Соня Бирмингъм
Цвят от скреж (9)

Глава 9

Слоупи тръшна силно вратата на колибата си.

— Защо сте дошли и двамата? — попита той с лице, разкривено от гняв. Изгледа първо Рейвън, а после и карабината, която той държеше в ръка. — Няма нищо, което да можеш да направиш, доноснико! — Посочи с пръст Мисти, чиито очи сълзяха от студения вятър. — И това момиче не може да направи нищо!

Дъхът му миришеше силно на уиски и Мисти разбра, че е изпил доста голямо количество. Мръсните му риза и панталони, покрити с петна от различни храни, я отвращаваха. Само загрижеността за детето я накараха да сдържи острия си език. Слоупи смръщи вежди по посока на съпругата си, която тъкмо сваляше мокрия шал от главата си.

— Казах на тази жена да не ви води тук! Но тя е твърдоглава, не чува! — Изпълненият му с омраза поглед се насочи отново към Мисти. — Излизай! Излизай веднага, преди да си навредила на момчето ми!

Мисти се чувстваше така, все едно сънува кошмар и не може да се събуди. Само преди час двамата с Рейвън се шегуваха в топлата колиба, а ето, че сериозната болест на малкото момче беше променила много бързо нещата. Жената на Слоупи сграбчи ръката му.

— Позволи на момичето да опита — заплака тя. — Ние не можем да направим нищо повече. Ще го загубим! — Тя отново заплака, покри лицето си с ръце и отиде в другия край на стаята, където останалите деца се бяха свили на хлътналото желязно легло с бледи и уплашени лица. Тя седна до едно от момичетата си, прегърна го и неудържимо зарида.

Мисти, отвратена от миризмата, която се долавяше в колибата, съблече палтото си и го остави настрани. Коленичи до леглото, на което лежеше малкият Томи, и не обърна повече внимание на семейство Брустър, които продължаваха да се карат в другия ъгъл. Махна влажната кърпа от лицето на Томи и се вгледа в чертите му. Сложи длан на челото му и видя, че той наистина изгаря от огън. Изпита дълбоко съжаление към момчето. Много й се искаше да може да му вдъхне кураж. Погледна Рейвън. В очите му се забелязваше тревога, устните му бяха здраво стиснати, а един мускул на челюстта му играеше. Все още с карабината в ръка, той застана до другия край на леглото и втренчи поглед в момчето, което дишаше бързо, но повърхностно. Мисти си каза, че изражението на Рейвън само потвърждава нейните най-големи страхове — момчето умираше. Тя трескаво мислеше за възможните лекарства. Погали сините устни на момчето, взе малката му ръка и забеляза, че върховете на пръстите му също са сини.

— Да, това е зимната треска. Най-лошият случай, който съм виждала. — Отвори торбата с билките и започна да рови в нея, да вади някои от шишетата и да ги оставя на рогозката до себе си. — Не знам дали ще мога да направя нещо за него — призна тя и погледна Рейвън право в очите. — Лекувала съм зимна треска преди, но човекът беше в съзнание и можеше да преглъща. Мога да приготвя билков чай, който да смъкне огъня му, но не мога да го вкарам в гърлото му. Той едва диша.

— Момчето е в безсъзнание — каза Рейвън. — И съм сигурен, че не би могъл нищо да преглътне — добави той и остави карабината настрани. Отиде до нея и коленичи на рогозката. — Можеш ли да дадеш лампата по-близо, за да го прегледам?

Без да каже дума, тя доближи керосиновата лампа до пребледнялото лице на момчето. Слоупи и съпругата му ги гледаха мрачно. Много нежно, Рейвън опипа врата на Томи от двете страни, отвори устата му и завъртя главата му наляво, а после надясно. Силно смръщил вежди, той се отдръпна и зави момчето до брадичката с одеялото. Мисти се взря в очите му.

— Какво мислиш? — попита го тихо.

Рейвън се изправи и прокара длан по гарвановочерната си коса, все още покрита със сняг.

— В планините Озарк може и да му викате зимна треска, но в Сейнт Луис му казваме дифтерит.

— Дифтерит?

— Да, той е силно заразен. И тъй като нито едно от другите деца не е болно, предполагам, че момчето се е заразило някъде отвън. — Той погледна майката право в очите. — Оставал ли е при някого другиго напоследък?

