Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (18)

5.

Моли тъкмо се прибираше от училище на следващия ден, когато телефонът иззвъня. Тя чу, че Пег прави нещо в пералнята и затова остави чантата си в кухнята и вдигна слушалката.

— Ало.

— Здравей, Моли. Обажда се Дан Кейлбоу.

Тя се засмя.

— Здравей, треньор Кейлбоу.

— Виж, имам малък проблем и се чудех дали няма да искаш да ми помогнеш.

— Стига да мога.

— Точно това ти харесвам, Моли. Винаги си готова да помогнеш, за разлика от една друга жена, която мога да спомена, чиято цел в живота изглежда е да ме трови.

Моли реши, че той говори за Фийб.

— Смятам да намина към вас за около час довечера заедно с няколко истински чикагски пици. Но ти я знаеш каква е Фийб. Тя сигурно няма да ме пусне да вляза през вратата, ако я попитам направо, а дори и да се съгласи, виждала си как все търси за какво да се скара с мен. Затова реших, че ще бъде много по-добре, ако ти ме поканиш. Тогава Фийб ще трябва да бъде учтива.

— Е, не знам. Фийб и аз…

— Тя още ли те пляска? Защото, ако продължава да го прави, ще трябва да разменя няколко думи с нея.

Моли прехапа долната си устна и промърмори:

— Вече не ме удря.

— Не думай.

Последва дълга пауза. Моли подръпваше крайчеца на светлолилава тетрадка, която беше паднала от чантата й.

— Знаеше, че не казвам истината, нали?

— А не я ли казваше?

— Тя не би… Фийб въобще не би могла да удари някого.

Треньорът промърмори нещо, което прозвуча като: „Не разчитай на това“.

— Моля?

— Нищо. Продължавай с това, за което говореше.

Моли нямаше желание да обсъжда повече отношенията си с Фийб. Беше прекалено объркано. Понякога Фийб се държеше така, сякаш наистина я харесваше, а това беше невъзможно, тъй като Моли се държеше зле с нея. В последно време все повече й се искаше да бъде добра, но когато се сетеше, че баща им беше обичал единствено Фийб, всички хубави чувства към по-голямата й сестра се изпаряваха. Но все пак треньор Кейлбоу й харесваше. Той беше забавен и мил, освен това направи така, че децата в училище да я забележат. Двамата с Джеф си говореха всеки ден, щом се срещнеха до шкафчетата.

— Ще ми бъде приятно, ако наминеш довечера — каза тя. — Но не искам да се пречкам.

— Еее, как може една малка сладка женичка като теб, да се пречка?

— Щом така мислиш…

— Разбира се. Кажи на Фийб, когато се прибере, че ще намина, щом се освободя. Става ли?

— Става.

— А ако каже, че няма да ме пусне през вратата, кажи й, че ти си ме поканила и тогава няма да може да се измъкне. До довечера, Моли.

— До довечера.

Дан затвори слушалката на телефона на Фийб и й се ухили от удобното си място на ъгъла на нейното бюро.

— Довечера ще намина да хапнем пица. Сестра ти ме покани.

Фийб прикри смеха си.

— Не е ли възможно да направиш нещо както си му е редът? Когато влезе преди три минути в офиса ми не ти ли мина през ума просто да ме попиташ дали може да се отбиеш довечера, вместо да се обаждаш на Моли?

— Всъщност това не ми мина през ума.

— Може пък да не искам да те виждам.

— Разбира се, че искаш. Всички знаят, че никоя жена не може да ми устои.

— Само в сънищата ти, самохвалко.

— За какво си се нацупила?

— Знаеш кога кацна самолетът. А трябваше да съм тук за срещата в осем часа. Спала съм само час-два.

— Хората винаги надценяват значението на съня.

— За теб може и да е така, но не и за нас, които сме истински човешки същества, а не хитро измислени андроиди, програмирани да стоят постоянно будни.

Той се разсмя, а тя започна да рови из чекмеджето си за шишенцето с аспирин, което държеше там.

Все още не можеше да повярва, че онова, което стана в самолета, наистина се е случило. Когато той обяви онзи глупав ултиматум накрая, тя не устоя на желанието си да се пребори с него, въпреки че досега би трябвало да се научи да не се лови на въдицата му и да не се надява, че ще го победи в игричките му. Все пак не можеше да потисне надеждата си, че изминалата нощ е променила нещата помежду им.

