Трейси Козънс
Синя кръв (6)

Шеста глава

Дневник

Понеделник, 20 май:

Когато принц Ранд го няма, в двореца е същинско мъртвило. Ако не бях получила тази вълнуваща нова задача от него, сигурно щях да откача. Намерих много информация, която смятам, че ще ни бъде полезна, но ме е яд, че не мога да я споделя с него, защото той се забавлява някъде извън двореца. Джералд казва, че трябва да се върне по някое време днес — откъде — не знам. Опитах се да разбера, но той — винаги лоялният служител — не се издава. Пази личния живот на работодателя си, което — подозирам — означава, че около Ранд има някаква любовна история. Коя ли е и какво означава за него?

Никол се прозя. Предната нощ почти не беше спала. Непрекъснато се ослушваше за стъпките на Ранд по коридора, с надеждата, че може да поспре при нея, преди да се оттегли в спалнята си. Но той явно не се бе завърнал в двореца, както би трябвало да направи според програмата си. На Никол й се искаше да вярва, че усетът й не я лъже, че в него има нещо повече, отколкото бе смятала. Той, изглежда, проявяваше интерес към модернизирането на страната. Но защо не беше направил нищо досега?

След като изчезна по този начин, зарязвайки ангажиментите си, какво би могла да си помисли, освен че наистина е един лекомислен плейбой — човек, когото не би могла да уважава.

От друга страна, копнееше да узнае къде изчезва непрекъснато Ранд. И все пак ако действително знаеше с кого е принцът и какво прави… Не! Не искаше да знае.

Тя докосна брадичката си и погледна към диванчето, на което Ранд обичаше да присяда, когато я посещаваше. Как ли се държеше с любовницата си? Преди да се срещне с него, би помислила, че е незрял, разглезен непрекъснато изискващ внимание. Може и да беше такъв. Но съдейки по това, което бе видяла, не можеше да не заключи, че сигурно се държи мило и внимателно с нея.

Неговата любовница — без съмнение някоя чувствена красавица, която умееше да го задоволи. Вероятно прекарваха времето си като караха ски, возеха се на яхти, вечеряха на светлината на свещи. Правеха любов.

Престани, укори се тя. Престани, ти казвам. Застана на балкона и се загледа в обширната морава обградена с пъстри цветни лехи, но почти не обърна внимание на ведрата им красота. Защо би трябвало да се тормози, че той се забавлява с жени, че може да има любовница? Едва ли беше първият човек от кралско семейство с любовница. Не можеше и да го вини, че иска да избяга от тегобите на дворцовия живот, като си позволява някои лични удоволствия.

Удоволствия. При тази дума силно стисна клепачи. Тя звучеше толкова чувствено, толкова необуздано. Изгори я отвътре, опали я там, където никой друг не можеше да забележи. Нямаше никакво право да съди принц Ранд и положително нямаше никакво право да изпитва този силен, болезнен копнеж, който нямаше нищо общо с работата й тук.

Той, разбира се, беше красив. Да, неговата компания и доставяше удоволствие. Разбираха се добре. Но през цялото време, прекарано заедно, той нито веднъж не бе престанал да бъде принц.

Вдъхна дълбоко чистия пролетен въздух. Поне не подозираше за чувствата й. Той беше забранена територия, точно така — и не трябваше да забравя това. Не можеше да си позволи да си играе с огъня, дори скрито в мислите си.

И определено не в реалния живот. Щеше да запази дистанция. Никакъв смях, никакви шеги повече. Трябваше да внимава какво говори, как се обръща към него. Да престане да го пуска в апартамента си късно вечер — нещо, което той изглежда не очакваше от останалите си служители.

Телефонът в апартамента й рязко иззвъня. Доволна от това прекъсване, Никол се върна в стаята и вдигна слушалката на телефона до бюрото си.

— Госпожице Олдридж? — Беше Джералд. — Принц Ранд току-що пристигна и иска да говори с вас.

Никол се опита да потисне вълнението си при думите на Джералд. Днес бездруго очакваха принца да се завърне по някое време.

Да, но той иска да те види веднага. Не иска да чака, напомни й един вътрешен глас.

Заради новия проект, несъмнено. Това беше. Каза на Джералд, че ще отиде веднага, и приготви дебелите си папки.

Когато стигна до офиса на принца, видя Джералд да стои до бюрото на Ранд с разтревожен израз на добродушното си лице. Ранд разглеждаше някакъв документ на бюрото си.

— Тази сутрин ви очакваха на закуска на лигата за опазване на архитектурните паметници, ваше височество — изрече с отсянка на укор Джералд. — Мислех, че ще се върнете снощи, иначе бих уведомил секретаря на кралицата.

— Майка ми беше там, нали? — попита Ранд без всякакъв интерес.

— Знаете, че искат да видят вас, сър.

Нищо изненадващо, помисли си Никол. Кралицата на Каледония не беше твърде популярна. Не като своя син плейбой.

