Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (9)

9.

Фийб стоеше под трепкащите сенки, които хвърляха фенерите, разположени на равни интервали около басейна в дома на семейство Съмървил и наблюдаваше петте жени, които се кискаха край Боби Том Дентън. Хората от управлението и персонала на „Старс“ не бяха сметнали, че смъртта на Бърт и това, че Фийб скоро щеше да напусне къщата, са достатъчни извинения да се отмени празненството, давано от Бърт всяка година, след първата среща за сезона. Докато Фийб беше на мача, секретарката й се занимаваше с хората, които подготвяха празненството. Фийб беше заменила яркорозовата си рокля с друга, която не се набиваше толкова на очи — оранжево-розова памучна рокля с презрамки.

Загубата този следобед от „Бронкос“ беше помрачила началните часове на събирането, но след като алкохолът започна да се лее по-свободно, настроението се оживи. Вече беше почти полунощ и пълните с пържоли, шунка и опашки от омари чинии се изпразниха. Фийб беше представена на всички играчи и на съпругите и приятелките им. Играчите бяха изключително учтиви с новата си собственичка, но всичките тези спортисти около нея я връщаха към лошите спомени, затова тя седна на доста отдалечена от басейна дървена пейка, прикривана от няколко храста.

Фийб чу познат глас и изпита странна тръпка, когато погледна към вътрешния двор и видя Дан. Рон й беше казал, че в неделната вечер треньорите са най-заети, защото оценяват играта на футболистите и работят над плана си за следващата седмица. Въпреки това през цялата вечер тя се оглеждаше за него.

Той се спираше при различни групички. Тя го наблюдаваше от скритото си място и осъзна, че той постепенно се приближава. Видя, че си е сложил чифт очила с тънички рамки. Контрастът между тези фини очила и суровата му хубост раздвижи нещо непознато в нея. Той се приближи и тя кръстоса крака.

— Никога не съм те виждала с очила.

— Лещите започват да ми пречат, след като съм ги носил почти четиринайсет часа.

Той отпи от бирата си и метна крак на пейката. Този мъж сякаш излизаше от зноен сън на Тенеси Уилямс, помисли си тя и в главата й се завъртя бавно филмова лента. Можеше да си го представи в занемарената библиотека на западаща плантаторска къща, с мокра от пот бяла риза след страстна среща в месинговото легло с някоя млада Елизабет. Между зъбите си стискаше пура и прелистваше нетърпеливо някакъв стар дневник, за да открие къде е скрила семейното сребро прабаба му.

Тялото й беше отпуснато и изпитваше усещане за уют. Прииска й се да се потърка в Дан като котка.

Край басейна избухна силен смях и той я върна към действителността. Тя погледна натам точно навреме, за да види как пет от мадамите на Боби Том го бутват напълно облечен във водата. Той не излезе веднага на повърхността и тя стисна зъби.

— Трябва да се спирам да не хукна натам, за да го измъкна.

Дан се засмя и свали крака си от пейката.

— Спокойно. Вложила си още повече пари в Джим Бийдерот, а той тъкмо е завързал едно въже за комина и се изкачва по стената на къщата.

— Определено не ставам за тази работа.

Боби Том се появи на повърхността, разплисквайки водата и дръпна две от жените при себе си. Фийб се зарадва, че стаята на Моли не е от тази страна на къщата.

— Тъли ми каза, че Джим изкачва къщата всяка година — продължи Дан. — Очевидно празненството няма да бъде същото без това.

— Не може ли просто да си сложи абажур на главата, като всички останали?

— Той се гордее с оригиналността си.

Един широкоплещест защитник легна на бетонната пътека до басейна и започна да се натиска с някаква пищяща млада жена.

Дан посочи към тях с бирената кутия.

— Ето тук ще започнат истинските ти неприятности.

Тя се изправи, за да вижда по-добре, но след това й се прииска да не го е правила.

— Надявам се, че няма да я нарани.

— Това не е от толкова голямо значение, колкото факта, че тя не е неговата съпруга.

В този момент една миниатюрна огнена топка с лъскава грива като на Даяна Рос се втурна от дъното на вътрешния двор към Уебстър Гриър — сто тридесет и четири килограмовия професионален защитник.

Дан се ухили.

— Гледай и се учи, Фийб.

