Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (15)

2.

Фийб надничаше между завесите, докато Дан паркираше ферарито на алеята пред дома й точно по обяд в събота. Тя придърпа обратно завесите. Стомахът й се свиваше, сякаш щеше да отива на първата си среща. Слезе по стълбите и извика на Моли.

— Дан е тук. Да тръгваме.

— Не искам да идвам.

— Разбирам те, но въпреки всичко ще дойдеш с нас. Имам нужда някой да наглежда кучето.

— Това е само извинение и ти го знаеш. Можеш да оставиш Пух тук с мен.

— Той има нужда да се поразходи. Престани да се дърпаш, Моли. Просто опитай. Денят е чудесен и ще се позабавляваме.

Искаше й се думите й да се окажат истина, но си знаеше, че е по-вероятно двамата с Дан да се скарат. Надяваше се присъствието на Моли да подейства като буфер.

Новината за отстраняването на Дан се появи по вестниците във вторник сутринта и през цялата седмица журналистите дебнеха Рон и Фийб. Някои от тях дори успяха да открият, че Дан е в дома си в Алабама. Дан и Рон направиха отделни изявления, но в никое от тях не се съдържаше някаква информация. Наложи се най-после Фийб да се обади на члена на комисията към Националната футболна лига. Не е необходимо да се споменава дори, че той съвсем не беше доволен. Единственото хубаво нещо беше, че отстраняването на Дан смачка слуховете за връзката между него и Фийб.

Моли се появи на стълбището с нови джинси, плетена блуза с широка яка и намръщено лице. Фийб се канеше да се обади на Дан, че ще вземе с тях Моли, но нещо я спря, може би твърде силното желание да чуе гласа му.

Моли беше прибрала назад косата си, за да се виждат малките златни обици на току-що пробитите й уши. Фийб се радваше, че все пак успя да я убеди да се подстриже по-късо, за да не скрива косата дребните черти на лицето й. Тя смяташе, че Моли е много сладка така, но сестра й отказваше да приеме комплиментите й.

— Не е честно — заоплаква се Моли. — Не разбирам защо ме караш да правя това.

— Защото съм подла и безсърдечна.

Денят беше топъл и Фийб си беше облякла зеленикави плисирани къси панталони със светложълта блуза, чорапи в същия нюанс и бели ленени гуменки. Преди да грабне Пух, тя намести на главата си сламена шапка с широка периферия, като се постара розовата копринена роза, която придържаше периферията да се окаже точно в средата.

— Тази шапка е глупава.

— Благодаря ти за гласуваното доверие, Моли. Една жена винаги иска да е сигурна, че изглежда възможно най-добре.

Моли сведе очи.

— Просто смятам, че би трябвало да се обличаш подходящо за годините си, това е всичко.

Фийб не обърна внимание на думите й и отвори вратата. Дан идваше по алеята, облечен в избелели джинси и бяла фланелка, а на главата си беше сложил шапка на „Чикаго Булс“ в червено и черно. Фийб си каза, че е срещала много по-хубави мъже. Носът му не беше съвсем прав, брадичката му беше твърде широка, а тялото му — прекалено мускулесто. Но всичко в него докосваше някакъв скрит извор на топлина в нея. Чувстваше някаква връзка с него, която не можеше да обясни. Дори не искаше да си припомни колко пъти през тази седмица си беше мислила за него.

Той я поздрави с убийствената си усмивка и влезе, докато тя се занимаваше с лаещия Пух, който се въртеше бясно в ръцете й, за да се измъкне и да достигне Дан.

— Тихо, Пух. Отвратителен си. Моли, би ли донесла каишката му?

Пух изплези розовия си език, а очите му се изпълниха с обожание, когато обърна поглед към Дан. Той го изгледа предпазливо.

— Кажи ми, че това е лош сън и ти всъщност няма да вземеш това изключително дразнещо същество с нас.

— Поканих с нас Моли, за да се грижи за него. Може да вземем моята кола. Предполагам, че нямаш нищо против.

Дан се усмихна на Моли.

— Нямам нищо против.

Упоритото изражение на Моли показваше, че съвсем не е доволна от всичко това, но Дан се престори, че не забелязва нищо.

— Добре че можеш да дойдеш с нас, Моли. Така ще държиш този китайски ордьовър по-далече от мен.

Моли забрави нацупения си вид.