— Не се измъчвай за това, Джералд — рече кротко Ранд, докато прелистваше документа. — Сигурен съм, че са били доволни от присъствието на кралицата. — Започна да потупва джоба на ризата си и Никол забеляза, че носи плътно прилепнали джинси и непретенциозна риза с разкопчани горни копчета. Тези дрехи определено му отиваха.

Несъмнено неговата любовница мислеше същото — за да го задържи толкова дълго, че да пренебрегне ангажиментите си. Никол се подразни от липсата му на чувство за отговорност и се вкопчи в раздразнението като щит срещу неговия чар, докато го наблюдаваше мълчаливо.

— Знам, че сложих този списък тук някъде — промърмори Ранд, като говореше по-скоро на себе си, отколкото на Джералд. — Тук беше.

— Опитайте най-горното чекмедже, ваше височество — предложи Джералд.

Ранд отвори чекмеджето и извади оттам няколко листа.

— Аха! Искам да й покажа това, когато тя… Вдигна поглед и видя Никол, която чакаше до вратата. На лицето му се появи широка усмивка и той извика бодро. — А, жената, която никога не закъснява.

Никол не се усмихна в отговор. Беше решила да се държи на разстояние. Не би трябвало да го окуражава.

Но той продължаваше да я гледа така, сякаш тя държеше тайния ключ за кралството. Изправи се и тръгна към нея, посочвайки купчината папки в ръцете й.

— Не ми казвай, че всичко това…

— Това е нашият проект, да — кимна тя.

Изпита тръпка на задоволство, че го е впечатлила. Но успя да запази безстрастния израз на лицето си.

— Господи, май доста работа си свършила. Дай ми ги. — Той взе тежката купчина папки от ръцете й, сложи ги на масичката за кафе и седна на дивана до тях. — Да видим какво си донесла.

— Сър, може ли да ви напомня, че нямате много време — намеси се Джералд.

Без да му обръща внимание, Ранд започна да прелиства първата папка.

— О, ето! — Той й подаде листа, който бе извадил от чекмеджето. — Тук са някои мои мисли по проекта. Мислех си, че ако имаш време…

— Ще ги прегледам веднага, щом мога — довърши тя вместо него.

— Благодаря, Никол.

Топлината на неговия взор проникна във всяко едно от сетивата й. Тя се насили да погледне встрани в опит да запази равновесието си.

— Следобедът ви е предназначен за пикника с лейди Патриша — намеси се пак Джералд от другата страна на масичката. — Опитах се да разхвърля ангажиментите ви от сутринта, но все пак след деветнайсет минути ви предстои интервю с репортера на списание Калдониън уърлд.

— Среща с пресата? — изненада се Никол.

— Така изглежда — рече Ранд сухо. — Редовното интервю… Намери ли вече принцът своята принцеса…

— Искаше ми се да можете да им кажете нещо — смотолеви Никол. Беше съвсем искрено. Липсата на новини по този въпрос говореше зле за нейната собствена работа.

През задната врата влезе още един човек. Никол беше разбрала, че от другата страна на тази врата има стъпала, които водеха директно към частните апартаменти на Ранд. Тя никога не ги използваше.

Позна, че това е Арманд — дребен, сух човечец с тънки, намазани с восък мустаци, които сигурно са били на мода преди сто години. Обикновено виждаше камериера на Ранд на горния етаж, но днес той беше донесъл дрехите на Ранд тук. На златни закачалки висяха черен костюм, бяла риза и вратовръзка в калдонийско зелено.

— Официалният ви костюм е готов, ваше височество — информира той.

Ранд вдигна поглед незаинтересовано, после пак го сведе към папката.

— Непрекъснато иска да ме облича — промърмори той на Никол с конспиративен тон. — За него сякаш съм някаква грамадна кукла.

Тя не успя да сдържи усмивката си при забележката. Да се облича Ранд не беше толкова лош начин за прекарване на времето. Погледна към ризата, пъхната в тези прилепнали към тялото му джинси. Когато беше в Ню Йорк, рядко беше виждала снимки на Ранд в такова небрежно облекло, освен на мътни и неясни снимки, направени от папараци, каквито „Аристократи“ отказваше да купува.

След пристигането си в двореца беше забелязала, че Ранд носи такива дрехи, когато не му предстоят официални срещи. Искаше й се и светът да види също като нея и тази друга негова страна. Небрежно елегантният вид положително му подхождаше. Придаваше му една суровост, контрастираща с обичайната му изтънченост.

— Защо изобщо трябва да се преобличаш? — попита тя тихо.

— За да поддържам фасадата, защо иначе? — изсумтя той, като че ли отегчен от темата. — Това са изумителни цифри, Никол. Да не би да искаш да кажеш, че с внедряването на информационни системи производителността може да се увеличи толкова много?

Никол трябваше да признае, че е впечатлена от силното желание на Ранд за работа. Този човек бе изпълнен с противоречия.