Пламъкът се спря, възправен на високите си токчета.

— Уебстър Гриър, пусни веднага това момиче, докато не съм те убила.

— О, скъпа…

Той пусна червенокосата на един шезлонг.

— Не ми викай скъпа — изкрещя пламъкът. — Щом искаш да спиш в залата за боулинг, която сам си построи в сутерена, нямам нищо против, защото съм адски сигурна, че няма да спиш с мен.

— О, скъпа…

— И не идвай да ми плачеш на рамото, когато те подгоня за развод и за всеки цент, който имаш.

— Кристъл, скъпа, това беше просто така.

— Просто така! Ще ти дам аз просто така!

Тя засили ръката си и с всичка сила удари защитника в корема.

Той се намръщи.

— Е, скъпа, защо трябваше да правиш това? Последния път, когато ме удари, нарани ръката си.

Така си беше, Кристъл притискаше ръката си, но това не възпря дръзката й уста.

— Не се тревожи за моята ръка. Тревожи се за себе си. И дали въобще ще ти позволя да си видиш отново децата!

— Хайде, скъпа. Да отидем и да й сложим малко лед.

— Върви си слагай лед на задника.

С драматично люшване на косата, тя се отдалечи от него и се насочи към Фийб и Дан. Фийб не беше сигурна, че й се иска да се кара с тази кавгаджийка, голяма колкото бирена кутия, но Дан не изглеждаше особено недоволен.

Когато жената спря пред него, той притисна ударената й ръка до бирата си.

— Още е студена, Крис. Може би така ръката ти няма да се подуе.

— Благодаря.

— Трябва да престанеш да го удряш, мила. Някой път ще си счупиш ръката.

— Той трябва да престане да ме ядосва — отвърна тя.

— Тази женска сигурно го е преследвала цяла вечер. Знаеш, че Уебстър е последният човек от отбора, който би се мотал наоколо с друга жена.

— Това е защото знам как да го строявам.

Тонът й беше толкова самодоволен, че Фийб не успя да сдържи смеха си. Вместо да се обиди, Кристъл й се усмихна.

— Никога не позволявай на мъжа да си мисли, че е по-силен, ако искаш щастлив брак.

— Ще го запомня.

Дан поклати глава и се обърна към Фийб.

— Най-стряскащото е, че Уебстър и Кристъл имат един от най-сполучливите бракове в отбора.

— Май е по-добре да отида да го успокоя, преди да се е сбил с някого. — Кристъл потърка бирената кутия в наранената си ръка. — Имаш ли нещо против да взема това с мен, вместо лед?

— Моля.

Тя се усмихна на Фийб, после се надигна на пръсти и целуна Дан по бузата.

— Благодаря, приятелю. Мини през къщи някой път. Ще ти изпържа кюфтета.

— Непременно.

Кристъл се върна при съпруга си, а Дан се отпусна на пейката. Фийб седеше до него, като се опитваше да запази възможно най-голямо разстояние.

— Отдавна ли познаваш Кристъл?

— Двамата с Уебстър бяхме съотборници, точно преди да се оттегля. Тримата доста се сприятелихме. Никой от тях не харесваше особено бившата ми съпруга, с изключение на политическите й възгледи. По време на развода ми Кристъл беше свикнала да се появява на вратата с мляко и бисквити. Но след като дойдох в „Старс“, вече не можехме да се виждаме често.

— Защо?

— Сега съм треньор на Уебстър.

— Това има ли някакво значение?

— Играчите трябва да бъдат сменяни, а понякога и да се продават. Трябва да има някакво разстояние помежду ни.

— Странен начин да се поддържат приятелства.

— Просто нещата са такива. Всички го разбират.

Въпреки че другите се виждаха, пейката беше достатъчно прикрита от храстите и Фийб имаше чувството, че са сами. Тя толкова силно чувстваше присъствието му, че кожата й настръхна.

Женският писък, който се чу, беше добре дошъл, защото я разсея. Тя погледна през една дупка в храстите и видя жена, която смъкна горницата на банския си.

Виковете и писъците, придружаващи действията й, бяха толкова силни, че Фийб се притесни да не събудят Моли и да я уплашат.

— Празненството става малко буйничко.

— Не съвсем. Всички се държат, доколкото могат добре, защото възрастните са с тях.

