Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (6)

6.

— Пристигнахме, госпожице Съмървил.

Буикът напусна магистралата и пое по двулентов частен път, означен със синьо-бяла табела, на която пишеше Старс драйв. Анет Майлс, която взе Фийб с колата от О’Хеър, беше секретарка на Бърт от няколко години. Беше към петдесетте, с наднормено тегло и къса, посивяваща коса. Беше любезна, но не особено общителна, така че не говориха много.

Фийб чувстваше умора от наложилото се ставане в зори, за да хване ранния полет и от напрежението за това, което й предстоеше. Опита се да се отпусне и се загледа през прозореца към гористия пейзаж. От двете страни на пътя имаше насаждения от дъб, орех, клен и бор. През една пролука между дърветата вдясно тя зърна защитна ограда.

— Какво има там?

— Затревено тренировъчно игрище с нормални размери, а също и седемдесетярдово игрище. Дърветата защитават мястото от зяпачи.

Тя отмина едно отклонение, където правоъгълен синьо-бял знак означаваше входа за доставките.

— Баща ви купи тази земя през осемдесета от католическата църква. Тук имаше манастир. Комплексът не е луксозен като тези на „Каубойс“ или „Форти Найнърс“, но е удобен, а и „Дворецът на спорта“ не е далече. Когато представиха проекта за двореца, имаше множество спорове, но той донесе много пари на окръг Дюпейдж.

Пътят зави надясно и те се заизкачваха под лек наклон към архитектурно незабележителна, двуетажна L-образна сграда от сиво стъкло и метал. Най-голямото й предимство беше в начина, по който стъклото отразяваше околните дървета и омекотяваше практичния вид на сградата.

Анет посочи към павираното пространство, обозначено като паркинг за персонала.

— Накарах да докарат колата на баща ви, както поискахте. Паркирана е пред страничния вход. По принцип ще предпочетете да използвате него, но днес ще ви преведа през фоайето.

Тя спря на най-близкото до входа място за посетители и изгаси двигателя. Фийб излезе от колата. Докато се приближаваше към сградата, тя осъзна, че й се иска да не беше оставяла Пух с Виктор, за да е с нея за защита. Фийб мярна отражението си в двойните стъклени врати. Този перленосив костюм с панталон беше най-близкото нещо до облекло на делова жена. Под късото сако носеше прилепнала тъмносиня копринена блуза, обута бе с подходящи сандали, закопчани с фини златни катарами. Лъскавата й руса коса се виеше около лицето й. Единствената волност, която си беше позволила, беше дървена панда в лилаво и бяло, закачена на ревера й, и кристалните си очила.

Анет отвори пред нея една от двойните стъклени врати. На всяка от вратите имаше емблемата на отбора, представляваща три застъпващи се звезди в небесносиня окръжност. Фийб премести очилата нагоре на главата си и навлезе в бащиния си свят.

В полукръглото фоайе, застлано, както можеше да се предположи, с небесносин килим, имаше златисти пластмасови столове и бяло полукръгло администраторско бюро, със сини и златни ивици. В единия край стоеше шкаф за награди, а до него имаше грамоти, плакати и емблемите на всички отбори от Националната футболна лига, сложени в рамка.

Анет посочи с ръка към единия от столовете.

— Бихте ли почакали тук само за момент?

— Разбира се.

Фийб свали слънчевите си очила и ги мушна в чантата си. Само след минута един мъж се появи забързано от левия коридор.

— Госпожице Съмървил. Добре дошла.

Тя се втренчи в него.

Той беше възхитителен — нисък, интелигентен на вид Том Круз с дружелюбно, почтително изражение, което много помогна за успокояването на нервния й стомах. Въпреки че най-вероятно беше около нейната възраст, имаше толкова момчешки вид, че й изглеждаше двадесетинагодишен. Тя пое подадената й ръка и се взря в две прекрасни сини очи, като на Том Круз, които бяха на височината на нейните.

— Сигурно сте уморена от полета.

Тя никога не беше виждала мъж с по-гъсти мигли.

