Соня Бирмингъм
Цвят от скреж (5)

Глава 5

Рейвън помогна на Мисти да слезе от каруцата, а после погледна към църквата на отец Джубал, построена от дървени трупи, разположена в кичеста долчинка и заобиколена от висока папрат и вековни дъбове. Беше ноември, но снегът, паднал преди няколко дни, се беше стопил и по пътеката само тук-там бяха останали заледени петна. Приближиха се до църквата, около която имаше много каруци, мулета и дори няколко заспали кучета. От тълпата до тях достигнаха шепот и възклицания, както и няколко вика: „Мили Боже!“ Мисти вдигна високо глава, панделките на шапката й се развяха свободно.

— И помни, Лъки вече е казала на дядо си, че ще дойдем. Той ни очаква и ще накара всички да те приемат.

Рейвън се съмняваше, че това ще е толкова лесно, но като видя надеждата, изписана на лицето й, не каза нищо. След миг Лъки излезе от църквата, изтича по стъпалата и стисна нетърпеливо ръката на приятелката си. Слабичкото й тяло се криеше под рокля на цветчета, а червената й коса беше прибрана под бонето.

— Гледах през прозореца, за да видя, когато пристигнете — прошепна тя, а очите й блестяха възбудено. — Влезте вътре. Службата вече започна.

Дъските, с които беше покрит подът, заскърцаха под краката им и пеенето на химна почти се преустанови. Всички се обърнаха и втренчиха погледи в Рейвън. Гледаха го така, като че ли беше самият Луцифер. Някои дори изтърваха сборниците си с църковни химни — толкова бяха изненадани от появата му. А Рейвън изгледа от главата до петите отец Джубал, който стоеше на грубо скования амвон и ръководеше пеенето. Гъстите тъмни вежди и дългата бяла коса му придаваха достолепен вид. Слабото му тяло изглеждаше още по-слабо в черните одежди, излъскани от носене. Бремето на преживените от него осемдесет и три години тежеше на раменете му и те бяха приведени, но очите му все още горяха от живот. Пеенето съвсем секна и с твърд глас старият проповедник заяви:

— Тази сутрин няма повече да пеем, братя. Ще преминем направо на службата. — Изкашля се сухо и зачака енориашите си да се обърнат към него и да му посветят вниманието си. — Днес сред нас има още един човек — продължи смело той. — Искам да го поздравите с „добре дошъл“ сред нас.

Лъки, която стоеше до Мисти, посочи с поглед към една от домашно направените дървени пейки, където имаше три свободни места. Когато седнаха, всички ги изгледаха, а после се преместиха с три редици напред, като ги оставиха да си седят там сам-самички. Изненадан, Рейвън видя, че една от жените беше забравила отзад момченцето си, което беше само на годинка-две. Детето седеше на пода и си играеше с малко дървено конче, което се побираше в дланта му. Детето имаше мека кестенява коса, тъмни очи и ангелско изражение. Рейвън се наведе към Мисти и прошепна в ухото й.

— Кое е това дете?

— Томи. Най-малкият син на Слоупи Брустър. Ей там вляво е седнала съпругата му.

Рейвън погледна в указаната посока и забеляза слаба и суха жена, която се опитваше да успокои група шумни деца. До полите й се притискаха две съвсем малки, а техните по-големи братя и сестри се мушкаха едни други с лакти и се кикотеха. Нищо чудно, че беше забравила най-малкото, помисли си Рейвън. Обърна се към Мисти и видя, че на лицето й е изписана изненада.

— Май си изненадана, че виждаш тук жената.

— Да, наистина. Слоупи я държи под ботуша си повече от десет години. Не я пуска в града и рядко й позволява да посещава църквата.

