Соня Бирмингъм
Цвят от скреж (4)

Глава 4

— О, погледни… есенен шибой! — извика Мисти и тръгна бързо към гъсталака, чиято нежна зеленина беше придобила златист оттенък в светлината на следобеда.

След заплахата на Слоупи, Рейвън доста неохотно позволяваше на Мисти да се разхожда из гората. Но тя беше извадила отнякъде един доста стар револвер и като го беше затъкнал в панталоните си, той отстъпи на молбите й да излязат да съберат още малко билки, преди да е паднал снегът.

Той я гледаше как коленичи и подбира растенията, как ги издърпва от гъсталака и ги слага в торбичка, завързана на кръста й. Роло, който ги следваше, но без да бърза, също излезе на поляната и тръгна към храстите, като кривеше нослето си, за да покаже интереса и удоволствието си.

Три дни бяха минали от онази вечер, когато Мисти и Рейвън бяха разменили милувки пред огъня. Като че ли по взаимно съгласие, никой от тях не споменаваше случилото се, но чувственото напрежение между тях беше почти осезаемо. И как би могло да бъде другояче, когато тя вечно беше пред очите му и го изкушаваше? Той седна под сянката на огромния дъб, на няколко метра от нея.

— И какво вълшебно лекарство е това? — попита той, като гледаше есенния шибой с презрение.

Тя вдигна глава, очите й блестяха от въодушевление.

— Не е вълшебно лекарство, но струва много пари.

Рейвън я изслуша с усмивка на благоволение на устните си.

— Казваш, че продаваш тези бурени? И какво правят с тях? — попита той подигравателно. — Нима могат да лекуват затлъстяване на черния дроб или да накарат косата на плешивите да порасне?

На устните й играеше усмивка.

— Не, мистър Доктор от Големия Град. Момичетата от планината приготвят от него руж за бузите си. — Тя въздъхна тежко, седна до него и кръстоса краката си, неизменно обути в еленова кожа. — Предполагам, че като си такъв невежа по отношение на живота в планината, ще трябва да ти покажа.

Тя разчупи едно от стъблата и от него потече червеникава мъзга. Мисти намаза с нея бузите си, с което подчерта розовината на кожата си. Очарован от резултата, той докосна нежно лицето й.

— Да, мистър, това растение е примамило не един мъж в не един женски скут — заяви тя.

— Значи ти продаваш не само лекарства, но и козметика? — Рейвън с удоволствие отвърна на закачката й.

— Разбира се — отговори тя, коленичи и отново започна да събира растения. — Билките, които разкрасяват жената, струват скъпо. Момичетата от планината мажат лицата си с отвара, приготвена от листата на лавровото дърво, а косата си мият с отвара, приготвена от кората на череша. — Тя спря да говори и го погледна. — И знаеш ли какво още правят?

Той се облегна удобно на широкото стебло.

— Едва устоявам на изкушението да попитам.

— Момичетата от планината толкова много се тревожат дали ще си намерят съпруг, че понякога дори изяждат сърцето на пилето.

Рейвън се засмя, наистина изненадан.

— Ядат пилешки сърца.

— Да. Ако изяде пилешко сърце, момичето става красиво като картина дори преди това да е изглеждало така, сякаш са го ръфали вълци. — На лицето й се изписа озадачение. — Е, поне през повечето време. Алвайни Хъфсетър поглъща пилешки сърца от години, но все още е покрита с лунички и прилича на гъше яйце.

Той пак се засмя.

— Коя, по дяволите, е Алвайни Хъфсетър?

— Обикновено момиче, макар семейството й да се държи високомерно с останалите. Мислят се за нещо повече от другите планинци. Баща й има три мулета, а двуколката им е двуместна. Предполагам, че са най-богатите в цялата околност.

Рейвън потисна усмивката си.

— С три мулета и двуместна каруца? Да, разбирам.

— Да, обаче богатството още не е привлякло съпруг за Алвайни. Тя е болна на тема женитба много повече от останалите момичета. — Тя се изправи и изчисти длани в панталоните си. — Хората казват, че ако кибритената клечка изгори докрай, без да се счупи, момичето ще се омъжи, преди да е изтекла година. — Очите й блестяха весело. — Алвайни изгори две кутии кибрит, но майка й я спря и й забрани да го прави повече.

