Елдар Ахадов
Те се обичаха

Те се обичаха, толкова продължително, толкова дълбоко, толкова силно, че когато настъпи време за раздяла… а това веднъж се случва… това се случва с всички… то е неизбежно…

Не, не, не! Още само миг! Моля те! Още една целувка, нека пак усетя топлината на дланите ти, нека още малко да погледам лицето ти! Още веднъж! И още веднъж! И се връщат тичешком, и долитат, и се прегръщат, и се целуват, целуват, целуват, и изгарят безразсъдно, несъзнателно, пронизително изгарят!

Те толкова се обичаха, така се стремяха един към друг, както падащите се вкопчват за всяка издатинка по скалите, за всяка цепнатина, за стръкчето трева, за грапавината, за всичко, усещайки бездната вече не само под себе си, но и около себе си — ето така се обичаха те.

Може би, именно за това така се обичаха, защото вече никъде и никога… защото още само един миг — и след това само спомен, само спомен: у него ли за нея, у нея ли за него, но вече нищо няма да се повтори!

А после настана празнота. Дойде и не ги намери.

Никъде не ги намери.

Те се бяха разтворили един в друг.

Бяха изчезнали, не оставяйки нищо на празнотата.