Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (16)

3.

Рон стоеше в ложата, загледан към игрището.

— Знаех какво ще се случи още когато го отстраних, но се надявах, че няма да бъде чак толкова лошо.

„Старс“ играеха слабо срещу кръвожадните „Лос Анжелис рейдърс“. Четири пъти засичаха топката на Джим Бийдерот, Боби Том все не успяваше да се освободи, а защитата не вършеше работа. Фийб погледна за последен път към крайния резултат: „Рейдърс“ 34, „Старс“ 3.

— Няма значение — каза тя. — Следващата седмица ще бъде по-добре.

— През следващата седмица ще играем с „Джайънтс“. Те имат само една загуба през този сезон и то от „Сейбърс“.

Преди тя да успее да отговори, един от приятелите на Бърт се приближи, за да поговори с Рон.

 

 

На следващата сутрин, докато отиваше на работа за срещата в осем часа, която Рон беше поискал, тя осъзна, че в ума й отново оживява съботната вечер. Вече не помнеше кога за последен път е прекарала толкова добре. След панаира на изкуството ходиха на ресторант и Дан доказа, че може да бъде както добър разказвач, така и добър слушател. Фийб го покани вкъщи, където той убеди Моли да му се покаже във всичките си нови дрехи. Шеговитите му комплименти направиха за самоувереността на Моли повече, отколкото всичко казано от Фийб. Той си тръгна малко след осем, а тя прекара остатъка от нощта измъчвана от въображаемите образи на Дан и бившата му съпруга в леглото.

Необичайно натовареното движение на Нейпър булевард я задържа и тя пристигна в офиса на Рон няколко минути след осем. Дан вече беше там. Тя отправи бодра усмивка към двамата и седна край заседателната маса. Надяваше се, че Дан няма да забележи колко притеснена се чувства в негово присъствие.

Веднага щом тя се настани, Рон започна:

— Сега, когато наказанието ти приключи, Дан, искам всички ние да поразчистим нещата. И двамата знаете, че през последните седмици понесохме тежки удари от страна на пресата. Вестниците тази сутрин са още по-лоши. Снощи ми се обади вкъщи председателят на комисията към Националната футболна лига и ми заяви с възможно най-силните думи, че поставяме в неудобно положение цялата лига.

— Не мислиш ли, че това е малко преувеличено — изсумтя Дан.

— Той спомена снимките във „Вю монд“, твоето отстраняване, начина, по който се облича Фийб, когато излиза на страничната линия и, разбира се, романтичната връзка между вас двамата, за която се носят слухове. Каза ми нещо и за телефонен разговор, който провел с теб, Фийб, миналата седмица. Бих искал да знам нещо повече за това. Има ли някаква причина, за да не ми споменеш за този разговор?

Фийб се размърда в стола си. Реши, че Рон й харесваше повече, когато си беше само един мекушав човек.

— Изплъзнало се е от ума ми.

Дан я изгледа с недоверие.

— Не е много за вярване.

— Той все още е доста разтревожен от този разговор — поясни Рон.

— Аз би трябвало да съм разтревожена.

— Би ли ми казала защо?

Трябваше да намери такъв начин да им представи това, че те да не се нахвърлят върху нея.

— Всъщност той беше доста бащински настроен. Каза ми, че човек понякога може да се забърка някъде… особено някаква малка сладурана като мен, която се опитва да върши мъжката работа. Спомена онова, за което ти е говорил, плюс някакъв слух, който дочул, че се свалям и с Боби Том. — Тя стисна устни. — Той предположи, че е възможно в основата на моите неприятности да са месечните хормонални изменения.

Рон я познаваше достатъчно добре, затова я наблюдаваше внимателно.

— И ти какво му каза?

— Аз… аз… — Погледът й мина покрай него и се отправи навън през прозореца. — Няма значение.

— Фийб…

Тя се преклони пред неизбежното с въздишка.

