Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (7)

VI. Тайни мисли на един фанфарон

Следващите дни няма с какво да бъдат запомнени. Няма миене на чинии. Няма тичане. А бързите стъпки даже ми липсват. Вярно, че са безсмислени, но чисто физиологично, бягането наистина разтоварва.

В часовете, в които не участвувам в маршировките за предстоящата клетва, ходя в залата. За новите ми началници е приятна изненадата, че знам доста неща от парашутизма. Освен това чета без подканване такива скучни книжки като инструкциите и указанията за техниката, с която ми предстои да се занимавам. Няма нужда да ме сръчкват, защото всичко ми е интересно.

Но правя и поредните гафове.

Първият. Става въпрос за междинна операция при скатаването на току-що доставена, нова серия пилотски парашути. Майорът и сержантът разговарят тежко, авторитетно. Казано по друг начин, майорът изказва някакви съображения, а сержантът с готовност се съгласява. Но тръгват по грешен път. По едно време се усещат, че нещо не е така, както го мислят, ала не могат да вдянат точно какво. Вмъквам се безтактно в разговора и опитвам да обясня, защо на старите се прави по тоя начин, а на новите би трябвало да се прави по друг. Майорът ме поглежда унищожително, без даже да благоволи да ми обясни в какво не съм прав. То си се знае: В казармата единствено прав е винаги началникът. Толкова!

Сержантът обаче не издържа. Тоя новобранец какво си мисли?!

— Още не си дошъл, а вече започваш да даваш акъл на по-старшите. За неща, които не разбираш! Ако много знаеш, от утре нямаш работа тук — изпищява заканително с тънкия си гласец и поглежда към майора: „Добре го нагласих, нали шефе…“

За наказание ми дават инструкцията за скатаване на новите парашути и ме изгонват отвън на пейката да чета и да се разкайвам. Бих се разкаял на драго сърце, но в една от бележките под черта пише точно това, което аз твърдях. И какво от това?! Ако вляза в залата и опитам да повторя казаното преди малко, просто ще ми бият дузпата.

Правя се че чета, а всъщност дремя, гален от топлите лъчи на слънцето. Поне то, милото, е добро към мен. Не ме нарича лъв, отнасяйки се с мен като с прасе.

Аз съм порода шизофреник. Бързо усещам как стоят нещата. Бързо се досещам какво би трябвало да кажа на тия над мен, за да си завоювам благосклонното им отношение. Но често не го правя. И то поради наивния аргумент, че не са прави или не са доразбрали нещо. Чудо голямо: Днес и сега не са го разбрали, но утре или някога може и да го разберат. А може просто така да им изнася? Може да не са прави, ама са на позиция. Да оспориш позицията на неправия си началник е все едно да опиташ да вземеш от устата на големия сит пес кокала, за да го дадеш на някое пале, което пука от глад. Просто не се получава. Социалната филантропия е възможна само на теория. На практика всеки си пази кокала, независимо от това гладен ли е или не…

От друга страна, в мен няма и достатъчно фанатизъм. Решил си да отстояваш истината — отстоявай я, дори и да те повлекат към дръвника. А аз си милея за кожата. След като съм казал каквото не трябва млъквам, а после отнасям мълчаливо тупаниците.

Затова съм шизофреник. Раздвоявам се непрекъснато между света, в който живея — глупав и недодялан и някакъв въображаем свят, в който нещата би трябвало да са подредени по логични признаци и критерии. За оправдание ще кажа, че най-известният шизофреник, влязъл в литературната история, е от моята порода. Хамлет се казва. Родея се с него, но не бих желал да ми се случи това, което се е случило на него — одраскване от шпага, натопена в непрощаваща отрова.

Е, моите терзания не са свързани с такива големи и отговорни неща, като живота на крале и благородници, с раздвижването на цели армии. Хамлет е известен на цял свят, а аз — само на един батальон. Хамлет е превъртял меланхолик, философстващ перко, а аз кипя от енергия. Има сума ти разлики, но има и едно безспорно сходство — действията и на двама ни не срещат разбиране от страна на околните.

Може би трябва да се позадълбоча около сцените с Хорацио — той също е симпатяга, съчувства на умника-шизофреник, но за разлика от него остава читав…

Когато ме извикват отново в залата, оставям инструкцията на масата. Отворена на страницата със забележката, която междувременно съм подчертал с нокът. Резултатът: На другата сутрин отново съм при чиниите. А в свободното време съм вестоносец. Хубавото момче Кузманов, с когото вече разговарям почти човешки ме информира, че по нареждане на бъдещия ми началник, това е предписаната ми програма за три дни. След което ще бъде направено специализирано измерване — дали ми е увряла главата. Дано уври… И аз го искам.