— Съжалявам, че нямахте възможност да си починете, преди да ви потопят във всичко това.

Гласът му беше тих, а в поведението му имаше съчувствие и тя усети първия лъч надежда, след като Дан Кейлбоу я изнуди. Може би нещата нямаше да се окажат толкова лоши.

— Всичко е наред — увери го тя.

— Сигурна ли сте? Знам, че много хора очакват да се срещнат с вас, но ако искате, ще направя всичко възможно, за да отложа това.

Прииска й се да го опакова с панделка и да го сложи под коледната си елха. Вътрешният й радар не изпращаше никакви предупредителни сигнали, които да й подсказват да го омае — нещо, което обикновено се случваше, когато с нея имаше симпатични мъже. Ниският му ръст и дружелюбното му поведение я предпазваха от усещането за заплаха.

Тя сниши глас, за да чуе само той.

— Защо просто не останете до мен, вместо това? Имам чувството, че ще се нуждая от приятелско лице.

— Ще ми бъде приятно.

Те се усмихнаха един на друг и тя усети успокояващото чувство, че помежду им съществува връзка, сякаш се познаваха от години.

Минаха под една арка към зала с офиси, украсена с възпоменателни футболни топки, вимпели и купи, претъпкани с химикалки. Докато я прекосяваха, той я запозна с няколко мъже, повечето от които носеха сини фланелки с емблемата на „Старс“. Всички те изглежда имаха някакви титли — ръководител, асистент…

За разлика от по-обикновено облечените си колеги, нейният нов съюзник носеше тъмносив раиран костюм, колосана бяла риза с френски маншети, вратовръзка с бургундско червено с емблемата на отбора и излъскани спортни обувки от щавена кожа.

— Ей богу! — Той се плесна по челото и се усмихна, при което се появиха две очарователни трапчинки. — Толкова се притеснявах от срещата с вас, че забравих. Аз съм Рон Макдърмит, госпожице Съмървил.

— Рон, моля те, наричай ме Фийб.

— Ще бъде чест за мен.

Те минаха покрай оживените офиси на персонала, разделени с прегради, после завиха към по-дългото задно крило на сградата. То беше украсено, както и фоайето, без въображение — син килим, бели стени, покрити със снимки и плакати на отбора, поставени в обикновени хромирани рамки.

Рон погледна часовника си и се намръщи.

— Вече ни очакват в офиса на Стийв Коувък. Той отговаря за играчите и иска договорите да бъдат подписани колкото е възможно по-скоро.

— Треньор Кейлбоу говореше за тези договори, сякаш въпросът е на живот и смърт.

— Така е, Фийб. Поне за „Старс“.

Той спря пред една врата, на която имаше месингова табелка, обозначаваща, че тук е офисът на ръководителя на персонала.

— През миналия сезон този отбор имаше един от най-лошите резултати в лигата. Запалянковците ни изоставиха и ние играехме направо на полупразен стадион. Ако изтървем Боби Том Дентън, ще има още повече празни места.

— Значи ми казваш, че нямам друг избор, освен да подпиша.

— О, не. Ти си собственикът. Мога да те посъветвам, но отборът е твой и ти вземаш крайните решения.

Той говореше толкова разпалено, че й се прииска да се хвърли на врата му и да го разцелува направо по малките, сладки устни. Но не го направи, а влезе през вратата, която той отвори пред нея.

Стийв Коувък беше ветеран, преминал през десетилетия на футболни битки. Беше съблечен по риза, червендалест, с оредяваща кестенява коса и хлътнали бузи. Фийб реши, че той е абсолютно ужасяващ, затова след като ги запознаха, й се прииска да не е облечена с панталони.

Тъй като не можеше да го заслепи с краката си, тя остави сакото си да се разтвори, докато сядаше срещу него.

— Разбрах, че е необходимо да подпиша някои договори.

— Точно така.

Той отлепи очите си от гърдите й и побутна към нея куп документи. Тя извади от чантата си очила за четене с рамки, имитиращи леопардова кожа, и си ги сложи.