Рейвън отново погледна момченцето и си помисли, че не е за вярване това, че Слоупи може да има такова дете. Момчето му се усмихна сладко, а после продължи да си играе. Докато отец Джубал прелистваше страниците на Библията и четеше откъси от Светото писание, Рейвън изучаваше с поглед тълпата, отбелязвайки колко бедни и недохранени са те. Повечето от мъжете бяха нескопосно подстригани, а слабите им тела бяха облечени в костюми не по мярка, повечето от които безнадеждно остарели. Някои от дърварите бяха дошли с всекидневното си облекло — груби еленови панталони и мокасини. Майките, тихи и плахи, облечени в тънки памучни рокли, държаха за ръцете слабички дечица, които бяха загърнали в плетените си шалове, за да ги предпазят от студения въздух, който проникваше в слабо отопленото помещение. Семейството, седнало на първата пейка, беше облечено в евтини, но поръчани по пощата дрехи и по ревнивите погледи, хвърляни от дъщерята, той се досети, че това са Хъфсетърови.

В този момент съпругата на Слоупи забеляза, че най-малкото й дете липсва и ужасена тръгна към Томи, който си играеше в краката на Рейвън. Със стиснати устни, тя изправи момченцето на крака. То изтърва играчката и тя падна на пода. Рейвън я вдигна и му я подаде. Очите му срещнаха тези на жената и той видя в тях страх и подозрителност. Детето взе кончето, майката го притисна до себе си и се върна с него на мястото си при другите. Когато тя седна, един кисел и недоволен на вид младеж изгледа Рейвън така, като да беше особено обиден от неговото присъствие в църквата. С изненадваща бързина и сила, проповедникът стовари юмрука си върху амвона.

— А сега, братя — каза той с ясен и жизнен глас, който не отговаряше на слабото му и старо тяло, — има нещо, за което трябва да поговорим. Изглежда, тук има хора, които не ги е грижа за спасението на душите им и не могат да предложат дори гостоприемство на един непознат!

Младежът се изправи и посочи с пръст към Рейвън.

— А ние пък нямаме нужда от негодници или правителствени доносници, които да ни вкарат в беля! — извика той разгорещено, с блеснали очи. — Те не са добре дошли тук!

Срещата с жителите на долината тръгваше в очакваната от Рейвън посока, затова той се изправи с намерението да си тръгне, но Мисти го хвана за ръкава.

— Почакай — каза му шепнешком, макар в очите й да се забелязваше тревога.

Отец Джубал изгледа дърваря с присвити очи. После кимна по посока на Рейвън и каза с тон, който не търпеше възражение.

— Вярвам, че този човек е лекар. — Засмя се и намести очилата си. — И ще ни помогне, ако имаме нужда!

Над тълпата се понесе шепот, после един груб и недодялан на вид мъж се изправи и загледа Рейвън с наклонена на една страна глава.

— Слоупи ни каза, че си уцелил гвоздей от шест метра — каза той, като триеше замислено хлътналата си буза. — Не съм чувал за доктор, който може да направи това. Само човек, който се упражнява с оръжие, може да го направи. — Той изгледа Рейвън съвсем спокойно. — И така, кой всъщност си ти?

Пейките изскърцаха и още мъже се изправиха на крака.

— Нека видим колко си сръчен с юмруците, държавно доносниче — предизвика го як мъжага, сръга приятелите си с лакът и се засмя. — Аз и Зеб с удоволствие ще те изпитаме.

Отец Джубал свали очилата си и затропа с крак по подиума.

— Братя, намираме се в дома Господен, а не в кръчмата! Седнете по местата си!

Един поглед към загриженото лице на стареца беше достатъчен Рейвън да разбере, че е време да си тръгне, преди положението да е станало неудържимо и църковната служба да бъде провалена напълно. Той се изправи бавно и изгледа мъжете, които го предизвикваха.

— Друг път и на друго място, господа.