— Какви възрастни?

— Ти и аз. Момчетата не биха си показвали рогата, щом собственикът и главният треньор са наоколо. Особено пък след като са загубили днес. Спомням си някои празненства от времето, когато играех. Продължаваха чак до вторник.

— В гласа ти се усеща носталгия.

— Имаше приятни неща.

— Като например да те хвърлят в басейна и да оценяваш момичета в мокри фланелки?

— Не ми казвай, че имаш нещо против състезанията на момичетата с мокри фланелки. За повечето футболисти това е единственото, което могат да нарекат културно събитие.

Тя се разсмя. Но смехът й замря, когато видя как я гледа той. Морскозелените му очи изглеждаха загадъчни през стъклата на очилата му. Между тях сякаш пропукваше нещо, някакво напрежение, което не би трябвало да бъде там. Тя беше поласкана и изплашена. Наведе глава и отпи бързо от виното си.

Той проговори тихо.

— С мен се държиш твърде притеснено за жена, която флиртува с всичко, което носи панталони.

— Не е вярно.

— Лъжеш, скъпа! Дяволски те притеснявам.

Въпреки виното устата й пресъхна. Тя се насили да се усмихне хитро.

— Сънуваш си, любовнико… — Наведе се към него достатъчно близо, за да усети одеколона му. — Гълтам мъже като теб за закуска и пак мога да си поръчам обяд от пет блюда.

Той се разсмя.

— По дяволите, Фийб! Иска ми се да се харесвахме повече, защото можехме да си прекараме наистина добре.

Тя се усмихна и се опита да каже нещо наистина прелъстително и лекомислено, но откри, че нищо не може да измисли. В главата й заскърцаха пружините на месинговото легло, но този път вместо младата Елизабет, на него лежеше тя. Тя беше тази, която носеше дантелените бикини, а презрамката се беше свлякла от рамото й. Тя си представи как той стои пред нея с разкопчана риза, а вентилаторът се върти над тях.

— По дяволите…

Ругатнята беше произнесена тихо и дрезгаво. Не беше част от съня, а се изплъзна от устните на истинския мъж.

Тя се вгледа в очите му и тялото й се почувства освободено от натрупаните с годините прашни паяжини, влажно от падналата роса. Усещането беше толкова особено, че й се прииска да избяга, но в същото време й се искаше и да остане завинаги. Беше завладяна от изкушението да се наведе напред и да докосне устните му със своите. И защо пък не? Той я смяташе за първокласна свалячка. Нямаше откъде да знае, че такъв жест въобще не отговаря на характера й. Само този път, защо да не се възползва?

— Ето те, Фийб.

И двамата обърнаха глави към пролуката в храстите, откъдето се подаваше Рон.

След като Рон бе нает отново, двамата с Дан се държаха на разстояние, така че избухвания нямаше. Фийб се надяваше, че това няма да се промени.

Рон кимна на Дан, после заговори на Фийб:

— След малко ще си тръгвам. За почистването има кой да се погрижи.

Дан погледна часовника си и се изправи.

— И аз трябва да вървя. Пол появи ли се с онези филми за мен?

— Не съм го виждал.

— По дяволите! Той има видеокасета, която ми се искаше да прегледам, преди да си легна.

Рон се усмихна на Фийб.

— Дан е прословут с това, че оцелява само с четири часа сън на денонощие. Истински работяга е.

Фийб беше потресена от срещата си с Дан, защото й се струваше, че е разкрила твърде много от себе си. Тя се изправи и прокара пръсти през косата си.

— Хубаво е като знам, че парите ми не са дадени напразно.

— Искаш ли да ти донеса касетата, веднага щом той дойде? — попита Рон.

— Не. Не се притеснявай. Но му кажи, че тя трябва да бъде на бюрото ми до седем сутринта. Искам да й хвърля един поглед, преди да съм се видял с моите хора. — Той се обърна към Фийб. — Трябва да се обадя. Вътре има ли телефон, който мога да използвам?

Тонът му беше изключително делови и тя се зачуди дали не си е измислила случилото се помежду им в онези луди, напрегнати мигове преди няколко минути. Фийб не искаше да разбере колко неспокойна я оставя, затова заговори нехайно:

— Нямаш ли си в онази таратайка, която караш?