Той никога нямаше да разбере колко ценен подарък й беше направил. Тя вече не се страхуваше от секса… поне с него. По някакъв начин този симпатичен и наперен хулиган от Алабама й беше помогнал да възвърне женствеността си. Само да не се страхуваше толкова много, че освен това ще разбие и сърцето й на милиони парченца.

Той се премести от ъгъла на бюрото й на най-близкия стол.

— Трябва да се погрижим за една недовършена работа. Може би ще си спомниш, че някои неща ни разсеяха снощи, преди да завършим обсъждането.

Тя се заигра с капачката на шишенцето с аспирин.

— По дяволите! Никога не успявам да се оправя с тези неща. Мразя тези капачки с допълнително осигуряване.

— Не ме поглеждай. Мога да ти направя двеста и деветдесет коремни преси, но не и да помръдна тези неща.

Тя повъртя още малко шишенцето и накрая се отказа. Дан беше прав. Трябваше да поговорят. Остави настрана шишенцето и скръсти ръце върху бюрото.

— Искаш ли да почнеш пръв?

— Добре. — Той протегна крака и ги кръстоса. — Мисля, че е съвсем просто. Аз съм главният треньор, ти си собственикът. Ще бъда доволен, ако не ми казваш как да си върша работата, както аз не ти казвам как да си вършиш твоята.

Фийб го изгледа.

— В случай, че се е изплъзнало от ума ти, ти се опитваш да ми казваш как да си върша работата още от август, когато нахлу в апартамента ми.

Той я изгледа обидено.

— Мислех, че ще обсъждаме нещата, а не че ще се караме, Фийб, поне веднъж се опитай да сдържиш този твой гняв.

Ръката й се протегна към шишенцето с аспирина.

— Продължавай, треньор Кейлбоу — изрече тя бавно и тихо.

Формалното й обръщение не го смути.

— Не искам повече да се намесваш преди мач.

— Кое наричаш намеса?

— Е, смятам, че и без много приказки е ясно, че появата ти в съблекалнята преди мач е първото нещо в списъка. Ако има нещо, което искаш, и то е свързано с играчите, кажи ми и аз ще им го предам. Освен това смятам, че трябва да стоиш в предната част на самолета, докато пътуваме. Изключение може да има само когато се връщаме след победа. Тогава вероятно ще бъде правилно да минеш набързо между играчите, за да ги поздравиш. Но бих искал да го правиш с достойнство. Стисни им ръцете и ги остави на мира.

Тя сложи очилата си с леопардовите рамки и го изгледа.

— Страхувам се, че действаш под погрешното впечатление, че вчера получих истеричен пристъп, когато ти припомних… принудително, доколкото си спомням… че „Старс“ са мой отбор, а не твой.

— Няма да започнеш отново, нали?

— Дан, научила съм си урока и знам, че много хора, впечатляващо известни, смятат, че си на път да станеш един от най-добрите треньори в Националната футболна лига. Знам, че „Старс“ имат късмет, че ти си им треньор.

Въпреки искреността в гласа й, той я наблюдаваше внимателно.

— Продължавай.

— „Старс“ започнаха този сезон с големи очаквания от страна на почитателите и средствата за масова информация. Когато не спечелихте първите мачове, огънят бързо се завъртя срещу нас. Историите около мен също не помогнаха, трябва да призная това. Всички, от треньорите до новаците, бяха напрегнати и това е разбираемо. Мисля обаче, че ти си забравил един от основните уроци, които си научил като играч. Забравил си, че трябва да ти бъде приятно.

— Сега не съм играч. Сега съм треньор. И, повярвай ми, ако имах цял взвод скандалджии като мен по онова време, много бързо щяхме да излетим от играта.

Според историите, които беше слушала, това несъмнено беше истина. Тя свали очилата си.

— Ти държиш здраво дисциплината и аз започвам да разбирам колко важна е тя. Но мисля, че трябва да знаеш кога да увеличиш напрежението и кога да се поотпуснеш.

— Не започвай отново.

— Добре. Ти ми кажи защо до снощи „Старс“ не можеха да задържат топката.

— Период. Това е всичко. Такива неща се случват.