— Казах му, че трябва да свършваме, защото на другата линия ме чакат от „Плейбой“.

Рон премига, но Дан се разсмя.

— Не я насърчавай. — Рон явно беше раздразнен. — Знаеш, че ако „Старс“ печелеха, нямаше да ни засипват с тежката артилерия.

— Бях отстранен миналата седмица! Наистина е трудно да спечеля мач, когато не съм наставник на отбора.

— Това е една от причините, заради които искам да говоря с вас. — Рон въртеше в ръцете си чаша кафе. — За мен миналото си е минало. Не можем да направим нищо за снимките, а колкото до дрехите на Фийб, когато се появи на страничната линия… е, смятам, че представителят на Комисията греши.

— Направо си представям колко възхитен е бил от емблемата на „Старс“, татуирана на рамото й. Изглеждаше страхотно на телевизионния екран.

— Тя се изтрива — промълви Фийб. — Просто показвах, че и аз съм от отбора.

— Показваше много повече от това.

— Тя запълва празни места — вметна Рон. — И, между другото, на много от тях са жени. — Той погледна към Дан. — Решението за отстраняването ти беше мое и аз поемам цялата отговорност за вчерашната загуба. Освен това предупреждавам и двама ви. Не знам какво става помежду ви, но не искам да попадам повече под кръстосан огън. Разбрахте ли?

— Разбрах — отсече Дан.

— Нищо не става — каза Фийб.

Нетрепващият поглед на Дан я караше да се чувства неудобно. Отново си напомни, че поне временно тези двамата работят за нея. Тя се изправи.

— А сега, ако ме извините, имам работа.

Ъгълчетата на устните на Дан трепнаха.

— И поздрави приятелчетата си от „Плейбой“.

Тя потисна усмивката си и излезе от стаята. Отиде в офиса си, където прекара остатъка от деня в четене на документи и преглеждане на информацията в компютъра, представяща в подробности финансовото състояние на отбора. До клавиатурата имаше тетрадка, в която нахвърляше някои цифри. Трябваше да си признае, че е приятно човек отново да използва мозъка си.

Следващият мач щяха да играят в понеделник в Медоуландс на Джайънт стейдиъм и той щеше да се предава по Ей Би Си. Никой отбор не искаше да загуби пред толкова многобройна телевизионна публика, затова мачовете в понеделник вечер се смятаха за едни от най-важните през сезона.

През седмицата и без това напрегнатата атмосфера вече беше готова да избухне. Играчите се сбиваха, хората от персонала разговаряха грубо един с друг, а Дан се сопваше грубо на всички. Лошата известност на отбора в последно време направи невъзможно бягството на Фийб от средствата за информация. Изпитваше смесен страх както от приближаващия мач, така и от интервюто, което неохотно се съгласи да даде на Ей Би Си.

Нервите на играчите бяха опънати до крайност и когато самолетът излетя от О’Хеър за Нюарк в неделя следобед, той беше потънал в тишина.

— Отзад е като морга — каза Фийб на Рон, докато вземаха донесените им напитки. Бира за Рон, доматен сок за нея. — Струва ми се, че не е добре за играчите да бъдат толкова напрегнати.

— Никога не съм виждал толкова усилени тренировки, каквито ги накара Дан да правят тази седмица. Те знаят какъв е залогът. Всичко зависи от този мач.

През тази седмица Фийб не само се взира в компютъра, но и изчете броевете на някои от уважаваните спортни списания от поне година назад.

Тя захапа замислено долната си устна.

— И все пак не съм убедена, че трябва да бъдат толкова напрегнати. Може би точно затова се объркват толкова често.

— Единственото, което може да ги успокои, е една победа зад гърба им.

— Ако не се поотпуснат, това може и да не стане.

— Искрено се надявам да грешиш.

Той съсредоточи вниманието си върху списанието, което четеше.

Тя се поколеба само за миг, после се наведе и тайно повдигна капака на малката чанта за пренасяне на кучета, която беше пъхната под седалката.