— Да, аз открих…

— Ваше височество — прекъсна я Джералд, поглеждайки разтревожено часовника си. — Вече имаме само петнайсет минути. Все още ви предстои да се преоблечете. Имате само двайсет и пет минути за интервюто, после ви предстои среща с комитета по селскостопански въпроси. Препоръчвам ви да не закъснявате. Неговите членове са все още разстроени относно забележките ви миналата есен, че лозарството не е достатъчно като поминък за Каледония.

Ранд въздъхна и затвори папката.

— Добре — изправи се и протегна ръка към костюма, който камериерът му подаде.

— Недей — изрече Никол импулсивно.

Ранд пое закачалката и я погледна.

— Недей… какво?

— Не го обличай. Ето. — Тя направи няколко крачки към него и взе закачалката с костюма от ръката му. — Свали сакото и го разтвори. — Сложи го върху ризата. Но не сменяй останалите дрехи.

— Това е неприемливо — процеди Арманд, като скръсти решително ръце. Погледна към Ранд в очакване той да потвърди думите му.

Ранд не му обърна внимание. Вдигна вежди и погледна към Никол.

— И причината за това е…

Тя вдигна сакото с окуражителен жест.

— Хайде, опитай.

Ранд сви рамене и навлече сакото. Подръпна го оттук-оттам, след това огледа облеклото си, доколкото успя без огледало.

— Да — изрече Никол и въздъхна със задоволство. Изглеждаше едновременно изискан и непринуден, елегантен и естествен. Направо казано — великолепен. — Това е идеално. — Без да помисли, тя застана пред него и започна да оправя яката на ризата му. Вдигна поглед и го улови да я гледа с весела искрица в очите.

Никол отстъпи назад, засрамена от проявената слабост. Това не беше добър начин да запази дистанция. Обърна се към другите.

— Така изглежда много по-достъпен, не мислите ли? Някак по-човешки. Арманд, Джералд?

— От него не се изисква да изглежда по-достъпен, госпожице Олдридж — пак процеди ледено Арманд. — Той е принцът!

— Хората ще го почувстват по-близък, ако знаят, че е един от тях — смотолеви Никол, обръщайки отново поглед към Ранд. С нарастващо чувство на вина тя се възползва от повода да го разгледа по-отблизо.

— Защо трябва да го чувстват по-близък — възмути се Арманд. — Това са масите!

— Никол е също от масите, Арманд — прекъсна го студено Ранд. Погледна я. — Значи смяташ, че това върши работа. Изглеждам ли по-модерен така? — Той приглади сакото отпред.

— Определено.

— Хубаво. Ще го нося така. Сега хайде да поработим още малко.

— Но ваше височество — започна Арманд с почервеняло лице.

Ранд го накара да млъкне само с поглед.

— Благодаря, Арманд, но въпросът е уреден. Можете да си тръгвате. — Арманд се запъти към вратата, последван от Джералд, който многозначително почука часовника си, преди да излезе.

Когато останаха сами, Ранд, без да губи време, съсредоточи цялото си внимание върху проучването на Никол.

— Какво е това? — попита той, като издърпа втората папка.

Тя седна на масичката срещу него.

— Статии, в които се обсъжда използването на компютрите в бизнеса и управлението — в по-малък и по-голям мащаб. В много от тях са описани системи, които биха могли да ни свършат работа.

— Отлична работа, Никол. — Той прехвърли набързо папката, но за нейно задоволство се спря за малко на раздели, които бе смятала, че ще му бъдат особено полезни. — И толкова изчерпателна…

— Благодаря, ваше височество — изрече тя внимателно, сгрята от оценката, и почувствала се неудобно от това. Защо той не намираше никакви недостатъци в нея, както в толкова много други неща?

При нейната официалност той сбърчи чело. Все пак не каза нищо, но я погледна замислено. Тя приглади полата си.

— Имах време този уикенд, след като ти беше… толкова зает.

Копнееше да чуе, че не е бил с жена, но той явно не забеляза нейното колебание, тънкия й намек за повече информация. Усмихна се.

— При тебе никога няма паузи, а?

Не би могла да погледне неговото изразяващо одобрение лице, без да се усмихне. Затова се помъчи да не среща погледа му. Подаде му една още по-дебела папка.

— В статиите тук се разглеждат икономическите аспекти, правят се сравнения между компютризираните и некомпютризираните страни. Това може да ви даде малко амуниции, които да използвате при разговорите с краля, ваше височество.

— Благодаря, Никол — подчерта той обръщението. — Докато прехвърляше тази папка, очите му се разшириха. — Как успя да събереш толкова много данни? Започнахме да обсъждаме въпроса едва от петък!

— Направих едно пътуване до библиотеката в града. Там имаше много малко информация, така че се наложи да използвам Интернет — обясни тя.

— Аха — кимна сериозно той. — Информационната магистрала. Можеш да го направиш от двореца? Мислех, че нашите телефонни линии са твърде архаични за това.

— Отне ми безкрайно много време, но операторът на двореца откри една по-модерна връзка, така че се справих. Може би ще успеем да намерим начин Каледония да използва Интернет, за да разшири своята икономическа база — да участва в търгове, да привлича инвеститори, неща от такъв характер.

Той затвори папката, спрял изпитателния си поглед върху нея.