— Дан, мъжете бяха прекалено напрегнати. Седмици наред ти ги караше да работят здраво, нахвърляше се върху тях и за най-малката грешка. Хокаше всички, от секретарките до Тъли. Натискът ти беше твърде силен и това повлия на представянето на всички.

По-добре да беше запалила фитила на динамит. Той излетя от стола си.

— Мамка му! Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че си седиш там и ми обясняваш как да тренирам проклетия футболен отбор! Ти не разбираш нищичко от футбол!

Грубостите му летяха като искри над главата й. Гневът му беше така разпален, че тя почти очакваше боята по стените да се разтече. Беше потресена, но в същото време имаше абсурдното усещане, че той я подлага на някакво изпитание, че виковете и беснеенето му са постановка, за да разбере докъде ще стигне смелостта й. Тя се облегна назад и се зае да оглежда дали не се е обелил някъде лакът на ноктите й.

Беше готов да гръмне. Вените на врата му бяха изпъкнали като въжета.

— Виж се! Едва ще успееш да различиш футболна от бейзболна топка! А си мислиш, че можеш да ми кажеш как да си водя тренировките! Мислиш си, че можеш да ми кажеш, че моят отбор е твърде напрегнат, сякаш си проклет психолог или нещо такова, а ти въобще нищо не разбираш!

Той спря, за да си поеме дъх.

— Можеш да изливаш колкото си искаш мръсотии, треньоре — каза тя тихо, — но това няма да промени факта, че аз продължавам да бъда шефът. А сега защо не отидеш да си вземеш един душ и да се поохладиш?

В един миг тя си мислеше, че ще скочи направо върху бюрото й и ще връхлети върху нея. Но той я изгледа вбесено и излезе от офиса й.

Половин час по-късно Рон откри Дан зад сградата — мяташе една топка в коша, поставен близо до вратата на външната съблекалня. Тъмни петна от пот покриваха предницата на фланелката му. Дишаше тежко, докато дриблираше с топката и като отскачаше, я хвърляше към коша.

— Тъли ми каза, че си тук — изрече вместо поздрав. — Имам нужда от малко информация за Зийк Клакстън.

Кошът се разтресе, когато Дан метна вътре топката.

— Фийб не е особено доволна от треньорските ми умения!

Думите излетяха от устата му и той хвърли топката към гърдите на Рон с такава сила, че управителят отстъпи назад.

— Поемай — изрева Дан.

Рон изгледа топката, сякаш тя беше бомба, готова да избухне. Беше наблюдавал убийствените игри на Дан, когато той беше разстроен за нещо и нямаше никакво намерение да се замесва в нещо такова. Сложи на лицето си изражение на дълбоко съжаление и показа най-новия си тъмносин костюм.

— Съжалявам, Дан, но имам среща и не съм облечен за…

— Поемай, дявол да го вземе!

Рон пое.

Дан го остави да стреля, но Рон беше толкова нервен, че топката отскочи от дъската, доста над коша. Дан грабна полетялата обратно топка и се втурна към мястото, където щеше да се прицели. Рон стоеше притеснено отстрани, като се опитваше да измисли начин, по който да се измъкне.

— Пази ме, за бога!

— Всъщност никога не съм бил твърде добър на баскетбол.

— Пази ме!

Рон се постара, но Дан беше почти тридесет сантиметра по-висок и двайсетина килограма по-тежък. Освен това беше професионален атлет, а не роден дървеняк.

— Приближи се! Използвай лактите си, за бога! Направи каквото се налага, за да вземеш проклетата топка!

— Ъъ… Лактите са извън правилата, Дан, а аз…

Дан протегна крак и го спъна нарочно.

Рон се просна на бетона. Чу как коляното на новите му тъмносини панталони се раздира. Усети пареща болка върху дланите си и вдигна поглед, кипящ от гняв.

— Направи го нарочно!

Устните на Дан се извиха.

— И какво ще ми направиш, женчо?

Вбесен, Рон се изправи на крака и захвърли сакото на костюма си.

— Ще тикна тази топка в гърлото ти, надуто копеле.

— Не и ако играеш по правилата.

Дан нарочно протягаше топката към него, за да го тормози.

Рон хукна след него. Мушна лакът в корема му, а с юмрука на другата ръка освободи топката. Тя излетя на другия край на игрището. Побягна след нея, но Дан беше по-бърз и я грабна. Когато треньорът се завъртя към него с топката, Рон го удари в ребрата, после ритна отзад коляното му. Дан загуби равновесие. Преди той да успее да се съвземе, Рон сграбчи топката и я метна в коша.