След няколко секунди вътрешността на самолета се изпълни с джафкане, когато Пух хукна по пътеката.

Главата на Дан се показа напред по реда седалки и той се завъртя назад към Фийб.

— По дяволите, Фийб! Да не си взела това куче с теб?

— Уух. — Устните й се свиха в малко, розово кръгче, докато се провираше покрай Рон. — Извинявам се. Объркала съм мястото на животинката.

Без да обръща внимание на Дан, тя продължи напред, откъдето се чуваше мъжки смях. Както се беше надявала, за играчите Пух беше добре дошъл, защото отвличаше мислите им. Пуделът се провираше през чантите им и ближеше всяка непокрита човешка плът, която успееше да достигне.

Боби Том се пресегна да го сграбчи, но той се мушна между краката на Уебстър Гриър. Фийб не можа да се сдържи и се разсмя при вида на пухкавата малка главичка на Пух, с дяволита синьо-лилава панделка, кацнала върху маратонката номер четиридесет и шест на Уебстър. Пух погледна предпазливо към господарката си и се опита да разбере дали вече е причинил достатъчно неприятности.

— Струва ми се, че той няма желание да го хванете — каза Уебстър.

— Не си пада много по чантата, в която го нося.

Пух изглежда се справяше добре и сам, така че Фийб започна да си говори с играчите, които седяха наоколо, като ги разпитваше за семействата им, за книгите, които четяха, и за музиката, която слушаха в момента. Пух се беше свил на безценния десен крак на играча, който отиграваше статичните положения, но когато Фийб се приближи, кучето хукна по пътеката. И точно тогава го сграбчи Дарнъл Пруит, най-огромният защитник на „Старс“.

— Това ли търсите, госпожице Съмървил?

Фийб се поколеба. От всички играчи в отбора, Дарнъл Пруит беше най-застрашителен. В устата му проблясваше златен зъб с половинкаратов диамант. По черния му кожен елек висяха тежки златни синджири. Под елека нямаше риза. Огромният му гръден кош и мускулестите ръце се показваха в цялата си абаносовочерна сила. Очите му бяха скрити зад враждебно тъмни слънчеви очила, носът му беше широк и сплескан, а едното му рамо беше набръчкано от голям белег. Предния ден беше чела една статия в „Спортс илюстрейтид“, в която Дарнъл Пруит беше описан като един от петте най-гадни мъже в Националната футболна лига. Сега, като го огледа, тя не намери причина да не се съгласи. Забеляза и това, че съотборниците му бяха оставили мястото до него незаето.

Дори и Пух се почувства застрашен. Пуделът се сви в скута на Дарнъл, наведе муцунка и впери в него предпазлив поглед. Фийб уплашено забеляза, че Пух определено изглежда разтревожен.

Тя забърза по пътеката, съвсем сигурна, че не е добре Пух да се тревожи, докато седи в скута на Дарнъл Пруит. Когато стигна до неговия ред, тя започна внимателно:

— Може би… ъъ… По-добре да го взема.

— Седнете — изръмжа той.

Това не беше молба, а заповед и тя се сви като акордеон на празната седалка.

Синджирите на Дарнъл подрънкваха. Пух се разтрепери.

Фийб избра точно този неподходящ момент да си спомни думите на Дарнъл, цитирани в „Спортс илюстрейтид“:

„За мен най-приятното нещо във футбола е, беше казал той, да гледам как изнасят моя човек от игрището“.

Тя прочисти гърлото си.

— Не е… ъъ… добре за него да се тревожи.

— Така ли? — изсумтя той войнствено.

Грабна кучето в ръцете си, които имаха размерите на чинии, и повдигна животното до нивото на очите си.

Те се взираха един в друг. Заплашително черните слънчеви очила на Дарнъл отразяваха кръглите кафяви очички на Пух.

Фийб не смееше да диша в очакване на катастрофата. Секундите отлитаха.