Сутринта на четвъртия ден отново съм допуснат в храма на парашутизма. Товарят ме с най-унизителното, за което могат да се сетят — измий, изчисти, донеси, отнеси. Във въздуха трепти и вибрира ясното внушение — мълчи! На няколко пъти, в разговор помежду си уточняват, че тия, новите парашути се скатават така, а не по стария начин. От думите им излиза, че преди няколко дни аз съм казал това, което твърдяха те. Погледнато в по-общ план, има полза от унижението ми — поне са прочели написаното под черта в инструкцията. Светците също са били унижавани. Но са канонизирани именно благодарение наличието на благородно търпение, което на този етап при мен недостига. В другото направо съм значима фигура. Родея се ту с Хамлет, ту с канонизираните. Ако не беше коравият рационализъм на армията, бих си помечтал за призната святост, ама тая няма да стане. Пък и има вече един Свети Владимир. Втори би дошъл много на църковния календар.

А и има ли смисъл да ми трошат камъни на главата, за да бъда канонизиран някога си? Тайни мисли на един фанфарон. Какво ли не прави казармата с човека?…

След обяда ни събират в големия салон. Ще ни гостува известна, млада столична актриса. Аз съм „за“ — вариантът среща с хубаво момиче е за предпочитане пред миенето на чинии. Сядам на първия ред и потъвам в стола.

Пускат пердетата на прозорците и запалват слабо, декоративно осветление. В салона става полутъмно. От скрита уредба зазвучава приглушена музика. Нещо от Бородин… Половецки марш… Такава красота, пък и тя — марш! Ей…

… Актрисата се появява на средата на сцената. Може би е по-точно да се каже че изплува, с тиха ефирна стъпка, като балерина. Известна е, макар че е само около средата на двайсетте. Облечена е доста обикновено, но от нея просто се излъчва финес.

— И ето аз идвам, смутена и тъжна.

Дали ще успея да погаля мига,

във който и двама сме болни от нежност?

Дали ще успея, или непотребна…

Усещам спазъм в гърлото. Боже мой, колко ми е необходима тази млада нежност, която се излъчва от двайсетгодишната… Знам, че за нея съм господин Никой, хлапак някакъв, едно момче от тия, които са притихнали замаяни и покорни. Вече съм я виждал в два-три филма. Очи, в които ти се иска да се удавиш, глас, който искаш да слушаш цял живот, тяло, което даже не смееш да пожелаеш, а то така те вълнува, че чак изтръпваш. Нейно Величество владее тайните на особена магия. Всеки един от тия, затихнали в краката й дивчовци си мисли, че тя разговаря точно с него; че точно неговата нежност търси; че точно за него е дошла в този прашен и полутъмен салон. А тя просто идва на пореден хипнотичен сеанс за намагнитизиране на много глупчовци-стружки, събрани на едно място. Затова е и такава — показно-семпло-омайна. Може би не е лош човек, но ние не представляваме интерес за нея, не сме от нейната категория. Вероятно си има някое конте в костюм за мъж или любовник? Конте, което съответства на положението й. И името й е такова, особено — Доротея. Елинистично-изящно.

Въпреки това съм й благодарен. Затова, че ми връща някаква позагубваща се вяра. И защото имам такава болезнена нужда от галещите слуха думи, в които се говори за едно от малкото истински чудеса. Аз съм момче в униформа, което обича да се прави на мачо, ама си е още хлапе.

Феята, сияйна и недостъпна, се възнася на сцената, влиза леко и ефирно, без усилие в множеството жадни мъжки души. С очарованието на нечии чужди, но звучащи така разбираемо думи. В този момент я обичам, но не съм единствен — сега тя е обичана от всички тия, занемели, неприличащи на себе си, остригани хлапета…

До мен внимателно се промъква главнокомандващият Луко. Пъха в ръцете ми букет и тихо нарежда:

— Като свърши, излизаш на сцената и й благодариш, ама по-завързано. Ти знаеш как.

— Я й благодаря завързано, я сам се завържа… Остави тая работа!

— Ти си устат и умееш да приказваш завързано. Действай, новобранец!

Влезнала му е тази дума в главата — завързано. И като завързан, се върти все около нея. Раздвоявам се и то здравата. Мисълта да застана очи в очи срещу Доротея, разбира се, е чудо. След като й поднеса букета и кажа умните думи, бих могъл даже да я целуна по бузата. Тя би приела това като нещо нормално, макар и невпечатляващо. Но ако се оплета, което е много вероятно, после ще ми стопят лагерите от подигравки. Трябва да обмисля какво точно да й кажа. Нещо стилно. Би се получило добре, ако изровя от мозъчните гънки шеговит цитат. Ако трикът се получи, бих могъл и да я целуна. Леко. Ако се уплета, хич няма да ми е до целувки… Би било хубаво да спомена за дуендето, нишата на вдъхновението, под чието въздействие човекът ставал друг човек. Дуендето май се свързваше с Лорка? Освен това, мога да спомена и за Лопе де Вега…

— Остави, отменя се! — изплува из полутъмното Луко. — Дай букета. Ще го поднесе Кузман, по-готин е от теб! — И отнася цветята.