Преди да излезе от църквата, той видя тъжните очи на Мисти. След няколко секунди чу тихите й стъпки да го следват и двамата излязоха заедно навън. Той вдъхна дълбоко хладния въздух и без да погледне назад, тръгна към тяхната каруца и муле. Как съжаляваше за решението си да достави удоволствие на Мисти, като я придружи в църквата! Протегна ръка към юздите, които беше завързал около едно дърво. С крайчеца на окото си видя, че тя все още стои на най-долното стъпало пред църквата, че на лицето й е изписана изненада, а Лъки я държи за раменете. И ето, че хората се стекоха навън от сградата, следвани от отец Джубал, който все още държеше Библията в ръка. Рейвън развърза юздите и стисна челюсти, отвратен от непоносимите грубияни, които го предизвикваха. Изглежда, беше невъзможно да се говори разумно с тях. Те се придържаха упорито и сляпо към начина си на живот, а той им диктуваше страх и недоверие към всички непознати.

В двора на църквата се надигна глъчка и няколко кучета започнаха възбудено да лаят. Мъжът, който гордо беше предизвикал Рейвън в църквата, се приближи до него и се изплю в краката му.

— Ти си страхливец! — присмя се той, силно зачервен. — Нямаш смелост да се биеш!

Раздразнението и гневът, които Рейвън изпитваше, откакто беше дошъл в планините Озарк, се надигнаха в гърдите му. Искаше да се освободи от тях. Пусна юздите. Беше му дошло до гуша от тези подозрителни планинци. Щом така искат, ще се бие с тях! Гневът му ставаше все по-силен, той съблече якето си и отиде в центъра на църковния двор, хвърли го на земята и започна да навива ръкавите си. Мъжът го последва усмихнат и също съблече палтото си. Много хора се събраха около тях, а кучетата останаха извън кръга, но продължаваха да лаят. Мъжете очакваха с нетърпение боя. Тревога за Мисти обхвана Рейвън и той се огледа. Видя пребледнялото й лице в тълпата, а после трополенето на каруца привлече вниманието му и той погледна към пътя. Видя дебел и неугледен мъж да държи юздите на цвилещите коне и с отвращение разпозна Слоупи Брустър. Не би могъл да пристигне в по-неподходящ момент. Устата на планинеца увисна, лицето му придоби каменно изражение. Той хвърли предизвикателен поглед към Мисти. Презрението, с което Слоупи я погледна, накара стомаха на Мисти да се свие от лошо предчувствие. Той не посещаваше службите. Идваше да вземе съпругата си, която изпълняваше религиозните си задължения. Мисти си каза, че би трябвало да очаква пристигането му, защото, като повечето планинци, той беше силно ревнив и дори не позволяваше на жена си да разговаря с други мъже. С широка усмивка, Слоупи завърза конете за едно дърво, доближи се до Рейвън и го изгледа подигравателно.

— Я, кого виждам тук! — каза той и се усмихна още по-широко, с което разкри, че от едната страна му липсват два зъба. — Нима тоз негодник е дошъл на неделната служба! — Побутна назад износената си шапка. — Но, кат’ го гледъм, май е закъснял, а!

Някои от мъжете се засмяха с него. Слоупи кимна на другия мъж и каза:

— Не обичам да се бъркам в разправиите на другите, но ако имаш нужда от помощ, зъ дъ натупъш тоз равнинец, тук съм.

Мъжът се усмихна и в опит да се докара, замахна тромаво към Рейвън, за когото беше лесно да избегне удара, като просто отстъпи встрани. Крайниците на Мисти трепереха от нервна възбуда. Не откъсваше поглед от мускулестите ръце и широките рамене на Рейвън, които издуваха домашно шитата риза. На пръв поглед, той изглеждаше спокоен, но напрегнатите мускули и блясъкът в очите му й подсказваха, че едва се сдържа да не просне нахалния планинец на земята.

Отец Джубал, който с острия си поглед наблюдаваше какво става, слезе по стъпалата. Вървеше бавно и сковано, но знаеше какво прави. Проби си път през шумната тълпа. Протегна напред ръка, в която още държеше Библията, и извика:

— Няма да позволя! Няма да позволя да се биете пред храма Господен в неделя сутринта! — Погледна изпод вежди мъжа, който беше предизвикал Рейвън, и каза: — Как смееш да предизвикваш невинен човек!

Слоупи се приближи бавно и застана до планинеца.

