Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (20)

XVIII. Военен фолклор и разсеяни усмивки

Хубава златна есен. Сносен живот в странно спокоен и хлабав гарнизон. Усещам го с кожата си. Има да става нещо… — Ами да става. Каквото за всички, това и за гол Хасан. Аз съм този, голият…

Сержантът присъства само на едни полети. Гледа ми в ръцете — дали наистина може да ми повярва? Знам, че съм препоръчан положително. Доста положително като разбиращ от работата, с неизбежната забележка: Корава глава и многознайко. Но човекът си има съображение, друго си е сам да видиш и да се увериш. Вижда и се уверява, че няма основания да се тормози — върша си работата, без опасност да пропусна нещо. Ами, така е, аз съм всезнайко. Всичко мога, всичко знам, аз умник съм най-голям…

Знаете ли колко е хубаво да си сержант в парашутна служба, когато си имаш войник, който с желание се впряга в работа? Не знаете, иначе и вие бихте се натиснали да станете сержант в парашутна служба…

Хващам се, че наблюдавам с повишен интерес белокосия си познат, летеца. Симпатичен ми е, а в същото време нещо ме наежва в него. Той е един такъв, енергичен, точен и примерен. Във всеки момент знае какво трябва да прави и как да го направи. Заместник-командир на ескадрилата е. Под сурдинка се говори, че е бъдещият командир. Не вдига стойки като велик началник, но в същото време дава да се разбере, че въобще не е военен демократ, като шефа си. Има великолепно чувство за хумор, но бодливо, като таралеж. С такъв можеш да се пошегуваш и знаеш, че за шегата няма да ти се озъби. Но трябва да си имаш едно на ум, че за други неща ще те хапне мълниеносно, без да се замисли. Има рефлекс на вълк-единак.

Другите летци, все млади момчета, имат уважение към него. Респектира ги. Но го заобикалят. Не търсят приятелството му. И той не търси приятелството им. Вълк-единак.

Такъв няма начин да не стане генерал, както прогнозира Генералът. Освен ако не си строши главата. Занаятът му предпоставя и този вариант.

… Провеждат се нощни полети. Вали дъжд, небето е замазано от плътни облаци. Минавам край фургона на Командния пункт. И дочувам репликите по радиото. Вероятно има някакво усложнение, защото точно в този момент Ръководителят на полетите изпраща чрез микрофона строги думи до невидим пилот в невидим самолет:

— … Сто седемдесет и втори. След пет минути трябваше да сте на земята.

Казаното е под формата на лек укор, защото Сто седемдесет и втори явно не може да бъде след пет минути на земята. Радиостанцията изпращява, а после дочувам ироничния глас на белокосия:

— След пет минути мога да бъда на земята само ако се катапултирам. Ще заповядате ли катапултиране?

Ръководителят не прецизира формулирането на репликата си, а този горе се подиграва. Макар че, хич не му е леко сега…

 

Една вечер, някъде след девет, ме помъкват към селото. След някаква вяла, вечерна проверка, от която половината хора липсват. Проверяващият реагира с разсеян оптимизъм — все пак другата половина са тук.

… Повече от половината от тия, половината, са на втория етаж в една селска къща. Стаята е голяма и задимена. Голяма и препълнена с хора — по столовете до масата, по леглата или просто на пода. Весело, хаотично, приятно.

Ето позната физиономия. Таня. Опънала се е напреко на леглото, а до нея се е залепил сержант от авторотата. Бегло го познавам. Като се изправи на пръсти, прескача метър и половина. И, както повечето дребни мъже, обича да командва. В момента прави грешка, не е препоръчително един сержант да пие във войнишка компания. Докато се подмотавам около вратата дочувам, че сержантът омайва Таня с някакъв много интересен разказ, в който разказвачът е и главно действащо лице. В този разказ фигурират всички началства от поделението. Началствата се държат доста странно — по цял ден се въртят около сержанта и един през друг се надпреварват да изкопчат акъл от него. Дребосък, ама лъв та знае ли се…

Таня явно се е наслушала на военен фолклор и затова се усмихва разсеяно. Сигурно няма по-интересна перспектива за вечерта. Махва ми с ръка — ела седни до мен. Имах съмнение, че ми се е разсърдила в деня на запознанството ни, но разбирам, че това съмнение е плод на прекалената ми мнителност. Тръсвам се от другата й страна. Тя ме целува приятелски по бузата. Сержантът ме мярва леко навъсено — навлизам в ловното му поле — и опитва да продължи ужасно интересния си разказ. Таня го спира с жест. Поглежда ме:

— Здравей, как си?