Пух извади дългия си, розов език и близна Дарнъл по бузата.

Дарнъл се усмихна и диамантът на златния му зъб проблесна.

— Това куче ми харесва.

— Не мога да ти опиша колко съм щастлива от това — въздъхна Фийб с облекчение.

Пух размърда синджирите на Дарнъл, за да се сгуши в него. Той погали главичката на кучето, чиято синьо-лилава панделка се беше развързала, както обикновено.

— Майка ми не ми даваше да си взема куче, когато бях малък. Казваше, че не иска бълхи в къщата.

— Не всички кучета имат бълхи. Пух няма.

— Ще й го кажа. Може би сега вече ще се съгласи.

Фийб премигна.

— С майка си ли живееш, Дарнъл?

Той се засмя.

— Да. Тя непрекъснато ме заплашва, че ще се изнесе, но знам, че няма да го направи, докато не се оженя. Няма ми доверие, че сам мога да се грижа за себе си.

— Ясно. И скоро ли ще се жениш?

— О, не. Не казвам, че не искам, но животът понякога е доста сложен, нали знаете.

— Знам, така е.

— Понякога жените, които ти харесват, може да не харесват теб и обратното.

Тя го изгледа с любопитство.

— И кое от двете е?

— Моля?

— Това ли е? Или обратното? Жената те харесва, но ти не я харесваш или…

— Обратното. Аз я харесвам, но тя не ме харесва особено.

— Трудно ми е да повярвам. Мислех, че вие, футболистите, можете да си изберете, която жена си искате.

— Опитайте се да обясните това на госпожица Чърмейн Дод.

Фийб обожаваше историите за любовния живот на другите. Събу обувките си и сви крака под себе си.

— Разкажи ми за нея. Искам да кажа, ако имаш желание.

— Ами тя е една наистина трудна жена. И е надута. Свири на органа в църквата, където ходи майка ми, а през останалото време работи като библиотекарка. Дявол да го вземе, тя дори не се облича както трябва. Носи тези превзети къси полички с блузи, закопчани чак до брадичката. И се разхожда, навирила нос.

— Но ти все пак я харесваш.

— Да речем, че май не мога да я махна от мислите си. За съжаление, тя не ме уважава, защото, виждате ли, тя има образование, а аз нямам.

— Но ти си следвал.

Той не отговори известно време. Когато заговори, гласът му беше толкова тих, че само тя можеше да го чуе.

— Знаете ли какво представлява следването за хората като мен?

— Не, не знам.

— Вземат едно хлапе като мен, на осемнайсет години, което никога не е имало кой знае какво в живота и му казват: Дарнъл, ти ще играеш футбол за нас, а ние ще се погрижим добре за теб. Ще ти дадем хубава стипендия и… Обичаш ли колите, Дарнъл? Защото един от нашите бивши възпитаници се занимава с продажби на коли и би искал да ти даде един чисто нов корвет в знак на радостта си, че си избрал нашия университет. Ще се погрижим добре за теб, Дарнъл. Ще ти дадем и високо платена работа за през лятото, само че… слушай внимателно… няма да ти се налага дори да се появяваш на работа. И не се притеснявай много за лекциите си. Ще се занимаваш самостоятелно. — Той я изгледа през тъмните очила. — Знаете ли какво означават самостоятелни занимания за човек като мен? В събота следобед трябва хубавичко да оправя моя човек и когато дойдат изпитите, получавам отлична оценка. — Той повдигна рамене. — Така и не завърших. А сега имам куп пари. Но понякога си мисля, че това няма значение. Каква полза от парите, когато момиче като Чърмейн Дод започне да ти говори за някое бяло приятелче, написало известни стихове, които тя обича, и очите й засияват, а пък ти не знаеш нищичко за поезия, за литература или за разните други неща, които тя смята за важни?

Помежду им настъпи мълчание. Пух беше наврял муцунка във врата на Дарнъл и тихо похъркваше.