Вратата зад гърба й се отвори и тя се стегна. Нямаше нужда да обръща глава, за да узнае кой влиза. Нещо се появи във въздуха. Може би лекият цитрусов аромат, който тя беше усетила, когато той беше в апартамента й, може би просто раздвижването на въздуха край грамадния мъжкар. Мисълта, че все още помни аромата му я изплаши и тя разтвори още малко сакото си.

— Наистина се радвам, че успяхте да дойдете, госпожице Съмървил.

Забележимият сарказъм се врязваше в провлечения говор от Алабама. Никога досега не беше смятала южняшките произношения за особено привлекателни, но беше принудена да признае, че определено има нещо прелъстително в тези удължени гласни.

Фийб не отместваше очи от документите, които преглеждаше.

— Дръжте се любезно, господин Кейлбоу, или ще насъскам Пух по вас. — Още преди той да успее да отговори, главата й се вдигна рязко от договора на Боби Том Дентън. — Осем милиона долара? Давате осем милиона долара на този мъж, за да хваща футболната топка! Мислех, че този отбор има парични затруднения.

Дан се облегна на стената вляво от нея, кръстоса ръце и мушна пръсти под мишниците на синята фланелка на „Старс“, която той носеше със сиви панталони.

— Дори уайдрисийвъри не могат да се намерят евтино. Ще забележите, че това е от четири години.

Тя все още не можеше да събере мислите си.

— Това са грешни пари.

— Той си заслужава всяко пени — тросна се Стийв Коувък. — Между другото, баща ви одобри този договор.

— Преди или след смъртта си?

Дан се усмихна. Фийб инстинктивно погледна към единствения човек в стаята, на чието потвърждение, че баща й наистина е одобрил този безумен договор, можеше да се довери. Рон кимна.

Столът на Коувък изскърца, когато той се обърна към Дан и всъщност я изключи от обсъждането.

— Знаеш ли, че „Колтс“ плащаха на Джони Юнайтъс само десет хиляди долара на година? И то след като ги изведе до две шампионски титли.

Тези мъже определено бяха полудели и тя реши да бъде гласа на разума.

— Защо тогава не се отървете от Боби Том Дентън и не наемете този Юнайтъс? Може да утроите предложението на „Колтс“ и пак да спестите някой и друг милион.

Дан Кейлбоу се разсмя. Сведе глава и както си беше с кръстосани ръце, гърдите му се разтресоха. Стийв Коувък я гледаше с изражение, нещо средно между шок и абсолютен ужас.

Очите й се отправиха към Рон, на чието лице имаше кротка усмивка.

— Какво сбърках? — попита тя.

Рон се наведе напред, потупа ръката й и прошепна:

— Джони Юнайтъс вече се е оттеглил. Той е на… ъъ… около шейсетте. И беше куотърбек.

— О!

— Но ако все още играеше и… ъъъ… беше по-млад, предложението би било отлично.

— Благодаря — отвърна тя с достойнство.

Все още с наведена глава, Дан изтри с палци очите си.

— Джони Юнайтъс. И-исусе…

Вече напълно раздразнена, тя завъртя крака към него, свали очилата си и посочи към неподписаните договори.

— Такива пари ли изкарвахте, когато играехте?

Той я погледна с все още насълзени очи.

— Стартиращите куотърбекове изкарват малко повече, след като поиграят известно време.

— Повече от осем милиона?

— Да.

Тя удари с ръка върху договорите върху бюрото.

— Чудесно. Тогава защо вие не подпишете това?

Тя стана и измарширува навън. Вече беше преполовила коридора, когато осъзна, че няма къде да отиде. Вляво имаше празен офис. Тя влезе и затвори вратата. Искаше й се да беше сдържала гнева си. Отново беше позволила на езика си да изпревари ума й.

Мушна очилата в джоба на сакото си, отиде до прозорците, които заемаха цялата стена зад бюрото и се загледа в двете празни тренировъчни игрища. Какво ли разбираше тя от крила и договори за осем милиона? Можеше да разговаря на четири различни езика с любителите на изкуството, но сега нямаше никаква полза от това.

