Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (2)

2.

Брайън Хибърд разгърна документите в скута си.

— Извинете ме, че ви се натрапвам толкова скоро след погребението, госпожице Съмървил, но икономката ме уведоми, че се каните да заминете за Манхатън утре вечер. Не мислех, че ще се връщате толкова скоро.

Адвокатът беше нисък и закръглен, към петдесетгодишен, с червендалесто лице и посивяваща коса. Добрата кройка на тъмносивия му костюм не успяваше да скрие напълно леката закръгленост в средата на тялото му.

Фийб седеше в едно от креслата, разположено до масивната камина, която се набиваше най-силно на очи в стаята. Мразеше тази тъмна стая с ламперия, населявана от препарирани птици, окачени животински глави и пепелника, чиято изработка от жирафско копито беше истинска жестокост.

Тя кръстоса крака и тънката златна верижка, която обхващаше глезена й, проблесна на светлината. Хибърд забеляза, но се престори, че не е.

— Няма никакъв смисъл да оставам повече, господин Хибърд. Моли се връща в лагера утре следобед, а моят полет е няколко часа след нейния.

— Страхувам се, че това ще затрудни нещата. Завещанието на баща ви е малко сложно.

Баща й я беше запознал много добре със завещанието си още преди тези последни шест месеца от живота му, когато му откриха рак на задстомашната жлеза. Знаеше, че за Моли има влог, поставен под попечителство, и че Рийд ще наследи любимия му отбор „Старс“.

— Знаете ли, че баща ви претърпя някои финансови неприятности през последните няколко години?

— Не знам подробности. Не разговаряхме много често.

Почти десет години те въобще не поддържаха връзка от осемнадесетгодишната й възраст до момента, когато се завърна в Щатите след смъртта на Артуро. След това се срещаха от време на време, когато той идваше по работа в Манхатън, но тя вече не беше свитото пълно дете, което той можеше да тормози и срещите им преминаваха в караници.

Въпреки че баща й си имаше любовници и се женеше за момичета от заведенията, бедното му детство го караше да копнее за порядъчност и затова начинът й на живот го огорчаваше. Той ужасно се страхуваше от хомосексуализма и се отнасяше с презрение към изкуствата. Мразеше статиите за нея, които излизаха от време на време във вестниците и списанията, и говореше, че връзките й със сбъркани го прави на глупак пред партньорите в работата му. Непрекъснато й нареждаше да се върне в Чикаго, за да заеме мястото на безплатна икономка. Ако причината за предложението му беше обичта, тя щеше да постъпи както той искаше, но Бърт просто искаше да я контролира, като всичко останало около себе си.

Той остана упорит и безкомпромисен до края, като използваше фаталната си болест, за да й напомня грубо какво разочарование е била за него. Дори не й позволи да го посети в Чикаго, когато умираше, като й каза, че не иска никакви проклети бдения. В последния им телефонен разговор й беше казал, че тя е единственият му провал.

Тя премигна, за да спре напиращите сълзи, и тогава осъзна, че Брайън Хибърд все още говори.

— … така че имуществото на баща ви не е толкова голямо, както през осемдесетте. Той се разпореди тази къща да се продаде и с парите от нея да се открие влогът под попечителство на сестра ви. Другото му жилище не трябва да се продава поне една година, така че вие и сестра ви може да го използвате дотогава.

— Друго жилище? Не знам нищо за него.

— Не е далеч от спортния комплекс на „Старс“. Той… ъъ… го държеше за лично ползване.

— За любовниците си — уточни Фийб безизразно.

— Да… е, то беше свободно през последните шест месеца… откакто разбра, че е болен. За съжаление само тази негова собственост не е свързана със „Старс“. Все пак финансовото му състояние не е съвсем мрачно.

— Не бих си го и помислила. Футболният му отбор сигурно струва милиони.

— Доста скъпо струва, въпреки че и той има финансови затруднения.

Нещо в изражението й сигурно беше издало чувствата й, защото той я попита:

— Не обичате ли футбола?

