Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (21)

8.

Дан прекоси спалнята, без да се притеснява от голотата си. Фийб лежеше в леглото и гледаше множеството белези по тялото му, замислена за множеството удари, които е поело през живота си. Той извади от гардероба бял хавлиен халат и го облече.

— Трябва да поговорим, Фийб.

Никога не го беше виждала толкова сериозен, затова започнаха да я заливат спомени за случилото се в хотела в Портланд, когато се любиха за пръв път.

Той се приближи до леглото и седна, загледан във Фийб.

— Опасявам се, че и двамата се поувлякохме. Аз не използвах нищо.

Тя го изгледа неразбиращо.

— Не знам какво ми стана. Никога не съм бил толкова небрежен, дори и като хлапак.

Внезапно тя го разбра и в нея се появи едно необяснимо разочарование от факта, че вероятността тя да забременее го притеснява толкова много.

— Няма защо да се тревожиш. Вземам хапчета.

Той никога нямаше да узнае колко скоро беше започнала да го прави, точно след нощта в самолета.

— Сега сме деветдесетте. Притеснявам се и за други неща, освен контрола на раждаемостта. От години не съм бил с друга жена, освен Валери, а и договорът ми със „Старс“ изисква редовни прегледи. Знам, че съм здрав. — Той я погледна в очите. — Но не съм сигурен за теб.

Тя се вторачи в него.

— Ти си поживяла доста — продължи той тихо. — Не те осъждам. Просто искам да знам доколко си била внимателна и колко време е минало от последната ти кръвна проба.

Тя най-после разбра за какво й говори. Как можеше да обясни на този светски мъж, че по времето, когато тя спа за последен път с друг мъж, СПИН не беше сериозен проблем?

Тя се повдигна на възглавницата, погледна го през кичура коса, които беше паднал пред очите й, и се опита да заобиколи въпроса.

— Наистина знаеш как да накараш една жена да се почувства добре.

— Това не е шега.

— Не, не е.

Тя смъкна крака от другата страна на леглото и отиде до стола, където той беше захвърлил ризата си. Не искаше да води този разговор гола, но и не можеше да понесе мисълта, че ще се напъха обратно в роклята си, докато той гледа.

— Няма за какво да се притесняваш. Нищо ми няма.

— Откъде знаеш?

Тя пъхна ръце в ръкавите на ризата му.

— Просто знам.

— Страхувам се, че това не е достатъчно.

— Няма за какво да се тревожиш. Имаш думата ми.

Ризата му нямаше копчета, затова тя уви два пъти пояса му около кръста си и завърза краищата.

— Дори не ме поглеждаш. Криеш ли нещо?

— Не — излъга тя.

— Тогава седни, за да поговорим.

— Нямам какво повече да ти кажа. Май е по-добре да ме отведеш вкъщи.

Той стана.

— Не и преди да свършим с това. Плашиш ме.

Но гласът му не беше уплашен, беше ядосан. Тя обу обувките си.

— Всичко беше наред при последния ми преглед.

— Кога беше това?

— Пролетта.

— Колко мъже си имала оттогава?

Въпросът му беше честен, но тя все още чувстваше някаква болка в себе си.

— Дузини! Всички знаят, че спя с всеки, който поиска!

Той направи две крачки и застана до нея.

— Дявол да го вземе! Не прави така! Колко?

— Имена и адреси ли искаш?

Тя стисна устни, за да добие по-тежък вид.

— Първо ми дай бройка.

Очите й започнаха да парят.

— Ще трябва да ми се довериш. Казах ти, че няма защо да се притесняваш. Историята на моя сексуален живот не е твоя работа.

— В момента е точно моя работа. — Той улови ръката й, не за да я нарани, а за да й покаже, че не може да се измъкне. — Колко?

— Не ми причинявай това!

— Колко, по дяволите?

— Не е имало други! Само ти.

— Сигурно — провлече той.

