Соня Бирмингъм
Цвят от скреж (19)

Глава 19

На другата сутрин Мисти се събуди с мисълта за планините Озарк. Беше сънувала, че събира билки. Сънят й беше толкова ярък, толкова истински, че можеше да усети миризмата на билките и на свежата трева и да почувства утринния бриз по бузите си. Лъки беше там и двете се смееха и разговаряха и Мисти изпитваше отново пълното задоволство от живота, което й липсваше от мига, в който напусна планините. А сега, когато съзнанието й за реалността се върна, я обхвана силно отчаяние. През едва дръпнатите завеси проникваха слънчевите лъчи и падаха върху леглото. Като разбра, че Рейвън не е там, тя спусна крака на пода и се огледа, защото той ужасно й липсваше. Сърцето й се изпълни с болка, когато видя, че по чаршафите и възглавницата му няма нито една гънка. Въобще не беше спал в стаята. Предната вечер тя беше заровила глава във възглавницата и беше плакала, като мислеше, че той ще дойде при нея по-късно. Но след като дълги часове се беше мятала неспокойно и беше съжалявала за острите си думи, тя беше заспала, най-накрая, сама. Беше свикнала с топлото му тяло и обичливи ръце и отсъствието му оставяше празнина в душата й.

Тя въздъхна, седна в края на леглото и отметна назад дългата си коса. Как й се искаше да може да върне назад времето, да промени случилото се снощи и особено разговора си с Рейвън. После видя тъмния му вечерен костюм преметнат на стола и се запита дали той не е спал на дивана в библиотеката. Стана, изпълнена с надежда. Може би, ако побързаше, щеше да го хване, преди да е тръгнал за болницата. Отвори гардероба, захвърли копринената си нощница и си избра семпла синя рокля. В главата й пулсираше тъпа болка, която й напомняше, че тя и Бенджамин Прескът бяха изпили почти бутилка уиски. В ясната светлина на деня се учуди на снощното си поведение и започна да разбира гледната точка на Рейвън. Ако само можеше да поговори още сега с него и да му обясни… Излезе от спалнята без дори да среше косата си.

Като стигна в подножието на стълбите, чу тракането на чинии и видя мисис Хъксли да надзирава почистването на трапезарията. Един остър поглед на икономката й подсказа, че снощното й излагане се знае от всички в домакинството. Бузите й пламнаха и тя тръгна още по-бързо към библиотеката.

Стаята беше тъмна, завесите не бяха дръпнати, а питието на Рейвън стоеше на масата, където го беше оставил снощи. От пръв поглед разбра, че той не е там, и настроението й спадна още повече. Явно й беше толкова ядосан, че беше тръгнал за болницата, без да се сбогува с нея.

Тя въздъхна така, сякаш й се късаше сърцето. Отиде до бюрото и погали с пръсти чашата, оставена от него и си припомни моменти от спора им. След изпития снощи алкохол, сега й прилоша от аромата на уискито и тя направи няколко крачки встрани от бюрото. Тогава видя крайчето на плика, което се подаваше от най-горното чекмедже, и се спря изненадана. Изкушаваше се да го отвори.

Издърпа го с треперещи пръсти и видя, че е от болницата и е адресирано до Рейвън. Извади страниците и ги прегледа набързо. Сърцето й подскочи, когато прочете: „След дълго и мъчително обмисляне, решихме, че поведението на съпругата ви пречи на вашето избиране за главен лекар и решихме да не ви предлагаме поста. Изборът ни пада на доктор Томпсън.“ Очите на Мисти се напълниха със сълзи. Погледна датата на пощенското клеймо и видя, че писмото е пристигнало миналата седмица. Нищо чудно, че когато снощи беше повдигнала въпроса, Рейвън беше придобил тайнствено изражение! Беше загубил онова, към което така отчаяно се беше стремил, и то заради нея. А не беше й казал нито дума за това.

Разтърсена до дън душа, тя остави писмото на бюрото и затвори очи. Сега разбра защо снощи лекарите от болницата я гледаха така странно и защо мисис Вандерхузи й беше обърнала гръб. Разбра и смисъла на думите, които беше дочула, застанала на входната врата_: „Мисля, че съпругата на доктор Девънпорт напълно съсипа кариерата му.“_

Да, сигурно, когато новината, че постът на главен лекар е отказан на Рейвън стигне до ушите на пациентите му, някои от тях ще го напуснат. Като разбра и това, Мисти покри устата си с ръка. Тя щеше да съсипе и практиката му! В този миг всичко, което беше направила след пристигането си в града, мина през главата й бързо и объркано като калейдоскоп и този път тя разбра колко досадни и смущаващи трябва да са грешките и за Рейвън.