Вратата зад нея се отвори.

— Добре ли си? — попита Рон тихо.

— Добре съм.

Тя се обърна и видя загрижеността в очите му.

— Трябва да ги разбереш. Да разбереш футбола.

— Мразя тази игра. Не искам да разбирам.

— Страхувам се, че се налага, щом ще бъдеш част от това. — Той й се усмихна тъжно. — Професионалният футбол е най-затвореният мъжки клуб в света.

— Какво искаш да кажеш?

— Затворен е за външни хора. Има тайни думи и сложни ритуали, които само те могат да разберат. Няма писани правила, но ако ти се налага да питаш за тях, не можеш да бъдеш един от тях. Това е затворено общество. Забранено за жени. И за мъже, които не отговарят на изискванията.

Тя се отдалечи от прозореца и като се приближи до един от шкафовете за документи, изгледа Рон с любопитство.

— За себе си ли говориш?

Той се засмя притеснено.

— Болезнено очевидно е, нали? Аз съм на тридесет и четири. Казвам на всички, че съм метър и осемдесет и осем, но съм едва метър и седемдесет и три. И все още се опитвам да се присъединя към отбора. Така е било през целия ми живот.

— Как може това да продължава да бъде важно за теб?

— Просто е така. Когато бях малък, не можех да мисля за нищо друго. Четях за футбол, мечтаех за него, ходех на мач винаги, когато можех — на спортната площадка, в гимназията, на професионалистите — нямаше значение. Харесваха ми принципите на играта, ритъма й и липсата на нравствена неопределеност. Обичах дори насилието в нея, защото ми изглеждаше някак безопасно — никакви атомни гъби и никакви останки от мъртви тела, след като приключи. Правех всичко друго, освен да играя. Бях прекалено дребен, прекалено несръчен. Вероятно просто съм го искал твърде много, но никога не успявах да задържа топката.

Той пъхна ръка в джоба на панталоните си.

— Последната година в гимназията заслужих държавна стипендия и ме приеха в Йейл. Но бих се отказал от нея, без да се замисля, ако можех да бъда в отбора. Ако поне веднъж успеех да достигна с топката до крайната зона.

Въпреки че не разбираше страстта му към футбола, тя усещаше копнежа му. Как можеше този мил и любезен мъж да има такава нездрава мания!

Тя кимна с глава към документите, които той носеше.

— Искаш да ги подпиша, нали?

Той се приближи с блеснали от ентусиазъм очи.

— Аз мога само да ти давам съвети, но смятам, че този отбор има вълнуващо бъдеще. Дан е темпераментен и взискателен. Понякога е много суров с играчите, но все пак е страхотен треньор, а ние имаме много млади таланти. Знам, че тези договори представляват цяло състояние, но от футболните шампионати се правят пари. Смятам, че това е едно добро дългосрочно вложение.

Тя взе от него документите и бързо написа името си на местата, които той й посочи. Когато свърши, се почувства замаяна, че току-що е похарчила милиони долари. Но в края на краищата, това щеше да бъде проблем на Рийд, така че защо да се тревожи?

Вратата се отвори и влезе Дан. Той видя писалката в ръката й, докато тя връщаше договорите на Рон, който му кимна рязко.

Дан очевидно се отпусна.

— Защо сега не ги занесеш обратно на Стийв, Роналд?

Рон кимна и напусна стаята, преди тя да успее да го спре. Когато вратата отново се затвори и те останаха сами, офисът изглеждаше много по-малък. С Рон тя се чувстваше сигурна, но сега във въздуха се усещаше някаква опасност.

Когато Дан отиде зад бюрото и седна, тя осъзна, че е в неговия офис. За разлика от другите места в сградата, в тази стая нямаше стена с ласкаещи самолюбието грамоти и снимки. Практични метални лавици и шкафове стояха до една стена, срещу доста поизносена кушетка. Бюрото и шкафът зад него бяха затрупани, но не и неподредени. В далечния ъгъл имаше телевизор и видео. Фийб отмести очи от грозната дупка в преградната стена, която изглеждаше така, сякаш е направена от юмрук.