Недоверието му беше последната капка, която преля чашата на тази нощ, наподобяваща огромна вълна от чувства и сълзите се изплъзнаха от очите й.

— Ако искаш вярвай!

Тя се отдръпна от него и тръгна към вратата. Гласът му омекна и той я улови, преди да се е измъкнала, после я притисна до гърдите си.

— Не плачи заради мен. Не бива да плачеш, мила. Просто ми кажи истината.

— Дълго време нямаше никой — каза тя уморено. — Много дълго време.

Той се отдръпна от нея, за да я погледне в очите и тя видя, че гневът му е заменен от объркване.

— Истината казваш, нали?

Тя кимна.

Той зарови пръсти в косата й и я притегли до рамото си.

— Въобще не те разбирам.

— Знам — прошепна тя.

Той я придърпа към едно удобно кресло и я сложи в скута си.

— Какво ще правим?

— Още когато те видях за пръв път полудях по теб. — Той притисна главата й до рамото си. — Като казваш много време, за повече от година ли говориш?

Тя кимна.

— Повече от две?

Тя отново кимна.

— Много повече?

Ново кимване.

— Започвам да се досещам. — Той погали косата й. — Наистина си обичала Флорес, нали?

— Повече от всеки друг. До този миг.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че оттогава в живота ти не е имало никой? Това ли е? Фийб, но вече трябва да са минали шест или седем години от смъртта му?

Трябваше да го направи. Нямаше надежда за общо бъдеще, ако тя не събере смелост, за да му каже истината и да му позволи да я види такава, каквато е в действителност, с белезите й и всичко останало. Но се страхуваше до смърт да разкрие толкова много от себе си.

Той не се опита да я спре, когато тя стана и отиде до леглото. Тя седна в единия край, с лице към него, стиснала колене, а ръцете й бяха вкопчени в ризата.

— Артуро беше хомосексуалист, Дан. Той не ми беше любовник. По отношение на всичко, което имаше значение, той ми беше като баща.

Никога не го беше виждала толкова объркан.

— Е, тогава нищо не разбирам.

Най-трудното нещо в живота й беше да се довери толкова силно на друго човешко същество, но тя го обичаше и не можеше да се крие повече. Събра смелост и му разказа за изнасилването, като объркваше изреченията и кършеше ръце, докато се опитваше да му обясни. Когато видя гнева му, осъзна, че несъзнателно се беше подготвила за недоверие. Сега думите идваха по-лесно. Разказа му за онези ужасни месеци в Париж, когато спа с толкова много мъже, но той не показа негодувание, а само съчувствие, което омекоти чертите на лицето му и я накара да закопнее за прегръдките му. Но остана на мястото си и почти загубила смелостта си, се опита да му опише колко смразена се е чувствала години наред и как й е било невъзможно да допусне интимна близост.

Когато свърши, тя замлъкна, а мускулите й пищяха от напрежение, докато изчакваше Дан да възприеме факта, че той е мъжът, с когото тя е избрала да прекъсне годините на въздържание. Той не й беше обещавал нищо, но тя му позволяваше да узнае какво означава за нея. Никога не беше рискувала толкова много.

Седеше замръзнала на ръба на леглото и гледаше как той става от креслото и се приближава до нея. Усети потиснатата му ярост в напрегнатите мускули на врата му, но в същото време съчувствието в очите му й даваше да разбере, че тази ярост не е насочена към нея.

Той я взе в прегръдките си и когато заговори, гласът му беше изпълнен с чувства.

— Толкова съжалявам, скъпа. Толкова съжалявам.

Той наведе глава и започна да я целува и тя почувства изцелението при докосването на устните му. В този миг й се искаше да му каже, че го обича, но целувката му ставаше все по-страстна и той започна да я гали. Не след дълго разумът й се изплъзна, докато тялото му прогонваше сенките на миналото.