Отчаяна и в лошо настроение, тя излезе от библиотеката и отиде в спалнята, където да сложи ред в обърканите си мисли. Като мина покрай вратата на Джон, видя, че е открехната. Запита се как ли се чувства той днес и надникна в тъмната стая. На масичката до леглото му стоеше недокосната таблата със закуската му, а той спеше, омотан в завивките. Лицето му беше много бледо и той наистина имаше вид на тежко болен. Мисти се приближи бавно до леглото, като мислеше за всички груби неща, които му беше казала. Също така мислеше за неговото обвинение, че е принудила Рейвън да се ожени набързо за нея. Инстинктивно понечи да погали бузата му, но ръката й замръзна във въздуха, когато се сети, че той не би искал тя да го докосне. Като я отдръпна, тя, без да иска, докосна чиниите и се чу леко потракване. Джон нададе стон и отвори очи, които бавно се фокусираха върху нея. Той се изправи бавно, подпря гръб на възглавницата и пооправи разрешената си коса.

— Е, доволна ли си от себе си? — попита я с глас, надебелял от съня. Мисти гледаше безрадостното изражение на лицето му. Нямаше представа за какво говори той. — Заради теб — гласът му постепенно набираше сила — снощи не успях да разговарям с губернатора.

Тя се усмихна, за да го окуражи.

— Напротив, не всичко е загубено. Нали чу, че той те покани да му гостуваш? Тогава ще можеш да разговаряш с него.

— Това не означава нищо — отговори Джон, а лицето му издаваше силно раздразнение. — Приемите на губернатора обикновено са многолюдни. И човек е доволен, ако успее да му стисне ръката. — Бръчките около устата му станаха по-дълбоки. — Не, снощи беше моят най-добър шанс да му повлия и го загубих заради теб.

Мисти срещна неодобрителния му поглед.

— Съжалявам — каза тя. — Наистина съжалявам. Не знаех как да го накарам да разговаря с теб.

Джон смръщи вежди.

— Като моя снаха, трябваше да насочиш разговора към железопътния бизнес или пък да обърнеш вниманието му към мен, вместо да ме пренебрегваш. — Устните й трепереха. Не можеше да му отговори. Джон я изгледа замислено. — Но като знам какъв ти е произходът, предполагам, че не бих могъл да очаквам нищо друго. — Жестока усмивка изкриви устните му. — Да си кажа правичката, никак не съм сигурен, че си моя снаха.

Ударът й причини физическа болка. Тя го изгледа преценяващо, питайки се какво ли искаше да каже този път.

— Какво искаш да кажеш? — Чувстваше тежест в стомаха. — Рейвън и аз се оженихме в църква… Бракосъчета ни отец Джубал. — Тя нервно отметна косата си назад. — Всички от долината присъстваха на сватбата ни. И чуха брачните ни клетви.

Джон повдигна вежди.

— И кой е този отец Джубал? — попита той с тон, който имаше за цел да я обиди.

— Свещеникът на долината Ред Оук — отговори тя, като все още не разбираше накъде бие той. — Той е свещеник там повече от двайсет години. Всички го познават. Обичат го, защото е добър…

— А той ръкоположен ли е? — Погледът на Джон я пронизваше. — Имам предвид, от някой епископ или друг духовник с висок сан.

Мисти остана безмълвна. Никога не си беше задавала този въпрос. В долината Ред Оук проповядването не беше въпрос на документи, а призвание, нещо, в което човек влагаше сърцето си. И в това отношение отец Джубал отговаряше и на най-строгите изисквания.

— Не съм сигурна какво целиш с въпросите си — каза тихо тя.

Джон се усмихна самодоволно.

— Искам просто да отбележа, че ако свещеникът не е ръкоположен, той няма право да извършва бракосъчетания. Знам всичко за тези самозвани свещеници от горите. Изведнъж им се приисква да проповядват и смятат, че вече са намерили работа по призвание. — Той я посочи с пръст, като че ли я заплашваше. — Но службите им не са законни.

Тя никога не беше мислила, че двамата с Рейвън не са съпрузи, но сега, като сведе поглед към брачната си халка, изведнъж я обзеха съмнения.

— Ако питаш мен — продължи Джон. — Адам се е съгласил на тази безсмислена церемония, за да успокои теб. А законно, ти дори не си част от това семейство.

— Но това не е вярно! — извика Мисти. — Рейвън и аз сме женени!

— Само в твоите очи, млада госпожице. Наистина се съмнявам, че бракът ви ще бъде признат тук, в Сейнт Луис. — Той стисна устни. — Предполагам, че нямате брачно свидетелство. — Раменете на Мисти се сведоха, като че ли тежък товар легна върху тях, защото тя наистина не разполагаше с брачно свидетелство. Думите заседнаха в гърлото й. Тя стоеше пред него и го гледаше втренчено. — Нима не виждаш, че бракът ви е чиста измама?! Че единствената жена, която той обича, е Присила?

Унизена, Мисти стоеше, свела поглед към килима, докато свекърът й изричаше с думи нейния най-голям страх. Не можеше да спори, че отец Джубал е ръкоположен, защото знаеше, че не е. Умът й беше изпълнен със съмнения, тя беше много объркана. Отдалечи се от леглото, но Джон извика след нея:

— Ти си едно малко невежо глупаче от планината, което е успяло да съблазни мъж, за когото не е достойно! И нищо повече!

