Соня Бирмингъм
Цвят от скреж (18)

Глава 18

— Губернаторът на Мисури? — повтори Мисти с широко отворени очи. Остави четката си за коса на тоалетната масичка и притисна длан до сърцето си. — Губернаторът на Мисури ще дойде тук?

Рейвън беше изчакал да се приберат в спалнята си, за да й каже новината насаме, защото искаше да имат време да я обсъдят. Но сега, като я гледаше седнала по копринена нощница пред огледалото, можеше да мисли само за това, колко красива е тя. Деколтето разкриваше голяма част от гърдите й, а косата й беше така блестяща… Беше като ударена от гръм — също като в деня, когато разбра, че той е Девънпорт.

Дъждът се беше усилил. Тя беше толкова изненадана, че не можеше да намери думи и се чуваше само тропането на едрите дъждовни капки по покрива. После тя отметна дългата си блестяща коса назад и тръгна към него, а прекрасната й фигура се открояваше под прозрачната материя.

— Сигурен ли си? — попита го, а гласът й трепереше.

Той сложи длани на раменете й, а после ги плъзна надолу, наслаждавайки се на копринената й кожа.

— Да. Ще дойде на вечеря след две седмици. Джон помоли да организираш изискано празненство за него.

Тя пребледня и го погледна така, все едно не вярваше на ушите си.

— След всичко, което се случи, съм изненадана, че той има такава молба към мен.

Рейвън отново се запита дали отговорността не е прекалено голяма за нея. Тя беше свежа и ухаеща след банята и той я притегли към себе си. Не бяха се любили от онзи злополучен ден в болницата и сега, с пълните си гърди и блестящ поглед, тя наистина го изкушаваше силно.

— Не е необходимо да приемеш — каза Рейвън.

Тя го гледаше безмълвно, после бавно премигна.

— Какво ще трябва да направя?

Той я погледна нежно, изненадан, че тя се замисля дали да приеме такова голямо предизвикателство.

— Ще трябва да поемеш нещата в свои ръце. Мисис Хъксли е организирала такива вечери и преди. Може да прегледаш съставеното от нея меню и да добавиш нещо… Да придадеш на нещата твоята индивидуалност. Ще трябва да наемеш музиканти, както и допълнителни слуги, които ще помагат за сервирането, ще трябва да отидеш до цветарницата да поръчаш цветя и да се погрижиш за отпечатването на поканите. Тъй като ще дойде самият губернатор, нито един от поканените няма да откаже. — Тя го погледна с празен поглед и той добави: — Решението е твое, но ако приемеш, аз ще ти помогна.

Мисти погледна Рейвън в очите, все още невярваща на ушите си. След многобройните й грешки между тях се усещаше напрежение, но тя беше все така твърдо решена да запази брака им. Макар предложението на Джон да я плашеше, тя разбираше, че й се дава възможност да поправи грешките си. А преди всичко, това ще бъде възможност да докаже на Рейвън колко съжалява за проблемите, които беше причинила в болницата. Ако той й помогнеше, сигурно щеше да се справи с това, което й се струваше сега истински подвиг. Сърцето й заби малко по-бързо. Тя издиша шумно и каза:

— Добре. Ако цялото семейство ми помага, ще го направя.

И се отпусна под одобрителния му поглед, отново почувствала интимността, която съществуваше между тях от самото начало. Топлината на дланите му проникваше през тънката материя и запали в нея страстта. После той бавно наведе чернокосата си глава и, за първи път от много дни насам, устните му намериха нейните. Тя обви ръце около врата му и отвърна на целувката му, затвори очи и се заслуша в капенето на капчука, вдъхна мъжката му миризма и потръпна от нетърпение.

Много нежно, той разкопча първите няколко копчета на дълбоко деколтираната й рокля, измъкна я през главата й и я хвърли на пода, където тя заприлича на малка синя локвичка. Мисти разкопча робата му, разтвори я и жадно загали гърдите му. Устните му обсипаха с целувки шията й, спряха се в падинката между ключиците, а ръцете му си играеха със зърната й, които се втвърдиха под ласката им. Коленете на Мисти омекнаха, а желанието й стана толкова силно, че едва успяваше да му устои. Езикът му погали устните й, после се гмурна в устата й и запали огън в тялото й. Разтърсиха я сладостни тръпки, а той тихо простена от удоволствие. Нежно я взе на ръце и я положи на мекото легло. Мисти го гледаше като замаяна как съблича робата си и я пуска на килима. Само като погледнеше изваяното му мускулесто тяло, пулсът й се ускоряваше. Скритата сила на бедрата му караше утробата й да тръпне в предчувствие. А когато погледът й се спусна по-надолу, към мястото, отчасти закрито от къдрави косъмчета, почувства как топлина залива бузите й. Разтвори ръце, за да го приеме в обятията си, победена от страстта, на която не можеше повече да се противопоставя и която само той можеше да задоволи.