— Има две места, където не мога да търпя телефони. В колата и в спалнята си.

Той беше спечелил и тя се опита да скрие това с лениво движение към една врата в далечния край на къщата.

— Най-близкият е в дневната.

— Благодаря, бебчо.

Той се отдалечи и тогава Рон се намръщи срещу нея.

— Не бива да му позволяваш да се отнася към теб без нужното уважение. Собственикът на клуб…

— И как точно да го накарам да престане? — сопна се тя, като насочи разочарованието си срещу Рон. — Не искам да чувам какво биха направили Ал Дейвис или Еди Ди… както и да е там.

— Едуард Ди Бартоло — уточни той търпеливо. — Собственикът на „Сан Франсиско Форти Найнърс“.

— Не беше ли той онзи, който даваше на играчите си и съпругите им големите подаръци?

— Да, точно той. Екскурзии до Хаваите. Големи суми за подаръци.

— Мразя го!

Той я потупа по рамото.

— Нещата ще потръгнат, Фийб. Довиждане. До утре сутринта.

Той я остави и тя се загледа към къщата, накъдето беше изчезнал Дан. Защо от всички мъже, появили се в живота й, точно този трябваше да я привлича по този начин? Каква ирония! Най-много се страхуваше от физически силните мъже във върхова спортна форма, а сега се чувстваше притеглена от точно такъв мъж. Мъж, който ставаше още по-опасен заради острия си ум и необичайното си чувство за хумор.

Само да не беше си тръгвал толкова рано. Откакто дойде в Чикаго, тя имаше чувството, че е отнесена в някаква екзотична страна и не знае нито езика, нито обичаите й. Срещата с Дан тази вечер само засили това усещане. Беше объркана, но и изпълнена със странно предчувствие. Предчувствие, че ако той беше останал, между тях можеше да се случи нещо вълшебно.

 

 

Моли сви колене и скри краката си под дългата синя памучна нощница. Седеше свита до прозореца на огромната всекидневна и гледаше онова, което можеше да се види от празненството. Пег, икономката, я беше изпратила да си легне още преди час, но шумът й пречеше да заспи. Притеснена беше и от мисълта за срядата, когато трябваше да тръгне в новото училище и всички деца щяха да я намразят.

Нещо студено и мокро се потърка в голия й крак.

— Здравей, Пух.

Моли се пресегна да погали меката главичка на кучето. Пух се повдигна и сложи предните си лапи върху бедрото на момичето.

Моли повдигна кучето в скута си, наведе глава и му заговори тихо:

— Ти си добро момче, нали, Пух. Добро, сладко кученце. Обичаш ли Моли? Моли те обича, кученце.

Тъмните й кичури се смесваха с бялата козина на Пух. Моли допря буза до главичката на кучето, която беше мека като пухче за пудра, а Пух я близна по брадичката. Отдавна никой не беше я целувал, затова не помръдна лицето си, за да може Пух да го направи отново.

Вратата вдясно се отвори. Влезе някакъв грамаден мъж и тя бързо пусна Пух. Стаята тънеше в сумрак, затова той не видя Моли, докато се приближаваше към телефона, поставен на масата до дивана. Но преди да успее да набере номера, Пух скочи към него, за да го поздрави.

— По дяволите. Долу, куче!

За да предотврати възможно неудобно положение, Моли се покашля учтиво и се изправи.

— Няма да ви ухапе.

Мъжът остави слушалката и погледна към Моли. Тя видя, че усмивката му е красива.

— Сигурна ли си в това? Изглежда ми доста свиреп.

— Името му е Пух.

— Всъщност с него вече сме се срещали, но мисля, че с теб не съм се запознал. — Той се приближи. — Аз съм Дан Кейлбоу.

— Приятно ми е. Аз съм Моли Съмървил.

Тя протегна ръка и той я стисна тържествено.

— Здравей, Моли. Ти сигурно си сестрата на Фийб.

— Аз съм природената сестра на Фийб — подчерта тя. — Имаме различни майки и въобще не си приличаме.

— Вижда се. Не е ли малко късно да стоиш будна?

— Не можах да заспя.

— Доста е шумно. Запозна ли се с играчите и семействата им?

— Фийб не ми позволи.