— Не се оставяй този жител на равнината да те заблуди, проповеднико — каза той, като протегна напред дебелата си ръка. — Откъде знаеш, че е такъв, за какъвто се представя?

Отец Джубал посочи Библията.

— Тази книга ми казва да приемам човека, да му имам вяра дотогава, докато той не покаже, че греша. — Гледаше Слоупи, а очите му бляскаха възмутено. — Можеш ли да докажеш, че Рейвън не е лекар?

Планинецът издиша шумно.

— Не, но…

— Е, тогава качвайте се на каруците, борба няма да има!

Слоупи огледа тълпата с мрачен поглед. Свещеникът имаше власт над хората си. Мисти видя как самоувереността на Слоупи се топи, как той бавно отстъпва назад, очевидно признавайки, че не е подбрал правилно мястото, на което да започне свадата. Когато дърварят се върна в своята каруца, отец Джубал изгледа ядосано енориашите си.

— Извършихте грях! Предизвикахте невинен човек по време на неделната служба! — Той поклати глава и бялата му коса проблесна, уловила слънчевата светлина. — Тази сутрин всички се държахте като глупави деца. — Той посочи с палец към гората. — Вървете си у дома. И когато се приберете в колибите си, помолете Бог да ви прости.

Жените и децата тръгнаха към каруците, а мъжете наведоха глави и се закашляха, за да прикрият смущението си. Слоупи махна с ръка на съпругата си и децата си да побързат и те послушно се качиха в каруцата, като го гледаха уплашено. Той кимна на Рейвън и каза:

— Ще се срещнем пак, негоднико. Не можеш вечно да се криеш зад гърба на свещеника. Ще те издебна в гората някой ден — предупреди го той, а на челото му пулсираше дебела вена. — Тогава ще видим кой се бие най-добре.

Рейвън отпусна рамене и прокара длан през гъстата си черна коса. Стиснатите му челюсти и бляскащи очи подсказаха на Мисти, че само уважението към свещеника го спира да се разправи със Слоупи още сега. Планинецът се изсмя презрително, хвърли последен поглед към Рейвън, дръпна юздите и подкара каруцата към гората Рейвън вдигна якето си от земята и с широки и уверени крачки отиде до мулето на Мисти и хвана юздите в ръце Мисти отново почувства успокоителното докосване на Лъки. Погледна в очите й, които изразяваха съчувствие, и забърза към Рейвън. Той се беше оказал прав. Нейните хора, хората, сред които беше израсла и които беше познавала през целия си живот, я бяха разочаровали. И то горчиво.

Мисти видя, че той седна на мястото на кочияша, и кръв нахлу в бузите й. Беше възмутена от, начина, по който се бяха отнесли с него. Болеше я заради него. А в същото време си задаваше трудни и страшни въпроси. Как Рейвън ще остане да живее при нея в планините, ако хората не го приемат. И какво щеше да стане сега, след като планинците пак го бяха предизвикали? Дали тази обида няма да го принуди да си замине и да я остави, след като е ограбил всичките й надежди? Едва се сдържаше да не заплаче. Всичко беше тръгнало не така, както трябва. Изтича към каруцата. Знаеше, че трябва да намери начин да направи така, че погледът му отново да стане ясен и засмян. След като се приберат, ще трябва да успокои Рейвън и да измисли как да накара хората от долината да го приемат. И не бива, не бива да плаче.

 

Пет дни по-късно Рейвън, смръщил вежди, гледаше Джаспър, който седеше срещу него на масата.

— Използвате отвара от дебрянка, за да лекувате ревматизъм? — попита той, сигурен, че смущението на мъжа срещу него не е по-силно от неговото.

— Да — отговори планинецът и пъхна палци под презрамките на гащеризона си. — Не мога да си представя защо не помогна и този път, както винаги.

След случилото се в църквата Рейвън предполагаше, че хората от долината ще избягват и Мисти, и него, но, изглежда, нуждата им от лечение беше по-силна от предразсъдъците им. Те продължаваха да идват в колибата, за да търсят помощ срещу болките си. Очакваше, че ще има и други проблеми, затова никога не оставяше Мисти сама. Мисти, отново обула еленовите си панталони, застана до мъжа и нежно разтри подутите стави на ръцете му.