Очите на Мисти се напълниха със сълзи, но силната й гордост не й позволи да избяга от стаята. За втори път Джон й отправяше това обвинение. И с това обиждаше не само нея, но всички хора, които живееха в планината. Мисти си пое дълбоко дъх и отговори със силен, ясен глас.

— Може и да нямам три милиона долара, но наследството ми е дори по-богато от вашето, защото то е планините Озарк и Бялата река, която тече чиста и буйна. Нямам нужда от високопоставени приятели, за да се чувствам човек със значение. Любовта ми към лечението изгаря сърцето ми. Грижата за хората придава смисъл на живота ми и така ще бъде, докато стана на сто години! — Силните чувства, които сега се надигаха в душата й, караха тялото й да трепери. Тя се приближи до него и впи поглед в неговия. — И ако любовта към Бога и грижата за хората, които той е създал и които живеят в планините, ме прави глупачка, тогава се гордея, че съм такава!

Лицето на Джон остана невъзмутимо както винаги, но тя изпита облекчение, че най-после е казала всичко. С усилие на волята успя да сдържи сълзите, които напираха в очите й. Излезе от стаята с достойнство. Но когато вече не чувстваше погледа на Джон върху себе си, когато затвори вратата зад гърба си, тя вдигна полите си и изтича бързо нагоре по стълбите, колкото е възможно по-далеч от свекър си. Колко много беше искала той да я хареса, как се беше старала да му угажда, да му достави удоволствие! Искаше да му подари поне един миг на радост, но не беше успяла. С натежало сърце, все пак не изпитваше омраза към него, а съжаление, защото инстинктивно усещаше колко бедна и жалка е душата му. Въпреки цялото си богатство, той не беше щастлив. Непрекъснато се бореше за уважението на празноглавото общество и пет пари не даваше за чувствата или любовта на сина си.

Като влезе в спалнята, тя се облегна на вратата и се опита да потисне силните чувства, които караха тялото й да трепери. И се замисли. Заради нея Джон беше пропуснал шанса си да разшири бизнеса си, а Рейвън беше загубил както позициите си в обществото, така и кариерата си. С болка и тъга осъзна, че докато са женени, тя ще бъде пречка за него, ще го дърпа надолу. Може би в горчивите думи на Джон имаше и зрънце истина. Болката й стана толкова силна, че я задушаваше. Независимо колко силно обичаше Рейвън, тя не му подхождаше. И колкото и упорито да се опитваше, нямаше да стане достатъчно добра за него. Той имаше нужда от съпруга като Присила, която да може да се движи в обществото заедно с него, без да го излага непрекъснато. Разтърсена от думите на Джон, тя разпери пръсти и втренчи поглед в брачната си халка, която блестеше в утринната светлина. Спомни си деня, в който Рейвън й я беше купил от магазина на мистър Танър. В онази мразовита зимна утрин тя се беше смятала за най-щастливата жена на света. И наистина беше така, но тогава не знаеше какви изпитания я очакват в Сейнт Луис. И по бузата й се търкулна една-единствена сълза.

Спомените заприиждаха на вълни. Спомни си и онзи мразовит ден, когато беше намерила леденото цвете. Спомни си колко силно беше желанието й, а и надеждата й, че Рейвън ще остане в планината и ще я обича. С тъжна усмивка си спомни деня, в който се венчаха и как тя се закле да го обича докато голямата Бяла река пресъхне. Да, каза си сега, винаги щеше да го обича. И сърцето й се сви от мъка. Щеше да го обича до последния си дъх. А като го обичаше толкова много, как можеше да съсипва непрекъснато живота му?

Сърцето й заби малко по-бързо от нормалното. Тя свали халката от пръста си и я остави върху тоалетката, като си помисли колко малка и самотна изглежда тя там. Рейвън ще разбере — помисли си. Ще разбере веднага щом я види. Ще разбере, че тя го освобождава, за да може той да живее живота, който си е избрал. Щеше да разбере, че тя се е върнала в планините Озарк.

 

Час по-късно Мисти вървеше към пристройките. Чувстваше се удобно за първи път от месеци насам. Беше облечена в дълга пола и домашно предена блуза. На главата си бе сложила широкополата шапка, която носеше в планините. Цимбалът беше под мишницата й, в ръката си държеше кошницата, с която беше дошла. В нея беше прибрала малкото си вещи, които беше донесла от Озарк. Беше решила, че последният й разговор с Джон е своеобразно сбогуване. Знаеше, че мисис Хъксли не се интересува от нея и едва ли би разменила няколко думи по какъвто и да било повод. Беше потърсила Уорън, но не го беше намерила. Беше решила, че така е може би по-добре, защото той би се опитал да я убеди да остане. И ето, че трябваше само да помоли Нат да я закара на гарата и да си вземе довиждане с него.

Нат лъскаше ландото. Като я видя, се изправи, отворил широко уста от изненада.

— О, мисис Девънпорт, какво сте решили да правите сега? — каза той и изтърва парцала от ръцете си. — Надявам се, че не е онова, което си мисля. — Взе от ръцете й кошницата и цимбала, остави ги настрани и я погледна все така изненадано.

