Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (7)

7.

Влажният нощен бриз помръдваше леко завесите и рошеше тъмнокестенявата коса на Моли, която седеше в един люлеещ се стол до прозореца в спалнята си и четеше „Ребека“ на Дафни дю Морие. Моли знаеше, че отрича литературната критика, но въпреки това смяташе, че Дафни дю Морие е много по-добра писателка от Фьодор Достоевски.

И Даниел Стийл й харесваше повече от Достоевски, най-вече защото героините на нейните книги оцеляваха след толкова много ужасни преживявания и това даваше смелост на Моли. Знаеше, че в истинския живот Даниел Стийл има много деца и когато се разболя от грип в лагера, имаше трескави сънища, в които Даниел й беше майка. Дори и когато беше будна, тя си представяше, че Даниел седи до леглото й, чете й една от своите книги и гали косите й. Знаеше, че е бебешка работа да мисли за такива неща, но не можеше да се спре.

Пресегна се за носна кърпичка и издуха носа си. Грипът мина, но остана хремата и в резултат на това, директорката на Крейтън не искаше да й разреши да пристигне там по-рано. Обадиха се на Фийб и Моли бе принудена да се прибере у дома само няколко дни след завръщането на сестра си в Чикаго. Не че тази ужасна къща даваше усещането за дом.

Искаше й се Фийб да я остави на мира. Тя непрестанно й предлагаше да вземат под наем видеокасети или да играят заедно на карти, но Моли си знаеше, че тя прави това само по задължение. Моли мразеше Фийб не само заради начина, по който тя се обличаше, но и защото баща им я беше обичал. Знаеше, че самата нея баща й не беше обичал. Неведнъж й бе казвал, че тя го кара да потръпва.

— Сестра ти поне има смелостта да ми се противопостави! А всеки път, когато говоря с теб, ти изглеждаш така, сякаш ще припаднеш.

Казваше й го всеки път, когато тя си дойдеше вкъщи. Критикуваше тихия й говор, външния й вид, всичко в нея и тя знаеше, че той тайно я сравнява с красивата й, самоуверена по-голяма сестра. През годините омразата й към Фийб беше стегнала в здрава черупка сърцето й.

Далечният, глух звук на дядовия й часовник, отброяващ девет часа, правеше голямата къща още по-пуста и тя се почувства по-дребна и по-самотна. Отиде до леглото, коленичи и издърпа онова, което беше скрила там. Отпусна се назад на краката си и притисна до гърдите си поизцапана кафява парцалена маймунка с едно липсващо око.

Моли допря буза до едно плешиво място между ушите на маймунката и прошепна:

— Страхувам се, господин Браун. Какво ли ще стане с нас?

— Моли?

При звука от гласа на сестра й, Моли тикна господин Браун под леглото, грабна „Братя Карамазови“, мушна „Ребека“ на Дафни дю Морие под възглавницата си и седна отново в люлеещия се стол.

— Моли, вътре ли си?

Тя отгърна страницата. Вратата се отвори и Фийб влезе.

— Не ме ли чуваш?

Когато погледна пепеляворозовите джинси и екстравагантния пуловер в същия цвят, Моли прикри старателно завистта си. Пуловерът имаше дълбоко остро деколте с фестониран ръб, което подчертаваше гърдите на Фийб. На Моли й се прииска да притисне Достоевски до гръдния си кош, за да скрие липсата на всякаква заобленост там. Не беше честно! Фийб беше стара и вече не й трябваше да е хубава. Нямаше нужда от тази руса коса и тези дръпнати очи. Защо не можеше Моли да е по-хубавата, вместо да изглежда като тънка, грозна клечка с тъпа кестенява коса?

— Четях.

— Ясно.

— Страхувам се, че нямам настроение за разговори, Фийб.

— Няма да ни отнеме много време. Училището започва скоро, а има някои неща, които трябва да обсъдим.

Пуделът на Фийб дотича през вратата и скокна към Моли, която се отдръпна и изгледа сърдито сестра си.

— Откъде се взе това куче?