— Не, не го обичам.

Говореше твърде развълнувано и той я изгледа с любопитство.

Тя махна лениво с ръка.

— Аз съм по-скоро от типа посещение на изложба — вечеря в Дьо Сирк — вечерно представление в някой експериментален театър. Обичам източна кухня, господин Хибърд.

Смяташе, че забележката й е дяволски остроумна, но той дори не се засмя.

— Трудно е да се повярва, че дъщерята на Бърт Съмървил не обича футбол.

— Скандално е, знам — избъбри тя небрежно. — Но е така. Алергична съм към потта… моята или на някой друг. За късмет непорочният ми братовчед Рийд винаги се е изпотявал изобилно, така че и сега футболната династия ще оцелее.

Адвокатът се поколеба. Очевидно беше недоволен.

— Страхувам се, че нещата не са толкова прости.

— Какво искате да кажете?

— Няколко месеца преди смъртта си баща ви написа ново завещание. Рийд беше лишен от наследство, поне за известно време.

Изминаха няколко секунди, преди тя да възприеме тази стряскаща информация. Спомни си колко спокоен изглеждаше братовчед й на погребението.

— Очевидно Рийд не знае това.

— Карах Бърт да му каже, но той отказа. Моят партньор и аз имаме задачата да му съобщим новината, когато се срещнем довечера. Той няма да погледне с добро око на факта, че Бърт предава временно отбора на дъщеря си.

— Дъщеря си? — После се замисли за девойката, която четеше горе Достоевски и се усмихна. — Сестра ми ще кове историята на професионалния футбол.

— Страхувам се, че не ви разбирам.

— Колко петнайсетгодишни момичета притежават собствен отбор от Националната футболна лига?

Хибърд изглеждаше стреснат.

— Съжалявам, госпожице Съмървил. Денят ми беше тежък и сигурно не съм достатъчно ясен. Баща ви не е оставил отбора на сестра ви.

— Не е ли?

— О, не. Оставил го е на вас.

— Какво е направил?

— Оставил е отбора на вас, госпожице Съмървил. Вие сте новият собственик на „Чикаго Старс“.

 

 

Тази вечер, докато се разхождаше из стаите на грозната къща на баща си, тя се опита да се моли за мъртвите животни по стените. Опитваше се да се моли и за себе си, защото се страхуваше, че ще заприлича на онези цинични хора, които са се вкопчили в горчивината си и непрестанно я предъвкват.

„Защо ми причини това, Бърт! Толкова много ли искаше да ме контролираш, че дори от гроба се опитваш да ме преклониш пред волята си?“

Когато Брайън Хибърд обяви, че Бърт й е оставил „Старс“, за миг тя изпита такава невероятна радост, че не можа да проговори. Не си помисли за парите и властта, нито дори за факта, че мрази футбола. Тя просто се радваше, че след толкова години враждебност, баща й беше доказал, че я обича. Спомни си как седеше зашеметена, докато адвокатът й обясняваше останалото.

— Честно казано, госпожице Съмървил, аз не одобрявам условията, които баща ви е поставил, за да наследите „Старс“. Двамата с партньора ми се опитахме да го разубедим, но той отказа да се вслуша в думите ни. Съжалявам. И тъй като той беше напълно нормален, нито вие, нито Рийд ще имате успех, ако оспорите завещанието.

Тя го изгледа неразбиращо.

— Какво искате да кажете? Какви условия?

— Казах ви, че наследяването е временно.

— Как може да се наследява временно?

— Като оставим настрана официалната терминология, идеята е съвсем проста. За да продължи да бъде ваша собственост, „Старс“ трябва да спечели шампионата на Американската футболна конференция през идния януари. Нещо, което е съвсем невероятно. Ако те не спечелят, вие ще вземете сто хиляди долара, а отборът преминава в Рийд.

Дори и новината, че може да получи такава огромна сума пари, не предотврати помръкването на радостта й. Тя разбра със свито сърце, че това е една от манипулациите на баща й.

