Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (5)

5.

Когато пресичаха Пето авеню, точно над „Метрополитен“, един далматинец отвлече вниманието на Пух. Фийб задърпа каишката му.

— Хайде, прекрасния ми. Няма време за флиртове. Виктор ни чака.

— Виктор е късметлия — отвърна собственикът на далматинеца с усмивка, като приближи Фийб и Пух.

Фийб го изгледа през очилата си, тип Ани Съливан, и видя, че той е безвреден интелектуалец. Той огледа прилепналата й лимоновозелена рокля и очите му бързо откриха пътя към кръстосано нанизания шнур, които трябваше да затваря корсажа й. Устата му зяпна.

— Кажете, не сте ли Мадона?

— Тази седмица не.

И Фийб отплува. Щом стигна до отсрещния тротоар, тя свали очилата си, за да не направи и някой друг същата грешка. Господи… Мадона, за бога! В скоро време наистина трябва да започне да се облича прилично. Но приятелката й, Саймоун, дизайнер на тази рокля, щеше да дойде на празненството, на което Виктор щеше да я води довечера, а Фийб искаше да я насърчи.

Двете с Пух изоставиха Пето авеню и го замениха с по-тихи улици. На ушите на Фийб се поклащаха огромни халки, златни гривни подрънкваха и на двете й ръце, високите дебели токове на сандалите й потракваха по тротоара, а мъжете се обръщаха след нея. Закръглените й бедра се поклащаха дръзко и сякаш си имаха свой собствен език.

„Хот ча ча

Хот ча ча

Хот хот

Ча ча ча ча“

Беше събота вечер и богатите нюйоркчани, облечени за театър или вечеря, заизлизаха от модерните градски къщи от тухла или камък, които се редяха покрай тесните уличи. Тя наближи Медисън авеню и сивата гранитна сграда, в която беше апартаментът й, нает на добра цена от един приятел на Виктор.

Преди три дни се върна от Монток и намери дузина телефонни обаждания, които я очакваха. Повечето бяха от офиса на „Старс“ и тя не им обърна внимание. Нямаше нито едно от Моли, в което тя да каже, че е променила решението си да отиде в интерната направо от лагера.

Фийб се намръщи, като си спомни напрегнатите им разговори веднъж седмично. Каквото и да говореше, изглежда не успяваше да пробие враждебността на сестра си.

— Добър вечер, госпожице Съмървил. Здравей, Пух.

— Здравей, Тони.

Тя се усмихна ослепително на портиера, когато влезе в сградата.

Той преглътна, после бързо се наведе, за да погали Пух по главата.

— Заведох госта ви горе, както ми казахте.

— Благодаря. Великолепен си.

Тя пресече фоайето, като потракваше с токове по пода от розов мрамор, после натисна копчето на асансьора.

— Не мога да повярвам, че е такъв симпатяга — додаде портиерът след нея. — Човек като него.

— Разбира се, че е симпатяга.

— Става ми неприятно, като си помисля с какви имена съм го наричал.

Фийб настръхна. Тъкмо влизаше в асансьора след Пух. Тони й харесваше, но това беше нещо, което не можеше да пренебрегне.

— Би трябвало да ти става неприятно. Това, че един мъж е хомосексуалист, не означава, че той не е човешко същество, което заслужава уважение като всички останали.

Тони се стресна.

— Той хомосексуалист ли е?

Вратите на асансьора се затвориха.

Докато асансьорът се изкачваше, тя потропваше по пода. Виктор непрекъснато й повтаряше да не се прави на кръстоносец, но прекалено много хора, които обичаше, бяха хомосексуални и тя не можеше да затвори очи пред пренебрежението, с което повечето от тях се срещаха.

Тя се замисли за Артуро и за всичко, което той беше направил за нея. Годините, прекарани с него в Севиля, бяха помогнали много за възстановяването на вярата й в добротата на човешките същества. Припомни си ниското му, дундесто тяло, изправено пред триножника, с петно от боя, размазано по плешивото му теме, докато той разсеяно е потривал глава с ръка, викайки я при себе си.