Развеселен и усмихнат, Рейвън се изправи и намести раницата на гърба си. Скоро навлязоха дълбоко в есенната гора и вдъхнаха мириса на гниещи листа. Роло се радваше на хладното време и тичаше пред тях. Рейвън хвана Мисти за ръката и тя се засмя щастливо.

— Алвайни си приготви любовен амулет и го носи около врата си, за да е по-привлекателна за мъжете — продължи да бъбри Мисти, — но още не си е хванала съпруг.

Той сведе поглед към нея.

— Може би не го е носила достатъчно дълго.

Тя ококори очи.

— Носи го вече две години! Стариците казват, че ако полите на момичето се закачат за някой бодлив храст, то скоро ще си намери съпруг. Алвайни тича из храсталаците с надеждата, че магията ще проработи. — Гласът й трепереше от едва сдържан смях. — Господи, предполагам, че би тичала и гола из гъстака, ако така можеше да се сдобие със съпруг!

Устните на Рейвън се извиха нагоре, като си представи как бодлите дерат кожата на голото момиче.

— Знам, че тя няма да се омъжи — каза надменно Мисти. — Един път я видях да взема последното останало парче царевична пита. Повечето от хората тук знаят, че това означава, че момичето ще остане стара мома.

— А какво ще стане, ако мъж вземе последното парче царевична пита?

— Ще целуне готвачката, разбира се.

Рейвън повдигна вежди.

— Някак си имам чувството, че тези стари суеверия не се отнасят и за мъжете — каза той и смехът отново се надигна в гърлото му.

По-хладен и по-влажен вятър задуха из гората и донесе прекрасен, мускусен аромат. Небето над тях беше безоблачно, но сиво. Не се чуваше нищо, освен пукането на сухите съчки под краката им и редките обаждания на мушитрънчето. Намериха нещо като заслон и се приютиха под един вековен дъб. Извадиха храната от раницата — сандвичи с шунка и бисквити — и се нахраниха. Мисти беше сложила и бутилка ябълково вино, а за десерт беше приготвила сладки във формата на полумесец, в които имаше диви праскови. Когато не остана нищо, тя извади от джоба си малко пакетче и го предложи на Рейвън.

— Искаш ли клечка за зъби?

Той прие една, защото вече беше разбрал, че планинците смятат този жест за особена проява на учтивост.

— Имам много — каза Мисти. — Купих ги от доктора в долината Ръсел. Правят се от дърво, ударено от гръм, затова помагат зъбите ти да са здрави.

Рейвън беше намерил за много ценни някои от лекарствата на Мисти, но други го караха да избухва в смях. А това изказване го накара направо да се вкамени от изумление.

— Дърво, ударено от гръм? Сигурен съм, че не вярваш в магията на дърво, ударено от гръм.

— И защо не? — попита тя, като прие особено самодоволен вид. — Джеб Мелоуз е най-добрият доктор в околността. Той…

Рейвън протегна ръка, за да спре думите й.

— Чакай малко — сряза я гневно. — Какъв доктор е той?

Тя се размърда смутена.

— Лечител като мен. Само че докторите като него разчитат на магията, за да излекуват пациента.

Рейвън издиша бавно и за пореден път се увери, че планинците са доста изостанал народ. През последните няколко дни той беше научил Мисти как да лекува и превързва рани, и тя го беше впечатлила силно с бързия си ум и интелигентността си. Но ето, че когато беше започнал да вярва в нейния напредък, той разбра, че не се е докоснал до онази част от нея, която беше още дете и вярваше в магии. Дали въобще щеше да успее?

— Точно в това е проблемът — каза той. Търпението му беше на изчерпване. — Медицината се основава на научни познания, не на магии и амулети. Нима не разбираш?

По лицето на Мисти се изписа изненада.

— Мога да разбера онова, което дава резултат. Хората, които използват тези клечки, имат здрави зъби и никога не се налага да загубят някой от тях.

Рейвън се засмя.

— Да, но не разбираш ли, че това е така, защото клечките им помагат да поддържат зъбите си чисти? — попита я той малко по-спокойно. — А това няма нищо общо с глупостите за ударени от гръм дървета.