Не беше сигурна защо се чувстваше задължена да излъже, но не й се искаше да му каже, че самата тя беше отказала да излезе.

— Защо?

— Много е строга. А и аз не обичам особено празненствата. Всъщност аз съм самотен човек. Когато порасна, ще стана писателка.

— Така ли?

— В момента чета Достоевски.

— Не думай?

Разговорът се изчерпваше и тя затърси друга тема, с която да задържи вниманието му.

— Не вярвам да учат Достоевски в новото училище. От сряда започвам да ходя там. Това е обществено училище. Там ходят и момчета.

— Никога ли не си ходила на училище с момчета?

— Не.

— Хубаво момиче като теб би трябвало да се разбира с тях.

— Благодаря, но си знам, че не съм особено хубава. Не и като Фийб.

— Разбира се, че не си хубава като Фийб. Ти си хубава по свой си начин. Това им е най-интересното на жените. Всяка е различна.

Той я нарече жена! Тя запомни този комплимент, за да му се порадва, когато остане сама.

— Благодаря ви, че сте толкова мил, но си знам как изглеждам.

— Аз съм голям специалист по въпроса за жените, Моли. Трябва да ме слушаш.

Искаше й се да му повярва, но не можеше.

— Футболист ли сте, господин Кейлбоу?

— Бях, но сега съм главен треньор на „Старс“.

— Страхувам се, че не знам нищо за футбола.

— Това изглежда е характерно за женската част от вашето семейство. — Той скръсти ръце. — Сестра ти не те ли доведе на мача този следобед?

— Не.

— Срамота! А трябваше.

Тя си помисли, че е усетила неодобрение в гласа му. През главата й мина мисълта, че и той може да не харесва Фийб! Реши да опипа почвата.

— Сестра ми не иска да се занимава с мен. Налага се, нали виждате, тъй като и двамата ми родители са починали. Но всъщност не ме иска. — Това поне беше вярно. Сега имаше цялото му внимание и, тъй като не искаше да загуби, започна да си измисля. — Не ми разрешава да се върна в старото си училище и крие писмата, които ми изпращат моите приятели.

— Защо ще прави нещо такова?

Дейното въображение на Моли надделя.

— Някаква жестокост, предполагам. Някои хора се раждат такива, нали знаете. Тя не ми позволява да напускам къщата и ако това, което правя, не й хареса, ме оставя на хляб и вода. — Внезапно я осени вдъхновение. — И понякога ме бие.

— Какво?

Тя се уплаши, че е отишла твърде далече, затова додаде бързо:

— Но не боли.

— Трудно ми е да си представя, че сестра ти прави нещо такова.

Не й харесваше да слуша как той защитава Фийб.

— Вие сте силен мъж и нейната външност влияе на преценката ви.

Той едва не се задави.

— Би ли ми обяснила това?

Съвестта й й казваше да не говори повече, но той беше толкова мил, а тя толкова много искаше той да я хареса, че не можа да се спре.

— Тя се държи различно, когато е с мъже, не така, както с мен. Тя е като Ребека, първата госпожа Де Уингър. Мъжете я обожават, но в душата си тя е доста отмъстителна. — Отново си помисли, че може би попрекалява, затова смекчи думите си. — Не че е съвсем лоша, разбира се. Само малко порочна.

— Ще ти кажа нещо, Моли. „Старс“ е част от семейното ти наследство и ти трябва да знаеш това-онова за отбора. Какво ще кажеш, ако помоля Фийб да те доведе след училище на тренировка, някой ден през следващата седмица? Ще можеш да се запознаеш с играчите и да понаучиш нещичко за играта.

— Ще го направите ли?

— Разбира се.

Заля я благодарност към него и тя не успя да усети вината си.

— Благодаря. Ще ми бъде много приятно.

В този момент Пег подаде глава през вратата и смъмри Моли, че не си е в леглото. Тя каза довиждане на Дан и се върна в стаята си. Когато Пег излезе, извади господин Браун от скривалището му и се мушна с него под завивките, въпреки че беше прекалено голяма, за да спи с парцалено животно.

Тъкмо заспиваше, когато чу леко почукване на вратата и се усмихна във възглавницата. Не можеше да отвори вратата, защото не искаше Фийб да разбере, че е пуснала Пух в стаята си. Но все пак й беше приятно, че някой иска да е с нея.