Соня Бирмингъм
Цвят от скреж (20)

Глава 20

Четири дни по-късно Рейвън се качи на влака за Юрика Спрингс. Облечени в черно, Уорън и Присила стояха на перона и го гледаха, тъжни, че заминава.

— Кажи на Мисти, че ми липсва! — извика Уорън и вдигна ръка за сбогом.

Рейвън помаха в отговор.

— Ще й кажа… И се грижете за себе си, докато ме няма!

Двамата се хванаха за ръце с обич и му се усмихнаха за последно сбогом. Рейвън остана на стъпалото на вратата и продължи да гледа Уорън. Мълчаливо, с поглед, му благодареше за помощта. Каква ли промяна беше станала с брат му? Сега имаше вид на уверен в себе си човек, беше придобил нов авторитет. Като че ли, с отхвърлянето на оковите, наложени му от Джон, той отново беше възкръснал за живот.

Рейвън нарочно се беше облякъл небрежно и беше взел малко багаж, защото познаваше живота и характера на планинците. Влакът постепенно набра скорост, Рейвън влезе в купето, седна на кожената седалка и се замисли за кризата, която преживяваше. Още на другата сутрин след смъртта на Джон беше изпитал силен копнеж да тръгне към планините, но благоприличието изискваше да се погрижи за погребението. И то беше най-грандиозното, което градът беше виждал от доста време насам. Уорън беше застанал твърдо до него и приемаше съболезнованията на далечни роднини и стари приятели, които бяха дошли да отдадат последна почит на баща им. Присила също беше там и също им беше помогнала да се справят, беше им вдъхнала кураж. Но през цялото време в главата на Рейвън имаше само една мисъл: трябва да намери Мисти, да изгладят недоразуменията си и тя да се върне с него у дома. Когато и последният гост си беше отишъл, той беше въздъхнал облекчено. Най-после беше свободен да замине. Адвокатът беше казал, че, както се очакваше, милионите на семейство Девънпорт ще се поделят по равно между него и Уорън, който беше натоварен с бремето да ръководи железопътната компания. Но Рейвън беше сигурен, че брат му ще успее да се справи с почти непосилната задача, защото, освен острия си ум, щеше да има и любовта и подкрепата на Присила.

Докато влакът се носеше по релсите, Рейвън мислеше за миналия октомври, когато единствената му грижа беше да избяга от настояванията на Джон да сключи брак, който обществото да приветства. Оттогава много неща се бяха променили. Беше срещнал Мисти и тя го беше запознала със своята собствена философия, беше го объркала съвсем и го бе накарала да се чуди кой е всъщност — Адам или Рейвън. А и толкова много неща се бяха уредили — бракът на Уорън с Присила, израстването на брат му. Но едно нещо оставаше — в сърцето на Рейвън все още имаше гняв, задето баща му беше изгонил Езекийл, който беше срещнал сам и самотен смъртта. За това още не беше успял да прости на Джон независимо колко много се опитваше.

И ето че, неочаквано, една мисъл проблесна в главата му — мисъл, толкова могъща, все едно притежаваше физическа сила. Всеки човек трябва да знае какво е името му, и какво — призванието. Той не можеше да бъде едновременно и Адам, и Рейвън. И едновременно с това да запази любовта на Мисти. Сигурно това беше искала да му каже и тя, когато му казваше, че понякога не знае кой е той всъщност. И в този миг, докато влакът се отдалечаваше от Сейнт Луис, той разбра, че Мисти никога няма да се подчини на правилата на града, никога няма да заживее като градските жители. Че тя винаги ще вярва на сърцето, а не на разума, че ще запази вярата си в магията. А успехът, който беше постигнала със Сара, го беше убедил, че в нейния начин на лекуване има нещо добро както за духа, така и за тялото. В същото време си спомни какви чувства беше изпитал той, когато беше спасил живота на Томи Брустър. После си спомни как планинците бяха отишли в къщата му, за да му донесат дарове, и разбра, че никога не се е радвал на такава любов и благодарност, докато е упражнявал професията си в града. Изведнъж всичко стана кристално ясно: той ще намери Мисти, но за да намерят и двамата щастието си, той не бива да я взема със себе си в града, а да остане при нея. Нова надежда се зароди в сърцето му и той видя ясно бъдещето си на лечител. Щеше да поправи грешката, която беше допуснал. Само дано не беше прекалено късно.