— Фийб, querida, ела и ми кажи какво мислиш?

Артуро беше изтънчен и благоприличен човек, аристократ от старата школа, чието вродено желание да запази личния си живот за себе си, се бунтуваше срещу идеята да позволи на света да узнае за хомосексуалността му. Въпреки че никога не бяха го обсъждали, тя знаеше, че е по-спокоен, като я представя пред обществото за своя любовница и се радваше, че може да му се отплати поне малко за всичко, което й беше дал.

Вратите на асансьора се отвориха. Тя прекоси застлания с килим коридор и отключи вратата на апартамента си, докато Пух дърпаше каишката и лаеше възбудено. Фийб се наведе и го освободи.

— Събери сили, Виктор. Терминаторът се развилня.

Пух излетя напред и Фийб пооправи с ръце косата си. Не я и изсуши, след като си взе душ, тъй като реши да остави естествените си къдрици, за да се получи онзи съблазнително небрежен вид, който изискваше прелестно дръзката рокля на Саймоун.

От всекидневната й избумтя непознат мъжки глас с отчетливото провлачено произношение на Юга.

— Долу, куче! Долу, по дяволите!

Тя ахна и се втурна напред. Подметките на сандалите й се плъзнаха по черно-белите шахматно разположени мраморни плочи на пода, когато завиваше зад ъгъла. Спря рязко, с развяна коса, когато видя Дан Кейлбоу да стои в средата на нейната всекидневна. Позна го веднага, въпреки че бяха разговаряли само за кратко на погребението на баща й. Все пак той не беше мъж, който се забравя лесно. През изминалите шест седмици лицето му неведнъж изскачаше непредвидено в мислите й.

Рус, хубав, изпълнен с живот, той изглеждаше роден да създава неприятности. Вместо фланелка и памучни панталони, той би трябвало да носи омачкан бял костюм и да кара по черните пътища на Юга голям стар кадилак, с накачени по покрива бирени кутии. Или пък да стои на моравата пред някой замък отпреди Гражданската война, вдигнал глава към луната, докато една млада Елизабет Тейлър го чака да се върне у дома, легнала на месинговото легло с орнаменти.

Тя отново се почувства притеснена, както и при първата им среща. Той съвсем не изглеждаше като футболиста, който я изнасили преди толкова години, но въпреки това тя имаше дълбоко вкоренен страх от физически силни мъже. На погребението успя да скрие безпокойството си зад кокетство, едно средство за защита, което тя беше развила в изящно изкуство с годините. Но на погребението те не бяха сами.

Пух, който приемаше отблъскването като лично предизвикателство, се увърташе около него с увиснал език, като размахваше пухкавата си опашка в ритъм „обичай ме, обичай ме, обичай ме“.

Той премести поглед от кучето към Фийб.

— Ако се изпикае върху мен, ще го одера живо.

Фийб се втурна напред, за да прибере животинката си.

— Какво правите тук! Как влязохте?

Той гледаше съсредоточено лицето й, а не извивките на тялото й, което веднага го отдели от повечето други мъже.

— Портиерът ви е голям почитател на „Джайънтс“. Адски готино момче. Историите, които му разказах за срещите ми с Л. Т., наистина му харесаха.

Фийб нямаше представа кой е Л. Т., но се сети за лекомислените указания, които даде на Тони, когато излизаше да се разходи с Пух. Очаквам посетител. Ще го пуснеш, нали?

Сега току-що проведеният разговор с портиера придоби съвсем нова светлина.

— Кой е Л. Т.? — попита тя, докато се опитваше да успокои Пух, който се бореше да се измъкне от ръцете й.

Дан я изгледа така, сякаш беше паднала от друга планета. Като пъхна пръсти в джобовете на панталоните си, той каза кротко:

— Въпроси като този биха ви навлекли куп неприятности при срещите на собствениците на отбори.

— Няма да ходя на никакви срещи на собственици на отбори — отговори тя с достатъчно захарин в гласа, за да задоволи цял конгрес по контрола на теглото, — така че това няма да бъде проблем.