— Прясна ли беше билката, Джаспър.

— Да, разбира се — отговори планинецът. — Набрах я при пълнолуние, както си ме учила. Накиснах я във вода и я оставих няколко дни на слънчева светлина. — Той сбърчи чело. — Но този път това не помогна. Ръцете ужасно ме болят. — Той я погледна умолително. — Ще можеш ли да ми помогнеш?

Тя обърна глава към Рейвън.

— Разбира се. Аз вероятно съм единствената, която може да го направи — отговори тя, поставила ръце на хълбоци.

Рейвън се усмихна, защото не му убягна скритото значение на думите й. Беше разбрал, че приятелите на Мисти са я обидили силно, забелязваше нейната необичайна кротост, но днес следобед, докато помагаше на болните, се бяха върнали и силата на духа й, и доброто й настроение. Старият планинец се засмя и стисна ръката й.

— Никой не може да лекува като теб, момиче.

— Е, за това трябва да съм благодарна на баба си — каза тя, но лицето й изрази удоволствие от комплимента.

Тя отиде до торбата с лекарствата и започна да ги разбърква. Рейвън я наблюдаваше. Щеше да й предложи днес да отидат до индианските пещери, но ето, че вместо това й помагаше да приема пациентите си. Както винаги, между тях се зараждаха оживени спорове. Със съчувствие в очите, Мисти погледна стария планинец.

— Вземал си това лекарство толкова много пъти, че то вече не ти действа — каза важно тя. — Този път ще имаш нужда от нещо по-силно. — Тя въздъхна, а после стисна устни. — Как бих искала да имам мравешки яйца!

Рейвън се изправи и премигна.

— Мравешки яйца?

— Да — потвърди тя замислена. Очевидно доволна от себе си, извади от торбата бутилка, в която имаше кафява течност. — Но тъй като нямам, това лекарство ще ги замести. Действието му е също толкова добро.

Планинецът се облегна назад и попита:

— На кого си го изпробвала?

— На теб — отговори тя, а очите й играеха. — Първата отвара, която сварих, беше малко мътна, но реших, че е от праханта. Отстраних го втория път, оставих отварата на лунна светлина и мисля, че вече е добра.

Рейвън избухна в смях.

— Тази смес ще излекува ревматизъм?

Тя го изгледа така, като че ли беше непослушно дете.

— Разбира се.

Той се усмихна и подпря брадичката на кокалчетата на пръстите си, доволен, че тя отново е оживена и весела.

— О, благодаря, че ми каза — продължи да бе заяжда той. — Не го знаех.

— Е, откъде би могъл да знаеш, ако доктор — професионалист като мен не ти го каже? — попита го надменно тя. После се обърна към Джаспър и остави бутилката в сухата му набръчкана длан. — Вземай по една доза сутрин и вечер — каза му мило. — Ще облекчи болката ти.

Едновременно изненадан и развеселен от онова, което наблюдаваше, Рейвън изгледа първо единия, после другия.

— Наистина ли очакваш това да помогне? — попита той, живо заинтересуван.

Старият планинец, очевидно разколебан от съмненията на Рейвън, протегна врат, за да го види по-добре, и каза:

— Ти сигурна ли си, че този човек е лекар? — и посочи с пръст към Рейвън.

Рейвън се усмихна кисело, защото един човек, който беше приел отварите на Мисти, подлагаше на съмнение неговата лекарска квалификация.

— Посещавал съм медицинския колеж — отговори той спокойно. В същото време мислеше за жените от висшето общество на Сейнт Луис, чиито пръсти бяха обсипани с пръстени, но които също страдаха от артрит. — Но бих предписал малко по-различно лекарство за вашия случай.

Мисти отметна назад косата си.

— И какво е то, мистър Доктор от Големия град? — Очите й проблясваха. Тя скръсти ръце под гърдите си и го загледа предизвикателно.