— Само при сестра ми. Оставих го при нея преди седмица. Но тя не е болна.

Рейвън се замисли.

— Тя сигурно е преносител. И дори вероятно не знае, че е заразена.

Жената застана до него и със страх загледа как синът й се бори за глътка въздух.

— Ако сте доктор, както казвате — извика тя и изгледа Рейвън, — какво можете да направите за него?

Слоупи я избута по-надалеч от леглото.

— Той не е доктор. Казъх ти и преди. Мож дъ излъже само туй момиче тука.

Той отново започна да ругае жена си, че ги е довела в колибата, а сърцето на Мисти се сви.

— Мъчно ми е да виждам детето да лежи така — прошепна тя, като се изправи, — но като не мога да му дам билков чай… — Гласът й секна, защото гърлото й се сви.

Рейвън кимна, прегърна я и замилва нежно рамото й. Момчето се бореше за въздух, но с всяка изминала секунда ставаше все по-ясно, че ще загуби битката.

— Защо му е толкова трудно да диша? — попита тя тревожно.

Рейвън въздъхна.

— В най-лошите случаи на дифтерит дихателната тръба започва да се подува. Така се е случило и сега. — Той вдигна безжизнената ръка на момчето. — Затова устните и пръстите му са сини. Той се бори за кислород.

— Не можем да го оставим да се задуши — каза тя отчаяно. — Трябва да направим нещо.

— Ако бяхме в болница… Ако имах оборудване, можеше да му направя трахеотомия — каза като че ли на себе си Рейвън. Огледа се из колибата. — Но тук…

Мисти, почувствала лъч надежда, погледна вглъбеното му лице.

— Как се прави това?

Той разтри тила си.

— Прави се малък разрез на дихателната тръба и се пъха малка тръбичка, така че пациентът да може да диша. Когато отокът спадне, тръбичката се маха и разрезът зараства.

Слоупи сграбчи ръката му.

— Искаш да кажеш, че ще режеш момчето ми?

Рейвън срещна обвинителния му поглед и почувства силно презрение към този мъж. После погледна лицето на Мисти, светнало от надежда и реши, че ще се опита да направи операцията. Знаеше, че шансовете да успее са съвсем малки, и здравият разум го предупреждаваше, че се готви да извърши глупост, но някъде дълбоко в съзнанието си чуваше думите „трябва да направим нещо“. Сърцето му казваше, че постъпва правилно. Погледна Слоупи и не успя да скрие презрението си.

— Да — отговори спокойно. — Точно това казвам. Той е в безсъзнание и няма да чувства болка.

Слоупи го гледаше с горящи очи.

— Нима си мислиш, че шъ ти позволя дъ му вкараш нож в гърлото! — Той се изплю презрително на пода. — А, тъй ли мислиш?

Рейвън го презираше, но го и съжаляваше за невежеството му.

— Ако не го направя, момчето ти ще умре — отговори той спокойно.

— Не ти вярвам! — извика Слоупи. — Туй съ само още лъжи! Няма дъ ти позволя да го пипнеш дори!

Изведнъж се чу тракването на метал. Всички вдигнаха погледи и видяха жената на Слоупи да държи карабината, оставена от Рейвън. По лицето й се стичаха сълзи, устните й трепереха.

— Ще дръпна спусъка, ако не оставиш доктора да излекува детето! — закле се тя, насочила карабината към Слоупи. — Вече загубих едно дете заради зимната треска и няма да загубя още едно! Дванайсет години те търпя и те мразя и се заклевам в гроба на детето си, който е горе на хълма, че ще те убия, ако попречиш на доктора да спаси Томи!

Рейвън срещна широко отворените очи на Мисти и я предупреди с поглед да не се меси, защото усещаше, че ще се случи нещо важно. Жената подпря карабината на рамо и се приближи още до съпруга си, очите й хвърляха гневни искри.

— Може и да ме обесят, задето съм те убила, но ще си заслужава, ако така спася детето си — каза тя с треперещ глас.

Рейвън я гледаше и знаеше, че говори искрено. Беше един от онези случаи, когато, дълбоко в душата си, човек знае какво ще се случи, и той знаеше, че жената е готова да рискува всичко заради момчето си. Беше мислил за съпругата на Слоупи като за слаба и безволева жена, но тя вече не беше такава и никога нямаше да бъде. Слоупи я гледаше и изненадата му отстъпваше място на гнева.