— Да, мисля, че се досещаш какво съм намислила. Ще изтърся краката си от праха на Сейнт Луис, полепнал по тях, и ще се върна в планините, където ми е мястото. — Срещна разтревожения му поглед и се опита да не покаже чувствата, които я вълнуваха. — Ще ме закараш ли до гарата? — попита го приглушено. — Ако побързам, ще успея да тръгна, преди още да са разбрали, че ме няма.

Помещението, в което беше ландото, миришеше на обработена кожа и коне, а през зацапаните прозорци проникваше слаба светлина. Но дори в полумрака тя виждаше неодобрението, изписано на лицето му.

— Не, мадам. Бих направил всичко за вас, но не и това. Какво ще каже мистър Адам? — Нат беше облечен в панталоните от униформата и бяла риза, на която беше навил ръкавите. Избърса с опакото на дланта си потта, която беше избила по челото му. — О, Господи, каква лоша новина! Това е най-лошата новина, която съм чувал!

Мисти отиде до клетката, в която беше Роло, а той, като я видя, започна да издава весели звуци. Тя отвори вратичката и той скочи в разперените й ръце. За първи път тази сутрин тя изпита искрица щастие. Притисна топлото му телце към себе си и вдъхна познатата миризма на козината му. После се върна при Нат и седна на стъпалата на ландото. Вдигна поглед към лицето му, което изразяваше силна мъка.

— Мисля, че на мен и на Роло мястото ни е в планините, не мислиш ли и ти така? — попита тя и погали животинчето по дължината на гърба.

— Не, мисис Девънпорт, мисля, че мястото ви е там, където е мистър Адам — отговори той и я погледна спокойно. — Той е ваш съпруг и ще му причините силна мъка, ако го изоставите.

Мисти срещна очите му.

— Отначало може би ще му липсвам малко, но и двамата знаем, че той ще е по-добре без мен. — Тя извърна глава настрани, преди да продължи: — Аз само му навличам неприятност след неприятност още от пристигането си.

Нат премигна няколко пъти.

— Е, не мога да отрека, че причинихте няколко неприятности на господаря. — Той се засмя и прокара длан през сивата си коса. — Господ ми е свидетел, каква буря накарахме да се разрази в оня магазин! — Той коленичи на едно коляно пред нея. — Но мистър Адам ви обича.

Тя стисна устни.

— Предполагам, че още нищо не си научил за снощи?

На лицето му се изписа смущение.

— Да, мадам. Някои от помощничките в кухнята говореха за вас. Казаха, че вие и губернаторът сте се забавлявали добре, но че не е трябвало да се стараете така заради него.

Тя все още държеше Роло на ръце. Погледна го внимателно в очите.

— Точно в това е проблемът — каза тя. — Винаги създавам само неприятности, защото мисля различно от градските хора. — Нат се изправи. На лицето му все още беше изписано объркване. — Аз мисля със сърцето си, а не с главата си — продължи тя. — Всичко беше наред в планините, но тук това само ме забърква в разни неприятни ситуации. — Тя ритна празната кутия от средството за полиране на карети и кутията се претърколи няколко метра по-нататък. — Не мога да следвам тукашните правила, защото не ги познавам.

Нат се засмя добросърдечно.

— Просто не сте се срещали с достатъчно хора.

— О, не, срещнах вече предостатъчно хора — настоя тя и закрачи напред-назад от едната страна на ландото. — Но това не ми помогна особено. За тях аз съм като мебел, която не е подходяща за стаята, независимо къде ще я сложат. — Погледна очите му, които я гледаха мило. — Уморих се да опитвам да бъда приета там, където не ме искат. Уморих се да се възхищавам на статуи без ръце, да уча имената на отдавна умрели хора, не мога да се науча да ям червеи. Не искам повече да нося стегнати и неудобни дрехи, не искам разни панделки да се влачат подире ми!

Нат отвори широко очи.

— Мадам?

Тя въздъхна дълбоко.

— Няма значение — каза вече по-спокойно, по-меко. — Просто мислех на глас. — После изведнъж й домъчня силно за дома и тя погледна милото му лице. — Господи, умирам вече от копнеж по планините, толкова много ми липсват!

Нат я хвана за раменете.

— Но мистър Адам има нужда от вас тук — каза той малко рязко.

— Не, тук той има нужда от някоя като Присила, жена, която познава правилата и няма нищо против да ги спазва. Има нужда от истинска дама.

Очите на Нат блестяха.

— О, мадам, не казвайте това! — настоя той и взе ръката й. — Вие сте най-прекрасната дама, която познавам. Вие се интересувате от хората и ако питате мен, точно това означава да си дама.

Гърлото й се сви и известно време тя не беше способна да произнесе нито дума. За нея да си дама означаваше да вършиш нещата елегантно, да не правиш скандални сцени, да не предизвикваш по никакъв начин общественото мнение, да не правиш никакви грешки.

— Ще ме закараш ли до гарата? — попита го тя умолително. Сълзите вече я задушаваха.