— Така, както изглежда, ще трябва да се установя тук за известно време, затова Виктор го изпрати със самолет.

Моли отдръпна крака си от пудела, който тъкмо атакуваше мъхестия й жълт чехъл.

— Ще ти бъда благодарна, ако не го пускаш в стаята ми. Много съм алергична.

Фийб седна на ръба на леглото и щракна пръсти към Пух, който се приближи до нея.

— Пуделите не се скубят. Подходящи са за хора с алергии.

— Не искам да има животни в спалнята ми.

— Винаги ли си толкова нелюбезна или само с мен?

Моли стисна упорито устни.

— Уморена съм и искам да си лягам.

— Часът е едва девет.

— Бях болна.

Фийб се вгледа в Моли, която наведе глава над книгата си и нарочно не й обръщаше внимание. Отново изпита познатата смесица от чувства — на безсилие и на съчувствие, които я завладяваха всеки път, щом се опиташе да разговаря с детето. Нямаше и седмица след пристигането й в Чикаго, когато изпратиха Моли от лагера вкъщи, за да се възстанови от грипа. Но през изминалите два дни отношенията им се бяха влошили, вместо да се подобрят.

Тя зачопли шевовете по завивката на леглото.

— Тази къща трябва да бъде освободена скоро, за да започне продажбата й. За съжаление аз изглежда ще трябва да остана тук през следващите няколко месеца и затова реших да се нанеса в къщата, собственост на Бърт, която се намира недалеч от комплекса на „Старс“. Адвокатите казаха, че мога да остана там до първи януари.

Беше й осигурена и издръжка за ежедневните разходи и това беше много хубаво, защото банковата й сметка намаляваше застрашително.

— Тъй като ще се върна в Крейтън, не виждам какво ме засягат промените в живота ти.

Тя се престори, че не забелязва враждебността на Моли.

— Не ти завиждам, че трябва да се връщаш. Мразех го, когато ходех там.

— Нямам голям избор, нали?

Фийб замръзна, а по гърба й полази зловеща тръпка. Лицето на Моли беше вкаменено и безизразно, като се изключи лекото потрепване в ъгълчето на устата й. Фийб разпозна това упорито изражение, отказът да се моли за помощ или да се признае някаква слабост. Самата тя беше използвала някои от тези похвати, за да оцелее сред мъката и самотата на собственото си детство. Когато гледаше Моли, тя все повече се убеждаваше, че идеята, която обмисляше от вчера, е добра.

— Крейтън е малък — каза тя предпазливо. — Винаги съм смятала, че ще бъда по-доволна в по-голямо училище с повече и по-различни ученици. Може би и при теб е така. Сигурно предпочиташ да ходиш в смесено училище.

Моли вдигна рязко глава.

— Да ходя на училище с момчета!

— Не виждам защо не.

— Не мога да си представя какво ли ще бъде, ако има момчета в класната стая. Няма ли да са много буйни?

Фийб се засмя.

— И аз не съм ходила в смесено училище, така че нямам никаква представа. Вероятно си права. — Моли показваше за пръв път някаква проява на оживление, затова Фийб продължи предпазливо: — Тук наоколо има няколко добри обществени училища.

— Обществено училище? — повтори Моли с насмешка. — Качеството на образованието в тях е точкова ниско.

— Невинаги. А и човек с твоя коефициент на интелигентност може да се самообразова, така че това няма да има голямо значение. — Тя изгледа сестра си с разбиране и продължи тихо: — На мен ми се струва, че точно сега е по-важно да си намериш приятели и да се порадваш на младежките си години, отколкото да се захванеш преди всички с висшата математика.

Защитната черупка на Моли се затвори отново.

— Имам много приятели. Много. И по една случайност, математиката ми харесва. Никога няма да се примиря с лошото образование, само за да ходя в училище с някакви си глупави пубертети, които съм сигурна, че не са така зрели като моите приятели в Кънектикът.

Фийб трябваше да й го признае. На Моли не й мигаше окото.

Моли присви устни.