— Той не е доктор! — И той отново се изплю на пода. — Нима не мож го проумя с тъпата си глава!

— Вярвам, че е такъв, какъвто казва. Повече няма да те слушам! Отсега нататък — изсъска жената през стиснатите си зъби — ще правя така, както искам, както мисля, че е правилно. За всичко!

Слоупи стоеше вдървен, невярващ на очите и ушите си. В другата част на стаята децата, уплашени, защото никога не бяха виждали майка си да се държи така, се бяха сгушили едно в друго. Слоупи отвори устата си, но не се чу нито звук, оброни глава и като че ли се сви видимо. Седна на един стол и скръсти ръце в скута си. Рейвън изпита радост от факта, че той толкова лесно се предаде. Ясно беше, че духът на жената е по-силен от неговия. Жената наведе дулото на карабината надолу, но в очите й имаше решителност, която показваше, че няма да се поколебае да използва оръжието, ако се налага. Тя коленичи до главата на Томи. Рейвън започна да я уважава заради силната й майчина любов и заради новопридобитата смелост. Пребледняла силно, Мисти застана до него.

— От какво ще имаш нужда? — попита го тихо.

— Намери най-малкия и най-острия нож в къщата и го подръж над пламъците няколко секунди — каза той и погледна в очите й, издаващи страх. — После сложи вода да заври и донеси чисти парчета плат. — Огледа се из колибата, за да намери нещо, което би могъл да използва като дихателна тръба. Видя едно перо за писане да лежи захвърлено на масата. — Отрежи гладко единия край на перото и го потопи в уиски.

Рейвън съблече якето си и подържа ръцете си над пламъците, за да ги стопли. Мисти се втурна да изпълни нарежданията му, а той нави ръкави и изми ръцете си с гореща вода и сапун.

Най-после всичко беше готово. Керосиновата лампа хвърляше слаба, бледа светлина върху лицето на детето. Сърцето на Рейвън биеше малко по-бързо, отколкото трябва. Той взе стерилизирания нож и се приближи до леглото. Майката коленичи от едната страна на момчето, а Мисти — от другата. Децата бяха заспали, Слоупи стоеше на стола като вкаменен, с очи, вперени в огъня, а навън леденият вятър виеше и снегът валеше безспир.

Не се чуваше нищо, освен тежкото дишане на детето и риданията на майката. Със свито сърце, Рейвън си спомни как детето му се беше усмихнало в църквата. Ако той не помогнеше на Томи, кой тогава? Като молитва, той насочи надеждата и решителността си към момчето. Може би това беше просто силата на мисълта, но му се стори, че лицето на Томи се отпусна и той въздъхна едва чуто. Рейвън започна разреза.

Беше направено. Рейвън, застанал до прозореца на колибата, рисуваше кръгчета по скрежа от вътрешната страна. Гледаше зората, която изгряваше иззад тъмните борове на планините Озарк. Бурята беше преминала, долината блестеше в снежнобяло. Зад себе си чуваше пукането на огъня и усещаше присъствието на Мисти, която продължаваше да седи до момчето. Изтощената майка си беше легнала да поспи малко. Децата не се бяха събудили още. Слоупи, с непроницаемо лице, все още продължаваше да седи като мраморна статуя на стола.

Рейвън едва можеше да повярва, че е направил трахеотомия на малко момче само на светлината на керосинова лампа. Спомни си какво облекчение беше изпитал, когато чу момчето да си поема силно дъх. Но животът му все още беше в опасност. Дали детето щеше да живее? Съществуваше възможност помощта му да е дошла прекалено късно. То вече дишаше, температурата му беше спаднала, защото Мисти го беше разтривала през цялата нощ със сняг и някаква билкова отвара, но Томи още не беше излязъл от кризата.

— Рейвън, той се събужда.

Сърцето му подскочи, той се обърна и срещна погледа на Мисти. Отчаянието й се беше стопило и лицето й грееше. Тя беше изпълнена с надежда. Рейвън отиде до леглото и сложи ухо на гърдите на Томи.

