Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (23)

10.

Засвириха „Не е ли сладка тя“ и момичетата от агитката на „Старс“ направиха тунел, през които да премине Фийб. Тя пое към игрището, където щеше да се играе мачът за титлата на Американската футболна конференция. Фийб цялата искреше в късото си велурено яке, украсено с хиляди небесносини пайети, златистите бюстие и минипола, блестящите чорапи и обувките с квадратен ток, които имаха по една златна звезда на пръстите.

Тълпата я поздрави с изсвирвания и овации, докато момичетата от агитката на „Старс“ размахваха огромните пухове в синьо и златисто и въртяха бедра.

Фийб махаше с ръка и изпращаше целувки. Усещаше наелектризираната атмосфера в настроението на тълпата, виждаше същото и по мрачните лица на играчите, които се бяха струпали до страничната линия. Стараеше се да не поглежда към Дан, когато отиде до скамейката, за да изпълни ритуалите преди мача. Много от играчите вярваха, че тя им носи късмет и тя беше принудена да почуква шлемове, да потупва подплънки и да мушка в обувките им монети. Боби Том въобще не искаше да се откаже от своята целувка.

— Ще го направим, Фийб!

Той я разцелува шумно, после я пусна на земята.

— Знам. Успех!

Тя остана загледана към игрището, където „Сейбърс“ се присъединяваха към „Старс“. В предишния им мач титулярният им куотърбек отново беше контузен, което даваше малка преднина на „Старс“, но Рон я беше предупредил, че дори и с контузен играч, „Сейбърс“ са голям отбор.

Наближаваше началният удар и тя трябваше да погледне към Дан. Видя колко напрегнати са мускулите на врата му, докато говореше с треньорите, после каза няколко думи на Джим Бийдерот, който стоеше до него. Едва когато играчите се подредиха за начален удар, Дан погледна към нея. Очите им се срещнаха, но изражението на лицето му не издаваше чувствата му. Той тръгна към нея и тя започна да рови из джоба си за неговата дъвка.

Почитателите на „Старс“ бързо бяха научили ритуалите преди мач и сега чакаха да бъде хвърлена топката и Фийб да подаде на Дан пакетчето дъвка.

Когато Дан застана до нея, тя се опита да го заговори нехайно.

— Не съм забравила дъвката ти.

Той я изгледа за миг. Устните му бяха стиснати сурово.

— Боби Том получава целувка от сърце, а аз получавам пакетче дъвка. Няма да стане.

Тя го загледа удивено, когато той започна да сваля слушалките си. Преди да успее да реагира, той се наведе и я целуна дълго, мъчително.

Тълпата избухна в смях, овации и дюдюкания. Когато Дан се отдръпна, Фийб се опита да се усмихне. Тълпата смяташе, че това е шега, но тя знаеше, че не е. Целувката му беше изпълнена с гняв и целта й беше да я нарани. Той й даваше да разбере, че не й е простил за обиденото си достойнство.

Той се отдалечи рязко и се съсредоточи върху играта, когато топката засвистя из въздуха. Защитник на „Сейбърс“ я улови дълбоко в крайната зона на „Старс“.

Въпреки собствените си объркани чувства, Фийб бързо се увлече в играта.

Рон й беше обяснил, че част от стратегията на Дан е да бъде засичана топката на „Сейбърс“, за да се обърне играта. Агресивната защита постигна точно това, по-малко от четири минути след започване на играта, когато Елвис Креншоу успя да завладее топката. „Старс“ бързо завладяха положението и до края на първата четвърт имаха седем точки, докато „Сейбърс“ нямаха нито една.

Фийб се върна в ложата, където атмосферата беше толкова напрегната, колкото и на игрището. „Старс“ набираха инерция, а „Сейбърс“ само се опитваха да се намесят в играта, но все още беше твърде рано да си отдъхват. Десет минути по-късно, когато „Старс“ засякоха първия пас, Фийб осъзна, че повече не може да издържа напрежението. Играта им беше бляскава, но какво щеше да стане, ако се разстрои.

