си той не изпускаше от полезрението грубото безформено лице, което не изразяваше никакви емоции.

Сега на свой ред горилоидът допусна грешка, като се приближи прекалено до Уеб, който събра остатъците от силите си и ритна противника с носа на обувката си. Уцели слънчевия възел — усмирителят се сгъна на две, издаде продължително бълбукане и без признаци на живот се строполи на пода. Хилдрът бавно се изправи, като се подпираше на стената и за да бъде сигурен, ритна поваления противник в главата зад ухото, та по-дълго да бъде в безсъзнание. Дълбоко си пое дъх и се огледа: люгерът и двата жезъла се въргаляха на земята. Той вдигна оръжието и повика Рон.

Отговори му тихо скимтене — чуждовременникът лежеше цял и невредим, но така обвързан, че не можеше да помръдне дори пръст. Блестящите ленти, които така много приличаха на метални, нямаха възли. Уеб ги разгледа и се замисли.

Потърпи, Рон — едва успя да произнесе през подутите си устни. Отиде в кухнята, заобиколи крушовидния корпус на тревожно бръмчащия Хрончо и след минута се върна обратно, стискайки в ръка масивна ножица.

Но не успя да пъхне острието под лентите — от улицата се разнесе вой на полицейска сирена. Точно под прозорците заскърцаха спирачки.

Това... вашите Усмирители ли са? — напрегнато запита Рон и очите му се разшириха от страх.

— Да — кимна Уеб. — Само че ние ги наричаме полицаи.

Най-после успя да постави ножиците и ги налегна с цялото си тяло. Лентите изхрускаха с електрически трясък. Рон размърда ръцете си. Стълбата отчаяно заскърца под ударите на тежките подковани ботуши. Ножицата сякаш сама попадна в джоба на Уеб. — Хрончо може ли да ни побере и двамата? — запита той.

Рон кимна утвърдително и зачака да му освободят и краката, но Хилдрът го вдигна на рамо.

Хрончо, както и преди, невъзмутимо се извисяваше в центъра на кухнята. Двамата се добраха до него, Рон се протегна и допря с длан корпуса и отстрани се появи достатъчно широк отвор вътре да влезе човек.

Полицаите разговаряха шумно на площадката пред апартамента.

Уеб направо натика Дайнин в отвора.

Входната врата излетя от пантите и в стаята нахълтаха полицаите.

Хилдрът ги видя да се навеждат над неподвижните тела на Усмирителите. И веднага пропълзя в машината на времето.

Отворът се затвори...