Че е по-готин, по-готин е. Аз никога не съм бил загладен красавец като него. Но, от друга страна… Тъкмо започнах да се настройвам и ми взеха букета. Усещам разочарование, но и облекчение. Малко разочарование и голямо облекчение. Кузман да му мисли.

Отново потъвам в магията на тия очи.

… И отново ме блъскат по рамото.

— Грабвай букета и на сцената! Кузман се спече! Какво ще правиш — твоя си работа, но трябва да излезе хубаво — пак изплува от полутъмното Луко.

— Чакай бе човек! Тъкмо…

— Ставай!… — Даже не ме оставя да протестирам.

Ставам. В това време лампите светват и ми вадят очите. Краката ми са наляни с олово. За какво мислех да говоря. Беше някаква испанска дума, ама коя точно? И нещо за Сервантес, ама какво? Не, не за Сервантес, а за Лопе де Вега… Накиснаха ме! Ще ме стопят от подигравки…

Бавно изкачвам няколкото стъпала към сцената. Не било лесно да се скача с парашут… Това тук е сто пъти по-… Тръгвам към актрисата като хипнотизиран, а в главата ми няма никаква мисъл. Вакуум. Космически!

В този момент тя ме поглежда. Очи като очите на… Света Екатерина. В тях има красота, от която изтръпваш. И добронамереност. Едва забележимо ми смигва, а може би така ми се струва, защото така ми се иска: „Хайде, по-смело!“

Ако не се сещаш впечатляваща мъдрост, трябва да кажеш това, което мислиш. Без превземки. Заставам пред нея.

— Когато ми наредиха да поднеса букета, измислих някакви умни думи. Цветя без умни думи са като коняк без шоколадови бонбони. Но после ми взеха букета. Трябваше да го поднесе онова хубаво момче…

В салона преминава тих кикот.

— После хубавото момче се уплаши и отново ми тикнаха букета в ръцете…

В салона вече се смеят. Смее се и тя.

— Взех го, но разбрах, че в главата ми не е останала нито една дума от ония, дето ги бях измислил. А нямам време да измисля друга умност. Затова…

Поемам дълбоко дъх. Никой вече не се смее. И странно, всички са с мен. Как го разбирам — не знам, но съм сигурен. Всички очакват да й покажа, че ние, войниците… Лъвовете, пардон…

— … Затова ще Ви кажа нещо простичко, но искрено. Обичаме Ви. Ние, остриганите и обърканите. Обичаме Ви, защото ни дадохте това, от което имаме болезнена необходимост точно сега. Дадохте ни нежност. Благодаря Ви! — Буцата в гърлото ми така се присвива, че…

Стоя с букет в ръка и не се сещам да й го поднеса. Всички се смеят, а аз не мога да разбера защо. Това усилва още повече смеха. Доротея ме приближава.

— Този букет е все пак за мен, нали?

— Ами да… — Завеян съм колкото си искам и още толкова. Поднасям цветята и докато се колебая дали да я целуна, ме целува тя. И ми казва тихо, в ухото:

— Благодаря! Мило момче си ти… — Само да успея да се удържа, да не изхвърча нагоре, че може да си строша главата в тавана… Тая, с поникването на крила, понякога може да е метафора, но в други случаи си е направо истина.

А после, вече по-високо, така, че да бъде чута от всички, Доротея споделя:

— Знам, че така, отдалечена от сцената, може би изглеждам понапудрена госпожица, но и аз ви обичам! Наистина. Благодаря ви, момчета…

Най-хубавите неща се казват с прости думи. Доротея е магьосница. Великолепна, добра магьосница.

Ръкопляскат й. Без превземки. Обичат я. Запаметяват я. Изпиват я. Довечера тя ще се появи в сънищата им — желана и недостижима.

Отново приглушават светлината и тя продължава да рецитира. Не, не рецитира. Говори просто и разбираемо. Влиза в душите и ги гали, от което те притихват. Не знам дали думите й са умни, но са тия, необходимите, от които изтръпваш и се разболяваш. От единствената болест, от която човек не желае да оздравява.

При следващия тур от овации Кузманов се появява с втори букет и галантно го поднася. Напет салонен лъв. Е, в погледа му липсва класическата лъвска безцеремонност, ама в казармената савана всичко не може да бъде на шест. Даже я целува, макар и притеснен. Дойде му куража, след като видя, че артистичната знаменитост не обядва с филе от ефрейтори.

После, когато Доротея си отива, главнокомандващият се опитва да извърти нещата така, все едно нарочно ми е направил добрината и ми е дал възможността… Никой разбира се не му вярва, но му завиждат точно толкова, колкото и на мен. Целувка с известна столична актриса, ходи че не завиждай… След като Доротея си отива, остават само спомените. И бъдещите сънища. Може би, като си вземат отпуска и отидат на село, остриганите момчета ще разказват на местните моми за страстната прегръдка и огнената целувка със столичната знаменитост? Там можеш и да поизлъжеш. Тук ти остава само да завиждаш.

Магията е свършила. Всяка магия, все някога свършва. Виж, завистта не свършва никога.