Промърмори на Рон, че ще се поразходи, метна чантичката си на рамо и напусна ложата. Кимна на охраната отвън и закрачи по празния коридор. Чуха се нови овации иззад затворените врати и точно тогава тя зави по коридора.

Искаше й се Моли да бъде при нея, а не навън с приятелите си. През изминалите два дни помежду им сякаш имаше магия. Моли бъбреше непрестанно, решена да осведоми сестра си за всички подробности от живота си. Фийб се усмихна. Може и да съжаляваше за някои неща, случили се през последните месеци, но никога нямаше да съжалява за решението да задържи Моли.

Толкова беше потънала в мислите си, че не беше обърнала внимание колко се е отдалечила, докато една от вратите не се отвори, заливайки я с нови овации. Видя, че оттам излиза Рийд и пръстите й се вкопчиха в чантата й. Последното, което й се искаше, беше да се срещне с него, но той вече я беше забелязал и тя не можеше да се измъкне.

Последната победа на „Старс“ сложи край на престорената дружелюбност и вече не беше останало друго, освен враждебност. Когато стигна до нея, той запали цигара и примижа срещу дима.

— Да не би мачът да те отегчи вече?

Нямаше желание да спори, затова повдигна рамене.

— Не. Просто съм притеснена. Ами ти?

— Излязох да изпуша една цигара, това е всичко.

Димът, който нахлу в коридора при отварянето на вратата, още не се беше разсеял.

— И ти се притесняваш.

Веднага й се прииска да си беше държала устата затворена. Въпреки че нямаше намерение да го предизвиква, той беше приел думите й по този начин.

— Дори половината мач не е минал. Не бих празнувал още.

— Не го и правя.

Те чуха нови овации и той дръпна ядосано от цигарата.

— Цял живот си била с късмет. Ти си единственият човек, когото познавам, който дори и в куп боклуци да стъпи, те ще се превърнат в злато.

— Винаги съм смятала, че ти си късметлията.

Той изръмжа.

Тя стисна чантата си.

— И след всичките тези години продължаваш да ме мразиш, нали? Така и не разбрах защо. Ти имаше всичко, което аз исках.

— Ами да — промърмори той. — Пораснах в скапан апартамент с майка невротичка и без баща.

— Имаше баща. Имаше моя баща.

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Права си. Така е. Бърт ме обичаше повече, отколкото теб, чак до смъртта си. Просто искаше да ти даде урок. Той непрекъснато казваше, че си единствения му провал. Мислеше, че ще улегнеш, ако те измъкне от онези, сбърканите, с които ти все се мъкнеше. — Рийд загаси цигарата си в един от пълните с пясък пепелници, сложени до стената. — Бърт не искаше да стане така. Никой не можеше да предвиди всички случайности, случили се през този сезон. „Сейбърс“ загубиха, „Симпсън и Макгуайър“, „Чарджърс“ загубиха, „Уайзък“. „Билс“ и „Долфинс“ се разпадат. Исусе, ако той имаше представа, че „Старс“ ще стигнат плейофите, той не би те пуснал да се приближиш до отбора, дори и за ден.

— „Старс“ наистина стигнаха до плейофите. А според овациите и сега печелят.

Лицето му потъмня от гняв. Преуспяващият делови мъж беше изчезнал и на негово място се показа жестокият тиранин от детството й.

— Дявол да го вземе, злорадстваш, нали?

— Не е…

Но отрицанието й дойде твърде късно, защото той вече я беше притиснал с тяло до стената. Тя примижа, когато раменете се разтресоха и чантата й падна на земята.

— Ти съсипа всичко! Винаги си го правила!

Уплашена, тя го блъсна с длани в гърдите.

— Пусни ме или ще викам!

— Хайде де. Ако ни види някой, ще си помисли, че ме сваляш, както сваляш всички останали.