Без да сваля поглед от лицето й, той закрачи из колибата, опитвайки се да потисне нарастващото си раздразнение.

— Като повечето лекари и аз ще ви посъветвам да предприемете пътуване до място с по-топъл и по-сух климат и да дадете почивка на ръцете си — каза Рейвън, готов всеки момент да избухне.

Джаспър се засмя дълбоко, гърлено.

— Но това въобще няма смисъл. Лятото, което мина, беше достатъчно горещо и сухо. И как да дам почивка на ръцете си, когато трябва да ги използвам? — Той поклати озадачено глава. — Аз да не съм градски жител, та да напусна дома си, когато река? Пилетата ми ще умрат без мен. — Той изсумтя недоволно и се обърна към Мисти. — Ти какво ще кажеш, момиче?

— Ще кажа, че това ново лекарство, приготвено от мен, ще те накара да се почувстваш много по-добре — отговори тя и го потупа по рамото.

— Мисля, че вече се чувствам по-добре — каза той напълно убедено.

Тя погледна многозначително Рейвън.

— Разбира се, че е така. Нали знаеш, че разполагаш с добър доктор, който работи по твоя въпрос.

Съсухреният старец стана да си върви и хвърли кос поглед към Рейвън, давайки да се разбере, че той смята Мисти за по-добър лекар от него.

— Хубаво, че си попаднал тук. Ще се научиш как да лекуваш по-добре хората — каза той и плъзна изпълнен със съмнение поглед по тялото му.

Джаспър излезе от колибата и се спря при слабичкия младеж с дълги крайници, който седеше на предните стъпала и чакаше реда си. А Рейвън, който се питаше дали старецът ще може да слезе по стъпалата без помощ, тръгна след него, за да му помогне, но се спря до отворената врата и видя как старецът тупна младежа по рамото, засмя се и каза:

— Градският доктор ми каза да отида на по-топло и по-сухо място. И да си почивам! Е, това вече надминава всичко!

Отегчен и ядосан от несекващата върволица трудни пациенти, Рейвън се подпря на рамката на вратата, кръстоса ръце на гърди и започна да наблюдава стареца, който куцукаше към гората. Днес не можеше да се концентрира върху медицината. Цял следобед мислеше за това, как ли е настъпила смъртта на дядо му Езекийл. Дълбоко в сърцето си усещаше, че може да намери някаква следа към миналото му в индианските пещери. Почувствал погледа на Мисти, той се обърна към нея. А тя сведе очи и започна да стрива билките в хаванче. Техният аромат изпълни колибата. Той тръгна към нея, а тя вдигна очи и му се усмихна.

— Какво те тревожи днес? — попита го нежно. — Докачлив си като мечка, която си е наранила крака.

Настъпи миг тишина, после Рейвън въздъхна и изправи рамене.

— Искам да разгледам пещерите, които видяхме онзи ден.

— Езекийл — каза тя и на лицето му се изписа изненада. — Ето какво е било цял ден в ума ти. Разбрах, че мислиш за нещо, което ти причинява болка. — През отворената врата тя виждаше момчето, което все така седеше на верандата й. Погледна Рейвън с нежност. — Отиди там тогава. Аз ще приема момчето.

Умът му беше толкова зает с мисли за Езекийл, че Рейвън механично си облече якето и тръгна към вратата на колибата. Но после се върна при Мисти и постави пръст под брадичката й.

— Приятели ли сме, доктор Малоун? — попита я с дрезгав глас.

Тя се изчерви. Ясните й зелени очи го гледаха с обич.

— Приятели сме, доктор Рейвън.

 

След час Рейвън стигна до тъмния отвор на първата пещера. Тя беше голяма колкото стая. Усещаше се мирис на влага. Над главата му висяха дълги сталактити. Разполагаше само със светлината, която проникваше през отвора. Прокара пръсти по студените стени и напипа рисунки, оставени от индианците. На места от високия таван капеше вода, а стъпките му отекваха кухо.