— Какво те спира да тръгнеш пак на училище?

— Аз? О, не, не мога да го направя. Футболът ми отнема прекалено много време.

— Не можеш ли да ходиш извън сезона? — Фийб се усмихна. — Защо не попиташ госпожица Дод какво мисли за тази идея?

— Тя ще ми се смее.

— Ако ти се присмее, значи не си избрал жената, която трябва.

— Никога не съм бил кой знае колко добър в училище — призна той с очевидно нежелание.

— Сигурно защото никой не е и очаквал това от теб.

— Не знам.

— Хайде, Дарнъл. Да не те е страх?

Той я изгледа кръвнишки.

— Само се шегувам — избъбри тя бързо. — Фактът, че не ти е много лесно в учението, може да бъде в твоя полза. — Тя се усмихна. — Може да ти се наложи да помолиш за малко частни уроци.

Дарнъл се засмя и половин дузина играчи завъртяха глави и го изгледаха невярващи. Елвис Креншоу се изправи.

— Хей, Дарнъл, през цялото пътуване ли смяташ да стискаш това куче? Подай го насам. И аз обичам кучета.

Дарнъл изръмжа:

— Що не ходиш да… ъъ…

Мъжете започнаха да подсвиркват, а Дарнъл наведе глава притеснено. Но смехът им внезапно престана.

Фийб обърна глава, за да разбере каква е причината за това и видя, че Дан се е появил при тях. Мъжете се върнаха към списанията и музиката си или пък затвориха очи, преструвайки се, че спят. Държаха се така, сякаш някой ги беше хванал да се смеят на погребение.

Удиви я властта на Дан дори и над най-закоравелите от мъжете. От откъслечните разговори, които беше дочула, знаеше, че въпреки негодуванието им срещу безмилостното натоварване на което ги подлагаше той, те продължаваха да го уважават. Рон казваше, че една от причините Дан да запази толкова добра физическа форма е, че никога не е искал от играчите да правят нещо, което той не може да направи.

Очите му леко се разшириха при вида на Пух, дълбоко заспал на гърдите на най-едрия му защитник. Дан изгледа Фийб с подозрение, размени няколко думи с масажиста и след това, очевидно за облекчение на всички, изчезна отново в първа класа.

— Опак човек — измърмори Фийб и стана.

— Треньорът има много неща на главата си — отвърна Дарнъл.

Пух се размърда и Дарнъл с нежелание го прехвърли на Елвис Креншоу. Фийб се спря за малко при Уебстър, за да го попита за Кристъл и децата, после при Боби Том, който искаше да й разкаже за някаква своя идея. Попита Джим Бийдерот за рамото му, а след това поговори с няколко от новобранците за нощния живот в Чикаго.

Когато най-накрая си взе обратно Пух, атмосферата беше значително по-спокойна. Но беше сигурна, че утре Дан ще промени това. Не можеше да го укорява за усърдието му, но понякога се чудеше дали той знае достатъчно за човешката природа. Когато приключи и последното събиране на отбора, те щяха да бъдат толкова стегнати, че щяха да треперят от напрежение.

 

 

Фийб прекара вечерта и голямата част от следващия ден с Виктор. Той бъбреше въодушевено за мача и остана много доволен, когато тя го покани в ложата си. Когато се разделиха, той взе Пух и обеща да върне пудела, когато дойде на мача.

За пръв път, откакто стана собственик на отбора, тя се присъедини към играчите по време на вечерята им преди мача. Вместо да заеме мястото си до Рон, тя седна с Дарнъл и Елвис Креншоу. Пропусна огромното говеждо филе, като предпочете печените картофи и салатата.

Вечерята премина мрачно, в мълчание. По-късно, докато играчите се измъкваха навън, тя забеляза, че група привърженици на „Джайънт“ са се промъкнали някак във фоайето на хотела и са го окичили в червено и синьо. В нея припламна гняв и тогава тя осъзна колко много означават „Старс“ за нея. Вместо някакъв безличен отбор, те се бяха превърнали в група хора, на които тя държеше.