— Дишането е стабилно — прошепна той и надеждата му се събуди. Пулсът на детето беше равномерен, а челото му — хладно. То се размърда и нададе тих стон, а Рейвън беше обзет от неизмеримо спокойствие. В този миг той разбра, че детето ще живее. Погледна към Мисти и забеляза тъмните кръгове под очите й, разбърканата й коса, умората, изписана на лицето й. Сърцето го болеше за нея. Взе едно одеяло от леглото и зави раменете й, за да я предпази от студа, който все пак проникваше в колибата.

— Събуди майка му — каза той и нежно отметна назад кичурите коса, покриващи челото и очите й. — Мисля, че Томи ще оздравее.

Той коленичи до леглото и взе малката детска ръка в своята. По бузата му се търкулна една сълза. Даде на момчето глътка вода и глътка билкова отвара. Майката извика тихо и се спусна към леглото, целуна бузата на сина си. После погледна Рейвън с нескрито изумление.

— Той ще спи няколко часа — каза й Рейвън. — Точно от това има нужда сега.

С крайчеца на окото си видя Слоупи да става от стола. С наведена глава, той бавно се приближи до леглото. На челото и около устата му се виждаха дълбоки бръчки. Той гледаше Рейвън, погледът му беше странен.

— Аз… не знаех — прошепна дрезгаво. Наведе глава и отново отиде до огнището.

Едно по едно, децата започнаха да се събуждат. Рейвън погледна Мисти и тя разбра, че двамата могат да се върнат в своята колиба.

— Той наистина ли ще се оправи? Наистина ли ще живее? — попита тя.

— Да — отговори Рейвън тихо.

— Това обещание ли е?

— Не, това е гарантирано.

 

Рейвън стоеше по панталони и ботуши пред парчето огледало и се бръснеше. Мисти, облечена в домашна роба, беше коленичила до огнището и приготвяше закуската — бекон, бисквити и чай. Извивките на тялото й се подчертаваха от заетата поза и го изкушаваха. В гърдите му се надигна топлота към нея. С всеки изминал ден тя означаваше все повече за него.

От онази нощ, когато в бурята те спасиха живота на Томи, беше минала една седмица. Рейвън се гледаше в огледалото, учуден, че не изглежда по-различно, след като се чувства по-различно. Това, че беше спасил живота на Томи Брустър, го беше накарало да почувства най-голямото задоволство в своя живот. В Сейнт Луис се налагаше да дава хапчета за измислените болести на жените от висшето общество, а тук беше извършил нещо, което наистина си заслужаваше. Може би доброто му настроение имаше нещо общо с факта, че беше нужен на жителите на долината. Искаше му се обаче да разполага с повече лекарства и с по-добри условия, за да помага по-добре на планинците.

Чу шума от колела на каруца, наметна ризата си и отиде да отвори вратата. През падащите снежинки видя Лъки и отец Джубал, които водеха дълга редица от коне, мулета и каруци, в които седяха усмихнати хора, облечени от глава до пети в дебели дрехи, за да се предпазят от студа. Някои от конете имаха звънчета по вратовете и опашките си, което придаваше особена празничност на атмосферата. Прекалено изненадан, за да може да каже нещо, той гледаше как хората слизат от каруците с пакети в ръце. Джавкащи кучета и деца тичаха из снега, а вятърът разнасяше смеха им. Кои ли бяха тези хора и какво ли искаха толкова рано сутринта? Сигурен беше, че не са болни.

— Мисти, ела тук! — извика й той и бързо започна да напъхва ризата си в панталоните. — Погледни тези хора. Какво правят тук?

Тя отиде до вратата, усмихна се и плесна с ръце.

— Е, мисля, че вече са те приели, разбрали са, че си такъв, какъвто казваш, че си. Тук мълвата се носи с вятъра. Разбрали са за онова, което извърши онази нощ.

Трима слаби планинци тръгнаха към колибата с мехове в ръце. Зачервените им носове говореха за това, че вече са изпили достатъчно количество алкохол и няма опасност да измръзнат.

— Все още не разбирам — каза той. — На гости ли са дошли?

Мисти избухна в смях и стисна ръката му.

— Не, дошли са, за да ти донесат дарове. Някои ти носят масло, други захар, въобще онова, което са имали подръка. Това е техен начин да покажат, че те харесват, че вече те приемат за един от тях.

— Но едва се е съмнало!