— Така ли? — Момчешката му усмивка противоречеше на леда в очите му. — Е, в такъв случай Лорънс Тейлър беше капеланът на „Ню Йорк Джайънтс“. Един наистина добродушен мъж, който ни четеше молитва преди всеки мач.

Тя усещаше, че нещо й убягва, но нямаше да разпитва повече. Нахлуването му в апартамента й я беше извадило от равновесие и тя искаше да се отърве от него колкото е възможно по-скоро.

— Господин Кейлбоу, колкото и да ми е приятно да ме стряскат неочаквани гости, страхувам се, че точно сега нямам време да говорим.

— Няма да отнеме много време.

Тя видя, че няма да успее да го помръдне, докато той не си каже каквото е намислил, затова си сложи маската на досада.

— В такъв случай пет минути, но първо трябва да се отърва от това създание.

Фийб отиде в кухнята и остави Пух. Когато затвори вратата, пуделът беше съвсем за съжаление.

Тя се върна при нежелания посетител. Той стоеше в средата на стаята и разглеждаше обстановката. Леки метални столове бяха разположени до огромни канапета, тапицирани в тъмносиво. Стените с японски лак и пода с плочки, подчертаваха строгите, изчистени линии на стаята. Собствените й мебели, по-удобни и значително по-евтини, бяха на съхранение. Всичко, освен голямата картина, която висеше на единствената гладка стена в стаята.

Отпуснатото голо тяло беше първият портрет, който й нарисува Артуро и въпреки че той беше доста скъп, тя никога не би се разделила с него. Беше се излегнала на обикновено дървено легло във вилата на Артуро, русата й коса струеше по възглавницата, а погледът й беше отправен към зрителя. Голата й кожа беше нашарена от слънчевата светлина, която проникваше през единствения прозорец, разположен високо на стената с гипсова украса.

Беше окачила тази картина в най-често посещаваната стая не от суета, а защото естествената светлина, идваща от големите прозорци, я подчертаваше най-добре. Портретът беше изпълнен по-реалистично от по-късните й изображения. Меките извивки и нежните нюанси й даваха усещане за спокойствие. Мястото между гърдите й беше в кораловочервено, ярко петно в лимоновожълто оцветяваше извивката на бедрото й, а сред бледите косми между бедрата й като копринени нишки бяха вплетени нежни светловиолетови отсенки. Тя рядко мислеше за фигурата на картината като за самата себе си, по-скоро като за някоя много по-добра жена, чиято сексуалност не е била открадната.

Дан стоеше с гръб към нея и открито разглеждаше картината по начин, който подсещаше чие точно е показаното тяло. Той се обърна към нея и тя се стегна за някоя мазна забележка.

— Много симпатично. — Той се приближи до един от крехките столове. — Това нещо ще ме издържи ли?

— Ако се счупи, ще ви изпратя сметката.

Той седна и тя видя, че най-после е привлечен от извивките, които прилепналата рокля на Саймоун разкриваше толкова натрапчиво. Наум тя въздъхна с облекчение. Това поне беше позната територия.

Тя се усмихна и отпусна кръстосаните пред гърдите си ръце, като го остави да се нагледа. Още преди години беше открила, че много по-лесно може да контролира отношенията си с хетеросексуалните мъже като се преструва на прелъстителна сирена, отколкото ако се изчервява невинно. Сексуалната нападателност й даваше леко предимство. Тя беше тази, която определяше правилата на играта, не мъжа, и когато отпратеше ухажора си по пътя му, той предполагаше, че не е бил достатъчно добър, в сравнение с другите мъже в живота й. Никой никога не разбра, че нещо в нея не е наред.

Тя добави оттенък на Катлийн Търнър към естествено дрезгавия си глас.

— Какво има, господин Кейлбоу? Освен очевидното.

— Очевидното?

— Футболът, разбира се — отвърна тя невинно. — Не мога да си представя мъж като вас да мисли за нещо друго. Поне баща ми не го правеше.

— Може и да останете изненадана от онова, което си мисли мъж като мен.