— Като в натъпкана с войници селска стая — отвръщам й аз. — Ако искаш да удължа още малко отговора си по начин, който би ти харесал, ще трябва да допълня: Натъпкана с войници селска стая в къща от село, натъпкано със селяндури.

— Малко утежнен и обстоятелствен, но точен отговор — поощрява ме Таня.

Продължаваме да бърборим, въпреки няколкото опита на сержанта да продължи разказа си. После, човекът се вдига от леглото и се намества като втори на стол до масата. И отново взема думата. Целенасочен е, решил е да разказва и ще разказва, ако ще всички да си запушат ушите…

Таня се обръща срещу мен, гледа ме в очите и се усмихва. Сега бих могъл да протегна ръка и да я поставя разсеяно върху овала, очертан под полата й. Ханшът и е малко големичък за моя вкус, но какво е животът, ако не низ от компромиси?… Бих могъл да протегна ръка, иска ми се да го направя, но засега няма да го правя. После ще видим.

Така, бърборейки си с Таня, засичам едни очи. Женски, естествено, аз не се заглеждам по мъжки. Защо ли ми се струва, че съм ги виждал? Момичето е приседнало напреки на леглото до противоположната стена на стаята. Държи в ръка грапава чаша с вино и откровено скучае, въпреки че се е обзавело с кавалер, който полага героични усилия да му се хареса.

Така, бърборейки си с Таня, имам усещането, че вече съм бил огледан. И продължавам да бъда оглеждан, но само когато аз не гледам в очите й. Правя опит внезапно да засека погледа й, но не успявам. Нормално. В това отношение, жените са много по-напред в материала от мъжете. Изглежда се поотнасям, защото пропускам какво точно ми говори Таня. А никоя жена не обича да обръща внимание, без да й обръщат внимание. Таня ме плясва по бузата. Уж на шега.

— Ей, аз ти говоря нещо, а ти къде блееш?

Плесна ме уж на шега, ама ръката й е по мъжки тежка. Бих могъл да й се разсърдя, но няма да го направя. Вече си я обичам. Отвръщам миролюбиво:

— Блеят овцете. Аз съзерцавам…

— Щом стоиш с мен, ще съзерцаваш мен. А не оная столична кокона.

— Предлагам ти компромис — говоря отново подчертано миролюбиво. — Ще гледам теб, а отвреме-навреме ще съзерцавам и столичната кокона.

— Знам и синонима на мъжкото съзерцание. Нарича се мислено разсъбличане.

— Може и така да е… Нали знаеш какво е казано в основната молитва към Бога: „Дай ни сексът наш насъщний…“

— Там е казано: „Дай ни хлябът наш насъщний…“ — подсмихва се Таня.

— Може и така да е — продължавам да се съгласявам. — Но след като получиш хляба, нормално е да си поискаш и секс.

Таня ме гледа и се смее:

— Няма да успея да те надприказвам. Ти, все така кротко ще ми отбиваш топката и ще продължаваш да зяпаш по столичната кокона.

— Имам усещането, че съм я виждал някъде…

— Да, бе… Измисли нещо по-оригинално. Това е един от най-изтърканите трикове за запознанство.

— Напоследък развивам една болестна мания — споделям с Таня. — Всички момичета, които ми харесват, ми приличат на една млада жена. И затова, все имам усещането за нещо, вече познато.

— И коя е тази избраница? — леко заинтригувано ме поглежда Таня.

— Не знам дали да ти кажа, защото може и да ми се присмееш?

— Няма бе, няма. Кажи…

— Света Екатерина.

— Будалкаш ли ме? Знаеш ли как се казва коконата отсреща?

— Откъде мога да знам?