— Наистина ще го направя, Рийд! Пусни ме.

Тя замръзна, когато усети как ръката му се плъзва върху гърдите й и ги притиска.

— На осемнайсет беше страхотно парче и все още си.

Тя не можеше да помръдне от изненада.

— Махни ръцете си от мен!

— Когато аз реша.

Тя се бореше да се измъкне от налудничавото му докосване, но тялото му я притискаше. Изражението му я изплаши. Очакваше да види похот, но видя нещо по-опасно. Видя омраза и желание да упражни силата си върху нея, както винаги.

— „Старс“ може и да останат за теб, но преди да си въобразиш, че ще се смееш последна, има още нещо, което трябва да узнаеш.

Триумфалното му изражение предизвика тръпки от ужас по тялото й. Тя отново беше детето, което го гледаше как държи снимката на майка й. Въпреки че бяха заобиколени от осемнадесетте хиляди зрители, тя никога не беше се чувствала по-самотна.

Устните му се изкривиха.

— Онази нощ в бараката край басейна…

— Не! Не искам да слушам!

Старите кошмари я заляха. Чуваше гръмотевиците, усещаше горещата лепкава жега. Отново се опита да се измъкне, но той не й позволи.

— Помниш ли бурята! И колко тъмно беше?

— Престани!

Тя се разплака.

Той стисна по-силно гърдите й.

— Толкова тъмно, че не можеше дори собствената си ръка да видиш…

— Недей!

— В онази нощ, когато Крейг те изчука…

— Моля те…

— Това не беше Крейг.

Стомахът й я присвиваше, от устните й се изплъзна стон, докато думите му я удряха непрестанно. Имаше чувството, че дробовете й са накъсани, и ще се задуши до смърт.

— Аз те открих в онази барака.

Щеше да повърне. Дали беше подозирала това някъде дълбоко в подсъзнанието си или узнаваше едва сега? Миризмата на одеколона му я задушаваше.

Той пусна гърдите й, но само за да увие кичур коса около пръста си. Тя прехапа устни, за да не извика, когато той дръпна силно.

— И най-хубавото е, че нищичко не можеш да направиш, госпожице Важност, защото се е случило прекалено отдавна. Ще се противопоставят твоята дума срещу моята дума. А докато ти помиташе всичко в панталони, аз си останах чистичък. Така че когато започнеш да злорадстваш заради „Старс“, знай, че аз ще си спомням как пищеше, докато аз шибах сладката ти малка сливка.

— Добре ли сте, госпожице Съмървил?

Рийд отскочи назад, когато отляво към тях се приближи човек от охраната.

Тя притисна пръсти до устните си.

— Госпожице Съмървил? Всичко тук наред ли е?

Тя се опитваше да заговори.

— Не, аз…

— Ще се видим по-късно, Фийб.

Рийд оправи вратовръзката си, после прекоси коридора и отиде до вратата на ложата. Обърна се и й се усмихна подигравателно.

— Благодаря за сливовия пай.

Отвори вратата и изчезна вътре.

Тя притисна с ръка стомаха си. Човекът от охраната я хвана за рамото.

— Всичко ще бъде наред, госпожице. Нека да ви помогна.

Тя се движеше до него като робот, докато той я водеше по коридора. Спомените за онази нощ се заблъскаха в главата й.

Металната барака нямаше прозорци и жегата, уловена вътре като в капан, тежеше. Когато той отвори вратата, тя видя само мъжки силует на фона на проливния дъжд. Беше предположила, че е Крейг, но не беше видяла лицето му.

Той скочи върху нея, преди тя да успее да се помръдне. Разкъса блузата й и започна да хапе гърдите й като животно. Тя си спомни грубия и неравен бетонен под, под голото си тяло, когато той вдигна полата й и скъса бикините й. Главата й се беше блъснала в нещо, когато той се нахвърли върху нея. Беше издал някакъв животински звук, но след това тя чуваше само собствените си писъци.