Тя очакваше, че Дан ще започне да изважда от чекмеджетата празни бирени кутии и да ги мачка с юмруците си, но той само кимна към единия от хромираните сини столове до стената. Тя предпочете да седне на кушетката, която беше по-далече от него.

Той се облегна назад и столът му изскърца.

— Вече обядвах, така че нямате причини за този изплашен вид. Няма да ви глътна.

Тя вирна брадичка и му се усмихна многозначително.

— Много лошо, треньоре. Надявах се да сте гладен.

Той се усмихна.

— Радвам се, че ви срещнах на тридесет и седем, а не на седемнайсет.

— Защо така?

— Защото сега съм много по-разумен оттогава, а вие сте точно този тип жена, за която ме предупреждаваше майка.

— Разумна майка.

— През целия си живот ли сте действала така смъртоносно на мъжете или само в определено време?

— Бях само на осем, когато покосих първия. Вълче на име Кени.

— Осемгодишна. — Той подсвирна с възхищение. — Дори не ми се иска да се замислям какво сте причинявала на мъжкото население по времето, когато сте навършила седемнайсет.

— Не беше приятна гледка.

Игрите с този мъж късаха нервите й и тя затърси начин да промени темата. Сети се за пустите тренировъчни игрища и кимна към прозореца.

— Защо играчите не тренират? Разбрах, че губите мачове.

— Днес е вторник. Това е единственият свободен ден на играчите през седмицата. Много от тях го използват, за да се появят пред обществеността, да държат речи на официални обеди и други такива неща. Същото се отнася и за треньорите. Миналият вторник, например, аз прекарах в записване на съобщение за Юнайтед уей в една държавна детска градина.

— Ясно.

Шегите бяха приключили и той беше изключително делови, когато плъзна към нея кафява картонена папка.

— Тук са резюметата за тримата, които Стийв Коувък и аз смятаме, че са най-добре подготвени за мястото на управителя, а също и нашите бележки за тях. Защо не ги прегледате довечера. Може да оставите на нас да вземем крайното решение или, ако искате, поговорете с Рийд.

— Докато съм собственик, треньоре, решенията вземам аз.

— Чудесно. Но трябва да действате бързо.

Тя взе папката.

— Ами сегашният управител? Уволнен ли е вече?

— Още не.

— Човекът няма да е изгърмян от мен. Искам мъжете си живи и мърдащи.

Той не каза нищо повече и тя усети, че стомахът й се свива. Не можеше да си представи нещо по-лошо от това да уволни някого, дори и той да е човек, когото не познава.

— По принцип това е работа на собственика, но аз предположих, че ще се чувствате така и затова помолих Стийв да се погрижи вместо вас. Сигурно сега говори с него.

Фийб въздъхна с облекчение.

Дан настоя да я разведе из комплекса и почти през целия следващ час те обикаляха из двуетажната L-образна сграда. Тя беше изненадана от множеството класни стаи, които видя и спомена това пред Дан.

— Обсъжданията и гледането на филми отнема част от повечето дни за тренировка — обясни той. — Играчите трябва да изучават принципите на играта. Там слушат критики и някои бележки от разузнаването. Футболът не е само тичане.

— Ще повярвам на думите ви.

В стаята на треньорите имаше черна дъска с изписани думи и диаграми. В стаята за контрол на теглото миришеше на гума и имаше кантар със слонски размери, а в миниатюрната видеолаборатория от земята до тавана имаше рафтове, претъпкани със скъпа, модерна техника.

— Защо е необходима толкова много техника?

— Голяма част от треньорските задължения включва гледането на филми. Имаме собствен екип оператори и те заснемат всеки мач от три различни ъгъла. В Националната футболна лига всеки отбор трябва да изпрати на следващия си противник филм с последните си три мача точно една седмица преди срещата.