— Май все пак ме будалкаш… — с неподправено съмнение в гласа констатира Таня.

— Не, сериозно ти говоря. Видях в един манастир очите й. Хващат те и не те пускат. А иконописецът е сгафил, нарисувал е и едно прекалено чувствено тяло.

— По-рано бил ли си такъв, сбъркан? — гледа ме почти състрадателно Таня.

— Общо взето мисля добри неща за себе си. Като всеки нормален, грешен човек — информирам я съвсем добросъвестно.

— Боже, какво прави казармата с някои хора… — гледа ме с откровено съчувствие Таня. — В манастира сигурно си… съзерцавал и света Екатерина.

— Ако питаш дали мислено съм я разсъбличал — не, до това светотатство не съм стигал. Но й направих бележка, че внушава неканонични желания на грешните земни мъже. То, как да общуваш с една светица, освен мислено? — продължавам да се изповядвам пред Таня.

— Боже, Боже, ама тая казарма, вярно прави мъжете да превъртат…

— Под това и аз се подписвам с две ръце.

— Имаш нужда от лечение — решително казва Таня. И махва с повелителен жест към срещуположния креват: — Ела! — Странно. Столичната кокона, която въобще не реагира на моя поглед, някак без да гледа и в Таня, става и идва при нас. Явно, двете добре се познават и имат изградени взаимоотношения. Таня нарежда:

— Изведи тоя сбъркан човек от тук и го разходи по улиците на това сбъркано село. Не обръщай внимание на някои негови думи! Не е лошо момче, ама е попревъртяло. Затова, ако започне да ти говори странности, си ги пускай край ушите. А ако започне да те награбва, да ти се натиска или да се опитва да се целува с теб, не му се пускай. За бъркане под полата пък не си и помисляй! Помни, че никоя уважаваща себе си млада дама не бива да допуска плътно до себе си настойчивия ухажор. Поне първата вечер. Разбра ли?

— Разбрах — сдържано и безизразно отговаря столичанката.

— Чакай малко, че пропуснах да ви запозная. Той е с царско име, но обикновен войник, нали така беше? Владимир се казва. Тя също е с царско име, но също не е царица, Екатерина се казва. Забележи съвпадението и, ако искаш, се замисли над това. Да ви напомня, че и моето име е царско, повелята ми също. Хайде, да ви няма…

Моята нова позната слуша Таня все така безизразно. Без да се обърне, се провира гъвкаво през навалицата на стаята и тръгва към вратата. Целувам Таня по бузата.

— Благодаря ти.

— Няма какво да ми благодариш. След като се развали работата помежду ви, ще дойдеш пак при мен. Но сега ти предстои може би нещо хубаво, хайде, бягай… Пък и може да е…

— Какво може да е?

— Предопределение… Знам ли? — замислено се усмихва Таня.

— Странна порода си ти, царствена Татяна — признавам с високомерна фраза очевидното.

— Да не мислиш, че ти пък си в ред… Ама това ще си остане между нас — смигва ми гаменски Таня. — Ние, сбърканите, трябва да се поддържаме. Корпоративният морал е голяма работа, да знаеш… По някое време може да основем профсъюз на сбърканите. Знаеш ли що народ ще се запише в него? И то — убедено!

Излизам навън. Захладняло е. Екатерина е застанала на средата на двора и замислено гледа към огромната, златна тенджера на небето. Когато я наближавам, виждам че раменете й потреперват.

— Ще го схванете ли като преждевременна фамилиарност, ако Ви наметна якето си? — Знам, че и на мен ще ми е студено без него, но мога ли да я оставя да трепери като циганче на гара?

Тя се съгласява без превземки.

— Няма да го схвана като фамилиарност. Дори да ти е студено, трябва да ми предложиш якето си.

Тая не е от скромните. Подай й пръстче и си останал без ръка. Свалям якето и го намятам на раменете й.

— Може ли два въпроса? Бързи. На „Ви“ или на „ти“? И още: Мъжете грешници и длъжници на жените ли са в очите на почитаемата лейди?

Най-после погледите ни се засичат. Усмихва се.

— На „ти“. Грешници и длъжници ли са? — Не знам. Възприемам по-скоро виждането на Таня, че са необходимост.