— Пух не ти ли харесва?

— Не мога да го търпя.

Той поведе двете към кадилака на Фийб. Моли беше толкова изненадана, че забърза крачки, за да застане пред него.

— Защо? Не обичаш ли кучетата?

— Разбира се, че обичам. Овчарки, лабрадори, колита. Истински кучета.

— Пух е истинско куче.

— Той е глезльо, това е той. Ако някой мъж хаби прекалено много време с такова куче, много скоро ще почне да пее сопрано.

Моли го изгледа несигурно.

— Шегуваш се, нали?

Очите на Дан проблясваха.

— Разбира се, че не се шегувам. Мислиш ли, че ще си правя шеги с нещо толкова сериозно? — Той се обърна към Фийб и протегна ръка към нея. — Прехвърли към мен ключовете на колата, агънце. Все още има някои неща, които мъжът прави по-добре от жената и едно от тях е шофирането.

Фийб му подаде ключовете на кадилака и повдигна вежди.

— Този ден, Моли, ще бъде истински урок за теб върху живота през петдесетте години. Ще прекараш известно време с мъж, който е успял да пропусне едно цяло обществено движение.

Дан се засмя, докато отключваше колата, после се пресегна и освободи автоматичното заключване на останалите врати.

— Влизайте, дами, бих ви отворил вратите, но не искам да ме обвиняват, че съм попречил на нечие освобождение.

Фийб се усмихна и подаде Пух на Моли, после седна на предната седалка до шофьора. Когато потеглиха, тя се обърна назад.

— Ако ни заведе да ядем, Моли, поръчай си най-скъпото нещо от менюто. През петдесетте години винаги мъжете са плащали.

— По дяволите — измърмори Дан. — Подаваш трудна топка.

 

 

Нейпървил беше старо фермерско селище, което се беше разраснало в най-големия град на окръг Дюпейдж с население повече от деветдесет хиляди души. Разумното управление го беше превърнало в туристически център. Имаше много паркове, добре поддържан квартал със стари сгради и сенчести улици, красиви градини. Най-прекрасната част на града беше Ривъруок — парк, създаден покрай част от река Дюпейдж. Там имаше тухлени пътечки, покрит мост, малък театър за представления на открито и едно езерце за риболов. Старата каменоломна в единия край беше превърната в плаж.

Дан спря колата на малък паркинг и тримата тръгнаха по тухлената пътека към тълпата, която се събираше под дърветата. Всяка година през септември Ривъруок служеше като живописна сцена на местните занаятчии, като място, където художници, скулптори, бижутери и духачи на стъкло можеха да покажат работите си. Красиво подредените картини, керамичните и стъклените изделия представляваха чудесни цветни петна по брега на реката.

Имаше много хора. Млади двойки бутаха скъпи детски колички или носеха бебета, а по-възрастните, облечени в ярките дрехи, с които са играли голф сутринта, се разхождаха между изложените неща. Личеше си, че за лицата на младежите се грижат скъпоплатени дерматолози, а скоби за хиляди долари изправяха зъбите им. С тълпата се смесваха и групички чернокожи, южноамериканци и азиатци — всички те добре облечени, с вид на преуспяващи хора.

Фийб имаше чувството, че е попаднала насред американската мечта — едно място, където бедността и етническата вражда са недопустими. Знаеше, че градът си има своите неприятности, но за човек, прекарал последните седем години в Манхатън, тези неприятности изглеждаха дребни. Тук стомасите бяха пълни и имаше усещане за връзка с останалите, нещо рядко в едно общество, което непрекъснато се разделяше. Грешно ли е да пожелава човек за всяко местенце в Америка чисти улици, невъоръжено население, семейства с две, три или четири деца и цяла флотилия коли в гаражите им?

Дан сякаш беше прочел мислите й, защото забави стъпки и подметна:

— Човек като че ли нищо повече не може да иска.

— Като че ли си прав.

— Съвсем различно е от мястото, където израснах.

— Да, предполагам, че е така.

Моли вървеше пред тях заедно с Пух, който размахваше уши и подскачаше, за да бъде забелязан от тълпата.

Дан си сложи чифт слънчеви очила и придърпа шапката по-ниско над очите си.

— Нищо повече не мога да направя за прикритие. Не че ще свърши някаква работа. Особено пък с тази твоя шапка.