Провлеченият му глас, изпълнен с жегата на лятната нощ, лизна тялото й и задейства всичките й вътрешни предупредителни сигнали. Тя веднага подпря хълбок на ръба на малка никелирана конзола и тясната й пола се качи още по-нагоре по бедрата й. Разклати сандала си на върха на пръстите си и изрече лъжата си с копринено мек глас.

— Съжалявам, господин Кейлбоу, но вече не знам какво да правя със слиповете на спортистите, които висят до леглото ми.

— И сега?

Тя наведе глава и го изгледа през платинения кичур коса, който докосваше ъгъла на окото й — поза, която тя беше усъвършенствала преди години.

— Спортистите са то-о-о-о-лкова уморителни. Прехвърлих се на мъже, които носят боксери.

— Уолстрийт?

— Конгреса.

Той се разсмя.

— Карате ме да съжалявам, че изоставих лудешкия живот.

— Много лошо. И сега религиозен разговор ли?

— Нищо чак толкова интересно. За треньорите се смята, че са хора, които си имат почитатели.

— Колко отегчително.

— Собствениците на отбори също.

Тя се отдръпна от ръба на конзолата, като внимаваше да застане така, че той да вижда вътрешните извивки на гърдите й, които се показваха под златистите кръстосани връзки.

— О, боже! Защо ми се струва, че се задава проповед?

— Вероятно, защото знаете, че я заслужавате.

Прииска й се да се увие в най-стария си, най-плътен плюшен халат за баня. Но вместо това, езикът й пробяга по устните й.

— Виковете ме разстройват, затова по-кротко, моля ви.

Очите му потъмняха от отвращение.

— Бива си ви. Но мисля, че имам причина да викам, като се има предвид фактът, че съсипвате футболния ми отбор.

— Вашият отбор? За бога, господин Кейлбоу! Смятах, че той е мой.

— Точно сега, пиленце, той изглежда, е ничий.

Дан се изправи толкова рязко от стола, че я стресна и тя отстъпи назад. Опита се да прикрие това, като се престори, че е смятала да седне. Ластичната й рокля от зелено ламе се плъзна нагоре, докато сядаше на кушетката. Фийб кръстоса небрежно крака и показа тънката златна верижка на глезена си, но той не й обърна никакво внимание, а започна да крачи напред-назад.

— Изглежда нямате абсолютно никаква представа какви неприятности има отборът. Баща ви почина, Карл Поуг напусна, а действащият управител е безполезен. Имате играчи с неподписани договори, сметки, които не се плащат, договор за стадиона, който изтича и трябва да се поднови. Всъщност, вие май сте единственият човек, който, изглежда, не знае, че отборът се проваля.

— Не знам нищо за футбола, господин Кейлбоу. Имате късмет, че оставям всички вас на мира.

Тя се заигра с връзките на гърдите си, но той не лапна въдицата.

— Не можете просто така да изоставите един отбор от Националната футболна лига!

— Не виждам защо пък не.

— Нека да ви кажа за един от най-чистите таланти, които имаме, едно хлапе на име Боби Том Дентън. Преди три години Бърт пръв направи подбора си и тогава го намери в Тексаския университет. Оказа се, че не е сгрешил, защото Боби Том е на път да стане един от най-добрите.

— Защо ми казвате това?

— Защото, госпожице Съмървил, Боби Том е от Телароса, Тексас. Да го накарат да живее в щата Илинойс дори за част от годината е предизвикателство към представата му за мъжественост. Баща ви разбираше това и се захвана да преговаря за нов договор с Боби Том, преди хлапето да започне да мисли твърде много дали му се харесва да живее в Далас целогодишно. Преговорите бяха завършени точно преди Бърт да умре. — Той прокара ръка през гъстата си тъмноруса коса. — И сега вие притежавате Боби Том Дентън, заедно с един чудесен пазач на куотърбека на име Дарнъл Пруит и един защитник, който най-много обича да кара лошите момчета да изпортват топката. За съжаление вие не получавате каквото трябва срещу парите си, дадени за тях, защото те не играят. И знаете ли защо не играят? Защото вие сте прекалено заета с всичките тези боксери и не можете да подпишете проклетите договори.