Тя ококори очи.

— Това няма значение. Хората тук стават рано. Забавата може да трае и цял ден. — Още една каруца се появи на пътеката пред колибата и по лицето на Мисти се появи широка усмивка. — О, погледни, дошли са също и чичо Фъзи и леля Изи, чак от долината Ръсел! — Тя посочи към един дребен мъж и доста едра дама, които тъкмо слизаха от каруцата. Те носеха музикалните си инструменти, пъхнати в калъфки за възглавници. — Ще имаме и музика за танци.

Рейвън нямаше време за повече забележки, тъй като Лъки и отец Джубал въведоха посетителите в колибата. Мъжете се спираха на прага и стискаха ръката на Рейвън. Изненадан, той видя сред тях стария Джаспър и онзи мъж, който го беше предизвикал в църковния двор. Помисли си, че тук, в планината, беше научил повече за човешката природа, отколкото въобще смяташе за възможно. Изглежда, докато човек не се докажеше, не струваше нищо тук, но ако успееше да докаже добрите си качества, към него се отнасяха като към крал.

Мисти и Рейвън още не бяха донесли коледно дръвче в дома си, но бяха украсили прозорците и стените на колибата с борови клонки и имел. Посетителите съблякоха палтата си, хвърлиха шапките си на леглото, а пакетите оставиха на масата. Стомахът на Рейвън се сви, усещайки радостна възбуда при вида на шунката, бурканчетата мед, мармалад и домашно консервирани зеленчуци, пайове и торти. Имаше и няколко меха с вино. Когато всички си намериха място, независимо дали бяха седнали или прави, отец Джубал прочисти гърлото си. Хората притихнаха, затова Рейвън реши, че той ще каже нещо важно. Сбръчканото лице на стария свещеник излъчваше видимо задоволство. Той не сваляше погледа си от Рейвън.

— Хората говорят за това, как си спасил най-малкото чедо на Брустърови. — Той изгледа насъбралите се мъже и някои от тях наведоха засрамено очи. — Някои вече разбраха, че са грешили, като са те смятали за държавен доносник. Разбраха, че не са се отнесли както трябва с теб след пристигането ти. — Той приглади назад бялата си коса и намести очилата си. — Някои от момчетата дойдоха при мен и ме помолиха да ти донесем дарове. Аз се съгласих и… ето ни!

Рейвън, неспособен да промълви и дума, прегърна Мисти през раменете, притисна я до себе си и сведе поглед към сияещото й лице. На нейните устни играеше палава усмивка.

— Е, и вие доказахте, че не сте подли нещастници — каза тя с намигване.

Рейвън се засмя, вдигна я във въздуха и я завъртя няколко пъти. После я целуна, докато гостите им пляскаха и тропаха с крака. Беше защитил няколко научни степени като лекар, но, кой знае защо, това скромно празненство означаваше за него повече от всичките му дипломи. Тук, в планините Озарк, милионите на баща му не означаваха нищо. Беше заслужил уважението и обичта на тези хора с лекарските си умения.

— Къде е цигулката ти, чичо Фъзи? — извика един от мъжете. — Хайде, посвири ни малко!

Човекът извади бързо цигулката от калъфката и преди още Рейвън да осъзнае какво става, мебелите бяха разместени, за да се направи място за танцуващите. Миг по-късно цигулката на чичо Фъзи и банджото на леля Изи засвириха и двойките започнаха да танцуват. Пръстите му се движеха бързо и сръчно по струните, а малкото му коремче се тресеше в такт с музиката. Той изсвири „Дяволски сън“, после „Радостта на войника“, след това — „Пътникът от Арканзас“. Един висок планинец показа изкуството да се танцува върху горящи въглени. Горната половина на тялото му оставаше почти неподвижна, но краката му се движеха със скоростта на светкавица.