— Значи, с други думи, ти си работила върху това целия уикенд.

— Не целия уикенд. — Тя се прокашля, като се опитваше да прогони обсебилото я усещане за това, че са съвсем сами и тя би могла да се държи свободно и естествено, да сподели неговия ентусиазъм. Но не би могла да го направи. Рискът беше прекалено голям. Вдигна брадичка и изрече внимателно.

— Не смятате ли, че идеята заслужава внимание, ваше височество?

Доброто му настроение започна да го напуска.

— Разбира се, че смятам, но ти имаш нужда да се отпуснеш и да си почиваш от време на време — той пусна отново папките на масичката — Никол.

Да се отдавам на удоволствия като тебе, Ранд? — искаше й се да каже. — Да занемаря своите отговорности и да си губя времето с любовник!

Застанала с изправен гръб, тя се загледа навън към обградената с гори морава. Прекрасен ден за езда с лейди Пат. Ранд беше пропуснал други свои срещи, но не и най-приятния си ангажимент. Това би трябвало да я накара да бъде доволна, тъй като тя го беше уредила.

Но не беше така.

— Всеки път, когато те видя, работиш — почти доловимо изрече той, прониквайки през преградата, която бе изградила около себе си. — Имаш нужда от почивка, от отдих, да си доставиш удоволствие.

— Работата ми доставя удоволствие, ваше височество — отвърна тя хладно.

Отчаяно й се искаше той да прекрати този разговор. Не знаеше още колко дълго би могла да устои да не го погледне директно, без той да забележи. И се страхуваше какво би прочел в очите й.

Той се наведе и подпря лакти на коленете си.

— Знам, че съм много взискателен — продължи той тихо, търсейки погледа й. — Мога да забравя, че другите хора си имат свой живот, който няма нищо общо с мен и работата. Искам да ми кажеш, Никол, ако някой път прекаля.

Ако можеше само да спре това, помоли се безмълвно Никол. Да престане да бъде толкова мил, внимателен и загрижен! Направо влиза в душата ми, ставам съвсем безпомощна.

— Аз не… — изрече тя рязко, след това се усети и смекчи тона си. — Не усещам нещата по този начин.

— Задържам те след времето, когато трябва да си лягаш, толкова късно идвам при тебе…

Сега беше моментът да се опита да промени отношенията им. На Никол не й беше приятна идеята да се лиши от нощните му посещения, но те трябваше да бъдат прекратени.

— Може би ще е най-добре…

— Извинете ме — прекъсна разговора им добре модулираният глас на Джералд. Беше застанал до страничната врата. — Ваше височество, госпожице Олдридж, нося прискърбни новини относно лейди Патриша.

— Лейди Пат? — Никол се изправи на крака.

Ранд вдигна вежди.

— Е, хайде да чуем.

— Избягала е, ваше височество. Считано от вчера, тя вече не е лейди Патриша от Каледония, а госпожа Стивън Абът от Форт Лодърдейл, Флорида.

Никол ахна. Екипът на „Аристократи“ сигурно беше подлудял от тази новина.

— Какво? — чу се като ехо въпросът на Ранд.

— Това е цялата информация, с която разполагам — смънка Джералд. — Мъжът е бизнесмен от Америка — спонсор на един от любимите й проекти, както разбирам от домашния й персонал. Смятам, че нейните родители, графът и графинята, се нуждаят от — дали да го кажем така — нашите съболезнования…

Никол срещна еднакво потресения поглед на Ранд.

— По дяволите, те падат като мухи — изръмжа той, докато се отпускаше тежко на дивана. — Скоро ще ми се наложи да избирам между перачката и чистачката.

Май доста добре приемаше новината, като се имаше предвид, че току-що бе загубил най-подходящата кандидатка за своя съпруга.

— Продължаваме със следващата — обяви тя решително. — Това обаче ни предоставя една възможност.

— Каква по-точно?

— Искахте повече време за нашия проект. Сега, когато пикникът се отменя…

— Не. — Ранд заобиколи масичката за кафе и спря пред нея. — Имам по-добра идея. Защо не заемеш мястото на Патриша?

Никол замръзна, без да е сигурна, че го е чула добре.

— Аз?

— Срамота е да пропуснем пикника, след като Джералд толкова се потруди да го организира.

— Всъщност, ваше височество, не беше много… Ранд прекъсна протеста му.

— Виждаш ли? Сърцето на Джералд ще бъде разбито. Целият му труд за нищо. Не му причинявай това, момиче — завърши той с престорена строгост.

— Така е, ваше височество — присъедини се Джералд, който накрая влезе в тон. Очите му весело блеснаха. — Страшно се трудих, докато уредя всичко. Толкова размислях какви съставки да се вложат в сандвичите — пуйка или говеждо. Как да се нареди кошницата…

Ранд се ухили и потри ръце.

— Значи е решено. Може би ще успея да те науча как да разпускаш.