Когато той я откара вкъщи, вече беше около три часа. Беше облякла роклята си, анцуга му и мантото си. След хаоса от чувства през тази нощ тя се чувстваше успокоена, а и той й изглеждаше поотпуснат.

— Утре ще бъдеш изтощен — каза тя и се облегна на него.

— Нямам нужда от много сън. Дори и когато бях малък, се измъквах от леглото и изчезвах навън.

— Ах ти, разбойник…

— Бях упорит, малък негодник. Майка ми ме напердашваше, ако ме откриеше, но колкото и да ме биеше, аз продължавах да го правя.

Той говореше спокойно, но тя повдигна леко глава към него.

— Майка ти те е биела?

Един малък мускул на лицето му започна да се стяга.

— Не може да се каже, че родителите ми ме отглеждаха според съвременните методи за възпитание на деца. Бяха необразовани хора. Били са на по-малко от двайсет, когато им се наложило да се оженят. И на двамата им е било доста неприятно, че са се накиснали с бебе.

— Съжалявам.

— Няма защо да гледаш толкова тъжно. Когато пораснах, стана по-добре. Баща ми истински се гордееше с мен, щом започнах да играя футбол.

В нея припламна гняв към бащата, който е имал нужда от таблото с точки, за да прояви любовта си.

— Ами майка ти?

— Беше алкохоличка. През добрите си дни и тя се гордееше с мен. И двамата загинаха в автомобилна катастрофа, когато бях първа година в колежа.

Тя осъзнаваше колко много му струва това признание, затова остана смълчана, за да му даде възможност да й разкаже нещата от своя гледна точка.

— Ако искаш да знаеш истината, имах чувството, че съм ги загубил дълго преди това. Странно. Преди около два месеца един мъж ме следеше.

Той й разказа за Рей Хардести, отстранения от отбора играч, и за очевидното желание на баща му да си отмъсти на Дан.

— Оттогава не съм виждал Хардести, затова предполагам, че се е вразумил. Но когато притиснах този мъж до микробуса му, имах чувството, че отново се взирам в очите на моя старец. Очевидно Хардести не е успял да направи нищо от себе си и е живял своя живот чрез сина си. Той не тъгуваше за Рей. Той тъгуваше за себе си. Това е гадно.

Тя потръпна от мисълта, че някой е преследвал Дан.

Гласът му стана дрезгав.

— Ето защо… Трудно е да се обясни, но семейството е нещо важно за мен. Истинско семейство с деца и родители, които се обичат.

— Затова ли пропадна бракът ти?

— Вал въобще не се интересуваше от деца. Не я обвинявам за това че нещата не потръгнаха, нали разбираш. Аз самият трябваше да реша какво искам още преди да се оженя за нея. Тя все казваше, че завиждам на кариерата й, но съвсем не беше така. Себеотрицанието, което Вал проявяваше в работата си, беше сред нещата, които най-много харесвах в нея. Но исках тя да обича и семейството си. Затова не мога да си позволя да направя отново подобна грешка с някоя жена. Не искам децата ми да имат родители като моите. Не искам да бъда бащата, който ще кара детето си да чувства, че му е необходим тъчдаун, за да получи обич. Освен това, искам да имат истинска майка.

Тя го наблюдаваше, докато той завиваше по алеята към дома й. Опитваше се да разбере какво е имал предвид. Дали просто споделяше миналото си с нея, защото тя му беше разказала за своето, или в този разговор имаше някакъв по-дълбок смисъл? Но близостта им беше твърде нова и крехка, за да го попита.

Той й помогна да слезе от колата, а когато стигнаха до вратата на дома й, целуна челото й, после и устните й. Изминаха дълги минути, преди да се разделят.

— Ще ми липсваш.

— Виждаме се всеки ден.

— Знам, но не е същото. — Той махна кичур коса от лицето й. — През остатъка от седмицата ще бъда доста зает, защото трябва да се подготвяме за мача с „Билс“, затова не си мисли нищо, ако не успея да мина оттук.