Свириха и пяха до дванайсет часа, когато Мисти и другите жени сервираха обяда. Отец Джубал каза молитвата и всички седнаха, където намериха, за да се насладят на шунката и зеленчуците. За десерт имаха изобилие от пайове, донесени от грижливите гости. След угощението отново засвири музика и някои от двойките подновиха танците, докато останалите ги аплодираха силно. След това един от тях излезе отпред и започна да задава гатанки, на които всички се опитваха да намерят отговора. Децата играеха с Роло или пък излизаха навън, за да се позабавляват на снега. Веселбата продължи още няколко часа, а после гостите започнаха да се разотиват, за да могат тези, които живеят по-надалеч, да се приберат преди падането на мрака. Сега всички приемаха Рейвън като лекар и се отнасяха към него с уважение. Някои от тях се спираха на прага, за да искат съвета му за някоя болежка, други вдигаха ризите си, за да му покажат къде ги боли, или пък отваряха уста, за да види зъбите им. Един младеж прегърна бременната си жена и каза:

— Преди да е изтекла пролетта, ще ни се роди първото момче. Ако нямаш нищо против, ще го кръстим Рейвън. Мисля, че това име ще стане много популярно в долината Ред Оук сега.

Рейвън кимна мълчаливо и стисна ръката на младежа.

Преди да се разотидат, Мисти записа имената на всички, които имат нужда от лечение, и им определи срещи с доктор Рейвън, както го наричаха сега планинците. Една дребничка възрастна жена се спря на прага и му каза:

— Нито за секунда не се усъмних, че си лекар. Само като те погледнах в очите, разбрах, че си добър човек.

Когато си отидоха всички, с изключение на Лъки и отец Джубал, Мисти свари кафе. Седнаха около масата, за да се отпуснат и да поразмишляват над изминалия следобед. Отец Джубал се облегна назад и каза:

— Искаше ми се Езра да е тук, за да ни посвири на китара. Знам колко много щеше да му хареса празненството.

Едва беше спрял да говори и Лъки скочи на крака. Спусна се към якето си и бръкна в джоба му.

— Господи, съвсем забравих! — възкликна. — Вчера, като отидох в града да взема нашата поща, мъжът в станцията ме помоли да ви донеса това.

Мисти също се изправи и Рейвън забеляза, че ръцете й треперят слабо, докато вземаше смачкания плик.

— От Езра е! — извика тя, а изненадата й бавно премина в тревожност. — Почеркът му е толкова едър, че веднага го разпознавам. — Тя скъса плика от едната страна и извади страниците. Погледът й бързо се спусна по редовете. — Пише, че тази година ще свършат малко по-рано. — Със зачервени бузи, тя продължи да чете наум, а после вдигна очи към тях с треперлива усмивка на устни. — Ще си дойде някъде около Коледа — завърши тя, а гърдите й се повдигаха бързо от радостната възбуда.

Отец Джубал се засмя, а чашката му с кафе затрака по чинийката.

— Е, това наистина е хубава новина. От известно време насам се тревожех за момчето.

Мисти погледна Рейвън с широко отворени очи.

— Не е ли прекрасно това? Езра ще си дойде по-рано у дома — каза тя с весел тон, който само отчасти прикриваше нервността й. — Искам тази Коледа да бъде най-веселата за всички. Ще трябва следващата седмица да отидем до резервата Юрика, за да купим нещо специално. Имам голяма торба с дъбравник, който можем да изтъргуваме в магазина на мистър Танър. — Рейвън забеляза напрегнатото й изражение, но когато коленичи до стола му, тя успя да го прикрие с лъчезарна усмивка. — Най-после ще се срещнеш с брат ми — каза тя и погали ръката му. — Той не харесва жителите на равнината, но знам, че ще хареса теб.

Рейвън погледна в очите й и видя там тревога. Разбра, че нетърпението й да види брат си е помрачено от мисли за това, какво ще си помисли той за тяхната женитба. Очевидно, когато едрият мъжага Езра Малоун влезе в колибата, те ще си поговорят хубавичко за „непознатия, за когото тя се е омъжила, докато него го е нямало“. А съществуваше и въпросът за старата семейна вражда. Като си дойдеше Езра, той можеше да вземе Мисти и да се върне при цивилизацията. Но преди това ще трябва да каже и на двамата — и на брата, и на сестрата — кой е всъщност. Можеше само да се надява, че ще успее да им поднесе новината по начин, който да намали шока от изненадата. Рейвън се чувстваше като хванато в капан животно. Остави чашката с кафето с чувството, че на спокойните дни е сложен край. Странно, помисли си, как няколко думи, написани на хартия, могат да променят настроението на човека. Струваше му се, че всички го гледат някак странно, и се опита да се усмихне, но просто не можеше, не можеше.