Той въздъхна тежко.

— Предполагам, че ако не го направя, вие ще намерите друг начин да стигнете до там — отговори.

Тя преглътна и прошепна.

— Ще се сбогуваш ли с Уорън от мое име? — Той стисна устни и кимна с глава. — И няма да предадеш нито дума от нашия разговор на Рейвън?

Той постави длан върху ръката й.

— Ако още настоявате, ще ви закарам до гарата и ще остана до тръгването на влака — каза той. Лицето му беше много напрегнато.

— Благодаря ти — отговори тя шепнешком. И в този миг се сети за съвета на отец Джубал винаги да бъде самата себе си, защото само така ще спечели сърцата на хората, които са важни за нея. Каква ирония, помисли си тя сега. Беше следвала съвета му и си беше спечелила за приятели Уорън, Нат, Сара и губернатора на Мисури — доста странна смесица от възрасти и обществени положения. Погледна към каретата и си спомни деня, когато се беше качила на капрата, защото не познаваше света, в който се беше озовала. — Нат — каза тя, — искам да напусна града с високо вдигната глава, така, както аз си знам, и не ме интересува кой ще ме види. Аз и Роло ще се качим на капрата при теб, както направих в доброто старо време, помниш ли?

Очите на Нат светнаха.

— Да, мадам. Ще бъда горд, ако го направите.

 

Час по-късно Рейвън остави писалката и бутна назад стола си. Клепачите му бяха натежали за сън. Стана и закрачи из кабинета си, за да се разсъни. Очите го боляха, а слепоочията му пулсираха. Прокара длан по брадичката си и разбра, че нито миг повече не би могъл да се концентрира върху работата си. След снощния спор с Мисти беше останал в библиотеката, за да се успокои малко. После се беше качил горе и беше видял, че тя лежи неподвижно и диша дълбоко. Смачканите чаршафи му подсказаха, че е заспала трудно, и затова не я събуди. Но знаеше, че той не би могъл въобще да заспи, затова се беше преоблякъл и беше дошъл в болницата. Лампата на бюрото му беше светила през цялата нощ, а той беше преглеждал картоните на пациентите и беше попълвал формуляри, защото не би могъл да се занимава с нищо извън рутинните дейности. Когато зората се пукна, той загаси лампата и разтърка очите си, но погледът му остана все така замъглен. Знаеше, че Мисти още не се е събудила, и затова реши да се заеме с работата си като не обръщаше внимание на напрежението, което сякаш се беше свързало на възел между плешките му. Цяла нощ думите й „чувствам се така, все едно съм погребана жива“ бяха звучали в главата му, а сега го изпълваше силен копнеж да я види, да я вземе в прегръдките си. Искаше да си отиде у дома и да намерят начин да разрешат на пръв поглед неразрешимите си проблеми. Докато обличаше сакото си, реши, че няма да позволи връзката им да се разпадне заради горчиви думи и мъчителни обвинения. Трябваше да успеят да постигнат разбирателство, хармония. После, като слагаше шапката си, чу забързани стъпки пред вратата и сестрата от детското отделение се втурна неканена в кабинета му. На лицето й беше изписана силна изненада.

— Елате бързо, докторе — извика тя, толкова развълнувана, че забрави да поздрави. — Трябва да видите Сара.

Рейвън остави шапката си.

— Какво се е случило с нея — попита той, леко разтревожен.

Сестрата поклати глава.

— Сега не мога да ви обясня — извика тя през рамо, тръгнала бързо по коридора към отделението. — Ще трябва сам да видите. — Няколко крачки пред него, тя махна с ръка. — И побързайте!

Двамата вървяха бързо по коридора, като заобикаляха санитарите, които бутаха количките със закуската. Като стигнаха близо до вратата на детското отделение, сестрата стисна ръката му и каза:

— Много се радвам, че бяхте в кабинета си. Сара настоя на всяка цена да ви намеря. — Очите й бяха усмихнати. — А и знаех, че ще искате да видите това.

В отделението децата се бяха скупчили, а вниманието им беше привлечено от нещо в другия край. Там стоеше Сара, хванала се с крехката си ръчичка за таблата на леглото. Лицето й грейна, като видя Рейвън, и бавно, с треперещи колене, тя тръгна към него. Докато тя бавно поставяше крак пред крак и скъсяваше разстоянието помежду им, децата си шепнеха, изпълнени с благоговение — като пред чудо.

След спора с Мисти и безсънната нощ, Рейвън се чувстваше вече много напрегнат. В гърлото му беше заседнала буца. Когато детето стигна много близо до него, той разпери ръце, а то направи още една тромава крачка и обви ръчички около врата му.

— Виждате ли — каза гордо, с блеснали очи, — отново мога да вървя.

— Да — отговори той и щастие изпълни гърдите му. Знаеше, че момиченцето ще има нужда от терапия, за да проходи стабилно, и че ще трябва да остане още известно време в болницата, но първата крачка беше направена. И той отново, като нея, събра кураж, за да предизвика живота. Помилва я по гърба, едва успял да повярва на чудото, станало пред очите му. — Кажи ми как стана това.

