Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (12)

12.

В осем и трийсет, събота вечерта, Фийб срещна Боби Том Дентън във фоайето на хотела. Тя тъкмо пристигаше в Портланд с редовен полет от О’Хеър, но „Старс“ бяха тук от обяд, защото правилата на Националната футболна лига изискваха гостуващият отбор да бъде в града, където ще се играе мачът, двадесет и четири часа преди началния удар. Фийб беше прегледала програмата на играчите и знаеше, че до осем вечерта са имали инструктаж и са свободни до вечерния час в единайсет часа.

— Здравейте, госпожице Съмървил.

Нейната собственост за осем милиона й изпрати усмивка, широка почти колкото шапката на главата му. Модно протритите и избелели джинси прилепваха на изваяните му крака, каубойските ботуши от змийска кожа не изглеждаха нито прекалено нови, нито съвсем изтъркани. Това щеше да впечатли Виктор.

Боби Том каза:

— Притеснявах се, че може да ви няма.

— Казах ти, че ще дойда.

Той бутна назад шапката си.

— Утре ще бъдете на страничната линия през първата четвърт, нали?

Тя прехапа устни.

— Всъщност, Боби Том, позамислям се дали да го направя.

— Чакайте сега. Виждам, че ние двамата трябва да си поговорим сериозно.

Сръчните му ръце стиснаха рамото й и я поведоха към бара. Можеше да му откаже, но не очакваше с нетърпение вечерта в непознатия хотел, където го нямаше дори Пух да й прави компания.

В бара на хотела беше тихо и тъмно. Седнаха в ъгъла и Боби Том си поръча бира.

— Изглеждаш тип бяло вино — каза той. — Какво ще кажеш за едно шардоне.

Фийб харесваше шардоне, но не й се искаше да я определят като тип бяло вино, затова си поръча коктейл. Сервитьорката, която беше впила жаден поглед в Боби Том, отиде да изпълни поръчката им.

— Разрешено ли ви е да пиете вечерта преди мача?

— Разрешено ни е да правим почти всичко, стига на следващия ден да дадем всичко от себе си в мача. Пиенето и вечерният час са две неща, за които треньорът не е много взискателен. В единайсет трябва да сме по стаите си, но треньорът е бил доста буен като играч и знае, че всеки от нас си има свой начин да изпусне парата. — Боби Том се усмихна. — Той е почти легенда.

Фийб си заповяда да не пита, но когато ставаше въпрос за Дан Кейлбоу, любопитството й не знаеше граници.

— Какво значи това? Каква легенда?

— Е, някои от разказите за него не са подходящи за женски уши, но почти всички знаят колко много е мразел вечерния час. Виждаш ли, треньорът има нужда от малко сън. По времето, когато играел, не можел да търпи мисълта, че ще стои затворен в стаята си от единайсет часа. Казва, че това го правело прекалено напрегнат на мача. Така че той се мушвал в стаята си за проверката и после се измъквал, да се забавлява. Треньорите се усетили, разбира се. Глобявали го, оставяли го на скамейката, но нищо не помогнало и той все така бил навън до затварянето на баровете. Най-накрая им казал, че ако това не им харесва, могат да му бият шута или да го продадат, но че той няма да се промени. Единственият му лош мач бил, когато сложили пазач пред неговата врата. Пет пъти засекли подаванията му на следващия ден. И треньорите престанали да се занимават с това. Е, разбира се, с годините поулегнал.

— Хващам се на бас, че не е улегнал кой знае колко — промърмори тя.

Питиета им пристигнаха. Боби Том вдигна изпотената халба.

— Да скапем задниците на „Сейбърс“.

— За скапаните задници.

Тя докосна чашата си до неговата, близна някаква подправка от ръба и отпи от коктейла си.

— Госпожице Съмървил…

— Фийб е по-добре.

Тя отпи отново. По-късно щеше да съжалява заради калориите, но не и сега.

— Когато сме само двамата, мисля, че може да си говорим на ти, но ти си собственикът и затова не мога да го правя, когато сме с други хора.

— След всичките онези снимки по вестниците, май няма защо да се притеснявам толкова за поддържането на достоен за уважение вид.

— Бяха страхотни, нали! Дори са ме хванали под най-добрия ъгъл. — Усмивката му се стопи. — Не говореше сериозно, че утре няма да си на страничната линия?

— Не съм сигурна, че идеята е добра. Освен ако не измислим някой друг ритуал за късмет.

— О, не! Не може! Въпреки че загубихме миналата седмица срещу „Бронкос“, аз имах един от най-добрите си мачове. Играя футбол от доста години и когато нещо ми върши работа, аз се придържам към него. Виж, когато започна да правя промени, аз мисля за промените, а не за това, какво става в зоната и дали ще мога да остана открит. Разбираш ли ме?