Никол почувства енергията, струяща от неговия ентусиазъм, по всяка фибра на тялото си. Той искаше да бъде с нея. Заради компютърния проект, Никол. Нищо повече от това. Не изгубвай от поглед своята цел номер едно. Да му намериш жена — подходяща жена, с благородно потекло. Ти не влизаш в тази класация.

— Може би трябва да останем тук и да използваме времето като поработим…

Вътрешният телефон на Ранд звънна и я прекъсна. Джералд се запъти към бюрото и натисна бутона.

— Канцеларията на принц Рандал.

— Джералд, пристигнаха репортерът и фотографът от Калдониън уърлд — достигна до тях мъжки глас, който, както предположи Никол, принадлежеше на член от персонала на иконома.

Ранд въздъхна.

— Дошли са по-рано. Джералд, кажете на прессекретаря, че съм тръгнал.

— Да, ваше височество. — Джералд се обърна и се запъти към вратата.

Ранд погледна отново към часовника си.

— По дяволите, времето никога не стига. Но този следобед ще наваксаме…

Той вдигна очи и погледна топло Никол. Тя не успя да отмести погледа си. Беше толкова смутена от неговото предложение, че не успя да измисли нищо, за да го отклони.

— Според мен по-добре е да намериш време, отколкото да намериш пари — затова то трябва да се прекара по възможно най-приятен начин — увери я той. — Затова, мила, ще ме чакаш на южната тераса точно в дванайсет.

Трябваше да го спре.

— Но, ваше височество, аз не мисля…

Той излезе, преди тя да успее да изкаже протеста си.

 

— Намирате храната за незадоволителна, госпожице?

Ранд гледаше как Никол се усмихва на прислужника с бели ръкавици, който се въртеше край тях. Чинията й с храна, буквално недокосната, стоеше на ниската преносима масичка, поставена между двамата.

— Не, разбира се. Много е вкусна — погледна го тя. — Изключителна е, благодаря. Просто ядох много на закуска.

Прислужникът се усмихна на тактичния й отговор.

Докато Никол отговаряше с присъщата си деликатност, Ранд забеляза, че тя продължава да се държи резервирано — най-малкото с него. Почувства се засегнат. Решил бе да разбере причината за това нейно поведение. Изобщо не беше сигурен защо това е толкова важно — важно беше и толкоз.

Тя се беше преоблякла за пикника в джинси и памучна риза, а косата си бе вързала с пъстро шалче. На раменете й бе метнат пуловер — през май често се захлаждаше рано, въпреки че в момента се наслаждаваха на слънчево и безоблачно време. Макар че цели десет години беше живяла далеч от страната, явно не беше забравила колко е променливо времето в края на пролетта. Което означаваше, че усеща инстинктивно родната си страна.

Зае се да изучава профила й, докато тя наблюдаваше прекрасната гледка с Фортинбло в далечината. Червените покриви, църковните кули, парковете и спретнатите, чисти улици имаха вид на изображение от пощенска картичка. Позата й беше скована и едва ли не официална, въпреки факта, че беше седнала на земята — с подвити под себе си крака и изправен гръб. Излъчваше ярко и студено сияние, като скъпоценен камък, върнат най-сетне в обковката си.

Столицата Фортинбло, която Никол изучаваше толкова внимателно, изразяваше същността на страната: Старият свят, съчетан с Новия — макар и донякъде неохотно.

Той въздъхна. Каледония беше всичко за него. Страната, която един ден щеше да управлява, през вековете беше ставала център на различни европейски култури. В нея се усещаше френско, швейцарско и английско влияние. Тъй като беше толкова малка, тя се беше борила яростно да запази своята идентичност, въпреки посегателствата на по-мощните й съседки. И все пак беше дошло време Каледония да работи с външния свят, вместо да се крие от него. Той беше усетил, че Никол разбира това и споделя неговите чувства. Поправка правеше го преди.

Напук на нейната формалност той се просна в цял ръст на одеялото и подпря главата си с ръка.

— Още вино, ваше височество?

Прислужникът, застанал зад Ранд, направи жест с бутилката към полупразната му кристална чаша. Ранд се пресегна и взе бутилката от него.

— Благодаря. Можете да тръгвате. Вземете каретата.

Прислужникът се поклони и двамата с неговия спътник тръгнаха към теглената от коне карета, която беше довела Ранд и Никол в това идилично кътче на имението от хиляда акра. И все пак не бяха сами. През дърветата Ранд улови отблясъци от униформите на дворцовите стражи. Двама бяха застанали недалеч, но извън полезрението им — така, че да не се натрапват в уединението им, но и да осигурят защита в огромното имение, което беше толкова леснодостъпно за публиката.

Ранд беше наясно, че всички останали ще сметнат за глупаво желанието му да остане сам със служителката си. Ако до него седеше лейди Патриша, той не би освободил прислужниците. Но с Никол искаше да проведе нещо повече от повърхностен разговор, както би направил с лейди Пат. Имаше намерение да свали бариерите, които тя бе издигнала между тях. Владееше го непреодолимия страх, че ако не се противопостави веднага на новото й отношение, ако не успее да я спечели отново като приятел, никога не би могъл да го направи. Отказваше да я остави да се изплъзне. Тя беше запълнила една празнота, която той едва съзнаваше — в нея беше открил човек, споделящ визията му за Каледония, човек със страст, силно горяща като неговата.