Тя сви леко раменца.

— Не знам — отговори с детска усмивка. — Просто се събудих тази сутрин и разбрах, че ще мога да ходя. Станах от леглото и — готово!

Той погледна сестрата, която стоеше до тях.

— Какво се е променило? Видя ли я някой от другите доктори? Да не й е предписано ново лечение?

Тиха усмивка озари лицето на жената.

— Другият доктор, който я видя, беше мисис Девънпорт.

— Мисти? — попита той, много учуден.

— Точно така — извика весело Сара, с което отново привлече вниманието му. — Тя идваше да ме види почти всеки ден.

Той се засмя и я хвана за ръчичката.

— И какво се случваше, когато тя идваше? За какво си говорехте двете?

— За много неща — отговори Сара, като наклони глава на една страна. — А преди няколко дни донесе хартия и цветни моливи и ние нарисувахме пожара.

Някаква струна в душата му се опъна и той обхвана с длани вдигнатото към него личице.

— Разкажи ми за рисунките — каза той тихо. — Ти какво направи с тях?

— Мисти ги сложи в една малка кутия и я завърза с въженце. А после ме изведе навън със столчето на колела. — Тя се замисли, като че ли за да си спомни по-добре всичко. — Носеше и лопата. Изкопа дупка и заедно заровихме кутията.

— Разкажи ми и останалото — каза той, като вече предусещаше какво ще чуе.

— Мисти ми каза, че погребваме завинаги пожара. Каза, че вече няма да го сънувам и че тази сутрин, като се събудя, ще мога отново да ходя. — Тя се усмихна и разпери щастливо ръце. — И това е всичко!

Рейвън подозираше, че проблемът на Сара е психически, но сега беше изпълнен с възхищение от способностите на Мисти. Колко умна беше тя! Със случая можеше да се справи само човек, който познава детската психика, който може да мисли като дете, но също така този някой трябваше да разполага с доверието на Сара. И ето, че едва сега разбра думите на Мисти, че най-могъщото лекарство е мисълта.

Сара докосна наболата му брада.

— Кога Мисти ще дойде пак да ме види? Тя много ми липсва.

— Не знам… — отговори Рейвън. — Но тя и на мен много ми липсва.

Вратата зад него се отвори, чуха се стъпки, а после Рейвън чу следните думи:

— Страхувам се, че имам наистина много лоши новини за вас, сър.

При звука от разтревожения глас на Нат, Рейвън се обърна рязко, все още прегърнал Сара. Като премигна, той видя кочияша си застанал до вратата на отделението. Той държеше шапката си в ръце, а лицето му беше така измъчено, все едно че на плещите му лежеше всемирният товар.

 

Все още подвластен на шока, Рейвън изкачи стъпалата, които водеха към къщата, после бързо изтича в спалнята. По навик обходи стаята с поглед. Тя беше чиста и подредена, но, без Мисти, студена и празна. Споменът за тяхното скарване разкъсваше сърцето му. Ах, как искаше да я вземе в обятията си! Знаеше, че влак за Юрика Спрингс ще има чак утре сутринта. Можеше да започне да опакова багажа си. Отиде до тоалетката. Пръстенът на Мисти проблесна, уловил слънчевата светлина, и той го взе в дланта си, изпълнен със силна мъка. И веднага разбра, че тя е оставила халката, за да му каже, че е свободен — свободен да намери друга жена, която да съответства на положението му и на живота му в града. Това, че беше оставила пръстена, беше признание, че се е провалила. Единственото място, където сърцето й можеше да намери покой, бяха планините. Чувстваше се смазан. Мъката го изпълни целия и му тежеше като олово. Сега разбра, че беше толкова зает с подновяването на практиката си, че дори не беше намерил време да смени евтиния пръстен с диамантен. Беше направил още толкова много други грешки като например тази, че не намери време да й помогне да се приспособи, а разчиташе други да го сторят вместо него. Остави пръстена в джоба си. Мъчителни въпроси не му даваха мира. Да, бяха се скарали, но въпреки това тя никога не би си заминала, без да му каже и една дума, без да се сбогува дори. Дали не беше оставила писмо? Не, той разбра, че сигурно е била много ядосана, за да постъпи така, и се изпълни с отчаяние. Запита се дали баща му не й беше казал нещо, което я е засегнало дълбоко. Изпълнен с подозрения, той бързо тръгна към стаята на Джон. Спря се на прага и видя, че Джон е полуседнал, подпрял се на възглавниците, и чете вестници.

— Мисти си е заминала — каза Рейвън и отиде до леглото му. — Какво знаеш ти за това?

Старецът свали очилата си, а в очите му имаше изненада.

— Значи си е заминала, а? — отговори той доволен и остави вестниците настрани. — За да отговоря на доста грубия ти въпрос, не знам нищо за това, но няма да кажа, че съжалявам.

Гняв обзе Рейвън, защото знаеше, че баща му лъже.

— Видя ли я тази сутрин? Говори ли с нея? — попита той.