Горещ пламък от гняв избухна в нея и тя скочи от мястото си.

— Господин Кейлбоу, току-що ми проблесна нещо. Току-що осъзнах, че Боби Том Дентън не е единственият човек, когото притежавам. Поправете ме, ако греша, но не е ли истина, че съм и ваш работодател.

— Вярно е.

— Тогава сте уволнен.

Той я изгледа продължително и кимна рязко.

— Добре.

Без да продума повече, се запъти навън.

Гневът й се стопи така бързо, както беше дошъл и на негово място се появи тревогата. Какво направи тя? Дори и глупак можеше да разбере, че човек, който не разбира нищо от управление на футболен отбор, не бива дори да си помисля да уволнява главния треньор. Точно затова импулсивно поведение я предупреждаваше Виктор постоянно.

Тя чу решителните стъпки на Дан по мраморния под и се втурна в коридора.

— Господин Кейлбоу, аз…

Той се обърна към нея и провлечените му думи се процедиха като бавнодействаща отрова.

— Петте ми минути свършиха.

— Но аз…

— Вие бяхте тази, която поставихте ограничението във времето.

Точно когато той се пресегна към бравата, в ключалката се завъртя ключ, вратата се отвори и от другата страна се показа Виктор. Беше облечен с прилепнала фланелка от черна коприна, маскировъчни панталони, тиранти от оранжева кожа и мотоциклетни ботуши. Тъмната му коса падаше по раменете, права и лъскава. В ръцете си държеше кафява хартиена кесия. Беше красив и мил и тя не помнеше някога толкова да се е радвала да види някого.

Само за няколко секунди очите му сякаш обхванаха всичко — трескавото изражение на Фийб и вкамененото лице на Дан Кейлбоу. Виктор се обърна към двамата с хубавата си усмивка.

— Компания! Донесох ти оризови питки и зелеви kimchi, Фийб, а за мен chapch’ae и pulgogi. Знаеш колко лоша ще бъде храната довечера, затова реших, че първо трябва да се подкрепим. Обичате ли корейска кухня, треньор Кейлбоу?

— Не вярвам някога да съм ял нещо такова. А сега, ако ме извините…

Виктор, с повече смелост от доста други мъже, се изправи точно пред Дан.

— Моля ви! Наистина трябва да настоя. Най-добрият корейски ресторант в Ню Йорк е само на три пресечки оттук. — Той протегна ръка, за да се запознаят. — Виктор Жабо. Мисля, че не се запознахме на онова ужасно погребение, но аз съм голям почитател на американския футбол. Но все още се уча и бих приветствал възможността да задам няколко въпроса на някой специалист. Нападението отгоре, например… Фийб, трябва ни бира! Когато говорят за футбол, американските мъже пият бира. Ще поприказваме, нали?

Виктор беше избутал постепенно Дан на няколко крачки обратно в апартамента, но сега Дан се закова на място, очевидно решил да не мърда по-нататък.

— Благодаря за поканата, Виктор, но ще трябва да откажа. Госпожица Съмървил тъкмо ме уволни и аз като че ли нямам настроение за гостуване.

Виктор се разсмя и тръсна кесията с храна в ръцете на Фийб.

— Трябва да се научите кога да обръщате внимание на Фийб и кога не. Вие, американците, наричате хора като нея… — Той се поколеба в търсене на най-подходящата фраза. — … е, все оплесква нещата.

— Виктор!

Той се наведе напред и я целуна леко по челото.

— Кажи на треньор Кейлбоу, че не си искала да го уволняваш.

Гордостта й я жилна и тя го отблъсна.

— Наистина исках да го уволня.

Виктор цъкна с език.

— А сега истината.

Щеше да го убие заради това. Тя проговори съсредоточено, като се държеше за остатъците от достойнството си.

— Исках да го уволня, но вероятно не биваше да го правя. Извинявам се за избухливия си нрав, господин Кейлбоу, въпреки че вие ме предизвикахте. Смятайте, че сте нает отново.

Той се обърна и се вторачи в нея. Тя се опита да отвърне на погледа му, но лютивият аромат на корейската храна щипеше ноздрите й, очите й се насълзиха и тя осъзна, че не е особено внушителна.