Подът под нея се движеше и тя вдигна глава. За миг гледаше объркано, после осъзна, че са в асансьор.

— Къде отиваме?

— Да ви дадат първа помощ.

— Всичко е наред. Нямам нужда от първа помощ.

— Бяла сте като платно. Не знам какво се опитваше да направи онзи мъж, но май е по-добре да полежите няколко минути, за да се почувствате по-добре.

Тя започна да протестира, но осъзна, че не е в състояние да се върне в ложата. Няколко минути далече от любопитни очи щяха да й позволят да се пооправи.

— Добре. Само за малко.

Асансьорът продължи да се спуска. Фийб усети миризма на цигари от униформата на човека и отново й прилоша, защото той й напомни за Рийд. Обзе я чувство за безпомощност. Той щеше да се измъкне. Беше прав. Прекалено много време беше изминало, за да може тя да предяви обвинения.

Мъжът от охраната започна да кашля.

Беше пълен, вероятно малко над петдесетте, с прошарена коса и червендалесто лице. Челото му беше оросено от пот. Фийб прочете името му, написано с печатни букви върху пластмасова табелка.

— Трябва да откажете тези цигари, господин Хардести.

— Да.

Вратите на асансьора се отвориха. Тя видя някакви тръби над главата си и реши, че са в нещо като мазе.

— Къде сме?

— Тук долу има първа помощ за работещите. Това ще ви задържи далече от тълпата.

Тя излезе от асансьора и го последва. Минаха по тесен коридор, боядисан в убитосиво. От тръбите се чуваше свистене, чуваше се и някакъв звук, който напомняше за далечен гръм. Тя осъзна, че чува заглушения рев на тълпата над тях.

Направиха рязък завой и той каза:

— Тук вътре.

Той я хвана за лакътя и завъртя дръжката на вратата, върху която нямаше никаква табела.

Тя се поколеба, усетила за пръв път някакво притеснение, но той я блъсна вътре.

— Какво правите — ахна тя.

Очите й се разшириха от ужас, когато видя, че той е извадил оръжието си и го е насочил срещу нея. Имаше чувството, че това е сън. Рийд беше неин враг, не този мъж, когото никога не беше срещала. Над нея тълпата ревеше като звяр в меко облицована клетка, а тя беше попаднала в кошмар, където ужасите следваха един след друг.

Той блъсна вратата, за да я затвори.

— Върви там!

— Защо го правиш?

— Мърдай!

Тя се запрепъва назад. Постепенно забеляза, че се намира в помещение, което е едновременно стая на охраната и склад. Видя сиво метално бюро, шкаф с полици и цяла стена с метални рафтове, върху които имаше машинни части и картонени кутии.

Той посочи с оръжието към един стол на колелца, който беше леко скъсан на седалката.

— Сядай.

Краката й трепереха, когато се отпусна на стола. Овалната облегалка изскърца и поддаде леко, когато тя се облегна назад. Тя се взираше замаяна в грозното черно оръжие, което бе насочено към сърцето й. То не трепна, когато той се наведе и извади едно въже за простиране иззад някаква кутия, която лежеше на металния рафт на шкафа до бюрото.

— Кой си ти? — прошепна тя.

Вместо да отговори, той завъртя с крак седалката й и Фийб се оказа с лице към стената. Автоматично тя се опита да обгърне тялото си, но той сграбчи ръцете й и ги дръпна зад гърба й. Тя извика уплашено.

Гърдите му изхриптяха, докато връзваше китките една до друга и после до металната част, която поддържаше облегалката. Тя се люлееше заплашително и дърпаше ръцете й.

Когато я завърза, той отново ритна стола, който полетя към отдалечения ъгъл на претъпканата стая. Тя го спря с крака, преди да се е блъснал в стената, а после се завъртя към мъжа, обхвана я паника.