— Какво й има на шапката?

Фийб сложи ръка върху копринената роза, която придържаше периферията.

— Нищо й няма. Всъщност дори ми харесва. Просто и без това ще ни бъде доста трудно да изглеждаме незабележими, а тази шапка усложнява още повече нещата.

Тя разбра какво има предвид.

— Може би идеята за това излизане не беше чак толкова добра.

— Идеята е страхотна. Сега журналистите няма да знаят какво да си мислят за нас. Лично на мен много ми харесва идеята да им натрием носовете.

Моли внезапно спря и дръпна каишката на Пух.

— Искам да се връщам.

— Но ние току-що пристигнахме — напомни й Фийб.

— Не ми пука. Казах ти, че не искам да идвам.

Фийб забеляза, че Моли поглежда към група момичета, които седяха на едно тревисто възвишение точно пред тях.

— Тези момичета твои приятелки ли са?

— Те са идиотки. Всичките са фръцли, които си въобразяват, че са нещо повече от останалите. Не мога да ги понасям.

— Тези причини са достатъчни, за да вдигнеш още по-високо глава. — Дан свали слънчевите си очила и се загледа към групичката. — Хайде, Моли, да им покажем, че не си коя да е. — Той хвана каишката на Пух. — Фийб, дръж си малкия плъх. Моли и аз си имаме работа.

Фийб беше прекалено притеснена за Моли, за да спори с Дан за това, че е нарекъл Пух плъх. Той отведе сестра й до момичетата. Тя очевидно не искаше да се приближава, но той нямаше намерение да я пуска. Едва когато той свали шапката си, Фийб разбра какво е намислил. Лицето му заедно с лицата на Боби Том и Джим Бийдерот бяха сред най-добре познатите в окръг Дюпейдж. Очевидно беше решил, че няма нищо против Моли да го използва, за да впечатли момичетата от училище.

Фийб се приближи до възвишението и забеляза, че господин Голяма Клечка явно се е надценил. Индивидите от мъжки пол може би щяха да го познаят, но тези момичета определено не бяха почитателки на футбола.

— Татко ти случайно да е Тим Рийнълдс, посредникът? — чу тя гласа на Дан, който питаше една дъвчеща дъвка нимфа с дълга коса и дървени гривни.

— Ъъъ — отвърна момичето, което се интересуваше повече от съдържанието на чантичката си, отколкото от това да си разменя любезности със страшилището на футболното игрище.

— Много мило, че опита — промърмори тихо Фийб, когато спря зад гърба му. После додаде по-силно: — Здравейте, момичета. Аз съм сестра на Моли.

Момичетата преместиха очи от Фийб към Моли.

— Мислех, че е майка ти — измърмори едно силно гримирано червенокосо момиче.

Дан се подсмихна.

Фийб се престори, че не го забелязва и затърси в мозъка си друга тема за разговор, докато Моли се взираше отчаяно в обувките си.

— Как върви училището тази година?

— Добре — промърмори едно от момичетата.

Друго сложи на ушите си слушалките на касетофона. Момичетата престанаха да се занимават с Моли и заоглеждаха тълпата за нещо, което заслужаваше повече внимание.

Фийб опита отново.

— Моли казва, че повечето от учителите не са лоши.

— Да.

— Сигурно.

Червенокосата стана.

— Хайде да се махаме, Кели. Това е отегчително.

Фийб погледна Дан. Идеята беше негова и се провали напълно. Но той определено изглеждаше доволен от себе си, вместо да се чувства неудобно.

— Наистина ми беше приятно да се запознаем, момичета. И да се повеселите добре днес, чувате ли!

Момичетата го изгледаха сякаш беше марсианец и тръгнаха към група момчета, които се задаваха по пътеката.

— Не може да се каже, че успя да ги омаеш — изтъкна Фийб.

Той мушна слънчевите очила в джоба на фланелката си.

— Само почакай, агънце. През целия си живот съм успявал да впечатля жените, така че знам какво правя.

Лицето на Моли беше почервеняло от притеснение и тя като че ли всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Казах ви, че не искам да идвам! Това е отвратително! Мразя ви!

Тя се опита да избяга, но още преди да се помръдне, Дан сложи ръка на раменете й и я задържа до себе си.

— Не бързай толкова, Моли. Тъкмо стигнахме до приятната част.