Следобедът се изниза неусетно. Рейвън разгледа по-голямата част от пещерите. Някои бяха дупки в скалистото било на планината, други бяха големи колкото първата пещера, а трети — огромни. Едно парче дърво, оцветено с боя, привлече погледа му. Намираше се пред една от огромните пещери, закрита от папрат. Наведе се, за да разгледа по-добре, и откри, че това е дървен кръст, поставен на нечий гроб. Обзе го тежко чувство. Сърцето му се сви, когато успя да прочете:

Тук лежи Езекийл Тайлър, роден в тези планини на 3 декември 1801, почина на 14 март 1880.

Дълбока мъка обзе Рейвън. В краката му лежаха останките на човека, който беше означавал толкова много за него. Беше се питал кога е умрял дядо му и ето, че вече имаше отговора. Опита се потисне тъгата, но чувството за празнота и самота остана. Би искал да облекчи последните часове на дядо си, да стои до гроба му, докато го запълнят с пръст… Но вече не можеше да стори това. Поне беше научил къде почива дядо му, и беше спокоен, че вечното му жилище е в тишината и зеленината на обичаната от него планина. Рейвън се усмихна бавно, докато наблюдаваше кръста. Тайлър беше бащиното име на дядо му и Рейвън предположи, че старата лисица е скрил фамилията си, за да не се подновява враждата с Малоунови. Беше успял, защото хората, които го бяха познавали на младини, бяха умрели, или защото не бяха успели да го познаят.

Но къде ли беше живял Езекийл и каква ли болест му беше отнела живота? Рейвън продължаваше да мисли за дядо си, имаше още толкова много въпроси, на които би искал да получи отговор. Кой го беше погребал и беше сложил този кръст на гроба му, кой беше изпратил писмото до Сейнт Луис? И какво се беше случило с богатството, което дядо му беше взел със себе си в планините?

Дълго време Рейвън остана загледан в гроба изпълнен със спомени, които му причиняваха силна мъка. Изшумоляване в гъсталаците го върна към реалността. Огледа се, не видя нищо и когато тихият шум заглъхна, си каза, че най-вероятно е бил някой плашлив елен. Отново потъна в мисли. Този път беше прекъснат от познат глас, който го викаше някъде от далечината. Обля го топла вълна. Изправи се и видя Мисти да върви по наклона към него.

Мисти заслони очите си с длан и впери поглед в тъмните отвори на пещерите. Видя Рейвън застанал пред една от тях, разкрачил широко крака и вдигнал ръка, за да привлече вниманието й. Махна му с ръка и продължи да се изкачва, чувствайки острите камъчета под краката си.

Беше прегледала набързо момчето и беше решила да отиде при Рейвън. Хладният бриз я беше освежил. Докато вървеше, мислеше за инцидента, станал миналата неделя в църквата. Не очакваше нещо по-добро от Слоупи, но отношението на хората, които смяташе за свои приятели, разклати вярата й в човечността. Двамата с Рейвън бяха поговорили за случилото се веднага след това и той беше изхвърлил проблема от ума си после, като прояви достатъчно такт да не направи забележката, че я е предупредил. Понякога, както днес, тя спореше разгорещено с него за действието на някое лекарство, но дълбоко в сърцето си знаеше, че той е добър лекар. Но тя искаше той да остане при нея в планините, а за тази цел хората трябваше да го приемат. А колкото и да се опитваше, Мисти не можеше да измисли как да постигне това. Дори сега мисълта, че хората от долината може да отритнат Рейвън и да го принудят да си замине, я караше да трепери от страх.

Когато стигна билото, сърцето й биеше тежко от умора. Рейвън й посочи гроба, който беше почти напълно закрит от папратта. Тя тръгна към него, а боровите иглички скърцаха под краката й.

— Намерих го — каза тихо той и посочи с поглед кръста.

„Защо никога досега не съм го виждала“ — запита се Мисти, силно изненадана. Не беше идвала при пещерите от години. Изчерви се от смущение, че тя, която познаваше толкова добре горите, беше пропуснала нещо толкова важно. Премигна и прочете написаното на кръста. Струваше й се, че нещо липсва.