— Боби Том, не подлудявам от желание да видя във всички вестници в понеделник снимки на целувката помежду ни.

— Изненадан съм, че трябва да те подсещам, Фийб, но утре играем със „Сейбърс“ и победата над тях е много по-важна от някакви снимки във вестниците. Миналата година те спечелиха Суперкупата. Цялата страна си мисли, че този сезон ще цопнем в тоалетната чиния. Трябва да им докажем, че притежаваме онова, което се иска, за да си шампион.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо трябва да сте шампиони? Като се замислиш за това, каква причина виждаш? Все пак не откривате лекарство против рака.

— Права си — каза той разпалено. — Не е същото. Повече от това е. Виж, има добро, има и лошо. За това става дума. Това е важното.

— Нещо не те разбирам, Боби Том.

Той махна с ръка към сервитьорката и щракна с пръсти за нови питиета.

Фийб осъзна, че почти е изпразнила чашата си. Знаеше, че трябва да откаже второ питие, защото не издържаше много на пиене, но Боби Том беше добър събеседник и й беше приятно с него. А и той плащаше.

— Аз така виждам нещата — продължи той. — Хората са агресивни по природа. Съгласна ли си?

— Мъжете може би, но не непременно и жените.

Боби Том очевидно не се интересуваше от проблемите на половете, защото не обърна внимание на забележката й.

— Във футбола избива естествената ни агресивност. Ако я нямаше Националната футболна лига, сигурно щяхме да воюваме с Русия, поне половин дузина пъти през последните четирийсет години. Виж, американците са си такива. Само някой да ни се опъне и веднага го сритваме в задника. Извини ме за грубия език, Фийб, но всеки знае, че ритниците в задника са част от националното ни съзнание. Футболът ни дава… как да кажа?… Безопасен изход.

В думите му всъщност имаше някакъв смисъл. Тя усети, че първият коктейл я е ударил в главата. Взе втория и отново близна ръба на чашата.

Той стисна рамото й и я изгледа умоляващо.

— Е, утре ще бъдеш ли долу или не? Защото ще ти кажа една истина… Ти си добра жена и знам, че не искаш на съвестта ти да тежи една загуба от „Сейбърс“.

— Ще бъда там — въздъхна тя.

— Знаех, че мога да разчитам на теб. — Той отправи към нея пленителна усмивка. — Харесваш ми, Фийб. Много. Ако не бяхме партньори в бизнеса, сигурно щях да се опитам да те свалям.

Той изглеждаше като едно мило момче и тя му се усмихна открито.

— Не е ли кофти животът, а?

— Ти го казваш.

С Боби Том беше лесно да се общува, дори и без опиянението от коктейла. Говориха си за мексиканската кухня, дали е добре спортните отбори да носят имена на индианци и за приликата на Боби Том с Крисчън Слейтър. Тя пиеше по-бавно втория си коктейл, но въпреки това усети някакъв шум в главата си, когато той се наведе и докосна устните й със своите.

Беше лека приятелска целувка. Изпълнена с уважение. Признак за другарство и добро настроение. Двадесет и пет годишният мъж целува тридесет и три годишната жена, с която иска да легне, но знае, че това няма да стане, не иска да развали приятелството им и все пак има желание за нещо повече от приятелство.

Фийб разбираше.

Но не и Дан, за съжаление.

— Дентън! — Сред тишината на бара гласът му прогърмя като оръдие над задимено бойно поле. — Този безценен часовник на ръката ти не ти ли казва, че имаш точно три минути и половина, за да отнесеш задника си в твоята стая, иначе нарушаваш вечерния час?

Той се появи на масата им в джинси и разкопчана на врата риза.

— Здравей, треньоре! Искаш ли да чуеш най-смешното? Тъкмо обяснявах на Фийб, че винаги си бил доста гъвкав по отношение на вечерния час. И тогава ти се появяваш. Ако това не е…

— Две минути, четиридесет и пет секунди! Ще те глобя по петстотин долара за всяка минута закъснение.

Боби Том се изправи с обидено изражение.

— По дяволите, треньоре, защо си толкова сърдит?

— В петък обърка три комбинации. Какво ще кажеш за това като начало?

Боби Том извади няколко долара от джоба си и ги хвърли на масата. После изгледа Дан проницателно.

— Това май няма нищо общо с обърканите комбинации. — Той се обърна към Фийб и докосна шапката си. — Довиждане до утре на страничната линия, госпожице Съмървил.

— Довиждане, Боби Том.

Когато той изчезна, Дан й викна като сержант на новобранци.

— В моята стая! Веднага.

— Ъъ… не мисля.

— Започнеш ли да си играеш с най-добрия уайдрисийвър в Американската футболна конференция, вече си прекрачила границата. И сега, ако не искаш да си вадим кирливите ризи пред хората, най-добре е да се размърдаш.