— Ти не си надарена и затова не можеш да ме разбереш.

— Неприятно ми е да те разочаровам, Мол, но и моят коефициент на интелигентност не е нещо, пред което можеш да изсумтиш презрително.

— Не ти вярвам.

— Извади си тогава тетрадките. Нека да решим заедно няколко интеграла.

Моли преглътна.

— Аз… аз не съм стигнала чак дотам.

Фийб прикри облекчението си. От години не беше се занимавала с математика и вече не си спомняше нищо.

— Не съди за книгата по корицата й, Мол. Ако хората например съдят по поведението ти, може да решат, че си недружелюбна и малко снобка. Но и двете знаем, че не е така, нали?

Искаше да накара Моли да мисли, а не да й се противопоставя, затова поприкри жилото в думите си с усмивка. Но не се получи.

— Не съм снобка! Аз съм си съвсем свестен човек с много приятели и…

Тя ахна.

Фийб проследи изненадания й поглед и видя Пух, който измъкваше поизцапана парцалена маймунка изпод леглото на Моли. Тя бързо измъкна животното от устата на пудела.

— Всичко е наред. Пух не е скъсала играчката ти. Виж.

Лицето на Моли почервеня.

— Не искам повече това куче в стаята си. Никога. А онова не е мое. Аз не си играя с играчки. Не знам откъде се е взело. Изхвърли го, смешно е.

Фийб винаги ставаше жертва на изгубените души. Нищо друго не би я развълнувало толкова силно, колкото отказването на сестра й от очевидно много обичаната парцалена маймунка. В този миг нямаше сила, която да я накара да отпрати това объркано, изплашено младо момиче.

Тя хвърли небрежно парцалената животинка до крака на леглото.

— Реших да не те изпращам обратно в Крейтън. Ще те оставя в някое училище тук през първия срок.

— Какво? Не можеш да го направиш!

— Аз съм ти настойник и наистина мога да го направя. — Фийб грабна Пух и тръгна към вратата. — През следващата седмица ще се преместим в друга къща. Ако в училището нещата не потръгнат, ще можеш да се върнеш в Крейтън за втория срок.

— Защо правиш това? Защо си толкова злобна?!

Тя знаеше, че детето никога не би повярвало на истината, затова само повдигна рамене.

— Нещастието иска компания. Аз трябва да остана тук. Защо да не останеш и ти?

Едва когато слезе по стълбите, всички последствия от стореното се стовариха върху нея. Вече беше затрупана с проблеми, които не знаеше как да разреши, а сега си добави още един. Кога ли щеше да се научи да не бъде толкова импулсивна?

Опитвайки се да избяга от обърканите си мисли, тя се запъти към плъзгащите се врати в дъното на къщата и пристъпи навън. Нощта беше тиха и ухаеше на борове и рози. Идващите от къщата потоци светлина осветяваха крайните дървета на насажденията в края на двора. Там беше и старото кленово дърво — нейното убежище, докато беше дете. Тя се запъти натам. Стигна до него, но видя, че най-долните му клони са прекалено високо, за да ги стигне. Тя се облегна на ствола му и се загледа към къщата.

Нощта беше спокойна, но Фийб не успяваше да се отърси от тревожните си мисли. Не разбираше нищо от възпитаване на младо момиче. И как ли да преодолее враждебността на Моли? Мушна пръсти в джобовете на панталоните си. Не само проблемите със сестра й я притесняваха. Липсваха й Виктор и приятелите. А когато прекрачваше прага на комплекса на „Старс“, се чувстваше сякаш нещо в нея не е съвсем нормално. И прекарваше твърде много време в мислене за Дан Кейлбоу. Защо трябваше да се противопоставя толкова непреклонно на желанието й да наеме Рон отново?

Тя въздъхна. Не само отношението му към Рон го задържаше в мислите й. Прекалено силно усещаше присъствието му. Понякога, когато той беше наблизо, тя изпитваше нещо подобно на паника. Ударите на сърцето й се засилваха, пулсът й се ускоряваше и тя изпитваше обезпокоителното чувство, че тялото й се събужда след продължителен зимен сън. Усещането беше абсурдно. Тя си знаеше твърде добре, че що се отнася до мъжете, е повредена завинаги.