Тя се усмихна.

— Няма.

— И дръж главата си високо през тази седмица, чуваш ли? — Той погали косата й и я погледна толкова нежно, че тя имаше чувството, че се любят отново. — Мила, знам колко голям е залогът за теб в неделя. Ще направим всичко възможно.

— Знам.

За миг тя си помисли, че той ще каже още нещо. Но той стисна ръката й, целуна я отново и си тръгна.

— Дан? — Той се обърна и гласът й се сниши до шепот: — Сритай някой задник от „Бъфало“ и заради мен.

Отговорът му наподобяваше тихия вятър на Алабама.

— Разбира се, скъпа.

 

 

Въпреки че работеха невероятно трескаво през остатъка от седмицата, Фийб имаше чувството, че танцува. Осъзна, че се смее без причина и флиртува с всички — мъже, жени, млади, стари — нямаше значение. Тя премина гладко през интервютата и дори успя да бъде учтива с Рийд, когато той се обади, за да й пожелае късмет. Думите му звучаха фалшиво, той не можеше да скрие, че се чувства обезсърчен, задето е необходимо толкова много време, преди да се докопа до „Старс“.

Колкото повече мислеше над признанията на Дан за детството му, толкова повече й се искаше да вярва, че той я подпитва, за да разбере какво е отношението й към семейството. Думите му й позволиха да освободи онези безценни мечти, скривани години наред — мечти за съпруг, който ще я обича, и къща, пълна с деца, които никога няма да узнаят какво означава да растеш необичан.

Малкото пъти, когато се разминаваха с Дан в коридора, тя усети, че помежду им преминава нещо нежно и прекрасно. Въпреки това, любовта й към него я плашеше. Как щеше да се справи, ако той не отвърне на тази любов? Толкова дълго беше живяла в сянка. Дали беше възможно най-после да пристъпи под слънчевата светлина?

 

 

През първата четвърт на мача „Старс“ — „Билс“ нямаше резултат. Когато Фийб напусна игрището и влезе в ложата, беше толкова напрегната, че й се прииска да прекара следващите три четвърти пред телевизора с някои стар филм на Дорис Дей. Взе си чаша доматен сок от бармана и се загледа в двата телевизора, където се появи реклама на „Найк“.

— Постоянно се оплакваш, че трябва да гледаш мача само с мъже, затова ти доведох компания.

Тя се обърна и видя Рон, който стоеше до нея, придружаван от една млада жена с червена къдрава коса и дружелюбна, но доста срамежлива усмивка.

— Тази приятелка се оказа в ложата за официалните лица, но цигареният дим й пречи.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза жената. — Задушавам се от дима, а Рон ми каза, че не разрешавате да се пуши тук.

— Нямам нищо против.

Имаше нещо много мило в носа й с лунички и дребничките й черти, почти като на фея. Фийб реши, че това действително е подобрение след високите светски дами, с които се срещаше Рон в последно време. Осъзна, че почти автоматично отвръща на усмивката й.

Един от помощниците на Рон се появи до него и той се извини и излезе.

— Имам чувството, че се натрапвам — смотолеви младата жена.

— Глупости. Радвам се, че имам компания. Може би ще ме поразсее. Тъкмо се опитвах да реша как да изтърпя до края на мача, без да повърна или да припадна. — Тя протегна ръка. — Фийб Съмървил.

— Шейрън Андърсън.

Жената също подаде ръка.

— Сега да ти вземем нещо за пиене.

Фийб заведе Шейрън до бара и тя си поръча диетично пепси.

— И ти май не ставаш за пияч.

— От алкохола ме боли глава. Докато бях в колежа, ме смятаха за най-скучното момиче.

Фийб се засмя. Липсваха й нейните приятелки, а тази млада жена имаше приятно самокритично чувство за хумор.