Фийб неохотно излезе след него от бара във фоайето. Знаеше, че би трябвало да му напомни, че тя е шефът, но осъзна, че не може да се разгневи. Влязоха в асансьора и потеглиха в напрегнато мълчание към седмия етаж.

Той определено беше изпушил и гневът му изгаряше късичката й тюркоазна блуза. За късмет, въобще не й пукаше. Двата коктейла бяха оставили в нея успокояващо чувство на задоволство. Искаше да направи физиономия срещу него и да му каже да не бъде такъв стар мърморко.

Едва когато той спря пред вратата на апартамента срещу нейния, тя разбра колко близо един до друг са настанени. Отключи и я бутна грубичко навътре. После вдигна ръка с протегнат показалец и посочи към дивана, застлан с брокат.

— Седни.

Мозъкът й започна да изпраща тревожни послания, но уютната алкохолна мъгла й пречеше да ги приеме насериозно и тя последва нарежданията му, след като козирува на шега.

— Слушам.

— Не ми се прави на интересна! — Той сложи огромната си длан на кръста си. — Стой далече от моите играчи, чуваш ли? Тези мъже са тук, за да печелят футболни мачове. Не са ти личните любовни игрички. Никога повече не искам да виждам това, което видях тази вечер!

И това беше само началото. Той мърмореше и беснееше. Лицето му почервеня както на мачовете, когато крещеше на някой съдия. Най-накрая спря, за да си поеме дъх.

Тя се подсмихна и пъхна показалец в устата си.

— Какво става, сладурче? Никога ли не си целувал момиче в бар?

Той остана зашеметен. Сякаш никога не беше срещал жена, която да се държи толкова нахално с него.

Господи, той беше страхотен. Страхотен, привлекателен, грамаден и хитър. Ъмм… Доста се искаше от една жена, за да укроти мъж като него.

Тя премести крака си.

Ще трябва и легло. И аромата на жасмин, който нахлува през отворения прозорец. И тихото приспивно проскърцване на вентилатора, които се върти на тавана на старата плантаторска къща.

Тя се изправи.

Младата Елизабет можеше да го укроти с премрежените си виолетови очи и белите гърди, които приличаха на ванилов пудинг под дантелите на комбинезона.

Ех! Той се беше завърнал при нея, този вълк единак. Отново пиян. Безпътен. Миришещ на уиски и евтиния парфюм на онази мръсница Люлибел. Но този мъж с гореща кръв не беше се наситил. Само една жена можеше да го задоволи.

Ела, скъпи! Ще ти бъде толкова хубаво. Аз съм истинска жена и знам как да укротя моя мъж.

Тя тръгна към него. Устните й бяха влажни, кичур руса коса си играеше на криеница с миглите й. С всяка пора на кожата си усещаше топлината му, готова да го изгори в своята топлина. Защо ли тя, опасната, пламенна котка въобще се е страхувала от него? Нека той види каква жена е.

— Фийб?

Тя спря пред него и обви стегнатите му юмруци с меките си длани. Вгледа се в морскозелените му очи и осъзна, че не трябва да се страхува от силата му, защото нейната сила беше много по-голяма.

Притисна се до нето. Тя беше разпалена котка. Разтвори устни и го целуна, свали единия си сандал, за да потърка лакираните в яркорозово пръсти на краката си до протрития плат, който обгръщаше прасеца му. Когато той прие целувката й, я обзе възторг, подхранван от увереността в собствената й сила. Защо изобщо се е страхувала от секса, когато това е толкова лесно, толкова естествено?

Той простенваше тихо, дрезгаво, а може би беше тя. Устните им бяха слети, ръцете им се държаха, притиснати до тялото му. Нямаше да позволи на страха да я завладее. Каза си, че е достатъчно жена, за да се справи със страстта му, а алкохолът я е отпуснал дотолкова, че да успее да стигне до края. Тогава може би щеше да се освободи.

— Фийб… — прошепна той името й до топлите й, влажни устни.

Сега вече не крещеше. Големите му длани се плъзнаха нагоре по хълбоците й, спряха на кръста, палците му докосваха ребрата й. След миг щеше да достигне до гърдите й и да ги превърне в жарка жива плът. Те вече чакаха тръпнещи.

— Не спирай — помоли тя до устните му. — Каквото и да ти кажа, не спирай.

Той се отдръпна озадачен от нея.

— Наистина ли?

— Да.

Секундите отминаваха и думите й бавно се врязваха в мозъка на Дан. Завладя го разочарование, неприязън, а после цинизъм. Защо ли се изненадваше? Трябваше да си е научил урока от Валери и да е наясно какво иска Фийб. Тя беше още една жена, която имаше нужда от игри на подчинение. Всяко нейно „не“ миналата неделя е значело „да“. Тя го беше подвела, а той беше лапнал кротко въдицата.