Нощта беше топла, но тя извади ръце от джобовете си и разтри раменете си, защото усети внезапен студ. Спомените я заливаха, звуците на нощта я обгръщаха и тя се върна отново към онези първи месеци в Париж.

След като пристигна там, попадна на една приятелка от Крейтън и се нанесе в малкия й апартамент на третия етаж. Намираше се недалече от пъстрото, шумно кръстовище, където булевард „Монпарнас“ се пресичаше с булевард „Раснел“. Седмици наред тя почти не ставаше от леглото. Просто се взираше в тавана, докато постепенно убеди себе си, че по някакъв начин е отговорна за собственото си изнасилване. Никой не я беше насилвал да танцува с Крейг. Никой не я беше карал да се смее на шегите му и да флиртува с него. Беше направила всичко по силите си, за да му се хареса.

Малко по малко тя започна да вярва, че вината за случилото се е нейна. Съквартирантката й, уплашена от нейното уединение, я моли дълго да излезе навън и най-накрая стана по-лесно да се примири, отколкото да се дърпа. Започна да прекарва вечерите си, като пиеше евтино вино и пушеше марихуана с една долнопробна студентска група, която висеше по тротоарите и кръчмите на „Монпарнас“. Мъката намали апетита й, детската й пълнота се стопи съвсем. Краката й отслабнаха, скулите й се очертаха, но гърдите й си останаха все така пълни и момчетата забелязваха това, въпреки безформените й дрехи. Вниманието им засили омразата й към самата нея. Те знаеха що за момиче е тя. Ето защо не искаха да я оставят на мира.

Без да знае как точно се случи това, тя се самонаказа като спа с единия от тях — един млад германски войник, дошъл в Париж за някакви курсове на ЮНЕСКО. После пусна в леглото си един брадат шведски студент по изкуство, а след него дългокос фотограф от Ливърпул. Лежеше неподвижна под тях и ги оставяше да правят каквото си искат, защото вътре в себе си знаеше, че не заслужава нищо по-добро. Мразеше себе си повече от потните им тела и търсещите им ръце.

Едва по-късно се осъзна. Ужасена от онова, което беше позволила да се случи, тя отчаяно затърси начин да се защити. Мъжете бяха нейни врагове. Да забрави това, означаваше да постави себе си в опасност.

Започна да наблюдава хубавичките млади френски жени, които се разхождаха вечер по булевард „Монпарнас“. Сядаше в кръчмите и гледаше как навеждат лица към своите любими, примамвайки ги със смели, знаещи очи. Забелязваше самоуверения начин, по който полюшваха бедра в тесните си джинси и изпъваха гърдите си. Една вечер, докато наблюдаваше някаква знойна красавица, която тъкмо разтваряше устни, за да може любимият й да постави между тях вкусното месо на една мида, тя разбра всичко. Тези млади французойки използваха секса, за да контролират мъжете, а мъжете бяха безпомощни и не можеха да се защитят.

И тогава тя започна да се преобразява.

По времето, когато я откри Артуро Флорес, тя работеше в магазин за произведения на изкуството близо до „Мадлен“ и торбестите, скриващи фигурата дрехи, бяха отстъпили пред тесни джинси и миниатюрни, прилепнали блузки, които подчертаваха гърдите й. Платинени кичури привличаха погледите на мъжете към дългата копринена коса, която се виеше по раменете й. Със смел поглед тя издаваше солените си, мълчаливи преценки за всеки един от тях.

Може да гледаш, chere, но не си чак толкова мъж, че да пипнеш!

Те флиртуваха с нея, но след като получеха отказа й, подвиваха опашки. Облекчението, което изпита, я замая. Най-после беше намерила начин да се защити.