— Сега вече схвана идеята — каза Дан и грабна топката.

Рон му скочи, но за съжаление бурният сблъсък не попречи на Дан да отбележи следващия си кош. Рон пое топката, блъсна Дан с глава и изтича до края на игрището откъдето стреля, но изтърва със съвсем малко.

Последва ожесточена битка. Летяха юмруци, лактите работеха, използваха забранени от правилата спъвания. Все пак Дан играеше почти по правилата.

Когато свършиха, Рон огледа щетите. Беше съсипал костюма си, ръката му беше ударена, но имаше само три коша по-малко. През целия си живот не се беше чувствал толкова горд.

Слабото есенно слънце се подаде иззад един облак. Двамата се отпуснаха на тревата до игрището, за да си поотдъхнат. Рон подпря ръце на свитите си колене, пое си дълбоко въздух и загледа с дълбоко задоволство подутината върху лявата вежда на Дан.

— Опасявам се, че окото ти е доста ударено.

Опита се, но не успя да прикрие тържествуващата нотка.

Дан се засмя и изтри потното си чело с ръкава на фланелката си.

— Щом спря да се държиш като дебютантка, заигра здраво. Трябва да го направим отново.

Да! Рон искаше да скочи с вдигнати възторжено ръце, но се задоволи само с едно мъжкарско изпъшкване.

Дан протегна крака и се подпря назад на длани.

— Кажи ми, Рон, мислиш ли, че натоварвам твърде много момчетата?

Рон издърпа съсипаната си вратовръзка.

— Физически не.

— Не за това те питам.

— Ако искаш да разбереш дали одобрявам или не онова, което направи Фийб в съблекалнята, ще ти кажа, че не го одобрявам. Първо би трябвало да говори с теб за нещата, които я тревожат.

— Тя казва, че не търпя критика.

Той изглеждаше толкова сърдит, че Рон се разсмя.

— Не виждам кое е чак толкова смешно.

— Ти наистина не търпиш критика, а действително я заслужаваше. Фийб е права. Ти претоварваше момчетата твърде много и това повлия на психическата им настройка.

Рон вероятно не би бил чак толкова откровен, ако не беше възбуден от играта. За негова изненада Дан не избухна. По-скоро изглеждаше засегнат.

— Струва ми се, че като управител на „Старс“, ти можеше да проявиш достатъчно здрав разум и да говориш с мен, вместо да изпращаш една жена, която въобще не разбира от футбол, да върши тази работа.

— Точно това ми каза и тя сутринта.

— Тя и теб ли подбра, а?

— Струва ми се, че в момента тя не изпитва особени симпатии към когото и да било от двама ни.

Мъжете се загледаха към празното баскетболно игрище. Дан се размърда и сухите листа под него прошумоляха.

— Все пак снощната победа си я биваше.

— Така е.

— Речта й в съблекалнята ще остане във футболната история.

— Никога няма да я забравя.

— Ама тя наистина не разбира кой знае колко от футбол.

— През третата четвърт тя ръкопляскаше, когато отнеха топката от нас.

Дан се изсмя и въздъхна със задоволство.

— В края на краищата, Фийб си върши работата по-добре, отколкото някой от нас беше очаквал.

 

 

— Дан!

Фийб беше смаяна, че след спора им следобед треньорът на „Старс“ се е появил пред вратата й с голяма кутия с пици. Часът беше почти десет и гримът й отдавна се беше изтрил. Беше се облякла удобно в избелял клин и торбест виолетов пуловер, който едва стигаше до ханша й.

— Не те очаквах.

Тя избута очилата си за четене върху главата си и отстъпи, за да му направи място да мине.

— Не разбирам защо. Казах ти, че ще дойда.

— Това беше преди караницата ни.

— Караница? — Изглеждаше раздразнен. — Това не беше нищо повече от служебно обсъждане и толкова. Ти се палиш за най-невероятни неща.

Той затвори вратата.

Отговорът й беше спестен, защото Пух дотича във фоайето джафкащ и тръпнещ от щастие при вида на новодошлия. Фийб взе кутията с пиците и се загледа развеселена в кучето, което се въртеше толкова бързо около краката на Дан, че почти се пързаляше.