Погледна уморено към прелъстителните извивки на тялото й, към гъстите мигли, които обграждаха дръпнатите въгленовочерни очи, подпухналите устни на влажната уста, която сякаш казваше целуни ме. Твърде много ли беше да иска простичко да полудуват в леглото, без усложнения? Никакво излишно мислене. Нищо извратено. Просто малко смях и приятен, страстен секс.

Внезапно той се разгневи. Така, както в мига, когато видя Боби Том да я зяпа похотливо. Тя сигурно му беше пуснала ръка под масата. Сигурно потъркваше в него дългите си заголени крака и притискаше циците си до ръката му. И го замайваше с цял товар смрадливи лъжи.

Не спирай, само защото съм казала не, Боби Том. Всъщност искам да кажа да.

Валери може и да беше изкривила мисленето му, но изглежда всичките жени бяха непоправимо побъркани, щом се стигнеше до секс. Те или искаха да тропат с високи токчета по гърдите ти или да ги вържеш с белезници за леглото. Сякаш нямаше нито една нормална.

Беше правил това достатъчно много пъти, за да играе корав мъж, без дори да се замисля. След всичко, на което го беше подложила Фийб Съмървил, една по-грубичка история може би щеше да му помогне да се отърве от образите, които непрекъснато изскачаха в главата му в най-неудобните моменти. Тази нощ щеше да сложи край на това.

— Както кажеш, скъпа.

Фийб дочу злобната нотка в гласа на Дан, но се чувстваше твърде добре, за да обърне внимание. Той повдигна ръка и я зарови в косата й, после стисна един кичур и подръпна не съвсем леко. С другата ръка започна да откопчава малките, скрити копчета на гърба на роклята й. Дланта му мина върху гърдите й и плата се плъзна надолу.

Той изсумтя, като видя обикновения бял сутиен. Несъмнено беше свикнал с по-прелъстително бельо, но тя просто не се чувстваше удобно в него. Раменете й уловиха хладния въздух от климатика, когато той дръпна надолу дрехата и впримчи ръцете й в ръкавите. Дан разкопча трите кукички, които придържаха еластичните презрамки на сутиена й.

— Едричка си, скъпа, но не си чак Доли Партън. Някой от онези малки, прелъстителни сутиени с банели, би ти свършил работа.

Иронията в гласа му проникна през алкохолната мъгла и разсея част от усещането й за сила. Тя се опита да освободи ръцете си от роклята, но в този момент сутиенът й се свлече и гърдите й се показаха.

— По дяволите!

Тихо промърморените думи прозвучаха не толкова като ругатня, колкото като похвала.

Преди тя да осъзнае какво става, той дръпна китките й зад гърба й и ги стисна с едната си ръка. Гърдите й се изпъчиха от грубото движение. Безпомощността, която чувстваше в това положение, предизвика уплашеното присвиване на стомаха й. Той наведе глава. Топлият му дъх я докосна заедно с лекото потъркване на бакенбардите му. Той целуна връхчетата на гърдите й и те се втвърдиха.

Костите й сякаш започнаха да се разпадат. Усещанията бяха толкова вълнуващи, че тя забрави за уловените си ръце. Той продължи да целува гърдите й и тя се отпусна.

Когато ръката му се плъзна под късата й роклята и притисна бедрото й, уплахата й се завърна. Трябваше да освободи ръцете си, преди да му позволи да продължи. Пръстите му тръгнаха нагоре.

— Чакай — прошепна тя. Опита се да се освободи, но силните му ръце на спортист я държаха здраво. — Пусни ме.

— Нямам такова намерение.

— Наистина искам да ме пуснеш.

— Не се и съмнявам.

— Дан!

— Както каже дамата.

Той я пусна, но само докато издърпа роклята й надолу. Сутиенът й падна и тя остана само с един сандал, гривната на глезена си и чифт дълбоки, бели памучни пликчета.

— Наистина не си хвърляш парите за луксозно бельо.

Самоувереността й се стопи и старите призраци се върнаха. Тя се пресегна за роклята си. Искаше да се покрие, но Дан я грабна и я отнесе в спалнята, още преди да е достигнала дрехата. Пусна я на леглото и сандалът й падна.

Той се изправи над нея и вече не беше въображаема фигура, а мъж от действителността, който събличаше ризата си, разкривайки плашещо широк гръден кош с изпъкнали гръдни мускули, огромни бицепси и вени, които изпъкваха като въжета по ръцете му. Гъстите косми по гърдите му преминаваха в тънка линия по плоския, стегнат корем и изчезваха под колана на джинсите.

Фийб знаеше, че той тренира всеки ден в залата, беше го наблюдавала вечер, когато прави обиколки около игрището, но въпреки това не беше подготвена за вида на стегнатото му тяло. Всички мисли за младата Елизабет излетяха от главата й. Имаше чувството, че е осемнадесетгодишна девица, а не тридесет и три годишна жена, която е била едновременно с прекалено много и прекалено малко любовници. Беше се навряла сред професионалистите, когато не можеше да се оправи дори сред аматьорите.