Никол отмести встрани почти недокоснатата си чиния.

— Знам, че вероятно не сте имали възможност да прегледате информацията за компютрите, след като бяхте зает цялата сутрин, но мога да се опитам да отговоря на въпросите ви, ако имате такива.

Хладният й тон го подразни.

— Имам доста въпроси, Никол. Но можем да обсъдим компютърния проект по-късно. — Той се изправи и седна, после напълни отново чашата й с вино.

Звънкото почукване на гърлото на бутилката в почти пълната й чаша я накара да трепне.

— За мен достатъчно, моля. Не съм свикнала да пия през деня.

— Не си планирала нищо важно за по-късно, нали?

— Не, но…

— Виното ти харесва, нали? Така каза.

— Да, много. Но…

— Наслаждавай му се, Никол — подкачи я той с престорена сериозност. — Това е заповед.

Тя му хвърли неспокоен поглед, преди да приеме предизвикателството и да вдигне чашата с ръка.

— Добре тогава. Така ще направя.

Той се усмихна, докато я наблюдаваше как отпива една глътка. Добре. Вече започваше да сваля бариерите.

Поне така си мислеше — докато тя не остави чашата и не извади бележника от раничката си. Отвори го на коленете си.

— Попитах Джералд каква е програмата ви през следващите две седмици. Може да се опитаме да направим така, че лейди Монпелие да ви придружи на поло мача на единайсети май в Харвест гардънс. Ще й бъде лесно да присъства, тъй като живее тук, във Фортинбло. Обаче следващите няколко кандидатки са от други страни и ще трябва да им дадем достатъчно време да вместят програмите си във вашата. Може би…

Ранд грабна бележника от ръката й и го захлопна пред стреснатото й лице. Пусна го отново в раницата й.

— Когато те помолих да дойдеш на пикника, нямах намерение да говорим по работа. Не съм някакъв експлоататор, Никол…

— Не, ваше височество. Не съм и го мислела. — Тя му хвърли внимателен и предпазлив поглед. — Прекрасен ден, нали? — Въпреки тези думи тя потърка раменете си.

Разговорите за времето не интересуваха Ранд.

— Кажи ми какво се върти в главата ти.

— Нищо. — Тя изправи гръб и сгъна спретнато салфетката си, като че ли искаше да покаже, че що се отнася до нея, пикникът е приключил. Но нямаше как да се върне в двореца без него. — Би трябвало да се връщаме. Става късно.

— Глупости. Малко след един часът е. — Той премести встрани малката масичка, както си беше с чиниите и всичко останало. След това приседна по-близо до нея. — Да не би да съм направил нещо, което не е трябвало?

— Не, разбира се, че не, ваше височество.

— Ако е така, просто ще трябва да ми кажеш, и аз…

Без да съзнава какво прави, той сложи ръка на коляното й.

Сякаш я удари с електрически ток. Тя рязко се дръпна, после побърза да се изправи. Направи няколко крачки към ширналата се долу панорама с изправен гръб и скръстени ръце.

— Не е ли прекрасна гледката? — изчурулика бодро тя. — Никога не съм виждала града толкова красив.

Ранд се изруга. Защо не си беше държал ръцете мирни? С това пъстроцветно като дъгата шалче в косата си тя му напомняше за колибри, излетяло, преди да успее да го сграбчи. Щеше да му трябва мрежа. Много голяма мрежа.

Хрумна му нещо, не особено успокоително. Поколеба се, без да е сигурен дали му се иска да узнае истината, и все пак желаещ повече от всичко да я научи. Прочисти гърлото си и се реши.

— Да не би да изпитваш носталгия, Никол? Може би ти липсва твоят… приятел?

Тя сви рамене.

— Носталгия? — повтори тя, като че ли нарочно изпуснала втората част на въпроса. — Не — отговори тя с известна изненада. — Изобщо. Липсват ми приятелите, да. Но не изпитвам носталгия.

— Може би, защото си у дома — предположи той.

— Да, може би.

Той не можеше да остави нещата недовършени.

— И… той не ти липсва?

— Той?

Ранд затаи дъх, едва успя да произнесе думите.

— Твоят любим.

— Нямам… — започна тя. След това се обърна с лице към него. — Всъщност не мисля, че би трябвало да обсъждаме това — додаде. — То няма отношение към моята работа тук, нали?

Кой, по дяволите, се интересуваше дали има отношение или не?

— Да не би мъжете в Ню Йорк да са слепи или ненормални, или и двете? — не се сдържа той.

Тя отбягна погледа му, но бузите й силно порозовяха.

— Не, всичко е заради… заради мен. Все нещо не беше наред. За да се случи. — Сякаш разтревожена, че е признала твърде много, тя се обърна с гръб към него.