Фийб веднага забеляза причината за нарастващата тревога на Моли. Към групата на момичетата се приближаваха четири момчета. Бейзболните им шапки бяха обърнати с козирките назад, прекалено големите им фланелки висяха почти до долния край на шортите им, езиците на черните им маратонки стърчаха.

— Дан, остави я. Достатъчно притеснения й създаде.

— Почти ми се иска да ви оставя да се оправяте сами с жалките си силици, но не съм толкова жесток.

Момичетата викаха момчетата по имена, като в същото време се опитваха да изглеждат равнодушни. Момчетата започнаха да се мушкат един друг в ребрата. Едно от тях се оригна силно, като с това очевидно имаше намерение да направи впечатление.

И тогава забелязаха Дан.

Те го зяпнаха и няколко мига изглеждаха така, сякаш не могат да се помръднат. Момичетата ги заобиколиха като бърбореха и отмятаха коси, но момчетата не им обърнаха внимание. Очите им бяха залепнали върху треньора на „Старс“.

А очите на Дан бяха залепнали върху Моли. Той й се усмихна и повдигна брадичката й.

— А сега се усмихни, Моли, и се дръж така, сякаш си най-безгрижното същество на света.

Моли забеляза какво става. Тя преглътна притеснено, когато всички момчета се обърнаха към нея.

— Познаваш ли някой от тях? — попита Дан тихо, без да отмества очи от нея.

— Шкафчето на момчето с дългата коса е до моето.

Фийб си спомни, че Моли й беше споменала за готиното момче, което се правело, че свири на китара.

— Добре. Сега просто вдигни ръка и му махни леко.

Моли изглеждаше уплашена.

— Не мога да го направя.

— Точно сега той е много по-притеснен от теб. Направи каквото ти казвам.

Откакто се беше докоснал до футболна топка, Дан беше водач сред мъжете, така че Моли не можеше да му бъде достоен противник. Тя махна леко и нервно, преди ръката й да се отпусне обратно. Бузите й станаха алени.

Но момчетата не се нуждаеха от нищо повече. Те се втурнаха напред, водени от съседа по шкафче на Моли.

— Изпълнена съм със страхопочитание — прошепна Фийб на Дан.

— Време беше някой да прояви малко уважение към мен.

Момчето, което вървеше напред беше цялото почервеняло, когато се спря пред Моли. То беше високо, само кокалести колене и лакти, измито и добре гледано, а дългата му коса блестеше от чистота. Краката на момчетата не се спираха, сякаш непрекъснато настъпваха мравки.

Ръката на Дан все още беше върху раменете на Моли, но той нарочно се беше обърнал към Фийб, за да не могат момчетата да го заговорят.

— Хубав ден, нали? — каза той.

— Чудесен — отвърна тя. Веднага беше разбрала плана му. — Надявам се, че няма да вали.

— Синоптикът каза, че времето ще бъде хубаво през цялата седмица.

— Наистина ли?

С ъгълчето на окото си тя наблюдаваше как подскача адамовата ябълка на дългокосото момче. Момчетата като че ли се усетиха, че могат да се доберат до Дан само чрез Моли. Очите им пробягваха върху двамата.

— Виждали сме се в училище, нали? — промърмори водачът им.

— Ъхъ — отвърна Моли.

— Да, май че моето шкафче е до твоето.

— Да, май че е така.

Според Фийб, човек с астрономически високия коефициент на интелигентност на сестра й би трябвало да измисли по-оригинален отговор. Защо не използваше някой цитат от Достоевски, сигурно щеше да й свърши работа?

— Казвам се Джеф.

— Аз съм Моли.

Докато Джеф представяше останалите момчета, Дан заговори на Фийб за гледките на Ривъруок. Обсъди дърветата. Цветята. Патиците. И през цялото време не помръдваше ръката си от рамото на Моли. Когато отвори входната врата на Дан, Фийб беше усетила топлота, но сега нещо в нея започна да се разтапя.

Разговорът между Моли и момчетата вече не беше толкова мъчителен. Фийб забеляза, че и фръцлите се приближават, а силно гримираните им очи са се оживили от любопитство.

— Онези същества имат доста перушина, нали?

Дан отместваше очи от реката.

— Кафява — отвърна Фийб, — но водачът им като че ли има синьо петно.

— Струва ми се, че е зелено.

— Наистина ли? Да, мисля, че си прав.