Втората четвърт започваше и те отнесоха чашите си до местата си край прозореца. Фийб отправи поглед надолу към Дан, после се обърна, за да погледне телевизионния екран, където го даваха в близък план. Той крещеше нещо в слушалките, а очите му не се отместваха от защитата на „Старс“.

Тя се сви, когато рънингбекът на „Билс“ откри огромна пролука в защитната линия на „Старс“ и направи петнайсет ярда, преди Уебстър да го събори.

— Мисля, че не бих издържала още три четвъртини. Искам да припадна, докато свърши мачът.

— Сигурно е трудно да гледаш мач, когато залогът ти е толкова голям.

— Преди мразех футбола. Аз бях…

Тя ахна уплашено и скочи от мястото си, когато „Билс“ завършиха един пас от двайсет и един ярда.

— Стига толкова! Трябва да се махна оттук. Остани да гледаш, а аз ще се поразходя по коридора, за да се успокоя.

Шейрън се изправи.

— Ще дойда с теб.

— Не е необходимо. Наистина.

— Нямам нищо против. Честно казано, не съм кой знае какъв любител на футбола. Освен, ако не предпочиташ да си сама.

— Ще ми бъде приятно.

Застланият с килим коридор беше опустял, но шумен, заради звуците от телевизорите, виковете и овациите, идващи иззад вратите на другите ложи.

Фийб кръстоса ръце пред гърдите си и започна да се разхожда. Надявайки се да се разсее, тя попита:

— Откога се срещате с Рон?

— О, ние не се срещаме. Срещнахме се днес. Все пак наистина е много мил.

— Страхотен е. А не вреди и фактът, че е много готин.

— Трябва да призная, че ми е приятно да бъда с мъж, който не стърчи толкова много над мен. Аз съм прекалено ниска и това е рядкост. Точно това е най-доброто в моята работа. Всички са по-ниски от мен.

— Какво работиш?

— Детска учителка съм.

— Харесва ли ти?

— Страхотно. Не че не очаквам с нетърпение края на работния ден. Децата са сладки, но ме изтощават.

Те стигнаха до един завой на коридора. Макар и да не искаше да гледа играта, Фийб не искаше и да се отдалечава, затова пое обратно.

— Сестра ми, Моли, гледа близнаците на съседите. Понякога ги води вкъщи, когато съвсем полудеят и не може да се оправи с тях. Те са малки палавници, но ми е много приятно да си играя с тях.

Шейрън я изгледа с любопитство.

— Не изглеждаш от типа жени…

Тя спря и сведе очи притеснено.

— Не изглеждам от типа жени, които се радват на децата?

— Извинявай. Звучи като обида, а нямах предвид това. Просто си толкова бляскава.

— Благодаря. Не си единствената, която мисли това за мен. Дори и хора с въображение като че ли не успяват да ме видят като майка.

Тя прехапа устни, защото всички тревоги за бъдещето й с Дан се завърнаха.

— Какво има?

От близките ложи се чу един общ стон и тъй като всички те бяха почитатели на „Старс“, Фийб забърза крачка.

— Децата са много важни за мъжа, с когото имам връзка. За мен също, но той все още не го е разбрал. — Тя се усмихна тъжно. — Опасявам се, че на него му е по-лесно да си представи как изскачам от тортата на ергенско празненство, отколкото, че ще бъда майка на децата му. И тъй като той всъщност не ми е казал нищо за намеренията си, на мен ми е много трудно да му покажа, че се чувствам по същия начин по въпроса за семейството.

— Повярвай ми, разбирам те от собствен опит.

— Имаш връзка с такъв човек ли?

— Да.

Тя изглежда се притесни и Фийб й се усмихна окуражаващо.

Шейрън въздъхна.