Той откопча джинсите си с очи, приковани върху гърдите й. Тя сграбчи завивката на леглото.

— Пусни я.

— Няма.

Тя придърпа ръба на завивката чак до брадичката си и в същото време се плъзна към другия край на леглото.

— Точно по програмата.

Той се наведе, стисна глезена й и я изтърколи обратно на възглавниците.

Тя издаде тихо, приглушено възклицание. Смъртоносната целеустременост в леденозелените му очи взриви страха й. Тя си припомни с каква сила я беше влачил към беседката и се вкопчи в завивката, като в единствено спасение.

— Моля те, Дан…

В гласа й имаше не сила, а безпомощност и тя осъзна, че е изгубила контрол напълно.

— Ти беше тази, която искаше игрички и забавления.

— Не съм. Аз…

— Млъквай. — Той отвори ципа на джинсите си. — А сега ми покажи пак циците си.

Грубостта му я стресна. Тя отново се извърна към другия край на леглото, подаде крака изпод изпомачканата завивка. Скочи от леглото и побягна към вратата. Смътно го чу да мърмори зад нея:

— Вече съм твърде стар за това.

Тя грабна някаква влажна хавлия, захвърлена на един стол, след като си е взел душ и хукна през всекидневната към входната врата. Едва отворила вратата, Дан я блъсна обратно, за да се затвори.

— Ти си по-шантава и от Вал! — Той я хвана за ръката и я завъртя към себе си. — Съвсем гола си. Да не искаш всички да те видят?

— Не ме интересува! — извика тя с разтуптяно сърце. — Казах ти да спреш.

— Но ти ми каза и да не те слушам и точно това правя.

Той я грабна, сякаш беше лека като перце, отнесе я в спалнята и я пусна на леглото.

— Няма да те удрям. Ако искаш нещо такова, търси си друг жребец.

Той коленичи до нея, голямата му длан стискаше ръката й. Следващите му думи прозвучаха почти безразлично.

— Как искаш?

Тя осъзна, че всичко ще се повтори. Алкохолът й беше позволил да изостави предпазливостта си и сега беше безпомощна.

И тогава изпищя.

Той веднага скочи върху нея, закри устата й с длан, а със свободната си ръка притисна китките й над главата.

— Исусе — изсъска той. — Не толкова силно.

Платът на джинсите му ожули бедрата й, докато той я гледаше все по-неприязнено и ядосано.

Усети, че обезумява, когато осъзна, че той очаква тя да си мълчи, докато й причинява това. Сълзи запариха очите й и тя започна да се извива под него, като се опитваше да освободи краката си. Накрая захапа силно ръката му и той я освободи с гневно възклицание.

— Е, стига толкова! — Отдръпна се от нея, като разтърсваше ръката си. — Опитах се да проявя свободомислие и разбиране, но няма да продължавам повече!

Тя остана толкова изненадана, че престана да се бори.

Той скочи на крака.

— Дяволски съм възбуден, но предпочитам да изчезна в банята с някой брой на Пентхаус, отколкото да продължавам с тези игрички от времето на пещерните хора. Спирам и не ми пука, че си казала да не спирам! Писна ми! Уморих се да се чувствам като някой бабаит, който може да спи с жена, само ако я набие. — Той се изправи над нея. — Ако питаш мен, белезите по жертвения стълб до леглото ти са достатъчно много и би трябвало да проявяваш повече чувствителност по отношение на мъжете. — Дан сложи ръце на кръста си и я изгледа свирепо. — От сега нататък, щом някоя жена ми каже да спра — спирам, даже и да ми е казала преди това да не й обръщам внимание, ако ми каже да спра.

Тя го гледаше объркана.

— Може пък да ми се иска веднъж аз да съм омаломощеният! — възкликна той. — Може пък да ми се иска да съм толкова неустоимо привлекателен, че аз да се окажа притиснат до леглото! Прекалено много ли искам?

Тя бавно осъзна думите му. Припомни си какво му беше прошепнала, как му беше казала да не спира, независимо какво му говори. Сети се и за обърканите му отношения с Валери и тогава всичко й стана ясно. Облекчението й беше толкова внезапно, че усети как истерия стяга гърлото й.

Той се отпусна на ъгъла на леглото, подпря ръце на коленете си и се загледа мрачно към всекидневната.

— Може би това е Божията справедливост. В началото на кариерата си участвах в толкова извратености, че сега изглежда не мога да се оправя с нещо просто и обикновено.

Тя издърпа завивката до брадичката си.

— Дан, ъъъ… може ли да кажа нещо?

— Не, ако включва камшици и кучешки нашийници. — Той замълча. — Или повече от двама души.