— Тази работа вече не е особено привлекателна за мен — изръмжа той.

Виктор въздъхна.

— Виждам, че все още има какво да се обсъжда. Ще направим това, докато се храним. Треньор Кейлбоу, не мога да се справя наведнъж с двама безнадеждно упорити хора. Няма ли да хапнете с нас?

— Не, не мисля.

— Моля ви! За доброто на футбола. И победното бъдеще на „Чикаго Старс“.

Дан помисли известно време, после кимна рязко.

— Добре.

Виктор, сияещ като горд баща, пооправи косата на Фийб и я избута към кухнята.

— Върши си женската работа. Ние мъжете сме гладни.

Фийб отвори уста да му каже да се разкара, после стисна устни. Виктор не само й беше приятел, но беше и проницателен по отношение на хората и тя трябваше да му се довери. Плъзна се напред, наказвайки футболния треньор, като позавъртя бедрата, които той никога нямаше да има възможност да докосне.

Когато мъжете влязоха в кухнята в тъмносиньо и бяло, Пух обезумя, но кучето съсредоточи вниманието си върху Виктор, а не върху треньора, така че на Фийб не й се наложи да го спасява.

Десет минути по-късно тримата седяха на белите столове от метални пластини до подходящата масичка за кафе, която стоеше в ъгъла на кухнята. Фийб поднесе корейската храна в бели порцеланови чинии. На всяка беше нарисуван стилизиран яркосин шаран в същия цвят, като тъканите покривчици под тях. Синьо-белият интериор се разваляше единствено от това, че тя беше оставила бирата в бутилките, за да се получи мъжкият разговор на Виктор.

— Pulgogi е корейският вариант на печеното — обясни Виктор, след като мъжете завършиха непонятното обсъждане на нападението отгоре. Той набоде на вилицата си още една тънка ивичка от маринованото със сусам месо. — Фийб не го харесва, но аз съм съвсем пристрастен. Какво мислиш?

— Съмнявам се да лиши Макдоналдс от работа, но не е лошо.

Фийб наблюдаваше скрито Дан за някакъв признак на неприязън към хомосексуалността на Виктор и остана разочарована, че той не показва нищо такова, защото така не й даваше извинение да го изхвърли. Тя се вгледа в лицето му. Със сигурност не беше толкова хубав, колкото много от приятелите на Виктор. Имаше една неравност в носа му, а и този малък бял белег под брадата му. Но все пак тя би залъгвала себе си, ако отрича, че той е невероятно привлекателен мъж. Можеше да бъде дори очарователен, когато се постарае и тя трябваше да сдържа няколко пъти усмивката си, предизвикана от оригиналното му чувство за хумор.

Виктор остави вилицата си и изтри устни с кърпата си.

— А сега, Дан, може би ще пожелаеш да споделиш с мен причините за спора с моята Фийб. Уверявам те, че тя е изключително скъпоценна личност.

— Придобит вкус, вероятно. Като корейската кухня.

Виктор въздъхна.

— Дан, Дан… Знаеш, че така няма да стане. Тя е доста чувствителна. Ако ще работите заедно, вие двамата трябва да стигнете до някакво примирие.

Тя отвори уста, за да каже на Виктор, че това е безнадеждно, но почувства, че ръката на нейния приятел стиска здраво крака й.

— Проблемът, Виктор, е, че ние няма да работим заедно, защото твоята Фийб не иска да поеме никаква отговорност за своя футболен отбор.

Виктор потупа Фийб по ръката.

— Имате късмет, Дан, че ви е оставила на мира. Тя не разбира нищо от спорт.

Въздухът беше толкова замърсен с мъжко покровителство, че тя едва дишаше, но успя да запази спокойствие.

Дан отмести Пух от десния си крак. Пуделът се намести на левия.

— Няма нужда тя да знае каквото и да било за спорта. Просто трябва да уволни настоящия управител, да наеме някого с повече опит и да подпише документите, които й се представят.

Дан очерта накратко трудностите, които имаха „Старс“ след смъртта на Бърт.