Той погледна предпазливо към пудела.

— Няма да се изпикае, нали?

— Няма, ако го целунеш и го наречеш сладкишче.

Той се разсмя и се наведе, за да потупа по мъжки главичката на кучето. Пух веднага се излегна по гръб, за да може да открие коремчето си.

— Не прекалявай, куче.

Пуделът прие това добродушно и ги последва в кухнята.

— Какво се е случило с окото ти?

— Какво око? О, това ли? Баскетболен мач. Твоят управител не играе по правилата.

Тя спря на място.

— Рон ти направи това?

— Това момче има нещо доста подличко в себе си. Съветвам те да не му се мяркаш пред очите, когато е ядосан.

Дори и за миг не можеше да повярва, че това е работа на Рон, но от блясъка в очите му й беше ясно, че Дан няма да й каже нищо повече.

Лицето на Моли светна, когато влязоха в кухнята. Тя стана от масата, където тъкмо беше привършила домашното си.

— Дан! Фийб каза, че няма да идваш.

— Е, ами Фийб не може да знае всичко, нали? Съжалявам, че дойдох толкова късно, но понеделниците са дълги дни за треньорите.

Фийб знаеше, че Дан и помощниците му обикновено работят до полунощ в понеделник. Предположи, че той ще се върне на работното си място веднага щом си тръгне от дома им. Направи й впечатление, че той удържа обещанието си, дадено на Моли.

Докато Фийб подреждаше чинии и салфетки на масата, той каза:

— Надявам се, че вие, дами, не сте преяли на вечеря и ви е останало малко място за едно леко хапване преди лягане.

— Аз имам място — каза Моли.

— И аз.

Фийб вече беше изяла един шоколадов еклер, с който и без това превиши разрешените калории, така че още няколко грама нямаха кой знае какво значение.

Дан седна на единия край на масата и докато всички си вземаха големи парчета пица, той попита Моли за училището. Не трябваше да я разпитва много, за да се разбърбори за новата си приятелка Лизи, за уроците и за учителите, като му предостави без всякакви усилия информацията, която Фийб се опитваше да изкопчи от нея дни наред.

Моли се пресегна за второ парче пица.

— Има още нещо, което не можеш да познаеш. Госпожа Джиноувиз, нашата съседка, ме нае да гледам нейните момчета близнаци за няколко часа след училище във вторник и четвъртък. Те са на три години и половина и са толкова сладки, но тя казва, че понякога има нужда от почивка, защото я изтощават. Плащат ми по три долара на час.

Фийб остави вилицата си.

— Не си ми споменавала за това.

Изражението на Моли стана упорито.

— Пег каза, че може. Сега сигурно ще ми забраниш.

— Не. Смятам, че така ще натрупаш опит. Просто ми се иска да беше поговорила с мен…

Дан слушаше разговора им, но не каза нищо.

След половин час Фийб го изпрати до вратата и му благодари. Както и подозираше, той се връщаше в комплекса на „Старс“, за да привърши плана на играта им срещу противниците им от другия край на града — „Беърс“.

Той протегна ръка към дръжката на вратата, но се поколеба, преди да я завърти.

— Фийб, не казвам, че си права за онова, което обсъждахме днес, а подходът ти със сигурност не ми харесва, но ще имам предвид думите ти.

— Това е достатъчно.

— В замяна искам да ми обещаеш, че ще говориш с мен веднага, когато решиш, че нещо не е наред в начина, по който тренирам хората.

— С телохранител ли да дойда или смяташ, че зареден пистолет ще бъде достатъчен?

Той въздъхна и пусна дръжката на вратата.

— Наистина започваш да ме изкарваш от търпение. Не знам откъде си придобила това впечатление, че съм труден човек. Аз съм един от най-разумните хора на света.

— Радвам се да го чуя, защото има още нещо, което исках да обсъдя с теб. Ще бъде добре, ако оставиш Джим Бийдерот на скамейката другата седмица, за да може и резервата му да поиграе.

Той избухна.

— Какво? От всички глупави, тъпи…

Изражението върху лицето на Фийб го спря. Тя повдигна вежди и се ухили.

— Само пробвах.

Върна й го, като я огледа от главата до петите и прошепна с копринено мек глас, от който тя потръпна:

— Малките момиченца, които се приближават твърде много до опасната зона, може наистина да си намерят белята.