Истерията забълбука в гърлото й. Тя издаде някакъв задавен звук.

— Няма нищо такова.

— Добре тогава.

Тя заговори на гърба му, подбирайки думите си внимателно.

— Ти си ме разбрал погрешно. Когато ти казах да не спираш, каквото и да говоря, имах предвид целувката. Ти си наистина… ъъ… целуваш чудесно. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи, въпреки че знаеше в каква бъркотия се забърква. — Аз съм… Е, имам си някои мании. Не точно мании, мании е прекалено силна дума. По-скоро… нещо като алергия. Както и да е… Понякога, когато се целувам с мъж, се получава нещо такова.

Той се обърна и я изгледа и тогава тя осъзна, че говори твърде несвързано. Видът на тялото му я разсея. Отлято от бронз и поставено до прозореца на галерията, в която работеше тя преди, би им донесло цяло богатство.

Тя преглътна.

— Опитвах се да ти кажа, че ако… се получи нещо такова… можеш просто…

— Да го пренебрегна?

— Да. Но другото… Когато не се целувахме. Когато ме докосваше. — Гърлото й се отпусна. — Когато казах да спреш, наистина имах предвид да спреш.

Очите му потъмняха от разкаяние.

— Фийб…

— Ако кажа спри, това значи спри. Винаги. — Тя си пое дълбоко дъх. — Без загадки. Без умуване. Аз не съм бившата ти съпруга и не си играя на насилие в секса. При мен спри, означава спри.

— Разбрах. Извинявай!

Тя си знаеше, че би избухнала в сълзи, ако се наложи да изслуша още един куп извинения, които само щяха да я накарат да се чувства още по-ненормална.

— Ами тази алергия с целувките — потърка той брадата си и на нея й се стори, че забелязва весело пламъче в очите му, — ами ако решим да се целунем отново? Ако алергията ти пак се прояви и ти ми кажеш да спра, трябва ли да спирам или не?

Тя сведе поглед към завивката.

— Мисля, че да. А аз няма да изпращам повече объркани сигнали.

Той погали лицето й с ръка.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Фийб се канеше да стане и да облече дрехите си, но не можа да помръдне, когато той я докосна толкова нежно. Приближи се и тя усети топлината му. Осъзна, че ще я целуне отново. Но не се страхуваше вече. Желанието отново сгря тялото й — не като бушуващ огън, а като малко стоплящо пламъче.

— Не харесваш бельото ми — прошепна тя до устните му.

— Не. Но страшно ми харесва това, което е в него.

Пръстите му проследиха гръбнака й, а устните му докоснаха нейните устни.

Целувката му беше нежна и страстна, изпълнена с искри и сладост. Никога не беше изпитвала толкова силно желание, колкото желанието й в този миг да се люби с Дан. Той я целуваше все по-страстно. Дланите й се плъзнаха към ръцете му. Прииска й се да не беше правила това, защото не трябваше да си спомня за силата му, само за нежността му. Откъде можеше да знае, че той ще продължи да бъде все така нежен?

— Дан?

— Ъмм.

— Знам, че не искаш никакви… нали знаеш… никакви извратени работи.

Усети как той замръзна и едва не загуби смелостта си, когато той се отдръпна. Тя се отпусна на възглавниците, струпани в края на леглото. Когато заговори забързано, все още притискаше завивките до гърдите си.

— Но не е чак толкова извратено. Наистина не е.

— Аз ще преценя по-добре. И те предупреждавам… с всеки ден приемам все по-малко неща.

Смелостта й я напусна.

— Забрави.

— И без това сме стигнали дотук, така че по-добре си кажи.

— Аз просто… Няма значение.

— Фийб, ако нещата вървят така, почти осемдесет процента е сигурно, че ще се любим още преди да свърши тази нощ, затова е най-добре да ми кажеш какво се върти в главата ти. Иначе през цялото време докато се занимаваме с това, ще очаквам от теб да залаеш като куче или да ме накараш да те наричам Хауърд.

Тя му се усмихна неуверено.

— Нямам чак толкова развито въображение. Исках… мисля си, дали ще имаш нещо против, ако… — Тя се обърка и започна отново. — Ако се преструвам, че аз съм…

— Звероукротител? Тъмничар?

— Девица — прошепна тя и бузите й се изчервиха от притеснение.

Той я зяпна.

— Девица?

Тя сведе очи, унижена от признанието си.

— Забрави. Забрави, че съм казала каквото и да било. Нека просто да го направим.

— Фийб, скъпа, какво става тук?

Той докосна устните й с показалец.

— Нищо не става.

— Можеш да ми кажеш. Аз съм нещо като изповедник в спалнята. Доста работи съм чувал. Може би си преминала достатъчно много километри между разни легла и сега искаш да понамалиш скоростта?

— Нещо такова — промърмори тя.