Очите на Мисти му подсказаха, че я е наранил.

— А какво лошо има в това хората да си мислят, че те са нещо специално?

Той взе ръката й. Беше разбрал, че я е обидил.

— Лошото е в това, че вярването може да им попречи да потърсят лечение, което наистина да им помогне.

Лицето й помръкна.

— Нима ти вярваш само на това, което можеш да видиш, да чуеш и да докоснеш?

— Да. До голяма степен — отговори той замислено. — И искам да науча и теб да гледаш така на медицината. Трябва да наблюдаваш и да мислиш, да се довериш на интелекта си.

Тя му се усмихна лукаво.

— А не мога ли да се доверявам на сърцето си?

Въпросът й го свари неподготвен. Известно време той не намери думи, с които да й отговори.

— Не мисля, че сърцето има нещо общо с медицината — каза най-после.

Усмивка озари лицето й.

— А пък аз мисля, че то има много общо с всичко в живота. Може би хората от Сейнт Луис не се доверяват на сърцата си, но планинците знаят, че сърцето е най-добрият водач. Аз вярвам, че сърцето често е по-умно от главата.

Рейвън я загледа мълчаливо. Знаеше, че не би могъл да я накара да промени мнението си по този въпрос. И особено днес. Взря се в очите й. Всеки ден изпитваше желание да й каже кой е всъщност, но дълбоко в себе си усещаше, че времето за това още не е дошло. Нещата между тях вървяха гладко, после се сдърпваха за нещо толкова обикновено като клечки за зъби например. А нещо толкова важно като неговата самоличност трябваше да почака, докато отношенията им станеха по-здрави.

Вятърът вдигаше вихрушка от сухи листа около тях. Мисти хвърли поглед към небето, което през целия следобед беше надвиснало и сиво. Сега по него плаваха мрачни облаци.

— Хайде, Докторе от Големия град — каза тя. Явно доброто й настроение се беше върнало. — Имам много работа, която трябва да свърша, а и като гледам небето, виждам, че след няколко часа ще завали силен сняг.

Като прибраха всичко в раницата, те тръгнаха обратно през гората. Блясъкът от багри на есенните листа си беше отишъл, всичко беше сиво и мрачно, само на места, по дъбовете, имаше още яркочервени листа. Зеленееха се единствено боровите дървета. Спираха тук-там, защото Мисти продължаваше да събира билки, а Рейвън гледаше към скалите, полузакрити от облаците. Понякога мъглата се разместваше и той виждаше отвори в скалите. Не се стърпя и запита Мисти за тях.

— Това са стари индиански пещери. Там са, откакто се помним — каза тя и също погледна към планините. — Никой вече не ходи там. Защо се интересуваш от тях?

— Когато бях малък, дядо ми разказваше интересни истории за пещерите. Той твърдеше, че индианците го нападали няколко пъти, но той винаги излизал победител от битката. — Споменът накара Рейвън да се усмихне. — Твърдеше още, че те го удостоили с награда за смелостта му. Дори били готови да го приемат за вожд.

Мисти наклони глава назад и се засмя.

— Дядо ти май е обичал да се хвали, а и да си измисля истории.

 

След час тя престана да събира билки. Над планината се беше спуснал здрач и очертанията й бяха станали примамливо сини. Под тях течеше бърз поток, над който беше паднало широко дърво, което хората използваха вместо мост. Водата се пенеше около скалите, а на около три метра от тях образуваше малки водопадчета.

Рейвън едва не падна във водата, докато гледаше как Мисти се повдига на пръсти, за да откъсне клонче от едно надвиснало дърво.

— Какво си намислила сега? — попита той и се приближи до нея.

Тя го изгледа безочливо.

— Ще използвам клончето, за да балансирам, докато вървя по дървото.

— Хммм… Звучи интересно — каза той. — Не се случва много често да прекосяваш леденостуден и бърз поток по хлъзгаво и тясно дърво, нали? Дали да не минем пак по онова мостче, по което минахме и сутринта?

— О, трябва да се върнем мили назад, за да стигнем до него. Ще се стъмни, преди да сме се прибрали у дома. — Тя се усмихна. — Хайде просто да изтичаме по това дърво. Правила съм го стотици пъти.

Рейвън не повярва на онова, което чу. Остана загледан в леденостудената вода.

— Стотици пъти, казваш?

— Да. Много е просто. Ето — каза тя, като отчупи друго клонче и му го подаде, — сложи го между зъбите си. Ще ти помогне да запазиш равновесие.

Рейвън изгледа клончето и се засмя.

— Но това не е логично. Няма никакъв смисъл. То…

— Това няма значение — прекъсна го тя, вече тръгнала към потока с Роло по петите. Хвърли му поглед през рамо и му намигна. — Помни, че тук, в планините, във въздуха има магия. А и това е един от случаите, когато трябва да се довериш на сърцето си, а не на главата си.

Всъщност Мисти беше прекосявала потока по това дърво само два пъти и сега, като погледна надолу към водата, й се зави свят. Но тя извика на помощ цялата си смелост, пъхна клончето между зъбите си, разпери ръце и стъпи на дървото. Пое си дълбоко дъх и тръгна напред. Усети пръските от водопадите да падат върху лицето й, чуваше как Роло уверено пристъпва зад нея. Като стигна на другия край, тя скочи на земята и си отдъхна. А после се засмя възторжено и се завъртя няколко пъти.

— Сега е твой ред! — извика високо, за да надвие шума от бързо течащия поток. — Хайде, идвай!

Загледа как Рейвън пъхна клончето в устата си и тръгна. Справяше се добре, докато не стигна до средата на дървото, където започна да стъпва ту назад, ту напред. С нарастваща тревога тя сведе поглед към бълбукащата вода, а после погледна Рейвън, който още се опитваше да запази равновесие. Сърцето й подскочи, защото той политна… Но той простря встрани едната си ръка и успя да продължи напред. Като стигна близо до края на дървото, той скочи на брега, хвърли клончето на земята и започна да изкачва полегатия бряг Мисти се втурна към него. С блеснали очи, той свали раницата от гърба си.

— Клончето много ми помогна, няма що! — заяде се с нея, но я прегърна.

Мисти погледна в блесналите му очи и двамата се засмяха облекчено. Тя отново изпита нежни чувства към него.

— Това малко клонче вероятно е спасило живота ти — каза тя и пак се засмя. — Добре, че го взе. — В повишено настроение, тя хвърли поглед през рамо и направи движение, като че ли искаше да побегне към гората.

— Не така бързо, малка хитрушо — каза той, много лесно я улови и отново я взе в прегръдките си — Ако искаш да обявиш война, приемам предизвикателството. — Усмихна й се накриво. — Само почакай да те хвана!

Известно време си играха на гоненица. През цялото време Мисти пищеше и се смееше неудържимо, а после, без да знае как стана, той я хвана и я притисна силно към тялото си. Топлината му проникна през дрехите й, а мъжката му миризма възбуди страстта й. Очите им се срещнаха. В погледа му имаше нежност и загриженост.

— Студено ли ти е?

— Не — отговори шепнешком тя.

И тогава той разбра, че тя тръпне от желание, а не от студ.

Тя също усети, че той се опитва да потисне надигащото се и у него желание. И в този миг тя разбра, че този мъж, когото едва познаваше, й беше необходим като храната и водата, като планините, без които тя не можеше да живее. Рейвън погали бузата й и усети как цялото й тяло потръпна от възторг. Той нададе дрезгав стон и сведе устни към лицето й. Целуна челото й, клепачите й, вдлъбнатинката между ключиците й, като през цялото време милваше тялото й с жажда и настоятелност, които спираха дъха й.

— Мисти… Моя красива, красива Мисти… — шепнеше той. В гласа му имаше чувства, които караха кръвта й да кипи. Той я целуна страстно и тя престана да мисли за каквото и да било. В този миг не съществуваше нищо друго на света, освен чувствата, които ги свързваха. Чу собствения си стон на удоволствие, който се изгуби в шума от водопада.

Отначало бавно и плахо, а после по-силно, у нея започна да се надига страх. Страх, който помрачаваше еуфорията й. Тя не се страхуваше физически от Рейвън. Страхуваше се от собствените си чувства и от онова, което щеше да последва от емоционалното им обвързване. Винаги беше притежавала способността да контролира своя малък свят, винаги се беше справяла с проблемите. Но никога не беше изпадала в положение като това, толкова изпълнено с емоционален риск. Вътрешният й глас я предупреждаваше, че трябва да се владее, че не бива да му позволява да разбере колко много е увлечена по него. Този мъж принадлежеше на града и сигурно щеше да се върне там. Тя ще се опита да го задържи в планините, но ако не успее, ще бъде самотна и тъжна до края на дните си. Ами Езра, запита се тя с тревога. Той ще се върне след няколко седмици. Беше сигурна, че няма да одобри непознатия, ще каже, че жителите на равнината „са различни от нас“.

Изведнъж се почувства уязвима, после възвърна съзнанието и самоконтрола си, изплъзна се от прегръдката му и погледна в очите му. Той беше силно изненадан. Беше започнало да вали сняг. Тя виждаше снежинките по гарвановочерната коса на Рейвън и усещаше студа върху раменете си.

— По-добре да се връщаме в колибата — каза тя. Гласът й прозвуча глухо. Направи крачка назад. — Вятърът се усилва, ще докара още сняг. Скоро ще вали много силно.

Изпълненият с копнеж поглед на Рейвън срещна нейния.

— Да, предполагам, че си права — каза той тихо, примирено.

С очевидно съжаление вдигна раницата, постави длан на гърба й и двамата се отдалечиха от потока. Вървяха мълчаливо през огромната гора. Роло ги следваше, кожухчето му блестеше от снега, който се топеше, щом го докоснеше. Мисти беше тъжна. Непрекъснато си повтаряше, че трябваше да прекъсне прегръдката, но това не я правеше по-сигурна и по-весела. Намериха пътеката, по която минаваха дърварите и която водеше към селото. След трийсет минути Мисти видя колибата, вече покрита със сняг. Като излязоха от гората, тя чу силно изпукване — като да се отчупваше голям клон — и видя нещо, което накара сърцето й да подскочи. На земята пред тях имаше букет от нежни замръзнали цветя, които проблясваха с ледена красота в загасващата светлина на деня. Изпълнена с възторг, тя коленичи и взе едно от тях в ръка.

— Не съм виждала такива цветя, откакто бях дете — каза тихо. С въпросителна усмивка, Рейвън хвана дланта й и погледна цветето. — Това е цвете от лед — прошепна тя. — Понякога, когато цветето умре, в корена му още има влага. И когато той замръзне, ледът излиза от корена и образува тези ледени цветове. — Тя му се усмихна. — Наистина имаме късмет, че ги намерихме, защото те могат да изпълняват всички желания.

— А какво би си пожелала ти, ако можеше да имаш всичко на този свят? — попита я Рейвън с топлота и възхищение в очите.

В гласа му имаше нежност, която се вля и в нейната душа. Въпреки опасността, която произтичаше от това, нейното желание беше да запази любовта си. И дълбоко в душата си знаеше, че притежава необходимата сила да поеме риска, свързан с тази любов. В този миг разбра, че не би могла повече да брани сърцето си, защото го беше загубила, беше го подарила на този мъж. Затвори очи и изказа мислено желанието си, което беше по-силно от нея, по-силно от всичко на света. С разпалеността и убедеността на дете, си пожела този красив непознат да остане в планините и да я обича, да я обича чак до смъртта й. Желанието й беше толкова силно, че се превърна в молитва — не в молитва, която човек изрича, седнал на пейката в църквата, а молитва, която излиза дълбоко от сърцето и поема своя път към звездите. После остави леденото цвете там, където го беше намерила, и се изправи, изпълнена с нова надежда. Рейвън също се изправи и хвана брадичката й с топлата си длан.

— Какво си пожела? — попита я нежно. — Няма ли да ми кажеш?

Тя се усмихна щастливо, предизвикателно.

— Може би някой друг път — отговори му леко, свободно. — Ако ти кажа сега, желанието ми няма да се сбъдне.

Изпълнена с възторг и оживление, които не беше изпитвала, откакто беше дете, тя се обърна и тръгна бързо към колибата. Несвикнала още със снега, тя често се подхлъзваше, Роло все така я следваше.

— Ще те надбягам, Мистър Доктор от Големия град, ще стигна първа у дома! — извика му тя през рамо. Видя как Рейвън се усмихна и хукна след нея.

В този миг тя беше много, много щастлива и чувстваше благословената сила на живота. Беше влюбена, тръпнеше от радостни чувства и предчувствия. И така трябваше да бъде. Харесваше й това диво, необуздано чувство, което сякаш й даваше криле да полети. То сигурно е любов, помисли си тя, но е толкова опасно. Много по-опасно от това да откраднеш мед от пчелите или да минеш по хлъзгаво дърво над бързо течащ поток. Но нали беше намерила ледено цвете, а неговата сила беше наистина вълшебна!

 

Мисти често се беше питала как ли ще реагира Рейвън, ако я види облечена в рокля, и следващата неделя реши да узнае. Като въздъхна дълбоко и доволно, тя отметна коса назад и се обърна към него само за да види, че той я наблюдава. Току-що беше влязъл в колибата с куп съчки в ръце. Косата му беше паднала над челото, а квадратната му брадичка тъмнееше от наболата брада. Лицето му издаваше изненада и възхищение.

— Е, това е нещо, което не очаквах, че ще видя — каза той тихо, но многозначително.

— Това е само рокля от много евтин плат — каза тя, но комплиментът му стопли сърцето й. — Спестявах повече от година, за да си купя достатъчно за една рокля.

Рейвън остави съчките в дървената кутия, където бяха дървата, хвана я за ръката и я накара да се завърти няколко пъти. Той беше облечен в празничните дрехи на брат й. Ризата му беше отворена и откриваше мускулестите му гърди, покрити с черни къдрави косъмчета. Тя го погледна несигурно.

— Толкова си красива! Може би трябва да си взема пистолет и в църквата, за да те пазя!

Тя се засмя и стисна ръката му.

— Разбира се, че няма да го направиш. В църквата не се носят пистолети. Службите в неделя сутринта винаги протичат гладко и спокойно. Хората от цялата долина ще бъдат там, защото нямат търпение да те видят.

На лицето му се изписа загриженост. Той помилва косите й там, където те докосваха рамото.

— И в това е проблемът, нали? — Макар и много леко, той отново докосна рамото й, погледна въпросително в очите й и въздъхна тежко. — Мисти… Знам, че намеренията ти са добри, но не можеш да принудиш хората от долината да ме приемат.

Тя разбра, че на него просто му липсва нейната вяра в планинците, че той не познава тяхната безгранична доброта, че не изпитва нейната увереност, че те няма да я предадат. Но той нямаше как да знае това, защото беше външен човек. Постави длан на широките му гърди.

— Нима не разбираш — заговори възбудено, — че когато те видят и те чуят как говориш, те ще разберат, че си джентълмен, че си прекрасен човек, че си образован, лекар, а не негодник като Слоупи Никой няма да повярва на неговите приказки. — Тя погледна в очите му, които бяха изпълнени със съмнение. — Моля те, няма ли да дойдеш? — настоя тя. — За мен това ще означава много.

Той обгърна талията й с ръце. На лицето му все още беше изписано колебание.

— Сигурна ли си, че точно това искаш?

Тя се отпусна в ръцете му и се усмихна.

— Дали от цял чувал с брашно може да се направи една голяма бисквита?

Рейвън се засмя. Погледът му стана по-отстъпчив и тя разбра, че е съгласен с плановете й. Очевидно беше, че го прави, за да й достави удоволствие, но тя беше сигурна, че щом хората от долината го видят, ще го харесат. И само мисълта за това беше достатъчна радостта отново да я изпълни.

Сложи си една стара шапка, която беше принадлежала на майка й, и завърза панделките под брадичката си. Наметна се с един дебел плетен шал, пъхна дланта си в неговата и двамата излязоха през вратата на колибата. Тя си позволи да плъзне поглед по великолепното му тяло и по красивото му лице. Странно, помисли си, защо само като го погледне и започва да тръпне.

— Слоупи може би е успял да убеди мъжете, че си негодник — каза тя с усмивка, — но жените със сигурност ще те харесат. А Алвайни Хъфсетър ще позеленее от яд!