Той целуна леко устните й, отвори вратата и изчезна по пътеката.

Когато влезе в колата и седна зад кормилото, той вече съжаляваше за целувката и многозначителните думи. Повече не, обеща си той. Най-после беше решил какво да прави с техните отношения и флиртуването не влизаше в сметките.

Миналата нощ беше прекарал последната част от полета към дома в мисли за това как може Фийб да остане в леглото му, докато ухажва Шейрън Андърсън. Толкова силно желаеше Фийб, че се опита с най-различни доводи да убеди себе си, че е възможно двамата да имат кратка връзка, но още преди самолетът да се приземи, осъзна, че не може да направи такова нещо. Бъдещето му с Шейрън беше прекалено важно за него и не можеше да го излага на риск, само защото не успяваше да удържи плътските си желания за Фийб.

Предната седмица вечеря набързо с Шейрън и отново се убеди, че тя е жената, за която иска да се ожени. Тя доста се притесняваше в негово присъствие, но това можеше да се очаква. Когато я отведе до дома й вече се беше поотпуснала. Целуна я набързо за довиждане, но това беше всичко. В някакъв момент той беше взел старомодното решение, че няма да спи с Шейрън преди сватбата.

Колкото до Фийб… желаеше я до болка, но и преди се беше справял със страстта си и смяташе, че времето ще се погрижи за това. Знаеше, че е най-безопасно, ако отношенията им останат чисто служебни, но идеята дяволски го потискаше. Вече беше започнал да я харесва, по дяволите! Ако беше мъж, сигурно накрая щеше да се окаже сред най-близките му приятели. Защо да я отхвърля от личния си живот сега, след като в края на годината тя ще се върне в Манхатън и той сигурно няма да я види никога повече?

Не искаше да я подвежда. Единственото, което трябваше да направи, беше да се държи с нея като с приятел. Никакви издънки повече, като целувката тази вечер, никакви сексуални предизвикателства, отправяни в тоалетната на някой самолет. За момента тя може би искаше да продължи физическата им връзка, но той знаеше от опит, че жените като Фийб се отнасят философски към тези неща. Веднъж да й покаже, че променя правилата помежду им и тя ще го последва. Тя знаеше, че нещата понякога се получават, понякога не. Нямаше нужда да й се обяснява.

Той се усмихна, докато палеше колата. Фийб беше голяма работа. Беше спечелила уважението му някак без той да се усети. Не беше предполагал, че тя ще влага толкова усилия в работата си като собственик на „Старс“. Себеотдаването й беше още по-впечатляващо, защото тук тя не беше в свои води. А и успяваше да му се противопостави по начин, който го караше да й се възхищава. Тя държеше на своето, но не използваше мръсни номера, за разлика от Валери, която се спречкваше с него само заради удоволствието, което й доставяше това.

Отношенията с Фийб бяха станали нещо важно за него и ако не се поддадеше на силното, но неподходящо физическо привличане помежду им, той не виждаше защо да не бъдат приятели. Не че щеше да му бъде лесно да държи ръцете си далече от нея. Добре че тази вечер през по-голяма част от времето седеше, защото постоянно беше възбуден като я гледаше да се върти наоколо в този страхотен клин и с този пуловер, който едва покриваше задника й.

Той се ухили, докато потегляше. Ако руснаците имаха достатъчно разум, щяха да вземат предвид и радиоактивното тяло на Фийб, преди да подпишат споразумението със Съединените щати за неразпространение на ядреното оръжие.

И това беше още една причина да иска да се ожени за Шейрън. От болезнения си опит знаеше, че продължителните връзки не се изграждат на основата на физическото привличане. Важни бяха общите ценности, а точно това го свързваше с Шейрън.

Още когато самолетът кацна, Дан беше решил. Когато Фийб напусне града в края на годината, той ще направи предложение на Шейрън, а за сега ще се радва на присъствието на двете жени. Нямаше да се чувства неудобно от себе си, стига да успееше да задържи панталоните си закопчани. Фактът, че се чувстваше адски потиснат от решението си никога повече да не се люби с Фийб, беше още една причина да не прекрачва повече границите на платоничната връзка. Независимо от всичко, той нямаше намерение да повтаря грешките от първия си брак.