Опита се да бъде благодарна, че не е завързал краката й, но въжето прерязваше китките й и болката я заливаше непрестанно. Той взе оръжието от металния рафт, където беше го оставил да лежи, докато я завърже, после го мушна в кожения кобур, който висеше на бедрото му.

Колко ли време щеше да мине, преди Рон да разбере, че я няма? Пребори се с истерията, която се надигаше в нея, защото осъзнаваше, че каквото и да се случи, тя ще трябва да мисли разумно.

Чу далечна музика и разбра, че първите две четвъртини са свършили. Опита се да превъзмогне болката в ръцете и китките си и започна да оглежда помещението.

Очуканото сиво бюро до стената беше претъпкано с формуляри, каталози и отпадъчни хартии. Върху един шкаф с четири чекмеджета стоеше телевизор, целият с петна от мазни пръсти. На стената зад бюрото висяха листи и един календар, показващ гола жена, която държи надувна топка в ярки цветове.

Мъжът запали цигара, като я държеше между грубите си пръсти, по които имаше петна от никотин.

— А сега да ти кажа какво става. Няма за какво да се тревожиш, стига гаджето ти да прави, каквото му кажа.

— Не разбирам за какво говориш.

— Да. Но мисля, че няма голямо значение.

Той отиде до шкафа и включи телевизора. На черно-белия екран се появиха седналите в кабините си коментатори, облечени в униформени сака на различните средства за информация.

— … „Старс“ играха бляскаво през първата половина. Нападението им се организираше добре. Успяваха да запазят топката. „Сейбърс“ ще трябва да бъдат много по-агресивни, ако искат да участват в играта.

В долната част на екрана се виждаше резултатът: „Старс“ — четиринайсет, „Сейбърс“ — три.

Мъжът изруга злобно и намали говора. Фийб го огледа по-подробно, докато той крачеше покрай вратата, като дърпаше гневно от цигарата си. Очите й попаднаха пак на пластмасовата табелка с името му.

„ХАРДЕСТИ“.

В този миг тя се сети. Спомни си разказа на Дан за мъжа, който го преследвал, бащата на бивш играч на „Старс“. Неговото име беше Хардести.

На екрана се появи реклама на бира. Тя навлажни пресъхналите си устни.

— Ръцете ме болят. Въжето е много стегнато.

— Няма да те отвържа.

— Просто поразхлаби въжето.

Трябваше да го накара да говори. Щеше да полудее, ако не разбереше какво мисли да прави той.

— Всичко това е заради сина ти, нали?

Той насочи цигарата си към нея.

— Ще ти кажа нещо. Малкия Рей беше най-добрият защитник, който някога е играл за „Старс“. Онзи мръсник нямаше причина да го отстранява.

— Треньор Кейлбоу ли?

— Имаше зъб на Рей. Дори не му даде шанс.

— Дан не постъпва така.

Облаци сив дим обвиваха главата му и той сякаш не я чу.

— Ще ти кажа какво си мисля. Той е знаел, че Малкия Рей е по-добър играч, отколкото той е бил някога. Мисля, че му е завиждал. Вестниците направиха голяма работа от Кейлбоу, но той не представляваше нищо, в сравнение с моя Рей.

Тя осъзна, че мъжът е луд. Може би е бил такъв отдавна или пък смъртта на сина му е била последния удар. Тя се опита да скрие страха си.

— Играчите постоянно биват отстранявани. Това е част от играта.

— Не знаеш какво е! Веднъж си някой, после никой не те знае.

— За сина си ли говориш или за себе си?

— Млъквай!

Очите му се изцъклиха, кожата му доби леко пурпурен оттенък.

Тя се страхуваше да го притиска повече, затова се смълча.

Той насочи пръст към нея.

— Виж, ти въобще не ме интересуваш. Не искам да те нараня, но ще го направя, ако се наложи. Защото няма да позволя „Старс“ да спечелят този мач, каквото и да става.