 

Ранното лято беше дошло в планините Озарк и свежа зеленина радваше окото. Този следобед Мисти реши да се разходи из гората и да започне отново да събира билки. Въздухът беше мек и ароматен и слънчевата светлина заливаше земята на златни потоци. Езра беше отишъл до града и щеше да отсъства цял ден. Беше я оставил сама с причиняващите й болка спомени за Рейвън, когото тя не можеше да забрави, колкото и да се опитваше. Беше разбрала, че беше напуснала града малко прибързано, без да говори с никого, като се изключи Нат. В бързината дори не беше написала бележка на Рейвън и сега дълбоко съжаляваше за болката, която му беше причинила. А после, с дълбока въздишка, решаваше, че той може би е изпитал облекчение, когато е разбрал, че тя си е отишла.

Когато се беше върнала у дома, Езра и беше казал, че Рейвън ще дойде. Но той не беше дошъл. Отец Джубал и Лъки бяха казали същото. И сега, почти седмица по-късно, тя беше приела факта, че той никога няма да дойде. Че тя никога вече няма да види усмивката му, никога няма да чуе дълбокия му глас, който винаги успяваше да я развълнува, че никога няма да почувства топлината на прегръдката му. Спря се под един вековен дъб и се заслуша в чуруликането на птичките, докато чакаше Роло, който вървеше бавно зад нея. Облегна се на дървото, вдигна лицето си нагоре, за да улови слънчевите лъчи, които преминаваха между листата, и отново се унесе в мисли. Щом беше напуснала Рейвън, за да може той да намери щастието си, защо сега тя не намираше утеха в мисълта за неговата радост? Защо трябваше тя да е толкова нещастна, за да може той да е щастлив? Докато вървеше към дома, очите й отново се напълниха със сълзи.

Животът й беше направил пълен кръг. Когато отначало беше срещнала Рейвън, беше изпълнена със страхове и съмнения, дали ще успее да заживее в неговия свят. По-късно, когато беше пристигнала в Сейнт Луис, беше хранила надежда, че ще успее да разбере градския живот и да стане като всички тях. А сега разбра истината, тя беше момиче от планината, което беше имало късмет да срещне богат и влиятелен лекар. Между тях стояха милиони долари, бащата на Рейвън и цялото общество на Сейнт Луис, и най-вече различните им виждания по отношение на живота и медицината. Беше взела решение и трябваше да има смелост да го доведе докрай. Така щеше да бъде най-добре и за двамата. Опита се да се съсредоточи върху зеленината на дърветата и дивите теменужки, които заслепяваха очите, но мислите й все се връщаха към миналия октомври и щастието, което беше познала тогава с Рейвън. И реши утре да отиде до потока, който двамата бяха прекосили и се бяха смели — там, където той я целуна за първи път. Може би тогава щеше да успее да върне поне за миг щастието. Настроението й се подобри малко и тя реши да се върне у дома.

Ето че вече виждаше колибата. Но имаше нещо странно. На верандата седеше и търпеливо я чакаше гостенин. Позна го дори и толкова отдалеч — беше Били Червеното шалче. Не очакваше посещението му, но то я зарадва. Какво ли можеше да иска старецът?

 

По-късно този ден Рейвън препускаше в галоп към колибата на Мисти, изпълнен с надежда и очакване, със силен копнеж по нея. Като видя покрива на колибата, сърцето му подскочи. После, след завоя, видя една фигура да върви по прашния път към него. Човекът беше облечен в нещо като работен комбинезон, носеше стара шапка и тежка торба. Дори толкова отдалеч можеше да каже, че планинецът беше доста стар. Имаше нещо странно познато във фигурата. Той накуцваше по същия начин като дядо му. Когато го разпозна, вече от по-близко разстояние, Рейвън премигна, не вярвайки на очите си. Гърлото му изведнъж пресъхна.