Мислите му бяха прекъснати от мярналия се сив микробус, паркиран в тясна уличка, на три пресечки от дома на Фийб. Той изруга и даде на заден. Гумите на ферарито изсвистяха от рязкото спиране. Отново смени скоростите. Мощният двигател реагира веднага и колата зави по уличката, достигайки микробуса точно когато шофьорът му се канеше да потегли. Дан завъртя кормилото, за да остане микробуса между колата, паркирана зад него, и ферарито, после излетя от колата.

Взе разстоянието за четири крачки, отвори рязко вратата на микробуса и измъкна шофьора за реверите на сакото му.

— Защо караш след мен, жалък идиот такъв?

Мъжът беше тежък. Той се спъна и едва не падна.

Замахна с ръка, за да удари Дан, но той го блъсна в микробуса.

— Казвай!

— Пусни ме, мръсник такъв!

— Не и преди…

Той млъкна, когато осъзна, че в този мъж има нещо познато. Много пълен, с червендалесто лице, голям нос и прошарена коса. Внезапно той го позна.

— Хардести?

— Да — изръмжа той. — И какво от това, гадняр такъв!

Дан имаше желание да забие юмрук в корема на по-възрастния мъж, но после си спомни мъката на Големия Рей на погребението и се въздържа. Вече не го притискаше толкова силно, но и не го освободи.

— Следваш ме от седмици. За какво е цялата тази работа?

— Това е свободна страна. Мога да карам където си искам.

— Законът гледа малко по-различно на нещата. Бих казал, че ме дебнеш.

— И какво? Да не би съвестта ти да не е чиста?

— Защо да не ми е чиста съвестта?

— Защото ти уби сина ми, мръснико! Малкия Рей умря заради теб. Ако не беше го изхвърлил от „Старс“, той щеше да бъде жив сега.

Дан имаше чувството, че го удариха. Той все още изпитваше вина, затова веднага пусна мъжа.

— Нямах избор, господин Хардести. Повече не можехме да го държим в отбора.

Но в очите на Хардести имаше налудничаво изражение и Дан осъзна, че няма смисъл да му обяснява.

— Вие имате нужда от него, идиот такъв! Само късметът ви помогна да спечелите мача срещу „Джайънтс“ без него. „Старс“ няма да печелят дълго без моето момче. Без Малкия Рей за нищо не ви бива.

Дан усети вълна от съжаление. Рей беше единствено дете и след неговата смърт баща му сигурно не е успял да се съвземе.

— Рей беше голям играч — каза той, като се опитваше да го успокои.

— Дяволски прав си за това. Заради него можех да ходя навсякъде из този град с вдигната глава. Всички ме знаеха. Всички искаха да говорят с мен. А сега никой не знае името ми и всичко е заради теб. Ако не беше изхвърлил сина ми, хората все още щяха да се отнасят към мен с уважение.

В ъгълчетата на устата на Хардести се бяха появили балончета от слюнка. Съжалението на Дан се стопи. Хардести не тъгуваше за сина си, тъгуваше за живота в отразената светлина от славата на Рей. Собственият му баща беше мъртъв от петнайсет години, но когато погледна в малките, гадни очички на Хардести, той имаше чувството, че отново се е изправил срещу Хари Кейлбоу.

Хари също беше използвал сина си, за да си придава важност. В гимназията Дан не знаеше къде да се дене от смущение заради непрекъснатото перчене на Хари пред хората, още повече, че насаме получаваше само критики. Спомни си как веднъж, през втората година в гимназията, Хари го удари с бутилка, защото изтърва топката през последните трийсет секунди на мача срещу „Талъдига“.

Дан отстъпи назад, преди да е наказал този мъж за нещо, което беше грешка на друг.

— Стой настрана от мен, Хардести. Ако отново видя този твой микробус след мен, ще съжаляваш.

— Важната клечка — изсумтя Хардести, докато Дан се отдалечаваше. — Да видим колко важен ще бъдеш, когато отборът ти загуби отново тази седмица. Да видим колко важен ще бъдеш, когато завършиш сезона на боклука. „Старс“ са нищо без моето момче! Едно нищо!

Дан затръшна вратата пред злобата на Хардести. Когато потегли, му мина през ума, че може би по тази причина толкова много му се искаше да стане баща. Може би имаше нужда да докаже пред себе си, че може да свърши работата както трябва.