Фийб погледна през прозорците към тренировъчната зала, единствената наистина подредена площ, която тя видя при обиколката си. На стените имаше рафтове. Имаше тапицирани пейки, няколко малки метални басейна за масаж, аптечен шкаф, червен пластмасов кош с надпис „Заразни отпадъци“ и маса, на която бяха наредени тридесетинасантиметрови купчини от дузини ролки пластир. Тя посочи към тях.

— Защо толкова много?

— Играчите го използват за всяка тренировка обикновено два пъти на ден. Употребяваме големи количества.

— Това сигурно отнема време.

— На тренировъчен лагер имаме петима души, които се занимават с това, а през сезона са трима.

Те продължиха напред. Фийб забеляза, че малкото жени, които срещнаха, видимо се понаперваха, щом забележеха Дан, докато мъжете го поздравяваха с различна степен на почтителност. Тя си припомни думите на Рон за мъжкия клуб и осъзна, че Дан е негов президент.

В гардеробната на ветераните шкафчетата бяха натъпкани с обувки, чорапи, фланелки и подплънки. Някои от играчите бяха залепили семейни снимки в шкафчетата си. В единия ъгъл имаше автомат за безалкохолни напитки, няколко телефона и дървени кутии, претъпкани с писма от почитатели.

Дан остави Фийб във фоайето, след като тя му обеща, че ще се обади отново до десет на другата сутрин. Тя почувства такова облекчение, че се е отървала от него без някакви по-сериозни наранявания и вече беше извадила ключовете за кадилака на Бърт, който Анет й даде, когато се сети, че не е благодарила на Рон за помощта му. Искаше й се да го помоли и за съвет при избора на новия управител.

Тя се насочи към крилото, в което се намираше управлението на Старс и видя един набит мъж, който носеше фотографска апаратура да се приближава срещу нея.

— Извинете, къде е офисът на Рон?

— Рон?

Той изглеждаше объркан.

— Рон Макдърмит.

— О, имате предвид Роналд. Последната врата в дъното.

Тя продължи по коридора, но когато стигна до края, реши, че не е разбрала правилно обясненията, защото на вратата имаше месингова табелка с надпис „Управител“. Взря се объркано в нея.

Сърцето й забумтя. Тя нахлу в малкото преддверие, където имаше секретарско бюро и няколко стола. Телефонът звънеше и всичките му бутони светеха, но в стаята нямаше никого. Няколко объркани секунди тя се надяваше, че Рон е асистент на някого, но надеждата й умря, когато влетя във вътрешната стая.

Рон седеше до бюрото, извърнат от вратата, с лице към прозореца зад него. Беше по риза, лактите му бяха подпрени на облегалките на стола.

Тя пристъпи предпазливо навътре.

— Рон?

Той се обърна.

— Здравей, Фийб.

Сърцето й щеше да се пръсне, когато той й се усмихна тъжно. Въпреки унилото му изражение, тя си позволи искрица надежда.

— Ти вече… Говори ли със Стийв Коувък?

— Искаш да знаеш дали ме е уволнил? Да.

Тя го изгледа слисано.

— Не знаех, че ти си управителят. Защо не ми каза?

— Мислех, че знаеш.

— Ако знаех, нямаше да позволя това.

Но когато изрече тези думи, тя се сети за споразумението си с Дан. Част от него беше и обещанието й да уволни действащия управител.

— Всичко е наред. Наистина. Беше неизбежно.

— Но, Рон…

— Назначиха ме за асистент на тогавашния управител, само защото баща ми и Бърт бяха големи приятели. Баща ти не беше особено впечатлен от мен и би ме уволнил след шест месеца, ако Карл Поуг не беше застанал зад мен.

Тя се отпусна на един стол.

— Поне е имало някой, който да те подкрепи.

— Харесваше ми да работя с Карл. Допълвахме се идеално и точно затова Карл не искаше Бърт да ме уволни.

— Какво искаш да кажеш?