— Искате да кажете, че аз ще притежавам отбора само до януари и след това ще го получи Рийд?

— Освен ако „Старс“ не спечелят шампионата на Американската футболна конференция и в такъв случаи отборът е ваш завинаги.

Тя махна с трепереща ръка косата от лицето си.

— Аз… аз не знам нищо за футбола. Този шампионат? Това Суперкупата ли е?

За негова чест Хибърд търпеливо се впусна в обяснения.

— Малко по-различно е. Националната футболна лига е разделена на две конференции. Американската футболна конференция и Националната футболна конференция. Двата най-добри отбора от всяка конференция играят за победа в шампионата, а победителите в тези мачове играят за Суперкупата.

Тя искаше да се увери, че е разбрала.

— За да задържа отбора, „Старс“ ще трябва да спечелят шампионата на Американската футболна конференция?

— Точно така. Но, честно казано, госпожице Съмървил, шансовете им дори да се приближат дотам са практически никакви. Добър отбор са, но повечето играчи са все още млади. След две-три години може и да успеят, но не и този сезон, страхувам се. Точно сега най-силни в Американската футболна конференция са „Сан Диего Чарджърс“, „Маями Долфинс“ и, разбира се, миналогодишните носители на Суперкупата, „Портланд Сейбърс“.

— Бърт знаеше ли, че „Старс“ нямат възможност да спечелят тази година?

— Страхувам се, че знаеше. В завещанието му се казва, че не може да получите стоте хиляди долара, ако не се явявате на работа в спортния комплекс на „Старс“ по времето, когато сте собственичка на отбора. Разбира се, ще трябва да се преместите в Чикаго, но не бива да се притеснявате, че не сте подготвена да ръководите футболния отбор. В действителност Карл Поуг, управителят, ще върши работата.

Тя усети тъпа болка в гърдите си, когато замисълът на баща й й стана ясен.

— С други думи, аз няма да бъда нещо повече от фигурант.

— Карл няма право да подписва официални документи. Това влиза в отговорностите на собственика.

Тя не успя да скрие напълно мъката в гласа си.

— Защо Бърт е постъпил така?

Тогава Хибърд й подаде писмото.

„Скъпа Фийб,

Както знаеш, аз смятам, че ти си единственият ми провал. Години наред ти ме унижаваше публично, като се мотаеше с всичките онези педерасти, но аз няма да ти позволя да ми се опълчваш повече. Веднъж в живота си ще направиш каквото ти казвам. Може би най-после ще научиш нещо за отговорността и дисциплината.

Футболът прави от момчетата мъже. Да видим дали може да направи жена от теб. Не оплесквай и това.

Бърт“

Тя прочете бележката три пъти под погледа на адвоката и всеки път буцата в гърлото й растеше. Дори и от гроба, Бърт искаше да я контролира. Като я караше да се премести от Манхатън, той си мислеше, че ще я преобрази в това, което искаше. Баща й обичаше хазарта и очевидно бе решил, че тя няма да съсипе любимия му отбор за няколко месеца. Най-после той щеше да получи точно това, което искаше. „Старс“ ще попаднат в ръцете на Рийд, докато тя танцува по свирката на баща си.

Искаше й се да може да повярва, че мотивите му се основават на обич и загриженост, тогава може би щеше да му прости. Но тя много добре разбираше, че Бърт не знае нищо за обичта, а само за властта.

Тази нощ тя обикаляше из стаите на бащиния си дом и се молеше за душите на убитите животни и необичаните малки момичета, докато броеше часовете до мига, когато щеше да избяга от това място, където беше опознала нещастието.

Пег Ковалски, която беше икономка на Бърт през последните осем години, беше оставила една лампа да свети в просторната всекидневна, която се намираше в дъното на къщата. Фийб се приближи до прозорците, които гледаха към градината, и се опита да открие старото кленово дърво, нейното любимо скривалище, когато беше дете.