Макар и невероятно, но това беше Езекийл. Беше същият на ръст, същата сива коса се подаваше изпод шапката, а и накуцването… Рейвън намали хода на коня, после слезе от седлото и пусна юздите. Сърцето му биеше извънредно силно. Съвсем бавно, той тръгна към мъжа и се вгледа внимателно в лицето му. Надяваше се, макар да се съмняваше, че надежда има, и в същото време се молеше. Когато двамата се приближиха съвсем един до друг, старецът се спря и изтърва торбата. А после на устните му, като изгряващо слънце, се появи усмивка. Езекийл, помисли си Рейвън и очите му се замъглиха. Сигурно беше той, защото не можеше да бъде никой друг. Нима не виждаше тази усмивка вече години наред в сънищата си? Прегърна стареца, съвсем сигурен, че това е дядо му.

— Ти си жив — прошепна дрезгаво и прокара длан по гърба му, за да се увери, че не вижда призрак.

Като се смееше и плачеше едновременно, Езекийл го прегърна здраво, а Рейвън се опитваше да проумее чудото. После той направи крачка назад и погледна Езекийл в очите, пълни със сълзи. Лицето му, непощадено от времето и вятъра, изразяваше силна изненада. Той свали шапката си и прокара длан през косата си, която се изправи смешно нагоре. И двамата се засмяха едновременно, после Езекийл възкликна:

— Господи, толкова много се радвам, че те виждам, че сърцето ми ще се пръсне от радост.

Гласът му беше силен като гласовете на всички планинци и, също като тях, той не подбираше особено внимателно думите си. Звукът на гласа му върна Рейвън в детството, пълно с толкова сладки спомени.

— Дошъл си да вземеш Мисти в града, нали? — попита Езекийл с всезнаеща усмивка.

— Не, дойдох, за да остана в планините — отговори Рейвън.

Очите на стареца блестяха живо.

— Имах усещането, още отдавна, че ти ще изживееш дните си тук — каза той с усмивка. После лицето му изведнъж стана сериозно. — Знам, ти си мислиш, че виждаш призрак, но не е така. Не биваше да ти изигравам този номер и сега съжалявам, но тогава мислех, че няма друг начин.

За Рейвън всичко беше още далечно и неясно, струваше му се, че участва по-скоро в пиеса, отколкото, че наистина държи Езекийл в прегръдките си. След като беше получил писмото и беше видял гроба с очите си, Рейвън беше повярвал в смъртта му. И ето, че сега умът не можеше да приеме реалността, която очите му виждаха. После видя изражението на Езекийл, което издаваше вината му, и разбра, че старецът е инсценирал смъртта си, за да избяга завинаги от градския живот. Секунда по-късно разбра защо Били Червеното шалче му се беше сторил познат дори и от онова далечно разстояние. Той и Езекийл бяха един и същи човек.

— И самият ти си изпратил писмото, което донесе новината за смъртта ти, нали? — попита той.

— Да. Аз бях. Аз направих гроба и поставих кръста, та ако Джон дойде да души наоколо или да ме моли да му припиша още пари, да не ме намери. Оставих пари на теб и Уорън, а останалите ги внесох в банката във Файетвил, за да не може Джон да се докопа до тях, нито пък да купи с тях от онези картини, с които се опитва да впечатли хората. Отначало дойдох тук, за да си почина от шума и врявата на Сейнт Луис, а после реших, че ако той повярва, че съм мъртъв, няма да ме безпокои повече. — Лицето му помръкна за малко. — Беше ми мъчно да изоставя теб и Уорън, но знаех, че като не съм там, вече няма да има кавги за пари. И вярвах, че някой ден ще ви видя отново.

Рейвън го гледаше и още му беше трудно да повярва на онова, което чуваше. Той беше инсценирал смъртта си не само за да се отърве от настояванията на Джон за пари, но и за да спаси наследството на внуците си. Езекийл посочи с пръст към пещерите.