Погледът му отскочи към стегнатото й стройно тяло и той веднага разбра. Въпреки че беше трудно за вярване, тя никога не беше спала с мъж. Никога не е била помитана от страст. Нито един мъж не я беше събличал разголвайки я изцяло, за да я докосне, да я вкуси. Не беше усещал пламналата й кожа до своята, ненаситната прегръдка на краката й около кръста си.

Кръвта забушува в слабините му, а тялото му реагира яростно и напористо. Изведнъж почувства джинсите си твърде тесни. Слава Богу, че се бе загледала в града, помисли си той обезсърчен. Доста време беше минало, откакто бе спал с жена, но нямаше смисъл да си мисли за Никол — неговата Никол — по такъв похотлив начин. Тя му беше нужна за нещо повече от едно търкулване в леглото.

И никога нямаше да я докосне. Не беше спал с жена повече от година, а сега, след като баща му засили натиска си върху него, беше решил да изчака, докато намери жената, за която щеше да се ожени. Може би идеята беше глупава, като се имаше предвид колко малко означаваше сексът за него в миналото. Но искаше бракът му да означава нещо повече.

Изчакването вероятно влизаше и в плановете на Никол. Той се усмихна на странното съвпадение, после тихо се засмя.

— Старомодна си по душа, нали? Чакаш годежния пръстен или най-малкото — истинската любов. Може да живееш в Ню Йорк, но си калдонийка до мозъка на костите си.

Никол се обърна към него, сложила ръце на кръста.

— Така е, може да се смееш колкото си искаш. Без съмнение, плейбой като тебе си мисли, че съм абсурдно старомодна. Цяла книга ще е нужна да отрази всичките ти любовни истории.

Нейният гняв го изпълни със задоволство. Не беше го наричала ваше височество през целия им последен разговор.

— Защо имам чувството, че си прекалено загрижена за моите взаимоотношения с дамите?

— Не съм загрижена — смотолеви тя, скръстила в защитен жест ръце пред себе си. После продължи делово: — Това е чисто професионален интерес. Когато наистина намерим сериозна кандидатка, много е вероятно тя да те отхвърли като неподходяща кандидатура заради твоите… жени.

Това вече беше нещо.

— Моите жени — изрече той в нейния тон. — Какво точно имаш предвид?

— Лейди Айрин Килиън, например. Съпругата на граф Сътсби. Бяхме публикували снимка как вие двамата танцувате на благотворителен бал.

Ранд застана нащрек. Лейди Айрин бе последното име, свързвано с неговото, около четири месеца преди да се заеме сериозно с търсенето на принцеса.

Никол продължи:

— Мълвата беше, че тя…

— Лейди Килиън случайно е една много красива жена — прекъсна я той с напрегнат глас, после се изправи и бавно тръгна към нея. — Тя също така е случайно и председател на Комитета за борба с насилието срещу децата. На въпросното събитие потърси моята финансова и официална подкрепа преди годишната им конференция — нещо, което аз й предоставих с готовност. — Той се спря пред нея и се загледа в лицето й с широко разтворени очи. — Що се отнася до личните ми взаимоотношения с лейди Айрин, въпреки че е очарователна жена, тя има един наистина щастлив брак. Никога не съм имал сексуални контакти с нея. Това те интересува най-вече, нали?

Никол леко вирна брадичка.

— С кого си избирате да спите не е моя работа, ваше височество. Просто съм загрижена за ефекта, който може да има репутацията ви върху бъдещата ви съпруга.

Неговата репутация. Да не би наистина да вярва, че той сменя жените си всяка седмица? Наистина ли смяташе, че е толкова повърхностен, толкова егоцентричен? При тази мисъл стомахът го загложди и той си даде сметка, че целия ден не е вземал антиацид. Сега имаше нужда от едно хапче.

Не искаше да спори с нея. Завърнал се при масичката, той вдигна чашите им за вино и малка кутия шоколадови бонбони, оставена за тях. Отиде отново при Никол и се настани на земята.

— Седни.

След леко колебание тя го последва и пое чашата си от него. Той отвори кутията шоколадови бонбони и я протегна към нея.

— Винени бонбони. Една от странностите на Каледония.

— Част от уникалното й наследство — парира тя, докато си избираше бонбон. Разгледа го замислено, преди да отхапе. — Не бях се сещала за тях от векове — изрече със смесица от изненада и меланхолия. — Нито за хубавите времена. Колко тъжно от моя страна.

Тя го погледна, а той изчака търпеливо — знаеше, че си припомня детството си тук, в Каледония. Мека усмивка заигра по устните й.

— Моите родители обичаха да ми ги слагат в чорапите за Коледа. Шегуваха се, че ще се напия с тях. Което всъщност не е възможно, тъй като те вървят с вино, но не ги правят от вино.

— Твоите родители изглежда са били симпатични хора — промълви той неловко. Как трябваше да се обсъждат нормалните родители?

— Такива бяха. — Тя се поколеба, после добави: — Благодаря, ваше височество. — Върнала се към официалния тон, погледна към Фортинбло, издигайки отново стена между тях.