Опитваше се да избягва мислите за детството си, но тази вечер, докато се взираше в мрака, онова време не изглеждаше толкова далече. Усети как миналото я повлича към старото кленово дърво и ужасяващия звук от гласа на един тиранин…

 

 

— Ето те, Дебело шкембе. Слизай. Имам подарък за теб.

Стомахът на Фийб се преобърна при гръмкото нахлуване на гласа на братовчед й Рийд. Тя погледна надолу и го видя да стои под дървото, което беше нейно убежище по време на редките й престои у дома. Трябваше да замине на летен лагер на следващата сутрин. Досега беше успяла да избегне срещите с него, докато е сама, но не беше толкова внимателна. Вместо да стои в кухнята с готвачката или да помага на Ади да чисти баните, тя беше избягала сред усамотението на дърветата.

— Не искам никакъв подарък — каза.

— По-добре слез долу. Ако не го направиш, ще съжаляваш.

Заплахите на Рийд не бяха напразни, а и тя отдавна беше разбрала, че трудно може да се защитава срещу него. Баща й се вбесяваше, ако тя му се оплаче, че Рийд я дразни или я бие. Бърт й казваше, че е мекушава и че той няма да се бори вместо нея. Но Рийд беше на дванайсет, две години по-голям от нея и много по-силен. Не можеше да си представи как ще му се опълчи.

Не разбираше защо Рийд я мрази толкова много. Вярно, че тя беше богата, а той беден, но майка му не беше умряла, когато е бил четиригодишен, както нейната, и не го изпращаха в интернат.

Рийд и леля й Рут, сестра на баща й, живееха в тухлен блок на две мили от дома им, откакто бащата на Рийд ги изостави. Бърт плащаше наема и даваше пари на леля Рут, въпреки че не я харесваше особено. Но обичаше Рийд, защото Рийд беше момче и го биваше в спорта, особено във футбола.

Тя знаеше, че Рийд ще се качи на дървото, ако тя не слезе, затова реши, че ще се чувства по-сигурна, ако се изправи срещу него на твърдата земя. Прималяла от ужас, тя заслиза по кленовото дърво, а дебеличките й бедра се търкаха едно в друго и издаваха грозен звук. Надяваше се, че той не се опитва да надникне под късите й панталони. Постоянно се опитваше да я погледне там или да я докосне, казваше й гадни неща за дупето й, които тя невинаги разбираше.

Тя цопна неумело на земята, задъхана от трудното слизане надолу.

Рийд не беше необичайно висок за дванадесетгодишен, но беше набит, с къси, силни крака, широки рамене и голям гръден кош. Ръцете и краката му бяха непрекъснато покрити с рани и синини от спортните занимания, от произшествия с велосипеда или от сбивания. Бърт обичаше да оглежда раните на Рийд. Казваше, че Рийд е истинско момче.

Тя пък беше пълничка и срамежлива. Интересуваше се повече от книги, отколкото от спорт. Бърт я наричаше „Свински задник“ и й казваше, че всички тези отлични оценки в училище няма да я отведат никъде в живота, ако тя не може да се изправи и да погледне хората в очите. Рийд не го биваше в училище, но това нямаше значение за Бърт, защото Рийд беше звездата на футболния отбор.

Братовчед й беше облечен в скъсана оранжева фланелка, отрязани панталони и парцаливи гуменки. Точно такива опърпани дрехи би искала да носи и тя, но баща й нямаше да й разреши. Госпожа Мерц купуваше всички дрехи на Фийб от един скъп детски магазин. Днес й беше приготвила чифт бели къси панталони, които подчертаваха закръгления корем на Фийб и памучна блузка без ръкави, която я дразнеше под мишниците и имаше голяма ягода отпред.

— Да не кажеш, че никога не съм правил нищо хубаво за теб, Дебело шкембе! — Рийд държеше лист плътна бяла хартия, малко по-голяма от корица на книга. — Познай какво имам?

— Не знам — изрече внимателно Фийб, решена да се предпази от мините, които Рийд й е поставил.