 

 

Рон стигна до тунела, точно когато играчите излизаха на терена. Ужасяваше се от онова, което трябваше да направи. През цялата седмица Дан се държа като мечок — темпераментен, непредсказуем и неподатлив на усмиряване. Нямаше представа как ще реагира той на тази объркваща новина.

Дан излезе от съблекалнята и Рон тръгна до него.

— Опасявам се, че имаме проблем.

— Оправи се. В случай, че не си забелязал, аз се опитвам да спечеля мача, а…

Рон притисна сгънатата носна кърпа до челото си.

— Фийб изчезна.

Дан спря рязко и лицето му пребледня.

— Какви ми ги говориш?

— През втората четвърт излезе от ложата и въобще не се върна. Някой намерил чантичката й в коридора. Обадих се у тях и в офиса й. Проверих в бърза помощ и изпратих човек да провери във всички ложи. Няма я, Дан. И вече си мисля, че нещо не е наред.

Рон беше наблюдавал Дан в напрегнати положения, но никога не беше виждал такава уплаха в очите му.

— Не! Тя не може… За бога! Обади ли се в полицията?

— Да, но тъй като е много рано, те не го приемат толкова сериозно. Неприятно ми е да ти причинявам това насред мача, но се сетих, че ти можеш да знаеш някое друго място, където да я потърся. Сещаш ли се нещо? Има ли някакво друго място, където може да бъде?

Дан беше замръзнал, с обърнати очи и пребледняло лице.

— Не. — Той сграбчи Рон за ръката. — Говори ли с Моли? Исусе! Говори с Моли! Фийб може да е с нея!

Рон никога не беше виждал Дан да се държи така и осъзна, че в отношенията между собственичката на „Старс“ и главния треньор има нещо повече, отколкото беше подозирал.

— Моли не я е виждала от началото на мача. Доста се притесни. Съпругата на Тъли е с нея сега.

— Ако с Фийб се случи нещо…

Един от помощник-треньорите се появи на входа на тунела.

Дан се завъртя към него. Мускулите на врата му бяха изпъкнали като въжета.

— Мамка му, остави ме на мира!

Рон усети чувството за безпомощност, обхванало Дан, затова сложи ръце на раменете му.

— Трябва да се върнеш на игрището! Точно сега не можеш да направиш нищо за Фийб. Ще ти се обадя веднага, ако я открием.

Дан го изгледа замаяно.

— Не позволявай да й се случи нещо, Рон. Намери я, за бога!

Рон искаше да може да го увери в това, но засега можеше да каже само:

— Ще направя всичко възможно.

 

 

На долния етаж Хардести бръкна в джоба си, за да извади нов пакет цигари. Очите на Фийб пареха от дима, в добавка към болката в ръцете и китките й. Мълчанието беше опънало нервите й дотолкова, че тя просто трябваше да заговори.

— На кого е този офис?

Тя помисли, че той няма да й отговори, но той повдигна рамене.

— На един от инженерите. Той трябва да стои при генераторите, докато мачът свърши и няма да се появи, ако се надяваш на това.

Мълчаливият екран показа как „Сейбърс“ хвърлят топката. Тя потръпна, когато той усили говора.

— Няма да се измъкнеш след това.

— Знаеш ли? Не ми пука. Стига „Старс“ да загубят титлата, въобще не ми пука.

Хардести погледна към телевизора, после отиде до бюрото. Вдигна телефона и набра четири цифри. Изминаха няколко секунди преди да заговори в слушалката.

— Тук е Боб Смит от „Старс“. Фийб Съмървил е при мен и иска да говори с треньор Кейлбоу. Прехвърлете този разговор при него. — Той млъкна и се заслуша. — Тя пет пари не дава за упълномощаването. Казва, че е важно, а тя е шефът, а пък задникът си е твой, така че прави каквото искаш.

Който и да беше на другия край, явно беше решил да изпълни искането, защото Хардести бутна телефона към края на бюрото, възможно най-близо до мястото й. Колелцата на стола й изскърцаха, когато той хвана облегалката и я избута до телефона.