Джон хвърли очилата си върху одеялата.

— Да, видях я — призна той грубо. — И говорих с нея, но не съм отговорен за нейните действия.

Рейвън обаче беше твърдо решен да узнае всичко, което баща му можеше да му каже.

— Какво й каза? — попита той остро.

Джон смръщи вежди.

— Казах й, че заради нейното поведение не успях да разговарям с губернатора. — Той се засмя сухо. — Споменах още, че нямате брачно свидетелство, което би могла да представи.

Рейвън го гледаше и не вярваше на ушите си. Най-после баща му беше намерил слабото място на Мисти — нейното чувство за чест. Макар да не беше я докоснал, той беше убил духа й.

— Да, сега разбирам какво се е случило — каза Рейвън. — Като си усетил, че духът й не е така силен, ти си я накарал да почувства провала си, втълпил си й, че не е достойна да носи името Девънпорт! Нищо чудно, че е заминала!

— Бъди благодарен за божията милост, която те отърва от нея — отговори баща му. — Момичето не беше подходящо за теб и тъй като ти не успя да го проумееш, бъди благодарен, че тя най-после го разбра.

Рейвън трябваше да положи нечовешки усилия, за да сдържи гнева си. Но беше така ядосан, че не мислеше въобще за чувствата на баща си.

— Да те вземат дяволите! — извика той грубо. — И теб, и подлите ти действия!

Между тях настана напрегната тишина. После от прага се чу шум, който привлече вниманието на Рейвън. Уорън, с пребледняло лице, стоеше до току-що отворената от него врата. Погледна встрани, явно осъзнал, че не би могъл да дойде в по-неподходящо време.

— Съжалявам — извини се той. — Ще дойда по-късно.

Рейвън тръгна към него.

— Не, остани — каза, като се спря на няколко крачки от него. — Може би ще можеш да помогнеш. Мисти се е върнала в планините Озарк.

Очите на Уорън помръкнаха.

— Съжалявам… ужасно съжалявам.

Рейвън фокусира погледа си върху пребледнялото му лице.

— Говори ли с нея тази сутрин?

Брат му поклати глава.

— Не, не съм. Тази сутрин излязох рано, но нямаше да го направя, ако знаех какво е намислила. — Очите му таяха мъка и тъга. После погледна над рамото на Рейвън към баща си. — Ще дойда в по-удобен момент — каза той.

Обърна се да си върви, но Джон го гледаше втренчено в гърба.

— Не, остани! — нареди сърдито той. — Цяла сутрин очаквам тези нови сведения. Къде, по дяволите, беше?

Рейвън отиде до прозореца, но с крайчеца на окото си виждаше, че брат му гледа право в очите на Джон.

— Бях при Присила — отговори Уорън.

Джон го изгледа остро.

— В работен ден! И за какво, по дяволите?

Уорън сведе поглед.

— Наистина не мисля, че моментът е подходящ. Аз…

— О, продължавай. Изплюй камъчето! — нареди Джон. — За какво си ходил там?

Уорън си пое дълбоко дъх и успя да възстанови спокойствието си. Отиде до леглото.

— Е, добре, и без това дойдох тук само за да ти го кажа. — Рейвън забеляза щастието, изписало се на лицето на брат му. — Присила се съгласи да стане моя съпруга — каза тържествено Уорън. Гласът му беше придобил нова плътност и нова сила. — Помолих я снощи, на партито в чест на губернатора, а тя ми каза, че ще ми отговори тази сутрин. Ще се сгодим възможно най-скоро.

Рейвън гледаше брат си и въпреки своите проблеми изпитваше гордост и щастие. Уорън най-после беше успял да спечели ръката на Присила! Нищо чудно, че момичето беше толкова щастливо снощи!

— Мили Боже! — възкликна Джон. — Никога не бих повярвал!

Уорън замръзна на място.

— Ти вярваш само на онова, на което искаш — каза той с глас, който Рейвън досега не беше чувал. — И винаги си бил напълно сляп за нещата, които засягат мен и Адам.

Рейвън не знаеше какво е станало с Уорън, но му харесваше онова, което виждаше. За първи път в живота си брат му говореше свободно и се противопоставяше на Джон. Очевидно Присила беше много важна за него и той беше намерил кураж да защитава мнението си. Устните на Джон се извиха надолу.

— Хапете, нали, малки кутрета! Наистина ли си мислите, че ще успеете сами да се справите с бизнеса?

Очите на Уорън блестяха от възмущение.

— Да, аз вярвам, че ще се справя, след като направя някои промени — каза той и изправи рамене, с което като че ли стана по-висок. — И първата промяна ще бъде, че тази стая ще стане по-слънчева! — И, с наперена походка, той отиде до прозореца и дръпна завесите. В стаята се промъкна златната светлина на деня. После се обърна, а очите му горяха така, както никога досега. — И това е само началото! Отсега нататък ще се вслушваш в съветите ми. И моите идеи ще бъдат равностойни на твоите. Вече няма да бъда твоето момче за поръчки. Щом ще говорим, трябва да се уважаваме.