Присъствието на Дан беше като магнит. Още няколко момчета забелязаха с кого са приятелите им, минаха покрай фръцлите и се приближиха.

— Здрасти, Джеф, как върви?

— Здрасти, Марк. Здрасти, Роб. Това е Моли. Тя е нова в училището.

Дан и Фийб размениха още някои наблюдения върху оперението на патиците, преди Дан най-после да обърне внимание на момчетата.

— А, здрасти, момчета. Приятелчета на Моли ли сте?

Те потвърдиха въодушевено, че са й много добри приятели. В отговор на дружелюбността на Дан те забравиха срамежливостта си и заразпитваха за отбора. Фръцлите се присъединиха към групата и оглеждаха Моли с интерес. Няколко момчета заявиха, че отиват да ядат сладолед и поканиха Моли да отиде с тях.

Тя обърна умоляващия си поглед към Фийб.

— Може ли?

— Разбира се.

Фийб и Моли се уговориха да се срещнат след час до фонтана в Ривъруок.

Но Дан не беше свършил. Хлапетата тъкмо тръгваха, когато той подвикна:

— Моли, не е лошо да доведеш приятелите си на мач някоя неделя. После ще може да ги запознаеш с играчите.

Момчетата зяпнаха.

— Ами да, Моли!

— Хей, ще бъде страхотно!

— Познаваш ли Боби Том, Моли?

— Срещали сме се — отговори тя.

— Ех, ти си късметлийка…

Шумната група продължи напред и Фийб се усмихна на Дан.

— Това си беше явно подкупване.

Той също се усмихна.

— Знам.

— Но не съм много сигурна за някои от момичетата. Сред тях имаше и такива, които изглеждаха така, сякаш биха продали и най-добрата си приятелка за дребни пари.

— Няма значение. Ние само помогнахме на Моли да стартира наравно с тях. Сега вече може сама да избира.

Пух задърпа каишката си, нетърпелив да потича. Тръгнаха надолу по склона и отидоха да разгледат изложбите. Дан отново си сложи очилата, но твърде много хора бяха забелязали разговора му с младежите. Някои започнаха да викат името му, като оглеждаха Фийб с неприкрито любопитство.

Той кимаше в отговор на поздравленията им и каза тихо на Фийб:

— Продължавай напред. Само да спреш и край. — Той изгледа сърдито Пух. — Имаш ли нещо против да вървиш пред мен или зад мен? Не искам хората да си помислят…

— Образът ти на мъжко момче ще пострада от едно малко куче. Господи, правиш толкова голям въпрос за един пудел. Не мога да си представя какво би направил, ако Виктор беше с нас.

— Виктор ми харесва. Искам да се отърва само от това изключително дразнещо същество на края на каишката. Наистина ли трябва да му слагаш тази виолетова панделка?

— Това не е виолетово, а мораво. Цял живот ли си все така несигурен или е в резултат на настъпващата средна възраст.

— Не съм аз този, когото момичетата помислиха за майката на Моли.

— И това е добре. Защото, като се има предвид колко е лесно да бъде застрашена мъжествеността ти, нещо такова сигурно би те накарало да преминеш границата.

Двамата продължиха да се наслаждават на взаимните си обиди още известно време. Всяка стрела беше връщана веднага, но нямаше остри върхове и никой не беше засегнат.

Дан й купи едно ръчно изработено стъкло „Кълбо за вещици“ в зелено и розово, за да си го закачи пред някой прозорец. Тя му купи една матирана черно-бяла снимка на Чикаго, със съвсем тъничка луна, издигната в небето.

— Ще си я закача в офиса. Откога си търся нещо по-специално за там.

Докато той говореше за подаръка й, тя се сети за едни други снимки и част от удоволствието избледня. Продължаваха да се разхождат. В един момент тя осъзна, че мачка пакета, в който беше сложено стъкленото кълбо. Замисли се дали поне този път ще има смелостта да бъде откровена с някой мъж, вместо да си играе игрички.

— Дан — поде тя тихо, — притеснява ме отношението ти към снимките във „Вю монд“. Аз се гордея с тях.

Дотук беше приятният следобед.

— Иска ми се да не се държиш така, сякаш са порнография. Те са сред най-добрите творби на Аша Белкоа.

— Това са снимки на гола жена и толкова.

Тя се почувства като глупачка, заради опита си да говори разумно с него.

— Не мога да повярвам, че си толкова ограничен.

— А аз не мога да повярвам, че една ексхибиционистка има смелостта да ме критикува.

— Не съм ексхибиционистка.

— Не се обиждай, Фийб, но ти си сваляла дрехите си за повече хора, отколкото някоя стриптийзьорка.

Гневът й пламна и тя се спря внезапно до група изкуствени портокалови храсти.

— Ах ти, жалки бедняко! Не би познал кое е изкуство, дори то да те хлопне по главата. Имаш естетическата преценка на… на… на…

— Футболист?

— Не. На футболна топка!

Той махна слънчевите си очила и я погледна студено.

— Просто смятам, че свестните жени трябва да си стоят с дрехите на обществени места. Това не означава, че не мога да оценя изкуството.

— Миналата седмица бях празноглава, а сега съм свястна жена. Най-добре е да вземеш твърдо решение.

По изражението му позна, че е отбелязала точка, но не това искаше. Не се интересуваше от точки, които се събираха на някаква въображаема дъска, просто искаше да бъде разбрана. Гневът й премина и тя пъхна ръце в джобовете на късите си панталони.

— Много ми е неприятно, че смяташ тези снимки за нещо мръсно. Не си прав.

Той се загледа към реката. Гласът му загуби войнствената си нотка.

— Не мога да го преодолея.

Тя се вгледа в него, опитвайки се да разгадае изражението му.

— Защо? Какво значение има това за теб?

— Не знам. Просто има.

— Защото ще се отрази на отбора?

— Не можеш да отречеш, че е така.

— Съжалявам, че времето съвпадна.

— Знам. — Той се обърна към нея с изненадващо нежно изражение. — Тези снимки са красиви, Фийб. И двамата го знаем. Но все пак не са толкова хубави, колкото си ти.

Те стояха и не помръдваха. Очите й се отправиха към неговите и тя имаше чувството, че той я привлича в прегръдките си. Усещаше, че се накланя към него, виждаше, че и с него става същото. Но внезапно Пух излая и разруши създаденото настроение.

Дан взе ръката на Фийб и я поведе напред.

— Хайде. Смятам да ти купя хотдог и той ще бъде целия само за теб. Като сложиш малко горчица и туршия може и да не забележиш, че най-важното липсва.

Тя последва примера му и забърза след него.

— Имаш ли представа какво влиза в този хотдог?

— Не и не искам да знам. Освен ако… Хей, Пух, искаш ли да навлезеш в месната промишленост?

— Това не е смешно. Не го слушай, Пух.

Той се подсмихна.

След пет минути тя дъвчеше пържени картофи, а Дан захапваше втория си хотдог.

— Значи няма никаква възможност „Старс“ да спечелят шампионата на Американската футболна конференция? — В гласа й се беше промъкнал копнеж.

— В началото на всеки сезон планирам да спечеля Суперкупата.

— Не ти говоря за фантазии, а за действителни възможности.

— Ще направим всичко, което е по силите ни, Фийб. Много зависи от това дали ще успеем да останем здрави. Контузиите са от голямо значение. Миналата година, например, „Каубойс“ бяха по-добър отбор от „Сейбърс“, но загубиха Суперкупата, защото много от титулярите им бяха контузени. Ние все още не използваме пълните си възможности, но нещата скоро ще си дойдат на мястото.

— Тази седмица ли?

Той й се усмихна със съжаление.

— Вероятно не чак толкова скоро.

— Всички говорят, че играчите се оплакват от прекаленото натоварване, което им налагаш.

— Това ми е работата.

Тя въздъхна.

— Знам, че очакваш с нетърпение времето, когато ще работиш с Рийд и всъщност не мога да те обвинявам.

Очакваше някаква остроумна забележка, но Дан изглеждаше сериозен.

— Откровено казано, никога не съм умирал от желание да работя с братовчед ти. Освен това, съвсем определено ми се струва, че той стои зад много от лошите публикации. Има доста приятели в средствата за масова информация.

И Фийб имаше своите подозрения. Но все пак не можеше да приеме изявлението на Дан като проявено доверие към нея.

— Той поне знае нещо за футбола…

— Така е. — Той обгърна с ръка раменете й и я притисна утешително. — Но със сигурност ще изглежда голям майтап като целува Боби Том.