— Имам снимка на майка ти.

Сърцето на Фийб подскочи.

— Не ти вярвам.

Той обърна листа хартия и тя видя, че това наистина е снимка, но той я скри прекалено бързо и тя не успя да получи нищо повече от бегло впечатление за лицето на някаква красива жена.

— Намерих я пъхната в дъното на едно чекмедже с боклуци на майка — каза той, като отмахна нетърпеливо гъстия тъмен бретон, който висеше над веждите му.

Краката й се подкосиха. Знаеше, че иска тази снимка така, както нищо друго досега.

— Откъде знаеш, че е тя?

— Питах майка ми. — Той прикри снимката с ръка, за да не може Фийб да я види. — Наистина е хубава снимка, Дебело шкембе.

Сърцето на Фийб биеше толкова силно, че тя се страхуваше той да не забележи. Искаше й се да измъкне снимката от ръката му, но не помръдна, защото от болезнения си опит знаеше, че ако се опита, той просто ще сложи снимката там, където тя не може да я достигне.

Фийб имаше само една снимка на майка си, но тя беше снимана толкова отдалече, че лицето й не се виждаше. Баща й никога не говореше много за нея, освен че била тъпа блондинка, която изглеждала страхотно по бикини и че било дяволски зле, че Фийб е наследила неговия ум, а не нейното тяло. Бившата мащеха на Фийб, Кууки, с която баща й се разведе миналата година след поредния й спонтанен аборт, казваше, че вероятно майката на Фийб не е била толкова лоша, колкото я изкарва Бърт, ами просто Бърт е мъж, с когото трудно се живее. Фийб обичаше Кууки. Тя лакираше ноктите на краката й в искрящорозово и й четеше вълнуващи разкази за истинския живот от списанието „True confessions“.

— Ти какво ще ми дадеш за нея? — попита Рийд.

Тя знаеше, че не бива да позволи на Рийд да забележи колко ценна е снимката, защото той щеше да направи нещо ужасно, за да не може тя да я притежава.

— Вече имам много нейни снимки — излъга тя, — така че защо да ти давам нещо?

Той задържа снимката пред себе си.

— Добре. Тогава просто ще я скъсам.

— Не!

Тя скочи напред и протестът се изплъзна от устните й, преди да успее да го спре.

Тъмните му очи се присвиха от триумфа на подлостта му, а тя се почувства така, сякаш току-що около нея се бяха затворили острите челюсти на метален капан.

— Колко я искаш?

Тя се разтрепери.

— Просто ми я дай.

— Свали си гащите и ще ти я дам.

— Не!

— Тогава ще я скъсам.

Той хвана горния й край между пръстите си, сякаш се готвеше да я скъса.

— Недей! — Гласът й трепереше. Тя хапеше бузата си, но не успя да спре сълзите, които напираха в очите й. — Ти не я искаш, Рийд. Моля те, дай ми я.

— Вече ти казах какво трябва да направиш, Свински задник.

— Не. Ще кажа на татко.

— А аз ще му кажа, че ти си надута малка лъжкиня. На кого от двамата ни мислиш, че ще повярва?

И двамата знаеха отговора на този въпрос. Бърт винаги заставаше на страната на Рийд.

Една сълза се стече от брадичката й върху памучната й блузка, като направи петно с формата на амеба върху листото на ягодата.

— Моля те!

— Свали си гащите или ще я скъсам.

— Не!

Той скъса малко края на снимката и тя не успя да сдържи риданието си.

— Свали ги!

— Моля те, недей! Моля те!

— Ще го направиш ли, ревло?

Той скъса още малко.

— Да! Спри! Спри и ще го направя.

Той отпусна снимката.

Тя видя през сълзи нащърбеното скъсано място най-горе.

Очите му се плъзнаха по тялото й и се спряха там, където се сбираха краката й, онова тайнствено място, където вече започваха да растат няколко кичура златист косми.

— Побързай, преди някой да е дошъл.