— Отначало, като дойдох тук, се скрих там — продължи той. — После свикнах да живея там и си направих едно доста удобно жилище. После чух хората да говорят, че от Сейнт Луис е пристигнал доктор. Като гледах там, отгоре, аз си помислих, че докторът много прилича на теб, но ти си казал, че се казваш Хепълуайт. А когато миналия октомври ти отиде на „гроба ми“, аз се бях скрил в храстите и едва не получих сърдечен удар. Видях момичето на Малоунови също да идва и реших, че двамата сте влюбени един в друг. И разбрах защо си използвал друго име. И тъй като аз бях Девънпорт, не можех да изляза от храстите и да разваля всичко. — Рейвън се засмя и потупа Езекийл по рамото. Разбра, че през цялата есен той е играл ролята на техен ангел — хранител. — После, като се оженихте с Мисти, чух, че ти и Езра сте сложили край на враждата, но преди да успея да „възкръсна“, вие като светкавици потеглихте към града. И аз реших, че никога вече няма да ви видя. А преди ден-два чух, че Мисти се е върнала, и тъй като не издържах повече, реших да дойда и да видя как я карате. Беше малко изненадана да разбере, че Били Червеното шалче е твой дядо, но успя да преодолее шока и аз останах при нея през целия следобед. Тя ми даде храна и билки, които да си занеса в пещерата. Но тъй като вече няма вражда, мисля да си построя колиба и да кажа на всички кой съм.

Рейвън му каза, че винаги ще се грижи за него, а после, прегърнал го нежно през раменете, му каза, че скоро Уорън също ще се ожени и че е поел грижите по компанията след смъртта на Джон. Разказа му за погребението на Джон, на което бяха дошли всички хора, които имаха някакво значение в Сейнт Луис — нещо, което щеше да го направи много щастлив, ако можеше да го види. Двамата се приближиха до коня на Рейвън, който спокойно пасеше край пътя. В очите на Езекийл имаше сълзи. Той извади от джоба си огромна червена кърпа и изтри с нея бузите и носа си.

— Промени ли се Джон поне малко? — попита с треперещ глас.

Рейвън погледна тъжното му лице и пожела да можеше да му каже друго, но…

— Мисля, че накрая искаше да се промени… Но беше прекалено късно.

Езекийл поклати глава.

— Нещо се случи с него, когато отидохме в града. За мен железопътната компания беше просто игра, начин да спечеля малко пари. Но правенето на пари и онези надути приятели влязоха под кожата на Джон и станаха за него цел в живота. — Той приведе смирено рамене. — Е, може би сега той ще намери покой. Защото, Господ ми е свидетел, нямаше такъв, докато беше жив. — Наведе глава явно за да успее да запази спокойствие, после погледна Рейвън право в очите. — Не знам какво е станало между теб и Мисти, но като се разделихме, тя тръгна към онзи поток, където те заведе през есента. Излязохме заедно от колибата и я видях да язди в онази посока. — Тонът му стана многозначителен. — Ако питаш мен, тя е от онези жени, които мъжете трябва да запазят на всяка цена, каквото и да им струва това.

 

Рейвън мина покрай дървото с меда на Мисти и видя пред себе си тясната просека, която водеше към потока. Слезе от коня и завърза юздите около един дъб. Въздухът миришеше на борови иглички, както беше и през есента. Ранното лято беше в разцвета си, много красиво, и той се наслаждаваше просто на чувството, че живее. Окото му се радваше на зеленината. Когато чу бълбукането на потока, сърцето му заби по-бързо. Приближи се тихо и видя, че Мисти се бе облегнала на ствола на едно дърво и е потънала в мисли, а Роло се върти около нея. Мисти беше облечена в дълга памучна пола на райета и свободна бяла блуза, толкова отворена горе, че откриваше едното й рамо. Тя се раздвижи, хвърли няколко камъчета във водата, после пак се облегна на дървото. Лицето й беше много тъжно. Той гледаше с нежност красивото й стройно тяло. Искаше да отиде при нея, но инстинктът му подсказваше да изчака още малко, да наблюдава движенията й. Усмихна се, когато тя си удари шамар, за да прогони насекомото, което беше кацнало на бузата й, а после, след като прецени колко високо трябва да говори, за да надвие шума на бързащата вода, каза:

— Ако си сложиш билкова отвара на бузата, ще се почувстваш много по-добре, доктор Малоун.

По лицето на Мисти се изписа изненада и тя бавно се изправи, покрила устата си с ръка. Когато го видя, грейна от радост, а на устните й заигра весела усмивка.