Наистина съм превъртял. Сега пък ми се струва, че съм чувал този глас. Освен зрителни, явно имам и звукови халюцинации.

Тръгваме към вратата на двора, а после излизаме на тротоара. Интересен ефект — луната е надвесена над края на дългата улица. Наистина като златна тенджера. Вечерях ли днес? — Май не съм. Затова и луната предизвиква в мен гастрономически асоциации.

Тръгваме бавно един до друг срещу тенджерата. Поради студа и поради това, че няма какво да правя с ръцете си, ги пъхам дълбоко в джобовете на панталона. Като възпитан млад човек, който се е обзавел с непривично мълчалива дама, се чувствам задължен да продължа разговора.

— Може ли един леко интимен въпрос?

— Може.

— И ти ли изповядваш сексуалната религия на Таня?

Поглежда ме учудено:

— Каква сексуална религия?

— Ами, когато се запознавахме, Таня ми се представи като селската курва…

Все пак, репликата ми я жегва. Нищо. Да видим малко пламък в очите, да усетим емоция в гласа. Спира, вглежда се в мен, но после се усмихва.

— Да бъдеш като Таня, не е за всеки. Надявам се, че си разбрал, че Таня е много свестен човек…

— И аз имам такова предчувствие, но имам и възражения. Свестният човек не се предлага наред и на всеки.

— И Таня не се предлага наред и на всеки. В случая малко е преувеличила. Наистина, има моменти, в които забива в една посока, но и това си има причина.

— Каква е причината?

— Няма да излезе от мен. Ако счете за необходимо, да ти го каже тя. Но не бъди настойчив. Ако тя поиска, да сподели… Макар че…

— Макар че, какво?

— Можеш да го научиш и от някоя всестранно информирана местна баба.

Докато разговаряме, неволно забавяме крачки. После спираме пред някакъв двор. Отвътре се чува предупредително ръмжене на куче. Ако си вървим по пътя без да спираме, и то ще си трае. Но сега ни подсеща, че може да си пусне гласа. Нямаме работа точно в тази, неговата част от улицата.

Продължаваме бавния си ход под бледото лунно излъчване. По това време, самото светило произвежда енергията на някаква естествена магия. Тази магия кара хората да се влюбват един в друг и да творят произтичащите от това, здравословни и необходими глупости: Обричане във вечна любов, правене на деца и други полезни недомислици.

Аз самия си имам едно на ум. И макар, че кръвта ми е подтоплена, не мисля да се докосвам до Екатерина. Таня я инструктира категорично да не поддава на съблазните на плътта. Като я гледам каква е флегматична, хич и не мисля да я подгрявам.

— Вървим към къщата ти, нали? — подпитвам мълчаливата си спътница.

— Не, не вървим към къщата ми. А към къщата на баба. На гости съм за няколко дни.

След като провеждаме многословния диалог, млъкваме пак. Вървим и се правим, че не усещаме лунното излъчване. По някое време спираме пред някаква врата.

— Аз съм до тук — информира ме Катерина. — Благодаря за якето и изпращането.

Внимателно свалям якето от раменете й. Тя не помръдва. Стоя зад нея, без да я докосвам. Доближавам глава до ухото й.

— Таня те инструктира да не поддаваш първата вечер на мъжка агресия. Но за утре вечер нямаш забрана…

Най-после се засмива като хората. И този смях го познавам отнякъде. Обръща се неочаквано бързо, целува ме едва-едва малко под дясното око и хлътва в селския двор. Ето, колко е добре да бъдеш принципен. Засмя се, докосна ме с устни. Което означава, че утре вечер можем да продължим нататък.

Едва сега усещам колко ми е студено. Обличам якето и подтичвайки, поемам по обратния път. А в главата ми се върти безсмислица: Откъде познавам този смях? Откъде? Най-вероятно се припознавам. Всички мъже са братя во Христа. Нищо чудно жените да са сестри во Света Екатерина… А аз съм превъртял по светицата. На крачка съм от състоянието да превъртя още веднъж. По тази Екатерина. Може Таня да се окаже права? Може да е предопределение? Може…