Виктор, който имаше глава за бизнес и беше прословут с икономичността си, се намръщи.

— Фийб, малката ми, страхувам се, че той има право.

— Знаеш условията на завещанието на баща ми. Той ми остави „Старс“, само за да ми даде урок. Няма да участвам в неговата игра.

— Има някои игри, от които не можете да се откажете, госпожице Съмървил, без да навредите на много хора.

— Няма да развалям съня си заради тълпа големи мъже, които ронят сълзи в бирата си, защото не печелят футболни мачове.

— Ами служителите, които ще загубят работата си? Продажбите ни на билети са много по-слаби от миналата година и това означава уволнения. Ами техните семейства, госпожице Съмървил? Ще си развалите ли съня заради тях?

Накара я да се чувства като егоистичен червей. Беше толкова погълната от собствените си чувства, че не си беше направила труда да се замисли как ще се отрази върху другите нейното решение да обърне гръб на „Старс“. Само да можеше да остане вярна на себе си, без да навреди на останалите. Няколко секунди отминаха, докато тя преценяваше възможностите си. Най-накрая изпусна една лека въздишка.

— Добре, господин Кейлбоу. Вие направо ме поразихте. Няма да дойда в Чикаго, но вие може да изпратите документите тук и аз ще ги подпиша.

— Страхувам се, че така няма да стане. В случай, че сте забравила, вие ме уволнихте. Ако искате да се върна, ще трябва да изпълните някои мои условия.

— Какви условия? — изгледа го тя уморено.

Той се облегна назад в стола си като „Големия татко“ след вечеря със седем блюда, само че „Големия татко“ беше дебел и грозен, а не мускулест спортист с широки рамене и смъртоносна усмивка.

— Такива. Искам ви в офиса на „Старс“ до вторник на обяд, за да подпишете онези три договора. После ще седнем със Стийв Коувък, който отговаря за персонала ви, и ще обсъдим подходящите кандидати за мястото на управителя. Ще наемете единия от тях до края на седмицата и от тогава до момента, в който отборът няма да бъде повече ваша отговорност, вие ще се появявате на работа, както всички останали и ще подписвате документите, които той ви представя.

Единствено предупреждението в погледа на Виктор я задържа да не изпразни остатъците от pulgogi в скута на треньора. Тя усети как мрежата на баща й се стяга около нея. Замисли се за седмиците, прекарани в Монток, когато се разхождаше по плажа и се опитваше да възвърне спокойствието на живота си. Но как да бъде спокойна, когато невинни хора ще страдат заради упоритата й гордост. Тя се сети за стоте хиляди долара. В светлината на казаното от Дан Кейлбоу те вече не й изглеждаха като кървави пари. Единственото, което трябваше да направи, за да ги спечели, беше да изтърпи следващите три или четири месеца. Когато те изтекат, тя ще остане с чиста съвест и с парите, които са й нужни, за да отвори своята художествена галерия.

Усещайки неизбежното, тя отправи към Дан сияйна, неискрена усмивка.

— Убедихте ме, господин Кейлбоу. Но ви предупреждавам от сега. Няма да ходя на никакви футболни мачове.

— Сигурно така е дори по-добре.

Виктор разтвори ръце и се усмихна одобрително и на двамата.

— Ето. Виждате ли колко е лесен животът, когато упоритите хора са готови на отстъпки?

Преди Фийб да успее да отговори, телефонът започна да звъни. Можеше да говори и от мястото си, но тя се извини, като се възползва от възможността да избяга. Измъкна се от кухнята и Пух заподскача след нея.

Вратата се затвори зад Фийб и двамата мъже се изгледаха. Виктор проговори пръв.

— Трябва да ми обещаеш, треньоре, че няма да я нараниш.

— Обещавам.

— Малко бързичко отговаряш, за да ми харесва. Не ти вярвам много.

— Аз държа на думата си. Обещавам, че няма да я нараня. — Той изви ръцете си. — Ще я убия много бързо и тя нищо няма да усети.

Виктор въздъхна.

— Точно от това се страхувах.