Артуро Флорес не беше като другите. Беше много по-възрастен. Един мил, умен и самотен мъж, който искаше само нейното приятелство. Когато я попита дали може да я нарисува, тя се съгласи без колебание. Не беше и сънувала, че ще намери седем години покой с него.

Артуро беше част от един затворен кръг богати и известни европейски мъже, които криеха хомосексуалността си. Внимателно подбраните му приятели станаха и нейни приятели. Бяха умни, образовани, понякога саркастични, но винаги любезни. Те не искаха тялото й. Искаха вниманието й, съчувствието й и обичта й. В замяна я научиха на много неща за музиката, историята и политиката. Тя получи по-добро образование от приятелите на Артуро, отколкото нейните бивши съученички в колежите.

Но не успяха да й дадат забрава. Травмата й беше твърде дълбоко вкоренена и не можеше да бъде овладяна лесно, така че тя продължи да наказва хетеросексуалните мъже с дребни жестокости — изкусителна усмивка, предизвикателно облекло и лукаво кокетство. Узна, че може да контролира всички тях, като оставяше тялото си да дава обещания, които тя нямаше да му позволи да изпълни.

Толкова съжалявам. Monsieur, Heir, Senor, но не сте чак толкова мъж, че да пипнете…

И когато се отдалечаваше от всички тях, бедрата й се полюшваха в ритъма на френските момичета, които владееха булевард „Монпарнас“.

„Хот ча ча

Хот ча ча

Хот хот

Ча ча ча ча“

Стана на двайсет и шест, преди да позволи на друг мъж да я докосне. Това беше младият лекар, който посещаваше Артуро по време на болестта му. Той беше красив и мил. Милувките на лекарските му ръце я утешаваха. Близостта им й беше приятна, но когато той се опита да я задълбочи, тя се вкамени. Той беше търпелив, но всеки път щом ръцете му се плъзваха под дрехите й, спомените за нощта в ламаринената барака до басейна я нападаха, спомени за младия мъж, на когото беше позволила да вземе надмощие над нея. Лекарят беше твърде добре възпитан, за да й каже, че според него тя не е достатъчно жена, но изчезна от живота й. Тя се постара да приеме факта, че е непоправимо увредена по отношение на секса и реши да не си позволява да се ожесточи. Смъртта на Артуро разби сърцето й, но тя намери друг отдушник за нежните си чувства.

В Манхатън се обграждаше с добри, но хомосексуални мъже, а някои от тях държеше в прегръдките си, когато умираха. Тези мъже получаваха обичта и привързаността, които тя притежаваше в такова изобилие. Тези мъже заемаха мястото на любовниците, които само биха й напомняли, че тя не е достатъчно жена.

— Здравей, братовчедке.

Тя ахна удивено, обърна се и видя Рийд Чандлър, който стоеше облян от светлина на края на моравата, на по-малко от четири метра от нея.

— Още ли се криеш в храстите, Дебело шкембе?

— Какво правиш тук?

— Идвам да поднеса почитанията си.

Тя вече не беше беззащитно дете, затова се противопостави на страха, който той все още й внушаваше. По време на погребението беше твърде замаяна и не забеляза променена ли е външността му, но сега видя, че въпреки възмъжаването, той изглеждаше почти както преди. Предположи, че жените все още забелязват привлекателността на разбойническата му хубост. Имаше гъста, синьо-черна коса, мургава кожа и силно, набито тяло. Но пълните устни, които множеството му гаджета намираха за чувствени, й изглеждаха просто алчни. Лакомите му устни й припомниха колко много искаше Рийд от живота, и каква голяма част от онова, което той искаше, й принадлежеше.

Тя забеляза, че сега той се облича повече като банкер, отколкото като гангстер. Синьо-бялата му раирана риза и тъмносините панталони изглеждаха шити по поръчка, докато той палеше цигарата си. Фийб мярна скъп часовник на китката му. Спомни си думите на баща си, че Рийд работел във фирма за търговия с недвижими имоти. Отначало се изненада, че той не работи за „Старс“, но после осъзна, че Рийд е прекалено хитър и не би позволил на Бърт да контролира живота му.