Той чакаше мълчаливо, с ръка, стиснала слушалката, после се напрегна.

— Кейлбоу? Тук има един човек, който иска да говори с теб.

Той бутна слушалката към Фийб.

— Дан?

Гласът й беше изтънял от страх.

— Фийб? Къде си? За бога, добре ли си?

— Не, аз…

Тя извика от болка, когато Хардести сграбчи косата й и я дръпна силно.

Дан изтръпна.

— Фийб! Какво стана? Там ли си? Кажи нещо!

Сърцето му бумтеше, а на челото му изби студена пот. Тормозеха Фийб, а той не можеше да направи нищо. Страхът свали всички пластове, натрупани от инстинкта му за самосъхранение и той осъзна ослепително ясно колко дълбока е любовта му към нея. Не искаше да живее повече, ако й се случеше нещо. Извика името й, опитвайки се да вложи всичко, което изпитваше към нея, но не можеше да й каже.

В слушалките му се чу гробовен мъжки глас.

— Пипнах я, Кейлбоу. Ако я искаш цяла, ще слушаш страшно внимателно какво ще ти кажа.

— Кой говори?

— „Старс“ губят днес. Схващаш ли? Скапаният ти отбор губи или мацката умира.

Дан чу хриповете в гласа на мъжа и бе обхванат от ужасно подозрение.

— Хардести? Ти си, нали, шантав идиот такъв!

— Твоят отбор няма да спечели титлата без моето момче.

Фактът, че Хардести не се опитва да скрие самоличността си, увеличи страха на Дан толкова много, колкото нищо друго не можеше да направи. Само човек, който не се интересува дали е жив или мъртъв, може да бъде толкова невнимателен.

Знаеше, че няма много време, затова заговори бързо. Гласът му звучеше решително.

— Слушай. Рей не би искал да правиш това.

— Ти му завиждаше. Затова го отстрани.

— Това е нещо между мен и теб. Фийб няма нищо общо. Пусни я.

— Не се обаждай на полицията. — Хардести се изкашля сухо. — Гледам телевизия и ако стане нещо необичайно, ще съжаляваш.

— Помисли, Хардести! Хванал си невинна жена…

— Появят ли се още точки за „Старс“, наранявам гаджето ти.

— Хардести!

Линията прекъсна. Дан беше зашеметен. Чу овациите на тълпата и всичко в него застина, когато се сети за комбинациите, които преди малко беше разпоредил в слушалките. Завъртя се към игрището. Застинал в ням ужас, той наблюдаваше топката, която излетя във въздуха и попадна точно в средата на вратата, отбелязвайки гол за „Старс“.

Таблото премигна и Дан усети как една ледена ръка сграбчва сърцето му.

В мазето Рей изруга и ритна стола на Фийб. Тя извика, когато той полетя по плъзгавия под и се блъсна в стената. Рамото й се блъсна в нещо и тя усети как цялото й тяло потръпва от болка. Беше прехапала езика си и в устата си усети вкус на кръв.

Страхуваше се от онова, което можеше да й причини той и затова завъртя отново стола, за да може да го наблюдава. Но той не гледаше към нея. Беше се вторачил в телевизора и си мърмореше нещо.

На екрана се появи близък план на Дан. Той изглеждаше трескав и тъй като резултатът беше седемнайсет на три за „Старс“, коментаторите се шегуваха с него. Когато го видя, тя имаше чувството, че я разкъсват. Днес можеше да умре. Дали щеше да наблюдава лицето му, когато това се случи?

Мисълта беше непоносима и тя принуди безчувствените си пръсти да се захванат с възлите, които я задържаха за стола. Тя преглътна болката, която й причиняваха движенията и си припомни техния последен разговор и непоколебимата решителност в гласа му, когато й каза, че никога няма да загуби мач нарочно.

Няма да го направя, Фийб! Никой не може да ме накара да го направя. Дори и ти!