Джон отвори уста, но не намери думи, с които да изрази онова, което чувства. Задоволство изпълни Рейвън. Беше благодарен, че Уорън най-после събра смелост да се защити. Умът на брат му беше остър като бръснач и той беше достоен противник на Джон, както и достоен да наследи неговата империя. Усмихна се и тръгна към вратата. Беше спокоен и можеше да продължи да опакова багажа си.

— Ако тръгнеш след оная глупачка, вече няма да бъдеш мой син! — извика Джон след него и се опита да стане от леглото. — Разбираш ли ме? Още днес ще изпратя да извикат адвоката ми и ще напиша ново завещание! — продължи да вика той, със силно поруменяло лице. — Ще те изхвърля! Няма да получиш нищо!

Рейвън гледаше студено стареца, който видимо трепереше.

— Мислиш ли, че това ме интересува? Пет пари не давам! — каза той.

По челото на Джон беше избила пот. Уорън се обърна към него.

— Ако лишиш Рейвън от наследство, аз ще разделя с него своята част — каза той. — А като знам колко силно желаеш династията да продължава да заема челно място в страната, съмнявам се, че ще оставиш всичко на благотворителните организации. — Малко по-меко, той запита: — Нима не разбираш, че не можеш повече да ни манипулираш? Не виждаш ли, че сме се освободили от теб и двамата?

Застанал до вратата, Рейвън виждаше как баща му трепери. Лицето му беше станало пепеляво. Той като че ли се беше свил, притиснат от противопоставянето и на двамата си синове — нещо, което не беше смятал за възможно. На челото му пулсираше огромна сива вена. Опита се да каже нещо, но от устата му излязоха само нечленоразделни звуци и пяна. После започна да се поти обилно и се отпусна на възглавниците. Рейвън се върна бързо до леглото, защото разбра, че това е нов сърдечен удар. Уорън също коленичи до леглото, като гледаше баща си с изненада.

— Какво става? — попита той брат си.

Рейвън постави ухо на гърдите на баща си и чу, че сърцето му бие толкова слабо, че не би могло да изтласква кръвта в тялото му.

— Нов сърдечен удар — отговори той. — И се страхувам, че този път е масивен.

Джон отвори очи и простена слабо, след което каза едва чуто:

— Боли ме… Ужасно ме боли… Вие ми се свят, гади ми се…

— Знам, просто се отпусни — отговори Рейвън и нежно изтри потта от челото му с носна кърпичка. Знаеше, че не може да направи нищо, но напълни една лъжичка с болкоуспокояващо и я даде на баща си. После го прегърна и се опита да го успокои.

Уорън улови погледа на брат си и силно пребледня.

— Да повикам ли още някого? Може ли да се направи още нещо?

Рейвън смръщи вежди, за да му покаже, че не могат да направят нищо повече от това да останат до баща си в последния му миг. Постави ухо на гърдите на баща си, но не чу сърдечен ритъм, а само някакъв лек шум, и разбра, че му остават само още няколко секунди. Джон като че ли също разбра. Погледна Уорън в очите, които бяха пълни със сълзи. После се обърна към Рейвън и хвана ръката му с треперещите си пръсти. Погледна го с див, отчаян поглед и се опита да вдигне ръката си, на която бяха изпъкнали тъмносини вени.

— Аз… обичам… — Думите излязоха от устата му заедно с дъха му и също толкова тихи. Но преди да успее да довърши мисълта си, отпусна ръка и се превърна в купчина мъртва маса в ръцете на Рейвън. Той постави ухо на гърдите на баща си, не чу нищо и очите му се напълниха със сълзи. Нежно затвори изцъклените очи на Джон, подпря го на възглавниците и погледна с обич мъжа, който го беше дарил с живот, но в същото време се беше и опитвал да заглуши живота, волята, в него. Беше разбрал, че баща му го обича, наистина по свой собствен начин, че любовта му беше собственическа, тероризираща. Независимо от всичко, той изпитваше чувство на загуба, беше шокиран от смъртта на родителя. И в същото време изпитваше дълбока тъга, че баща му не беше по-щастлив приживе. Погледна Уорън, който беше обхванал главата си с длани, и разбра, че той също преживява тежко случилото се. Но Уорън щеше да се справи, сега беше сигурен в това. После Рейвън отново погледна восъчното лице на баща си и разбра, че в последния си миг старецът беше пожелал да му каже, че го обича, но беше загубил битката със смъртта, преди да успее да го стори. Колко жалко, че се беше опитал да го каже едва сега, след като тези думи те трябваше да чуят още в детството си. Въздъхна дълбоко, защото едва сега разбра причината, поради която самият той не разбираше любовта по-добре и поради която не беше казвал на Мисти, че я обича — защото никой никога не беше казвал тези думи на него! Въпреки богатството неговият живот и сърце бяха бедни, защото не познаваха топлотата на любовта. Успя да потисне мъката и болката и се закле, че ще я намери. Вече знаеше какво трябва да направи, за да спечели отново сърцето й.