— Как ме откри тук?

— Винаги мога да те открия, Дебело шкембе. Дори и в тъмното е трудно тази твоя руса коса да остане незабелязана.

— Бих искала да не ме наричаш така.

Той се усмихна.

— Смятах, че е смешно, но щом ти е неприятно, ще се обръщам към теб по друг начин. Може ли да те наричам Фийб или предпочиташ нещо по-официално?

Той се шегуваше и тя се поуспокои.

— Фийб става.

Той се усмихна и й предложи цигара. Тя поклати глава.

— Би трябвало да ги откажеш.

— Правил съм го много пъти.

Той дръпна от цигарата и тя отново спря очи на пълните му, алчни устни.

— Е, как се справяш? Отнасят ли се добре с теб?

— Любезни са.

— Ако някой те тревожи, обади ми се.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред.

Никога не се беше чувствала по-несигурна, но нямаше намерение да му признава това.

— Лош късмет е, че Карл Поуг напусна. Ако Бърт си мислеше, че има някаква вероятност да се случи нещо такова, знам, че не би направил това. Назначи ли нов управител?

— Още не.

— Не чакай много дълго. Макдърмит е прекалено неопитен за тази работа. Може би не е лоша идеята да оставиш Стийв Коувък да вземе крайното решение. Ако не искаш, ще ми бъде приятно да ти помогна.

— Ще го имам предвид.

Стараеше се гласът й да звучи безразлично.

— Бърт обичаше да си играе с хората. Не улесни никого от двама ни, нали?

— Да, така е.

Той пъхна ръка в джоба си, после я извади. Изглеждаше притеснен. Мълчанието помежду им се проточи.

Той премести тежестта си на другия крак, дръпна силно от цигарата си и изпусна дима в тънка неравна струйка.

— Знаеш ли, Фийб, има нещо, което трябва да ти кажа.

— О?

— Отдавна трябваше да го направя, но все избягвах разговора.

Тя чакаше.

Той отмести погледа си.

— Няколко години след като завършихме училище, Крейг Дженкинс и аз бяхме на едно празненство.

Цялото й тяло се стегна. Нощта внезапно й се стори много тъмна, а къщата твърде отдалечена.

— Крейг се напи и ми разказа какво се е случило в действителност. Каза ми, че те е изнасилил.

От устните й се изплъзна леко възклицание. Но вместо да се чувства удовлетворена, тя се почувства наранена и беззащитна. Не искаше да разговаря с никого за това, особено пък с Рийд.

Той прочисти гърлото си.

— Извинявай. Аз все си мислех, че лъжеш. Веднага отидох при Бърт, но той не искаше да говори за това. Предполагам, че трябваше да настоявам повече, но ти го знаеш какъв е.

Тя не успя да проговори. Дали той казваше истината? Нямаше представа дали е искрен или просто се опитва да спечели доверието й, за да може да влияе на решенията й, докато тя е собственик на „Старс“. Не й се искаше да повярва, че баща й е узнал истината, но не е пожелал да я приеме. Предишната болка и чувството, че са я предали, я погълнаха.

— Струва ми се, че трябва някак да компенсирам това, затова искам да знаеш, че винаги ще бъда до теб. Колкото се отнася до мен, аз съм ти задължен. Обещай ми, че ще ми се обадиш, ако има нещо, с което мога да ти помогна, каквото и да е то.

— Благодаря, Рийд. Ще го направя.

Думите й прозвучаха неестествено и рязко. Беше ужасно напрегната и имаше чувството, че ще се разпадне, ако не се махне от него. Въпреки неговата проява на загриженост, тя никога не можеше да му повярва.

— Мисля, че вече трябва да влизам вътре. Не искам да оставям Моли твърде дълго сама.

— Разбира се.

Те стигнаха до къщата в напрегнато мълчание.

— Според мен, трябва да бъдем заедно в тази работа, братовчедке. Наистина смятам така. Честно!

Той се наведе, докосна бузата й с алчните си устни и се отдалечи.