— Отношенията ни са много особени. През целия си живот съм привличала съвсем обикновени мъже, братя на приятелките ми. Тихи, приятни мъже, не особено вълнуващи, но стабилни. И ето, появява се в живота ми и аз не знам откъде този гръцки бог. Той е този тип, който отминава обикновените жени като мен, предпочитайки бляскави жени като теб. От седмици ме подпитва за брак и деца и съм почти сигурна, че скоро ще ми направи предложение, но въпреки това не мога да разбера какво намира в мен.

— Сигурно същото нещо, което виждам и аз. Една много мила жена, която би била чудесна съпруга.

— Благодаря, Фийб. Иска ми се да можех да го повярвам. Той ме подлудява. В тези времена и на тези години… искам да кажа, ако си готов да направиш предложение за брак на някого, няма ли да очакваш… — Шейрън почервеня и избъбри: — Той се отнася с мен, сякаш съм Дева Мария.

— Не спи с теб?

Шейрън зарови пръсти в косата си с притеснен вид.

— Не мога да повярвам, че този разговор е действителност. Дори на сестра си не съм казвала за това, а на нея казвам всичко.

— Ние се срещнахме в критично положение. Като двама непознати, които седят един до друг в обречен самолет.

Фийб изтръпна, когато от близките ложи избликна нов хор от стонове.

— Тайната ти е на сигурно място. Но да си призная, малко ти завиждам. Ти поне никога няма да се страхуваш, че си му нужна само за секса.

— Предполагам, че си права. А и честно казано, аз въобще не съм го окуражавала. Той е най-вълнуващият мъж, когото съм срещала, но сякаш не мога да се почувствам спокойна с него. Много е объркано.

Фийб се сети за думите на Рон, че Шейрън е била в съседната ложа — онази, която се използваше в случай, че официалните са твърде много. Ухажорът на Шейрън сигурно беше някоя голяма клечка и Фийб не се сдържа да я попита.

— Не съм чувала никакви особени клюки. Хората сигурно все още не знаят за теб и твоя гръцки бог.

— Местните вестници тръбиха достатъчно за развода му, затова внимавахме да не се появяваме заедно. Този е първият мач, на който идвам. Всъщност се чуха повече слухове за вас двамата, отколкото за нас. Приятелството ви изглежда е от голямо значение за него.

Фийб я изгледа въпросително, после всичко в нея притихна. От ложите се понесоха бурни овации, но тя не ги чу. Не чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето си.

Шейрън не успя да забележи, че нещо не е наред.

— Май няма защо да се изненадвам, че Дан никога не ти е говорил за мен.

— Не, не ми е говорил.

Гласът й сякаш идваше от огромно разстояние.

— Той е доста затворен човек за много неща. Не че се подценявам… Наистина… но аз просто не разбирам какво вижда в мен.

Фийб разбираше. Шейрън Андърсън беше милото, земно момиче, в което един мъж се влюбва и за което се жени. Фийб беше привлекателната празноглавка, с която мъжът ляга и която после забравя.

Избухнаха нови овации.

Фийб нямаше представа как е стигнала до ложата и как е успяла да даде интервюто след втората четвърт. За късмет, бурните овации през третата и четвъртата четвърт направиха невъзможни всякакви разговори. Когато всичко приключи, тя едва успя да забележи решителната победа на „Старс“ над „Билс“ двадесет и четири на десет.

По двата телевизора, закрепени на тавана, един коментатор обясняваше как се е случило всичко.

— „Билс“ започнаха да губят инерция през втората четвърт и така и не успяха да си я възвърнат. Не може да се правят толкова много и големи грешки срещу един така талантлив отбор, който има много добър треньор. По време на сезона „Старс“ ставаха все по-добри. Няма съмнение, този сезон „Старс“ са отборът — Пепеляшка.

Междувременно собственичката на отбора — Пепеляшка беше изоставена с разбито сърце и стъклена пантофка, която стана на милион парченца.

Часове по-късно тя стоеше до прозореца на спалнята си с подути очи и болка в гърдите и се чудеше как ще намери смелост да продължи напред. Беше преживяла толкова страшно, смазващо предателство и й се струваше, че я разкъсват. За пръв път в живота си беше посмяла да се надява, че е достойна за любов, но само за да открие отново, че е сгрешила.