А на Рейвън се струваше, че страстта му към Мисти никога няма да утихне. Желанието го заливаше на горещи вълни. С протегнатите си ръце и млечнобяла кожа тя го мамеше като сирена и той не можеше да й устои. Искаше веднага да се потопи в нея, да го обгърне топлината на нейното тяло, а в същото време искаше да я възбуди до краен предел, да я гали нежно и все пак настоятелно, да нашепва любовни думи в ухото й. Розовата светлина на лампата сякаш галеше тялото й. С възхищение, граничещо с благоговение, той гледаше съвършените извивки на хълбоците й, примамливата извивка на пълните й гърди. Вниманието му беше привлечено от триъгълника от меки косми между краката й и в този миг изпита неудържимо желание да вкуси от нежността и мекотата на белите й бедра. Седна на леглото и обсипа с целувки краката й от извивката на ходилото до глезена, а после настоятелно продължи нагоре, примамен от сладкия мускусен аромат, който атакуваше сетивата му. Тя галеше раменете му, докато силните му ръце я повдигнаха. Главата й се отпусна назад, като че ли прекалено тежка за нежната шия. Тя се отдаде изцяло на тези нови ласки. Сластните му устни зацелуваха нейното най-интимно, влажно местенце и по тялото й се разля приятна топлина. У нея нещо пулсираше, туптеше от живот и тя изпитваше неподозиран дотогава екстаз. Когато той покри тялото й със своето, на нея й се струваше, че ще умре — толкова силен беше копнежът й да се слее с него, да станат едно цяло, телом и духом. Обви кръста му с краката си и той навлезе в нея бавно, а после ритъмът се усили, стана по-настоятелен и тя изви тялото си в дъга, за да го посрещне. Струваше й се, че всеки момент може да припадне — толкова силна беше страстта й. Свиваше и напрягаше мускули, защото искаше да обгърне плътно коравия му член, стенеше, копнееше за крайния миг, докато в същото време й се искаше това да продължава вечно. Той успя да сдържи страстта си, докато почувства как я заливат първите вълни на върховното удоволствие, и двамата заедно стигнаха до рая. Тя извика високо името му, а той зашепна нежни слова в ухото й. И двамата бяха доволни, изпитваха неописуемо блаженство.

Тя се сгуши в него, а той започна да гали рамото й. Мисти чу трополенето на дъжда по покрива, въздъхна дълбоко и започна да се унася в сън. Чувстваше се така, все едно се е върнала у дома след дълго пътуване — на топло и сигурно място. Струваше й се, че вече всичко ще се оправи.

 

Седмица по-късно Мисти влезе в мрачния кабинет на Джон и го завари да чете вестници, поизправен на възглавниците.

— Помислих, че може би ще искаш да видиш менюто, което съставих за вечерята, на която ще присъства губернаторът — каза тя весело. Докато вървеше към него, се почувства слаба. Зави й се свят от миризмата, с която стаята беше просмукана, защото тя я отъждествяваше с неговото отношение към самата нея. — Добавих и листа с вината, които бих предпочела да се сервират — продължи тя.

Като застана до него, видя как лицето му леко се сгърчи. Той не я поздрави, но й направи знак да седне на стола до леглото. Грабна менюто от ръката й, намести очилата си и започна да чете, като тихо си мърмореше под нос.

За съставянето на менюто й беше помогнала мисис Хъксли, а за избора на вината — икономът. И тя се надяваше, че свекърът й ще одобри упоритата й работа. Но той свали очилата си, хвърли ги на леглото и извика:

— Не! Нима не виждаш, че тези ястия са твърде обикновени?! — Поклати яростно глава. — Объркала си и вината. С десерта се сервира леко и искрящо вино, а не сухо.

Сърцето на Мисти се сви. Въпреки многото положени усилия, отново не беше успяла да му угоди. Докато гледаше смръщеното й лице, й се струваше, че той винаги ще намира в нея недостатъци. Джон й подаде листа с думите:

— Ще работиш над това, докато то стане идеално. И се постарай повече този път! — И той невъзмутимо вдигна един от вестниците. — Изпрати ли вече поканите? Нае ли музиканти? — попита я все така недоволно и намести очилата на носа си.

Мисти беше твърдо решена да не му показва, че е разочарована от неговото отношение към нея.

— Поканите са изпратени — отговори тя спокойно. — Но…

— Не ми казвай, че още не си наела музикантите — прекъсна я той. Не искаше да й даде дори възможност да довърши изречението. — Би трябвало Присила да планира вечерята, не ти. Тя знае как да се справя с тези проблеми.

Гневът, който Мисти успяваше да сдържа досега, изведнъж избухна. Защо непрекъснато я сравняват с Присила, защо непрекъснато й напомнят, че й липсва подходящо възпитание? Изправи се, нави листа с менюто на руло и застана твърдо в долния край на леглото. Видя присмехулното изражение на лицето му и гордостта й също се надигна.

— Знам, ти мислиш, че щеше да е по-добре, ако синът ти се беше оженил за Присила, но той не мисли така. И е женен за мен. — Пулсът й беше малко ускорен, но тя усещаше, че е дошло време да се противопостави на свекъра си. — И ти трябва да приемеш този факт. Защото си баща на съпруга ми.

— Доколкото знам, ти си принудила Адам да се ожените набързо. Синът ми не е имал време да размисли — възрази Джон. Той я обвиняваше, нападаше я.

Мисти почувства вина. Да, тя наистина беше уредила женитбата набързо. И сега си спомни съмненията, които беше имала по онова време. Изправи гордо глава, но остана мълчалива, вгледана в лицето на Джон, което я обвиняваше, и не намираше думи да се защити. Дали Рейвън щеше да се ожени за нея, ако тя не беше уредила нещата? