Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (14)

1.

Рон прочисти гърлото си.

— Госпожица Съмървил е позирала за снимките във „Вю монд“, преди да наследи „Старс“. Тя не е имала никакво намерение да притеснява отбора или Националната футболна лига.

— Вярно ли е, че господин Рандолф я е предупредил на четири очи за поведението й? — попита една журналистка.

— Не е вярно — отвърна Рон. — Тя не е разговаряла с господин Рандолф.

Само защото не отговаряше на обажданията му, помисли си Фийб нещастно, докато седеше в мълчание между Рон и Уоли Хамптън, който отговаряше за връзките с обществеността на „Старс“. Пресконференцията вървеше дори по-лошо, отколкото беше очаквала. Появиха се не само местните, но и националните средства за информация, хукнали по следите на страхотната клюка.

Толкова много журналисти искаха да участват в пресконференцията, че бяха принудени да използват празното игрище. Тя, Рон и Уоли се бяха разположили близо до линията на петдесетте ярда, зад малка маса, застлана със синя покривка, върху която имаше емблема на „Старс“. Някои от журналистите стояха прави, други бяха насядали на дървени пейки, поставени специално за тях.

В началото всички въпроси се въртяха около завещанието на Бърт, но не мина много време, преди да продължат нататък. Вече бяха поставили под съмнение способностите на Рон за управител, треньорската методика на Дан и морала на Фийб. Рон и Уоли Хамптън отговаряха на всички въпроси, дори и на зададените към нея.

Един дебел журналист с пъпчива кожа и рошава брада се изправи. Уоли Хамптън й прошепна, че той бил представител на мизерно булевардно вестниче.

— Фийб, ще продължаваш ли да се снимаш гола?

Уоли взе думата.

— Госпожица Съмървил е прекалено заета със „Старс“. И няма възможност за странични дейности.

Мъжът вирна брада.

— Не за пръв път се показваш без дрехи пред публика, нали?

— Всички познават добре работата на госпожица Съмървил за великия художник Артуро Флорес — отвърна Рон кратко.

Журналистът от жълтия вестник беше прекъснат от друг, който водеше спортната колона на местен вестник.

— В последно време се чуват много критики за треньор Кейлбоу, особено след толкова много обръщания на играта във всеки мач. Някои хора смятат, че той гони твърде много титулярите си. Играчите започват да се оплакват, че им отнема удоволствието от играта. Каквато и да е причината, отборът все още не изглежда добре през този сезон. Смятате ли да промените нещо?

— Абсолютно нищо — каза Рон. — Все още е рано и засега се приспособяваме към новия си план.

Той продължи с похвали за треньорските способности на Дан.

Фийб се замисли какво ли ще стане, когато журналистите научат, че Дан е отстранен. Рон изглежда си мислеше, че ще може да представи всичко като един сериозен грип, но тя се съмняваше, че ще бъде толкова лесно. Рон беше извършил нещо съвсем незаконно и Дан сигурно вече звънеше на адвокатите си.

Фийб си казваше, че не бива да мисли за подигравателните му усмивки и обидите, но й беше трудно да ги изхвърли от главата си. Сигурно беше по-добре, че й показа съвсем ясно що за човек е. Сега й се налагаше да се изправи лице в лице с факта, че се е влюбила не в когото трябва.

Гадният журналист от булевардното вестниче говореше отново.

— Какво ще кажеш за изпълнението на треньор Кейлбоу извън игрището, Фийб? Как беше?

Другите журналисти му хвърлиха неприязнени погледи, но Фийб не се заблуди. Рано или късно все някой щеше да зададе същия въпрос. Само че щяха да се изразят по-учтиво.

— Треньор Кейлбоу има чудесен…

Фийб не издържа. Тя докосна с ръка ръкава на Рон, за да го прекъсне.

— Аз ще отговоря. — Тя се наведе към микрофона. — С въпроса си искате да оценя треньор Кейлбоу като любовник? Така ли да ви разбирам?

За момент журналистът сякаш се стресна от прямотата й, но после й се усмихна мазно.

— Ами да, Фийб. Кажи ни, както си е.

— Добре тогава. Запишете си, че е страхотен любовник. — Тя замълча, а слисаните журналисти я гледаха безмълвно. — Също и треньор Тъли Арчър, Боби Том Дентън, Джим Бийдерот, Уебстър Гриър, всичките рънингбекове и повечето защитници. Включих ли всички от дружеството, за които се носи слух, че съм спала с тях? Не бих искала да пропусна някого.

Представителите на печата се разсмяха, но тя още не беше свършила. Въпреки че вътрешно трепереше, отправи поглед към противния журналист и му се усмихна.

— Между другото, ако си спомням правилно, вие, господине, бяхте малко разочарование.

Журналистите избухнаха в смях. Дори и да не беше ги спечелила на своя страна, Фийб поне им доказа, че не е чак толкова тъпа, колкото я смятаха.

 

 

Къщата, която Бърт беше купил заради любовниците си, се намираше в един залесен район в западния край на окръг Дюпейдж, заедно с още деветнадесет луксозни постройки. Красивата двуетажна бежова сграда от тухли завършваше с мансарда и дървен покрив. Два изящни прозореца в класически стил бяха разположени от двете страни на двойна входна врата с вградени овални форми от оловен кристал. Следобедното слънце блестеше по месингови фенери.

Фийб вкара колата в гаража и влезе в къщата. Обзавеждането беше в омекотени нюанси на воднистозелено, перленосиво и бяло, които придаваха на помещението усещане за лекота и тропици. От кухнята се минаваше в кръгла стая, където се хранеха, когато нямаха гости. Куполообразният таван придаваше простор на малката стая.

— Моли? Пег?

Фийб се наведе и погали Пух, който беше полудял от радост. Когато не получи никакъв отговор, двете с кучето се качиха нагоре по стълбите.

Спалнята й беше във воднистозелено и бяло, с големи прозорци и мебели от избелен дъб. Чувстваше се неудобно в голямото легло, което сякаш заемаше цялата стая, затова го смени с леглото от гостната в имението.

Фийб захвърли лененото си сако върху пухкавата покривка и отиде до гардероба. Облече си джинси и фланелка с емблемата на „Старс“.

В хладилника намери пълнозърнест хляб и салата и ги отнесе в стаята, където се хранеха. Все още нито Моли, нито Пег се бяха върнали. Фийб закрачи по чорапи по перленосивите плочки, после седна на един от металните столове, поставени до стъклена маса. В дъното на стаята имаше уютно малко диванче, с тапицерия на бели птички върху воднистозелен фон.

Тя потърка с крак Пух и продължи да рови в салатата си. За пръв път в живота си успяваше да задържи теглото си без трудности. Сигурно защото всеки ден тъгата я сграбчваше все по-здраво. Липсваха й Виктор и приятелите. Липсваха й изложбите. Искаше да има плоски гърди и различно детство. Искаше добър съпруг и бебе. Искаше Дан Кейлбоу. Не истинския мъж, който я нападна с думи тази сутрин, а забавния и нежен мъж, които си представи, докато се любеха миналата нощ.

Необичайното й самосъжаление беше прекъснато от звука на входната врата. Пух изджафка и се втурна да проучи нещата. Фийб чу шумолене на хартия, тих поздрав към Пух, а след това стъпки, които тръгнаха нагоре по стълбите. Тя бутна настрана салатата си и отиде във фоайето точно навреме, за да види как бялата тойота на Пег Ковалски се отдалечава по алеята.

Качи се горе и почука на вратата на Моли. Не получи отговор, но въпреки това влезе.

Леглото беше затрупано с пакети от магазините, за които всички младежи мечтаеха. Пух лежеше насред бъркотията и наблюдаваше Моли, която измъкваше разни дрехи от пакетите.

Моли погледна към нея и за миг в очите й сякаш се появи вина. След това враждебността й отново се завърна.

— Ходихме по магазините с госпожа Ковалски, за да си купя дрехи за училище. Тя има внучка на моята възраст, затова знае къде е най-добре да се пазарува.

Фийб също знаеше къде е най-добре да се пазарува, но всеки път, когато предлагаше да излязат по магазините, Моли отказваше.

— Личи си.

Тя преглътна разочарованието си и седна на леглото.

Моли се пресегна и погали Пух. Преди няколко седмици Фийб разбра, че Дан е бил прав за обичта на сестра й към кучето, но не каза нищо по въпроса.

— Да видим какво сте купили.

Известно време Моли се държа като нормално момиче на нейната възраст. Очите й светеха от радост, докато измъкваше джинсово яке, рипсени пуловери, избелени джинси и фланелки.

Вкусът на Пег съвсем не беше лош. Тя беше помогнала на Моли да си купи идеален гардероб за младо момиче.

— Мислила ли си да си пробиеш ушите?

— Може ли?

— Не виждам защо пък не. Помисли си.

— Искам да ги пробия — отвърна Моли без колебание.

— Добре тогава. Ще отидем в петък. — Тя сгъна чифт джинси и продължи предпазливо: — Не каза нищо за училището. Как върви?

Всеки път, когато Фийб задаваше този въпрос, Моли отказваше да отговори с нещо повече от едносрични думи и сега изражението й се вкамени.

— Как мислиш? Отвратително е. Дори уроците за напреднали са лесни.

— И в Крейтън уроците ти бяха лесни.

— Обществените училища са пълни с кретени.

— Когато се записваше, класният ти ръководител спомена, че използват ученици като преподаватели по английски. Защо не се кандидатираш?

— Защо да го правя?

— Понякога е приятно да помагаш на другите. — Моли не отговори и Фийб продължи да я разпитва предпазливо. — Е, поне можеш да ходиш в училище с момчета.

Изведнъж се оказа, че Моли е много заета да човърка връзките на чифт джинсите.

— Как е?

— Кое?

— Да ходиш на училище с момчета.

— Големи фукльовци са. И са отвратителни в столовата.

— Ами момчетата от часовете за напреднали? И те ли са фукльовци?

— Някои от тях, да. Но много от тях са ужасно непохватни.

Фийб потисна усмивката си.

— Непохватните винаги са ми харесвали. Няма нищо по-привлекателно в мъжа от интелигентността. Но, разбира се, има какво да се каже и за тъпите готини мъже.

Моли се изкиска и за миг бариерата помежду им изчезна.

— Момчето, което има шкафче до моето, е с дълга коса. Той наистина е много шумен и отвратителен, все издава звуци сякаш свири на китара, но е готин.

— Наистина ли?

— Той е в класа по английски за напреднали, но едва успява да се справи.

— Ти можеш да му предложиш помощ.

— Той дори не ме забелязва. — Моли премести един пакет с помрачено лице. — Никой не ме харесва. Всичките момичета са идиотки. Ако не се правиш на важен и не носиш дрехи като техните, те дори не ти обръщат внимание.

Сега Фийб разбра каква е била причината за разходката по магазините.

— Сигурна съм, че не всички момичета са такива. Просто трябва да откриеш подходящата група, а това ще ти отнеме време.

— Не ми пука за тях! Ти ми каза, че ще остана само един срок и после се махам.

Победена, Фийб се надигна от леглото.

— Порадвай се на новите си дрехи. Искаше ми се да отидем заедно по магазините. Щеше да ми бъде приятно. — Може би си въобразяваше, но й се стори, че за миг на лицето на сестра й се появи несигурност.

Малко преди да си легне, Фийб сложи тъмночервената каишка на Пух и го изведе на разходка. След опасностите на улиците в Манхатън, тя се влюби в този тих квартал, където беше свободна да се разхожда дори и през нощта, без да се притеснява, че ще влезе в статистиката.

Къщите се извисяваха до залесен парк, покрай който минаваше павирана велосипедна алея, осветявана от няколко улични лампи.

Фийб обичаше дълбоката тишина, глинестия мирис на гората и хладния въздух, който подсещаше за края на лятото.

Пух подтичваше напред, понякога се спираше, за да подуши купчинка жълъди или нападалите сухи листа, от време на време клякаше, за да остави свой белег на някое по-особено място. Маратонките на Фийб поскърцваха леко по пътеката.

Мъхестият й анцуг беше топъл и удобен. За няколко мига тя изхвърли всички неприятни мисли и остави само насладата от нощната тишина. Удоволствието й бе прекъснато от звук на кола, която отиваше към нейния двор. Остана загледана, докато колата забавяше хода си, после зави по нейната алея. Фаровете осветиха Фийб и колата спря, шофьорът даде на заден и потегли към нея. Още преди да спре до нея, Фийб беше забелязала, че това е червеното ферари.

Стоеше напрегната и гледаше как Дан се измъква от колата и тръгва към нея. Беше си сложил очилата, а върху тъмносинята риза беше метнал яке с емблемата на „Старс“. Пух започна да лае и да се дърпа, за да стигне до него.

Фийб се опита да се стегне за още една болезнена среща. Но денят й беше труден и не й бяха останали твърде много запаси.

Дан погледна към пухкавия бял пудел, който се опитваше да увие каишката си около крака му.

— Здрасти, куче.

— Името му е Пух.

— Аха. Просто това е една от думите, които не ми е приятно да произнасям твърде често. — Лекият вятър рошеше тъмнорусата му коса, докато той оглеждаше анцуга и маратонките й. — Изглеждаш различно. Чаровна си.

Бяха я наричали по най-различни начини, но никога чаровна.

— Какво искаш?

— Какво ще кажеш за един безсмислен лековат разговор като начало? Хубава вечер, нали?

Не можеше да му позволи да я въвлече в играта си, каквато и да беше тя, затова дръпна каишката на Пух и тръгна напред. Той тръгна с нея.

— Времето наистина е много хубаво. Все още е горещо през деня, а вечер се усеща, че есента идва.

Тя не каза нищо.

— Този квартал е много приятен.

Тя продължи да върви.

— Знаеш ли, няма да е лошо, ако помислиш с какво да допринесеш за този разговор.

— Ние, празноглавите, не мислим.

Той пъхна ръце в джобовете си и промълви тихо:

— Фийб, съжалявам. Гневът ми взе връх над разума. Знам, че това не е извинение, но е истина. Ако някой е празноглав, то това съм аз.

Очакваше гняв, не съжаление, но обидите му тази сутрин я нараниха твърде дълбоко и затова тя не отвърна нищо.

— Като че ли постоянно ти се извинявам за нещо. От самото начало е така, нали?

— Предполагам, че не вървим заедно. Като маслото и водата.

Той се наведе, за да мине под един клон, който висеше доста ниско над пътеката.

— Бих казал, че по-скоро вървим като газ с клечка кибрит.

— И в двата случая мисля, че би трябвало да се избягваме един друг, доколкото това е възможно. — Тя се спря до една от уличните лампи. — Не мога да направя нищо за отстраняването, нали знаеш. Рон отказа да го отмени, а аз няма да направя нещо в противоречие с неговите нареждания.

— Знаеш, че нарушавате договора ми.

— Знам.

— Последното, от което се нуждаеш сега, е съдебен процес.

— И това знам.

— Какво ще кажеш за една сделка?

— Каква сделка?

— Ти ще ми правиш компания в събота следобед, а аз ще държа адвоката си далече от теб.

Точно това въобще не беше очаквала.

— Ще отида за няколко дни на юг, залива Шорз. Наричаме го Ривиерата на бедняците. Там имам място на брега. Когато се върна, ще разполагам със свободно време. Онази огромна стара къща. Никаква работа. В събота ще има изложба и като знам колко обичаш изкуството, мислех си, че може да отидем да я видим.

Тя го изгледа.

— Искаш да кажеш, че няма да се бориш срещу отстраняването си?

— Точно това искам да кажа.

— Защо?

— Имам си причини и те са лични.

— Не бих казала.

— Не настоявай, Фийб.

— Моля те. Искам да знам.

Той въздъхна, а Фийб си помисли, че забелязва нещо, което много прилича на вина, да пробягва по лицето му.

— Ако повториш това, ще те нарека лъжкиня.

— Няма да го повторя.

— Отстраняването ще навреди на отбора и това не ми харесва. Ще трябва да се случи чудо, за да победим тази неделя, а след една победа и четири загуби ще бъде трудно да се възстановим. Но не се боря срещу това, защото Рон най-после направи това, което трябваше. Просто никога не съм очаквал, че той ще се изправи срещу мен.

Най-накрая тя се засмя.

— Не мога да повярвам. Ти наистина го нарече Рон.

— Просто ми се изплъзна, така че не разчитай да се случи отново. — Той тръгна отново. — И не си мисли, че съм променил мнението си за него, само защото е проявил най-накрая малко смелост. Всичко си е както преди. А сега за съботата?

Тя се поколеба.

— Защо, Дан? Вече се разбрахме, че не се чувстваме добре заедно.

— Няма да насъсквам по теб адвокатите си. Това не е ли достатъчно добра причина?

Стигнаха до края на пътеката. Когато тръгнаха обратно, тя събра смелостта си.

— Аз не съм играчка. Не можеш да ме използваш, за да се позабавляваш, а после да ме захвърлиш.

Гласът му прозвуча изненадващо кротък.

— Защо тогава се правиш на такава?

Въпреки че тонът му беше повече объркан, отколкото обвинителен, обидата отново се върна и Фийб закрачи по-бързо.

Той продължи да върви с нея.

— Не става както искаш. Не може да флиртуваш с всичко, що е в панталони и да носиш дрехи, които сякаш са залепнали за тялото ти, после да очакваш хората да се отнасят с теб като с Майка Тереза.

Тя знаеше, че в думите му има истина, затова спря и се обърна към него.

— Нямам нужда да ми четеш лекции. И тъй като лично ти си наказан, може би ще погледнеш себе си и ще помислиш защо все не успяваш да сдържиш гнева си.

Той мушна ръце в джобовете си.

— Вече знам отговора. И не ти говоря за това. Така че не си и мисли да ме разпитваш.

— Тогава ти също няма защо да ме питаш каква е причината да се държа като… както се държа.

Той я изгледа замислено.

— Не те разбирам. Не приличаш на никоя друга жена, която съм срещал, а ми се струва, че си същата като повечето от жените, които съм срещал. И започвам да се обърквам.

Дори и сега, както стоеше под ярката златиста светлина с коса, разбъркана от вятъра, той я караше да чува проскърцването на вентилатора в плантаторската къща.

— Няма да спя отново с теб — каза тя тихо. — Онова беше ужасна грешка.

— Знам.

Искаше й се той да не се беше съгласявал толкова лесно.

— Мисля, че това за събота не е добра идея.

Той не прие отказа й.

— Идеята е страхотна. Ти обичаш изкуството. Ще бъдем сред хора, така че няма да можем да се опипваме.

— Нямах това предвид!

Той се ухили и я погали под брадичката с доволен вид.

— Ще те взема на обяд, маце.

Той тръгна към колата и тя повиши глас:

— И не ме наричай маце!

— Извинявай. — Той отвори вратата и се мушна в колата. — Страшно маце сте, мадам.

Тя остана под лампата, загледана след него. Все пак беше само една изложба. Какво толкова?

 

 

От наблюдателното си място на хълма, който се издигаше зад луксозните къщи, Рей Хардести забеляза русата коса на Фийб, осветявана от уличните лампи. Беше спрял микробуса на един тесен път, който водеше към някакви строежи. Остави бинокъла си на седалката. Значи слуховете бяха верни. Между Кейлбоу и новата собственичка на „Старс“ имаше нещо.

Събираше информация за Дан Кейлбоу, като орехи за зимата. Беше готов да я използва, когато се наложи, но досега Кейлбоу сам си оплескваше нещата. „Старс“ бяха спечелили само един мач през сезона и с всичките тези обръщания на играта изглеждаха като училищен отбор. С всяка загуба Рей се чувстваше малко по-добре. Може би щяха да уволнят Кейлбоу за некадърност.

Изчака треньорът на „Старс“ да се отдалечи и тогава си тръгна. Елън го посрещна на вратата и веднага му се развика. Той мина покрай нея, без да й продума, отиде в кабинета и заключи вратата. Отпусна се в любимия си стол и запали цигара.

Малката стая беше облицована с борови плоскости, но те почти не се забелязваха, защото целите стени бяха покрит със снимки на Малкия Рей, трофеи, фланелки, грамоти в рамки и статии от вестници. Понякога, когато беше тук, Рей си представяше, че всичко това е негово. През последните няколко месеца дори спеше на старата кушетка до единствения прозорец на стаята.

Той дръпна от цигарата и се закашля. Спазмите ставаха все по-продължителни, сърцето му отново бумтеше, но все още се държеше. Няма да умре, преди Кейлбоу да си плати. Искаше му се „Старс“ да губят всеки мач. Искаше му се целият свят да разбере, че този мръсник е направил най-голямата грешка в живота си, когато изгони Малкия Рей. И тогава Рей щеше да се върне в старите дупки, за да пийне с приятелчетата си. Искаше му се поне още веднъж да се почувства като голяма клечка, преди да умре.

Рей стана от стола и приближи до вградения шкаф, където държеше бутилка уиски, скрита зад разни кутии. Развинти капачката и отпи, после взе бутилката със себе си и седна на кушетката. Взе пистолета от ъгъла на масата. Беше го оставил там вчера, след като се върна от дежурството си в Двореца на спорта.

Тази вечер дворецът беше празен. Но утре имаше религиозно събиране, а на следващата вечер — някаква негърска рап група. Мразеше да пази на концерти, но иначе му харесваше да работи като охрана. Особено през неделните следобеди, когато „Старс“ губеше.

Той отпи отново и погали оръжието в скута си, заслушан в рева на тълпата, която крещеше неговото име.

Хардести!

Хардести!

Хардести!