Ужасен вкус на повръщано изпълни устата й. Тя откопча копчето отстрани на късите панталони. Докато се опитваше да свали ципа, в очите й запариха сълзи.

— Не ме карай да го правя — прошепна тя. Думите звучаха така, сякаш гърлото й беше пълно с вода. — Моля те! Просто ми дай снимката.

— Казах ти да побързаш.

Той дори и не поглеждаше лицето й, просто се беше втренчил в мястото между краката й.

Неприятният вкус в устата й стана още по-лош, докато тя бавно смъкваше панталоните си надолу през корема и бедрата, после ги пусна да паднат. Те застанаха около глезените й като изкривена цифра осем. Беше замръзнала от срам, застанала пред него по сини памучни гащички с мънички жълти рози.

— Дай ми я сега — помоли тя.

— Първо си свали гащите.

Опита се да не мисли за това. Опита се просто да си свали гащичките, за да може да вземе снимката на майка си, но ръцете й не искаха да се помръднат. Тя стоеше пред него и сълзите се стичаха по бузите й, а късите й панталони се бяха увили около дебеличките й глезени, но тя осъзнаваше, че не може да му позволи да я види.

— Не мога — прошепна тя.

— Направи го!

Малките му очички потъмняха от гняв.

Тя поклати глава разплакана.

Устата му се изкриви грозно и той скъса ценната снимка на две, после на още две, преди да пусне парчетата на земята. Настъпи ги под гуменката си, после хукна към къщата.

Като се спъваше в късите си панталони, тя се отправи невиждащо към съсипаната снимка. Паднала на колене, видя чифт раздалечени очи, дръпнати нагоре в ъгълчетата, също като нейните. Въздъхна трепетливо и си каза, че всичко ще бъде наред. Ще изглади парчетата и ще ги залепи отново.

Ръцете й трепереха докато подреждаше четирите измачкани парчета както трябва — първо двете горни парчета, после долните. Едва когато нагласи цялата снимка, тя видя последното злобно дело на Рийд. Дебели, черни мустаци бяха нарисувани точно над горната устна на майка й.

 

 

Това се беше случило преди двайсет и три години, но Фийб чувстваше болката в гърлото си и сега, докато стоеше до прозореца, загледана към дърветата. Целият разкош от детството й не можеше да компенсира това, че тя израсна в сянката на жестоката тирания на Рийд и презрението на баща си.

Нещо се потърка в краката й. Тя погледна надолу и видя Пух, който я гледаше с обожаващи очи. Наведе се да го вземе, после го притисна и го отнесе до дивана. Седна и започна да гали меката бяла козина. Часовникът, останал от дядо й, тиктакаше в ъгъла. Когато тя беше на осемнадесет, този часовник стоеше в кабинета на баща й. Тя зарови лакираните си в розово нокти в козината на главата на Пух и си припомни онази ужасна августовска нощ, когато дойде краят на нейния свят.

Мащехата й, Лейра, беше заминала заедно с двумесечната Моли при майка си в Кливлънд. Фийб, осемнадесетгодишна тогава, беше вкъщи и си събираше багажа за Маунт Холиоук, където щеше да учи за първа година. Обикновено не я канеха на празненствата на футболния отбор на Нортуест Илинойс стейт, но сега Бърт беше домакин и затова и тя беше включена. По това време Бърт все още не беше купил „Старс“ и Нортуест беше негова мания. Рийд играеше в отбора, а и щедрите дарения на Бърт за спортния фонд правеха от него много влиятелен възпитаник.

Тя прекара деня едновременно в радостно очакване и страх от вечерното празненство. Въпреки че голяма част от детската й пълнота беше изчезнала, тя все още се притесняваше от фигурата си и носеше торбести, безформени дрехи, за да прикрие пълните си гърди. Животът й с Рийд и баща й я беше озлобил към мъжете, но в същото време тя не можеше да не мечтае, че някой от известните спортисти ще я забележи.