— Е, това май е Докторът от Големия град, който се е върнал в планините Озарк!

Сърцето на Мисти биеше извънредно бързо. Не можеше да направи нищо, освен да стои и да гледа как той бърза към нея. Бялата ленена риза беше широко отворена и разкриваше мускулестите му гърди, а стройните му бедра бяха обгърнати от тесни бричове с цвета на кожата. „Той най-после дойде“ — помисли си тя с облекчение, но все още й беше трудно да повярва. На няколко крачки от нея, той разпери ръце и тя се затича. Пулсът й биеше лудо. Когато я притисна до себе си, почувства сигурността на гърдите му и обичната топлина на ръцете му. Устата му намери нейната и коленете й се подкосиха.

Устните му поглъщаха нейните, езикът му си играеше с нейния, докато ръцете му галеха косите й. Обсипа с целувки шията и голото й рамо, а ръцете му се плъзнаха по тялото й, след което я притиснаха още по-здраво към неговото.

— Рейвън — прошепна тя, като трепереше и от облекчение, и от страст, която си мислеше, че никога вече няма да изпита.

Той обхвана лицето й с длани и тя видя желанието в очите му. Надигна се на пръсти и зарови ръце в гъстата му черна коса. В гърлото й се надигна стон, но той го заглуши с нежна целувка, от която гърдите й се втвърдиха. Тя се притисна в него, а когато дланите му обхванаха гърдите й, мощни тръпки разтърсиха тялото й. Останали без дъх, те се целуваха и галеха като гладни деца, намерили отдавна забравени лакомства. После той я отдалечи малко от себе си и я погледна с очи, в които имаше сълзи на радост. Тя му каза:

— Днес видях дядо ти, той…

— Знам — каза Рейвън, сгушил лице в извивката на шията й, после загриза долната част на ухото й. — Знам, току-що бях с него… — И той зацелува жадно лицето й.

Макар и замаяна от щастие и страст, тя намери смелост да изкаже мислите, които отдавна я измъчваха.

— Съжалявам, че избягах, без да се сбогувам с теб. — Тя преглътна мъчително и стисна раменете му. — Съжалявам също, че заради мен изгуби поста, който заслужаваш. И…

Той постави пръст на устните й, а после нежно изтри сълзите й.

— И аз съжалявам. Съжалявам, че въобще се замислих дали да приема поста, който щеше да застане между нас. И всъщност, доктор Малоун — каза той с блеснали очи, — не изминах целия този път, за да ти се карам, задето отваряш писмата ми, а за да ти направя предложение. Питам се дали няма да искаш да практикуваш заедно с мен тук, в планините, близо до Юрика Спрингс.

Зави й се свят от радост, защото това беше мечтата на живота й.

— Но аз не съм като другите и никога няма да бъда — отговори тя шепнешком, бързо — като да не вярваше на ушите си. — Не се съобразявам с правилата, не мисля като теб, ние сме различни и…

Рейвън я целуна страстно, с което я накара да замълчи.

— Знам. И точно това харесвам в теб… — отговори той с усмивка. — А и напоследък разбрах, че правилата са създадени, за да се нарушават. — В ъгълчетата на устата му още се беше запазила усмивката. — Години наред работих с лекари, които мислят като мен, и нищо не успях да науча от тях. Но с теб винаги има нещо вълнуващо, нещо ново.

Все още изненадана от предложението му, тя въздъхна. Мислеше, че не може да го разбере.

— Но какво ще кажеш на колегите си от Сейнт Мери и на Джон?

Лицето на Рейвън помръкна.

— Ще им кажа, че напускам. А Джон умря.

Разтърсена от новината, тя стоеше безмълвно и мислеше за последния път, когато беше видяла баща му, и за думите, които си бяха разменили. Струваше й се странно, че всичко ще се разреши толкова бързо сега, след като толкова дълго време се бяха борили, че Джон е само спомен. Съчувстваше дълбоко на мъжа, когото сега държеше в прегръдките си, затова погали нежно гърба му.

— Съжалявам — каза тихо. — Не исках да стане така. Исках с него да бъдем приятели.

Рейвън погали ръцете й по цялата дължина и в очите му тя видя, че той я разбира.