— Нямам голям опит с девици, на който да разчитам. Всъщност, не си спомням да съм правил нещо такова. Но предполагам, че мога да използвам въображението си. — Изведнъж очите му се присвиха. — Нали няма да е нужно да се преструвам, че си на шестнайсет или нещо такова, защото детските истории въобще не ме възбуждат.

— На тридесет и три.

— Чак толкова ли?

Той се шегуваше и тя го знаеше, затова се опита да прозвучи небрежно.

— Защо не? Например някоя от онези безинтересни жени, които тайно се страхуват от мъжете. Нещо такова.

— Става интересно. — Той я погали точно над ръба на завивката. — Жена като теб сигурно не би ми позволила да погледна какво е скрито тук?

— Стига да не казваш нещо гадно за тях.

— Не бих направил такова нещо.

— Вече го направи. Каза ми да си покажа…

Той докосна с пръст устните й.

— Не бях аз. Само някое нищожество може да говори по този начин.

Тя пусна завивката и той я смъкна бавно до кръста й.

— Мъж като мен би оценил подобна гледка.

Но въпреки думите си, той дори не поглеждаше натам, а изучаваше изражението й. Преди да се осъзнае, тя вече го докосваше. Плъзна длани по ръцете, после по раменете му. Остана замаяна от разликата между железните мускули и нежността, с която я докосваше. Целувките му очертаваха шията, брадичката, устните й. Накрая той се отдръпна и сведе поглед към гърдите й.

Флорес ги беше рисувал и много хора ги бяха разглеждали, но тя имаше чувството, че я виждат за пръв път. Той я докосна и тя въздъхна, изразявайки желанието и удоволствието, които я завладяха чак до пръстите на краката.

— Облегни се назад — прошепна той.

Тя се отпусна на възглавниците и той продължи да докосва само връхчетата на гърдите й. Никога не беше изпитвала такова желание — горещо и пречистено. В него нямаше място за страх. Той плъзна ръка към бикините й.

— Спри.

Той се отдръпна веднага.

Тя се усмихна.

— Искам да те видя.

Тя се изправи на колене и разкопча опънатия плат на джинсите му.

— Почакай малко, скъпа.

Той спря ръцете й, преди тя да продължи по-нататък, стана от леглото и изчезна в банята. След миг се появи отново.

Тя се подсмихна, когато той хвърли цяла шепа презервативи на масата до леглото.

— Откъде може да знае девица като теб за какво служат тези неща?

— От телевизията.

Сега той се усмихна и тя осъзна, че за пръв път се смее с мъж в леглото. До този миг не си беше представяла, че смехът и сексът може да вървят заедно.

— Докъде бяхме стигнали?

Тя се удиви от собствената си смелост, когато се пресегна към разкопчаните му джинси.

— Точно до тук, доколкото си спомням.

Не можеше да повярва на силната нужда да го види, която изпитваше. Не се страхуваше, а беше обзета от любопитство и страст.

— Не припадай върху мен.

— Ще се опитам.

Той се разсмя.

— Поемай си дълбоко дъх.

— Просто ханшът ти е толкова тесен и…

— Може и така да се погледне.

Той се усмихна, свали останалите си дрехи и застана гол пред нея.

Тя не можеше да отмести очи от него. Раменете му бяха широки и силни, бедрата — тесни, а коремът почти вдлъбнат. По коляното на единия крак и по прасеца на другия имаше белези.

— И на мен ще ми е приятно да погледам.

Той кимна към завивката, която все още покриваше част от тялото й.

— Доста срамежлива съм — отвърна тя и седна на петите си.

— Мисля, че те разбирам. Като се има предвид колко си неопитна и всичко останало. — Пружината на леглото се огъна, когато той седна. — Ще ти предложа нещо. Щом си девица, сигурно ще се притесняваш по-малко, ако пъхнеш ръка под завивката и свалиш каквото е останало по теб.

Тя сведе очи, облегна се на възглавницата и направи онова, което й каза. После пусна бикините до леглото, като едва сдържаше възбудата си от това странно, непредсказуемо прелъстяване.

Той легна до нея, мушна ръка под завивката и повдигна крака й, за да си поиграе с верижката на глезена й.

— Когато се почувстваш притеснена, просто ми кажи да спра.

Той се шегуваше и никога нямаше да разбере колко много означават тези думи за нея, колко я развълнуваха.

Наведе се и започна да целува отново устните й, гърдите й — сладостни, горещи целувки, които изгаряха кожата. Тя отвръщаше на целувките му, докато ръката му се движеше нагоре към бедрата й.

— Премести крака си — прошепна.

Тя го направи. Завивката се свлече и той я избута с ръка.

Очакваше да чуе от него някоя шега за това, че е естествено руса, но той не каза нищо. Тя си пое дълбоко дъх, когато ръката му се раздвижи отново.

— Приятно ли ти е?

— Да. Да.

— Радвам се.

— Моля те, спри.

Той отдръпна ръката си.

Радост и страст бушуваха в нея, когато осъзна, че той е направил онова, за което го помоли. Покорността му й даде смелост и тя се обърна върху него. Гърдите й се полюшваха леко и докосваха космите по гръдния му кош. Наблюдаваше изражението му, докато прокарваше чувствено ръка надолу по леко изпотеното му тяло.

Продължи надолу и го докосна. Той затаи дъх. Усети страстта му и страхът отново се смеси с желанието й. Но този път желанието беше по-силно.

— Скоро няма да има връщане назад — прошепна той дрезгаво.

Тя поклати глава и го погали.

— Ти обеща.

— Спри — изстена той.

Тя спря.

Той се обърна и отново я гледаше отгоре.

— Хайде да те подготвим, девице — каза тихо той, — защото няма да издържа още дълго.

Беше прекрасно.

Ръцете му я подготвяха, сякаш никой досега не беше я докосвал. Нямаше име за чувствата, които изпълниха сърцето й, докато пръстите му разпращаха пламъци из тялото й. Дишането му се учести, кожата му беше овлажняла от пот. Той се спря, за да вземе едно от пакетчетата на масата, преди да продължи с милувките.

— Толкова си стегната — прошепна той, когато се приближи до нея. — Сякаш…

— Спри — проплака тя, но знаеше, че е преминал границата, когато би я послушал.

Но той се отдръпна. Челото му се ороси от пот.

— Убиваш ме — избъбри задъхано.

Не й се вярваше, че той е спазил обещанието си. В този миг тя го обичаше. Каза си, че това не е някакво трайно чувство от типа „и те живяха дълго и щастливо“, а обич, породена от благодарност. Сърцето и тялото й се отвориха за него, искаха го и му се доверяваха, че няма да ги нарани. Тя стисна раменете му и го притегли обратно.

— Бавно — помоли го тя. — Не искам да ме боли.

— Няма, мила. За нищо на света не бих те наранил.

И той удържа на думата си. Беше болезнено бавен и през цялото време я наблюдаваше с полузатворени зелени очи, напрегнати мускули на врата и овлажняла кожа. Тя усещаше железния му самоконтрол, дори и когато тялото й беше готово за него. Но в един миг собственият й контрол й се изплъзна.

— Така — прошепна той, докато тя мяташе глава на възглавницата и издаваше тихи стонове. — Нека чувам гласа ти, мила.

Те се движеха заедно и усещането беше прекрасно и плашещо. Тя започна да се върти и заплахата вече идваше не от това, че той ще загуби контрол, а че това може да се случи с нея. Пръстите й стискаха стоманените му рамене. С нея ставаше нещо. Нещо чудесно. Нещо ужасяващо. Ако загубя контрол…

Тя отвори уста и проплака:

— Спри!

Той издаде почти нечовешки звук и тя осъзна, че този път няма да я послуша. Бяха стигнали твърде далеч и искането й не беше честно.

Но той се отдръпна. Мъжът с желязна воля, който можеше да я победи само за миг, отстъпи пред нейното желание и се отпусна на възглавниците изпотен. Вените на врата му пулсираха, гръдният му кош се повдигаше тежко.

Покорството му разби оковите, които я бяха ограничавали толкова дълго и на тяхно място дойде радостта. Целуна го и зарови ръце в косата му, когато осъзна женствеността си отново. Обичаше го с цялото си сърце.

Да бъде върху него изглеждаше толкова естествено.

Тя плъзна крака си върху бедрата му и бавно се отпусна, за да привикне с него. После сведе поглед към очите му, които бяха отворени, но гледаха замаяно към устните, стиснати здраво. Чувстваше се като бляскава руса амазонка, която беше подчинила най-могъщия мъж. Бедрата й го стискаха здраво. Беше неин и тя можеше да си го вземе.

Той дишаше тежко. Един силен мъж, достигащ границите на своята издръжливост. Фийб осъзна, че трябва да бъде първа, че той е мъж, който живее от надпреварата, а в тази игра второто място му носеше победата. Но той не знаеше как са нещата при нея. Не знаеше, че тя не може да стигне до края.

Имаше нещо, което тя не осъзнаваше добре. За него победата беше всичко. И щом трябва, беше готов да хитрува.

Пръстите му откриха най-уязвимото й място и тя усети как дъхът й спира. Вълнуващо, нечестно докосване. Стаята се завъртя около нея все по-бързо и по-бързо и границата помежду им сякаш се стопи.

Не вярваше, че това се случва. Никога не беше се случвало…

Някъде дълбоко в нея избухна силен вик. Тя усети потръпващото му тяло и чу като в мъгла неговия вик.

Те се освободиха от земното притегляне и полетяха към забравата.