Началните часове на празненството прекара настрани, като се опитваше да изглежда незабележима. Когато Крейг Дженкинс, най-добрият приятел на Рийд, се приближи към нея и я покани на танц, тя едва успя да кимне. Тъмнокос и красив, Крейг беше звездата на отбора. Дори и в най-необузданите си мечти, тя не беше си представяла, че той ще я забележи, още по-малко пък, че ще я прегърне през раменете, след като музиката свърши. Започна да се отпуска. Танцуваха отново. Тя пофлиртува малко, смя се на шегите му.

И после всичко се обърка. Той беше пил твърде много и се опита да опипа гърдите й. Дори и когато тя му каза да спре, той не я послуша. Стана по-агресивен и тя избяга навън сред поройния дъжд и гръмотевиците, за да се скрие в малката метална барака до басейна.

Там я намери Крейг, и там, сред непрогледния горещ мрак, я изнасили.

След това тя направи грешката, която правят много от жертвите на изнасилване. Замаяна и кървяща, тя се завтече до банята, където повърна, а после изми следите от неговото насилие във ваната с гореща вода.

Час по-късно, разплакана и едва говореща, тя завари Бърт в кабинета му. Беше отишъл там, за да вземе една от кубинските си пури. Тя все още помнеше недоверието му. Той прокара пръсти през стоманеносивата си късо подстригана коса и я изгледа. Тя стоеше пред него, в торбестия сив анцуг, който беше навлякла, след като излезе от ваната. Никога не се беше чувствала по-уязвима.

— Искаш от мен да повярвам, че момче като Крейг Дженкинс, толкова не може да си намери жена, че е трябвало да те изнасилва?

— Вярно е — прошепна тя.

Думите едва успяваха да се промъкнат през стегнатото й гърло.

Димът от пурата му се виеше като мръсна лента около главата му. Той смръщи гъстите си, прошарени вежди.

— Това е отново един от твоите драматични опити да спечелиш съчувствието ми, нали? Наистина ли си мислиш, че ще проваля футболната кариера на това момче, само защото ти искаш внимание?

— Не е така! Той ме изнасили!

Бърт изръмжа отвратено и подаде глава навън, за да изпрати някого за Крейг. Той пристигна след няколко минути, придружен от Рийд. Фийб помоли баща си да отпрати Рийд, но той не го направи и братовчед й остана в единия ъгъл на стаята, като отпиваше от бутилка бира и слушаше, докато тя повтаряше с разтреперан глас разказа си.

Крейг бурно отрече обвиненията на Фийб, като говореше толкова убедително, че и тя би му повярвала, ако не знаеше, че нещата са по-различни. Дори и без да поглежда баща си, знаеше, че е загубила. Когато той й заповяда да не повтаря тази история никога повече, нещо в нея умря.

На следващия ден тя избяга, като се опитваше да се отдалечи от срама си. Влогът й за колежа съдържаше достатъчно пари, за да успее да стигне до Париж, мястото, където срещна Артуро Флорес и животът й се промени завинаги.

Лакеите на баща й я посещаваха няколко пъти, докато тя беше с Артуро, за да й донесат заплахите на Бърт и заповедите му да се върне вкъщи. Когато първият от портретите на голото й тяло се появи на изложба, той я лиши от наследство.

Тя отпусна глава на облегалката на дивана и притисна Пух до себе си. Ако не направи онова, което той беше разпоредил, няма да получи стоте хиляди долара — пари, които щяха да й позволят да отвори собствена малка художествена галерия.

Ти си единственият ми провал, Фийб. Единственият ми провал.

Точно тогава устните й се свиха упорито. Баща й, неговите сто хиляди долара и „Чикаго Старс“ можеха да вървят по дяволите. Това, че Бърт беше започнал тази игра, не означаваше, че тя трябва да я играе. Ще намери друг начин да събере парите за галерията си.

Реши да приеме предложението на Виктор и да прекара известно време във вилата му, близо до Монток. Там, близо до океана, тя най-после щеше да изостави призраците от миналото.