— Там пише Езекийл Тайлър — каза на глас. — Чудя се защо хората, които са го погребали, не са написали Езекийл Хепълуайт. Такава е била фамилията му, нали? — Започна да изучава с поглед изражението на Рейвън и й се стори, че той крие нещо от нея. Беше виждала този негов потаен поглед и преди, когато говореха за рода му. Тази негова потайност силно я натъжаваше.

— Тайлър беше второто му име — обясни Рейвън, като внимаваше да не издаде нещо с поглед. — Кой знае защо, фамилията му не е отбелязана на кръста. Може просто да са забравили да го изпишат. А може и той да е пожелал така. Езекийл не се чувстваше длъжен да постъпва така, както е прието.

Тонът му даваше да се разбере, че въпросът е приключен. Странна празнота я обгърна, но инстинктивно усещаше, че не бива да го упреква в потайност тук, до гроба на дядо му. Погали нежно мускулестото му рамо, изразявайки искрено съчувствие за загубата му. Очите му винаги така живо блестяха, когато говореше за дядо си.

— Съжалявам, че си е отишъл — каза му нежно. Рейвън коленичи, за да отмести няколко паднали камъка, а тя добави: — От онова, което си ми разказвал за него, мисля, че щях да го обичам, ако беше жив.

Той обърна глава към нея и слаба усмивка докосна устните му.

— Да — отговори й замислено, — вие двамата щяхте да се разбирате чудесно.

Когато намести камъните, се изправи и загледа нежното лице на Мисти. Съжаляваше, че трябва да я лъже. Но как, по дяволите, да й каже, че Езекийл нарочно е скрил фамилията си, за да избегне подновяването на враждата с нейното семейство? Обгърна талията й с ръка и двамата се отдалечиха от пещерите. Докато слизаха по стръмното било, Рейвън продължаваше да мисли за дядо си, който единствен го беше дарил с щастие през детските му години, иначе така силно помрачавани от манията на Джон за ред и последователност във всичко. А когато стигнаха в подножието, изведнъж го обзеха мир и спокойствие. Защото най-после беше намерил мястото, където дядо му почиваше във вечен мир.

Денят преваляше и от планината се спускаше мъгла, която носеше със себе си и студа на нощта. Двамата вървяха по пътеката на дърварите в смрачаващата се гора и Мисти весело бъбреше за незначителни неща. Рейвън се усмихваше, защото нейното оптимистично виждане на живота повдигаше и неговия дух. Като стигнаха до една малка клисура, той се обърна, за да види колко от слънцето е още над хоризонта, и докато оглеждаше близките хълмове, почувства силна изненада. Там, обгърната от мъглата, стоеше някаква фигура. Силуетът й се очертаваше ясно на хоризонта. Шапката й беше с широка и увиснала периферия, носеше карабина. После фигурата изчезна зад високите борове, но няколко мига отново се появи. Лицето й оставаше в сянка. Рейвън я наблюдава внимателно известно време просто за да се увери, че очите не го лъжат. А после нежно докосна ръката на Мисти и посочи към забуления в мъгла хоризонт.

— Погледни това — каза шепнешком, но гласът му издаваше силна тревога. — Някой ни следи.

Тя се огледа и каза:

— Може би е Слоупи. — Очите й се бяха разширили от страх. — По-добре да се връщаме у дома!

Рейвън напрягаше очи в загасващата светлина на деня, за да види по-добре фигурата.

— Не. Не мисля, че е Слоупи. Този е по-дребен и с по-крехко телосложение. Но може да е някой от неговите приятели.

Фигурата продължаваше да ги следва. Спираше, когато спираха, и тръгваше, когато тръгваха. На излизане от клисурата те ускориха крачка. Рейвън се обърна назад и видя как слънцето се скрива зад хоризонта. Коя беше тази загадъчна фигура, изпъкваща ясно и заплашително на пурпурното небе? Безпокойството на Рейвън започваше да нараства. И какво ли искаше този човек от тях.