— Карл имаше интуиция за футбол и беше забележителен водач, но не беше особено интелигентен. Аз имах качествата, които му липсваха — организационни способности и делова мисъл. Но като ръководител въобще не ме бива. С Карл така бяхме подредили нещата, че аз извършвах планирането и работата по стратегията ни, а той ги прокарваше пред другите.

— Искаш да ми кажеш, че всъщност ти си ръководил отбора?

— О, не! Карл имаше тази отговорност.

— Превръщайки в дело твоите идеи. — Тя потърка чело. — Това е ужасно.

— Уволнението ми е правилно решение, ако това може да ти послужи за утеха. За да може да действа управителят на професионален отбор, всеки, който работи с него — от чиновниците чак до треньорите, трябва поне малко да му има страха. Хората дори не ме уважават, да не говорим за страх. Умът ми е подходящ за тази работа, но не и моята личност. А може би просто нямам достатъчно смелост.

— Аз имам.

Тя се стегна, изненадана колкото и Рон, че е изказала на глас думите, които си мислеше.

— Моля?

Мислите й препускаха. Бърт искаше тя да бъде просто един фигурант. Беше предположил, че тя ще прекарва дните си, седнала в стария му офис, като послушно подписва документите, които й представят и прави каквото й се каже. Никога не би му минало през ума, че е възможно тя да се опита да научи нещо за работата.

Беше се заклела, че няма да играе в играта на баща си и сега видя начин да изпълни условията на завещанието, но да запази самоуважението си.

— Аз имам смелост — повтори тя. — Просто нямам познания.

— Какво искаш да кажеш?

— Засега единственото нещо, което знам за футбола, е колко много го мразя. Ако баща ми беше предположил, че Карл Поуг ще напусне, никога нямаше да ме остави дори да се приближа до „Старс“, даже и за няколко месеца. Трябваше да направя това, защото ме хванаха в капан — първо Бърт, после Дан Кейлбоу, но това не означава, че трябва да правя каквото ми кажат.

— Все още не разбирам…

— Имам нужда да се науча как се ръководи футболен отбор. Въпреки че ще нося тази отговорност само няколко месеца, аз искам да вземам самостоятелни решения. Но не мога да направя това, ако до мен няма човек, на когото вярвам, който да ме съветва. — Тя посочи документите, които все още държеше в ръка. — Не знам нищо за тези хора.

— За кандидатите за мястото на управителя ли?

Тя кимна.

— Убеден съм, че можеш да повериш избора на най-подготвения, на Дан и Стийв.

— Откъде да знам, че е така?

— Братовчед ти Рийд може би ще те посъветва…

— Не! — Тя се опита да говори спокойно. — Рийд и аз никога не сме се разбирали. При никакви обстоятелства не бих се обърнала към него. Имам нужда от теб.

— Не мога да изкажа колко много означава за мен твоето доверие.

Тя се сви в стола.

— За съжаление обещах на Дан да се отърва от теб.

— Искането му не е било безпричинно. Справях се зле с работата.

— Така е само защото той не разбира на какво си способен. Той не те познава така добре, както аз.

— С Дан се познаваме от няколко години — изтъкна той меко, — а с теб се срещнахме само преди два часа.

Тя нямаше търпение да се занимава с такава логика.

— Времето не е важно. Имам добра интуиция по отношение на хората.

— Дан Кейлбоу не е човек, на когото можеш да противоречиш, а точно сега ти се нуждаеш много повече от него, отколкото от мен. Спечелването на футболните мачове е единственото, което има значение в живота му. Знаех това, когато убедих Карл да го отнеме от „Беърс“ и да го наеме.

— Ти си този, който го е наел?

Досега познаваше Рон достатъчно добре, за да предположи какво ще последва.

— О, не! Бърт и Карл взеха крайното решение.

Базирайки се на упоритата работа на Рон.

— Имам нужда от малко време да си помисля.

— Знаеш, че няма какво толкова да мислиш. Дала си дума на Дан, нали?

— Да, но…

— Е, тогава това е то.

За едно нещо Рон беше прав, мислеше си тя мрачно. Никак не й харесваше идеята да противоречи на Дан Кейлбоу.