— Знам — отговори й тихо. — Знам… Всичко вече свърши.

Известно време стояха така, прегърнати, а тя мислеше за Сейнт Луис. И изведнъж се сети за Сара.

— Някой друг също ми е в ума — каза тя и се облегна на него.

— Предполагам, че имаш предвид Сара. Благодарение на теб, тя отново може да ходи — отговори той, а тонът му подсказваше, че е учуден. — Благодарение на теб и невъзможното става възможно!

Дълбоко задоволство обзе Мисти. Ръководена от любов и от вярната си интуиция, тя беше потърсила начин да отключи съзнанието на детето и сега, като разбра, че е успяла, беше стоплена от радост.

Рейвън я погледна нежно.

— Още нещо се случи, след като ти напусна града. Уорън най-после се противопостави на татко и успя да спечели ръката на Присила. Ще се оженят след няколко седмици.

Мисти се почувства малко глупаво, че беше подозирала Рейвън в нежни чувства към нея. Сега разбра, че Рейвън беше помогнал на брат си да спечели младото момиче.

— Е, какво ще кажеш, ако сложа пръстена пак на ръката ти? — попита той и извади халката от джоба си. — Не искам да бъда много настоятелен и да те притеснявам, но не мога дълго да чакам твоето разрешение. — Той я гледаше игриво. — Току виж се появил Бенджамин Прескът, облечен във войнишка униформа, и те отвлякъл. — Тя се засмя на шегата. — А аз не мога да позволя това да се случи на жената, която обичам с все сърце и от цялата си душа.

Тя беше толкова щастлива, струваше й се, че може да литне до звездите. Тези думи беше копняла да чуе. Той я обичаше, наистина я обичаше, Господи, главата й се беше завъртяла от щастие! И разбра, че желанието, което беше изказала пред леденото цвете, се е сбъднало, защото дълбоко в сърцето си тя винаги беше вярвала в неговата чудодейна сила. Той притисна устни към дланта й.

— Ще сложим диамант, когато отидем в града — обясни той. — Ако си съгласна, разбира се.

Тя се усмихна.

— Никога не съм се интересувала от диаманти. Харесват ми обикновените златни халки. Те са добри и силни — също като мъжа, когото обичам. — В очите и имаше сълзи, които й пречеха да вижда ясно. — И ще го обичам, докато Бялата река пресъхне.

Той взе лицето й в длани, а изражението на очите му отне дъха й.

— Най-после разбрах кой съм… И се върнах у дома — прошепна той дрезгаво.

Тя срещна страстния му поглед и обгърна раменете му. Той я целуна. В целувката му имаше и огън, и поезия, и диво, неукротимо желание. Най-после бяха отново заедно. Рейвън си спомни как, когато беше дошъл в планините, беше уморен от живота и вярваше само в онова, което можеше да види и да докосне. А сега, сега вярваше в духа, в магията, и воден от мъдростта, можеше да следва сърцето си.

— Не отговори на въпроса ми, любима. Ще отворим ли заедно клиника тук? — подкани я той.

Тя го погледна крадешком.

— О, не знам. Зависи какво лечение ще прилагаме — отговори тя дяволито. — Ако ще гониш пациентите, които искат билкова отвара, варена при пълнолуние…

Рейвън се засмя и я целуна по челото, после наклони главата й така, че да надникне в чудно хубавите й зелени очи.

— И още нещо, доктор Малоун — каза той, а гласът му беше нежен като шепота на вятъра и мъглата над планините. — Умирам от любов по теб и мисля, че имам право на консултация. Какво предписваш в този случай?

Мисти се изправи и сложи замислено пръст на устните си.

— За пациент в такова състояние, доктор Рейвън — отговори тя, без да бърза, — предписвам горчив билков чай и бой с камшик по цялото тяло, а после обтриване с гореща пепел. — Очите й играеха дяволито — Още ли ме обичаш?

— О, да! — отговори страстно Рейвън.

— Тогава ще ти предпиша да прекараш целия си живот в моите обятия.

Тя вдигна поли и залюля бедра, после хукна към потока, като погледна дяволито през рамо. Той я настигна и двамата се хванаха за ръце. Затичаха към гората, а смехът им се понесе над планините.