Вече не й бяха останали сълзи. Чувстваше се празна като строшен съд.

Толкова те обичах, Дан! Ти защо не можа да ме обикнеш?

 

 

Следващият вторник Шейрън тъкмо прибираше боите в шкафа, когато Дан влезе в класната стая. Видът й беше ужасен, както обикновено, и тя се опита да пъхне ризата в панталоните си. Защо всеки път, когато той минаваше, тя трябваше да е в най-лошия си вид?

— Изтърва децата. Заминаха си преди повече от час.

— Иска ми се да бях успял да се измъкна по-рано.

— Изненадана съм, че въобще си се измъкнал. — Тя притеснено започна да развива надолу ръкавите на ризата си. — Кога тръгвате за Маями?

— Тази вечер. Първата ни тренировка е в сряда сутринта.

— Още една победа и ще играете за титлата на Американската футболна конференция.

— Лошото е, че за да стигнем дотам, трябва да бием „Долфинс“. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Трябва да се срещна с разни журналисти в пет и трийсет. Защо не отидем да хапнем набързо?

— Не знаех, че ще минеш и обещах на сестра ми, че ще отида с нея да пазаруваме. — Тя забеляза, че той е напрегнат. — Какво има?

— Мога да почакам.

— Сигурен ли си? Знам колко напрегната е програмата ти. Дори не можахме да се видим след мача в неделя.

— Бих предпочел да говорим насаме. Това, като че ли, не е най-подходящото място за разговори.

По природа тя не беше настоятелен човек, особено пък когато той беше наоколо, но искаше да приключат с това. Отиде до една от малките масички, дръпна стола и седна.

— Всички си заминаха, така че никой няма да ни прекъсва. Да поговорим сега.

Би трябвало да изглежда смешен, когато отпускаше грамадното си тяло върху миниатюрното столче до нея, но движенията му бяха грациозни, както винаги. Само като го погледнеше, и започваше да се чувства неудобно, губеше самоувереността си. Кога ли ще започне да се чувства спокойна с този мъж?

Той взе ръката й и я притисна между своите длани.

— Шейрън, ти си сред най-прекрасните хора, които съм познавал.

Сърцето й се разтуптя от ужас. Чакаше този миг от седмици, но сега, когато той настъпи, тя не беше готова.

— Още когато те срещнах, осъзнах, че в теб мога да открия всичко, от което се възхищавам в една жена. Ти си кротка и мила…

Той изброяваше достойнствата й, но вместо да се чувства поласкана, на нея й се искаше да пусне ръката й. Всичко в него беше твърде голямо за нея — размерите му, известността му. Беше прекалено хубав, прекалено силен, прекалено богат. Защо не можеше да бъде обикновен като нея?

Той потърка ръката й.

— Дълго време ме занимаваше мисълта, че е възможно да имаме общо бъдеще. Подозирам, че знаеш това.

Той се канеше да й направи предложение и тя трябваше да приеме, защото само ненормална жена би отблъснала мъж като него. Животът се готвеше да й предложи златния пръстен, защо тогава й се искаше да скочи от въртележката?

— … точно затова ми е толкова трудно да ти кажа, че съм сгрешил.

Той сведе очи към ръката й.

— Сгрешил?

— Водех те към нещо, което смятах за правилно, но едва в последно време осъзнах, че не е.

Тя се намести, вече малко по-спокойна и си позволи първия лъч надежда.

— Не е ли?

— Шейрън, съжалявам. През последните няколко дни мислих много за нас двамата…

— Да?

— Всичко това е моя грешка. Достатъчно голям съм, за да познавам себе си и да не се обърквам по този начин.

Страхуваше се, че ако той не започне да говори по същество, тя ще издъхне от напрежение.

— Колкото и прекрасна да си, а ти си прекрасна… колкото и важни да са за мен отношенията с теб…

Гласът му отново замря.

— Дан, изоставяш ли ме?

Той изглеждаше ужасен.

— Господи, не! Нищо подобно. Ние сме приятели. Просто…

— Така е! Изоставяш ме.

Лицето му се помрачи.

— Чувствам се като негодник, че те подведох. Просто се увлякох по теб, по децата и въобще… Сигурно ще си помислиш, че досега би трябвало да знам какво искам от живота. Извинявай, че те забърках в кризата в средата на живота ми.

— Не, не, няма нищо! Наистина. Разбирам те. — Тя едва сдържаше радостта си. — Мисля, че от известно време съм наясно, че не сме един за друг, но не знаех как да ти заговоря за това. Радвам се, че дойде да ме видиш и оценявам честността ти. Повечето мъже не биха се подложили на това изпитание. Просто щяха да престанат да се обаждат.

— Не мога да направя такова нещо.

— Разбира се, че не можеш.

Тя не успя да удържи усмивката, която се разля по лицето й.

Той започваше да се забавлява.

— Не искаш ли да викаш, да ме удариш или нещо такова?

Понякога не схващаше шегите му, но за тази се усети.

— Сигурно се забелязва, че се чувствам облекчена. Доста откачено се чувствах през последните седмици. Ти си мъжът, за когото всяка жена мечтае. Знам, че трябваше да се влюбя в теб.

— Но не се влюби.

Тя поклати глава.

— Шейрън, направо не мога да повярвам, че ще направя това, но не очаквах този разговор да завърши толкова добре. Един приятел ме попита за теб вчера. В началото си мислех, че е просто любопитен, защото знаеше, че си моя гостенка на мача в неделя, но после разбрах, че самият той иска да излезе с теб.

— Едно от нещата, които научих през изминалите няколко месеца беше, че не се чувствам удобно със спортисти.

— Идеално.

Не разбираше защо той се усмихва. Той стана от стола все още усмихнат.

— Моят приятел не е кой знае какъв спортист. Играе баскетбол, но да си остане между нас, е доста жалък.

— Не знам.

— Става дума за Рон Макдърмит, нашия управител.

— Рон?

— Ще има ли някакъв проблем, ако му дам телефона ти?

— Проблем? Не, никакъв проблем.

Гласът й може би беше прозвучал твърде развълнувано, защото Дан се разсмя. Той се наведе и я целуна по бузата.

— Имам чувството, че често ще се виждаме.

Когато тръгна към колата си, той все още поклащаше развеселено глава. Животът му започваше отново, а бъдещето вече не беше неясно, а кристалночисто. Сега, когато нещата с Шейрън се бяха оправили, той можеше да каже на Фийб колко много я обича. Сърцето му знаеше това отдавна, но самият той беше твърде объркан от еротичната димна завеса, която я обграждаше, за да го разбере. Неговата сладка, умна, смела празноглавка. Сигурно никога не би забравил как тя седеше на ъгъла на леглото и му разказваше тайните си. Когато му разказа за изнасилването, той изпита желание да завие. Караше го да изпитва неща, които го плашеха до смърт.

Той стигна до колата си и част от възторженото му настроение се стопи. През детството си беше оцелял, защото се беше научил да не обича никого твърде много, а дълбочината на чувствата, които изпитваше към нея, го ужасяваха много повече от която и да е защитна линия, с която се беше сблъсквал.

Винаги прикриваше разни неща от жените, но това щеше да бъде невъзможно с нея. Да й каже колко я обича, означаваше да поеме най-големия риск в живота си, защото винаги съществуваше възможността тя да захвърли чувствата обратно в лицето му.

Той си напомни, че под всичката тази дързост, Фийб беше най-милият човек, когото познаваше. Разбира се, че няма нужда да се страхува. Разбира се, че сърцето му ще бъде на сигурно място при нея.