Замислена, тя обличаше автоматично дрехите, които Саймоун й беше ушила миналата седмица. После приготви багажа си за среднощното завръщаше до О’Хеър след мача и слезе при Рон във фоайето.

Когато видя облеклото й, той се усмихна.

— Идеална.

Тя се огледа несигурно в огледалната стена на фоайето.

— Знам, че не е време за промени, но това не съм съвсем аз.

Беше облечена в свой вариант на униформата на „Старс“ — небесносини бермуди от сатен, с блестящи златни ивици по дължина на бедрата. Чифт чорапи в синьо и златисто бяха пъхнати в кожени маратонки, украсени с кристали. И тъй като се очакваше, че вечерите през ранния октомври ще бъдат малко хладни, Саймоун беше ушила и едно пухкаво яке от сатен, в синьо и златисто, което имаше огромна блестяща звезда на гърба и множество малки звездички, пръснати отпред. Фийб беше оставила къдриците си разпилени, придържани само от една синя панделка, завързана точно в средата на главата й.

— Точно ти си — каза Рон. — Фотографите ще подлудеят.

Почти не говориха, докато стигнат до Медоуландс и Джайънтс стейдиъм. Преди да се разработи, Джърси Медоуландс е било гробище за автомобили и убежище за скитници. Носеха се слухове, че стадионът е построен точно под носа на Джими Хофа.

Пристигнаха пред входа за официалните лица четиридесет и пет минути преди началото на мача и Рон й предложи да я придружи до ложата, преди да направи обичайното си посещение в съблекалнята. Но Фийб вече беше решила какво трябва да направи, затова поклати глава.

— Идвам с теб.

— В съблекалнята!

Тя кимна рязко.

— В съблекалнята.

Рон я изгледа неуверено, но не каза нищо и я поведе през подземните коридори на стадиона. Влязоха в съблекалнята, потънала в злобно мълчание. Играчите бяха напълно облечени, с изключение на шлемовете им и Фийб имаше чувството, че е навлязла в земя, населявана от титани. На игрището изглеждаха огромни, но затворени в помещение с цялата си екипировка, те имаха наистина страховити размери.

Някои от играчите бяха прави, други се бяха прегърбили на дървените пейки, с разтворени колене и отпуснати длани. Боби Том и Джим Бийдерот седяха на една дълга маса с гърбове, подпрени на стената. Дан им говореше и те го слушаха с мрачни лица.

— … ние ще си играем нашата игра тази вечер. Ще печелим в червената зона. Ще печелим с къси пасове…

Дан беше толкова съсредоточен върху онова, което говореше на играчите, че не забеляза влизането на Фийб и Рон в съблекалнята, докато не свърши речта си.

Рон прочисти гърлото си.

— Ъъъ… Госпожица Съмървил искаше да намине, за да ви пожелае късмет тази вечер.

Намръщената физиономия на Дан показваше, че идеята й не е добре дошла. Тя се постара да не му обръща внимание, сложи си най-сияйната усмивка и пристъпи в средата на съблекалнята. Преглътна притеснението си и застана в поза, подчертаваща облеклото й.

— Здравейте, момчета. Как мислите? Страхотно е, нали?

Няколко от мъжете се усмихнаха, но тя си знаеше, че модното ревю не е достатъчно, за да стопи напрежението им. Тя беше последният човек, който би се смятал за футболен специалист, но няколко неща й се струваха ясни. „Старс“ имаха страхотни играчи и отличен треньорски екип, но по някаква причина не успяваха да задържат топката. Според нея това беше психически, а не физически проблем и тя не можеше да се отърси от мисълта, че играчите нямаше да объркват толкова нещата, ако се поотпуснат малко и се позабавляват.

Фийб се изправи върху една от пейките, за да вижда всички.