Секундите отминаваха и напрежението растеше. Изпаднал в неловко мълчание, той се загледа в разпрострелия се долу град, докато Никол изучаваше бонбона в ръката си.

Промяната в тона на разговора не можеше да изтрие казаното и Ранд не можеше да мисли за нищо друго, освен какво наистина мисли тя за него. Все още нямаше никаква представа защо бе станала толкова официална в държането си към него, но нека бъде проклет, ако влезеше в нейния тон. Предположи, че ако иска от нея да бъде открита, трябва и той да се държи по същия начин. Това беше спасително прозрение. Той прегърна свитите си колене.

— Моят любовен живот не е толкова интересен, колкото изглежда — започна той внимателно, изричайки мисли, които никога преди не бе казвал на глас.

Очите й се разшириха и той се впусна по-нататък:

— Много граждани биха предпочели да остана целомъдрен, докато се оженя. Смятам, че това не е особено здравословно. И така — да, имал съм любовници, но съвсем не в такова количество, каквото си мислиш. Гледах на написаното за мен в пресата като на страхотна шега. Може би остарявам — добави той уморено. — Не намирам това вече за смешно.

— Защото то рефлектира върху вашето име.

— Точно така. Един ден ще стана крал на тези хора. Това би могло да стане по-рано, отколкото си мисля, поради влошаващото се здраве на баща ми. Не ми допада особено мисълта да остана в историята като крал Ранди Палавия.

Думите му прозвучаха по-рязко, отколкото бе възнамерявал. Той вдигна поглед към нея, а тя му отправи предпазлива усмивка, в очите й блесна разбиране. Гледката изпълни сърцето му с радост и той се засмя.

В отговор усмивката й стана още по-широка и върна естественото изражение на лицето й, което толкова му харесваше.

— Доволна съм — каза му просто.

Това бяха най-смислените думи, които бе чувал някога. Те вляха нова сила във всичките му мечти и копнежи, подкрепиха го. Неговата откровеност толкова бе допринесла да я приближи до себе си, че не можеше да спре дотук.

— Не ме разбирай погрешно. Обичам жените. Иска ми се… Той поклати глава. — Успявах да се измъкна от време на време през годините. Имал съм няколко случайни връзки с внимателно подбрани жени, на чиято дискретност можех да разчитам. Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие от това да се спра с привлекателна жена, да я поканя на кафе, да пофлиртувам. Да се срещам известно време с нея… Изглежда толкова просто, но не е. — В гласа му се прокрадна печал. — И тъй — мисля, че имам свободата да съблазнявам жените, където и когато искам; да бъда считан за плейбой… — Той се засмя с отсечен звук. — Наистина имам нужда от голям късмет. Погрешният ми избор би погубил семейството.

Ранд не можеше да повярва, че й говори всички тези неща. Никога не се беше разкривал така — нито пред семейството, нито пред персонала си. Пред никого. Освен пред нея.

— Признавам — започна тя бавно, — че не съм ви виждала с никакви жени, откакто съм тук. Аз… аз дори се питах защо. Извинявам се, ваше височество. Разбирам, че не съм подобрила нещата със статиите си.

Той й се усмихна. Изпитваше непреодолимо желание да потупа коляното или рамото й — или някоя друга част от нейното тяло — за да я увери, че не й се сърди. Точно обратното. Беше очарован от нея.

Тя приключи с бонбонката и започна да облизва пръстите си. Стомахът му се напрегна при този невинен жест. Потупването на коляното едва ли щеше да бъде достатъчно, разбра той с изумление. Докато вадеше последния пръст от сочните си устни, той внезапно си представи собствения си език там и как облизва не пръстите, а тях. Сигурно беше грешка да остане без жена толкова време, помисли си той със съжаление. Всеки неин жест караше кръвта във вените му да пулсира.

— Ваше височество — обади се тя внезапно, като че ли се страхуваше да не загуби смелостта си. — Когато ви няма в края на седмицата, къде ходите?

Видял объркания израз на лицето й, разбра, че тя си го представя как се шляе с някоя жена. Неприятно му беше да си мисли, че прекарва скъпоценното си време по този начин. Не би могъл да й отговори, без да излъже — освен ако, разбира се, не споделеше с нея тайната си.

Щеше да го направи. Не подложи на съмнение вярата си в нея, не помисли изобщо за риска, както би направил с всеки друг. Дори със собствените си родители.

Доближи се, доколкото смееше, докато остана да ги дели само фут разстояние. Никол стоеше съвсем неподвижна. Нейното женско присъствие изпълни сетивата му и той с усилие успя да запази нишката на мисълта си.

— Никол. — Внимателно, страхувайки се, че тя ще побегне, постави ръка на рамото й. Този път тя не се отдръпна. Простият контакт изгори дланта му и той почувства как Никол трепери. — Не съм поемал риска да обяснявам на някого, освен на Джералд, разбира се. Но ти…

Тогава улови някакво движение откъм група дървета отдясно, проблесна и отразена светлина. Заля го вълна от ярост и заскърца със зъби.

— Боже мой!