— Е, момчета, това е моята първа и, искрено се надявам, последна реч в съблекалнята.

Някои от играчите се усмихнаха.

— Имам пълно доверие в треньор Кейлбоу. Всички ми казват, че той е чудесен футболен стратег и дава страхотна мотивация на хората си. Освен това е толкова готин.

Както се и беше надявала, те се разсмяха. Не пое риска да погледне към Дан, за да види как той реагира на шегата й. Тя смръщи чело.

— Не че и останалите не са готини. Всички, освен Уебстър. Вече видях Кристъл в действие и, повярвайте ми, дори и не поглеждам към Уебстър.

Още смях. Уебстър се усмихна и наведе глава притеснено.

Нейната усмивка се стопи.

— Искам да ви кажа само едно нещо. Ако спечелите мача тази вечер, ще улесните живота ми що се отнася до пресата, но съвсем искрено ви казвам, че победата над „Джайънтс“ е по-важна за вас, отколкото за мен. Искам да кажа, че аз мога само да се вълнувам за мача, а…

— Госпожице Съмървил…

Предупредителната нотка в гласа на Дан беше очевидна.

Тя продължи забързано напред.

— Все пак, колкото и невероятно да ми се струва, аз наистина започнах да харесвам някои от вас, чудовищата с огромни размери. И тъй като всички вие толкова много искате да спечелите тази вечер, аз ще ви кажа как да го направите.

Въпреки че нарочно избягваше да поглежда към Дан, тя усещаше как разгневените му зелени очи пробиват дупки в гърба й. Независимо че беше собственик на отбора, това си беше негов терен и тя нахлуваше в него. Все пак тя продължи:

— Треньор Кейлбоу има огромен опит и съм убедена, че трябва да обръщате внимание на всичко, което той ви казва. Но ако направите едно съвсем мъничко нещо за мен, аз мога да ви обещая победата.

Тя усещаше как гневът му я залива. Беше се трудил цяла седмица, за да докара отбора до убийствена ярост, а сега тя най-безгрижно съсипваше постигнатото с толкова усилие. Налагаше й се да забрави инстинкта си за самосъхранение и да се съсредоточи върху мъжете — един нелек подвиг, когато Дан стоеше толкова наблизо.

— Тази вечер, господа, когато се подредите на игрището, искам да направите едно нещо. — Тя замълча. — Искам да се престорите, че „Джайънтс“ са голи.

Те се бяха вторачили в нея, сякаш тя полудяваше, което вероятно не беше твърде далече от истината. Чу няколко подхилквания и изгледа нарушителите с престорена тежест.

— Аз съм напълно сериозна. Когато „Джайънтс“ се подредят, просто си представете, че човекът от другата страна на… — Тя се обърна към Рон. — Как се казваше това нещо?

— Линия на схватката? — предложи Рон.

— Точно така. Представете си, че играчът от другата страна на линията на схватката е гол. Ще стане. Наистина. Обещавам ви. Това е хитрост, която научих в училище, за преодоляване на сценичната треска. Искам да кажа… човек не може да се притеснява сериозно, че ще бъде надвит от някого, на когото… ъъ… коремът му е увиснал навън. — Тя се усмихна сияйно. — И така, за тази вечер… Мислете за голите!

За добро или за зло, напрежението в съблекалнята беше изчезнало. Когато подплънките на раменете на мъжете се разтресоха от смях, тя реши, че целта й е постигната и най-после позволи на инстинкта си за самосъхранение да я сграбчи.

Тя скочи от пейката и се втурна към вратата.

— Ще се видим на игрището.

За съжаление, Дан я улови, преди тя да успее да избяга. Когато видя пребледнялото му лице, смелостта й я напусна.

— Отиде твърде далече, Фийб. Когато мачът свърши, ние двамата ще си поговорим за последен път.

Тя преглътна и се измъкна покрай него. Рон я настигна по коридора, където тя, след като измина десетина метра, се подпря на стената.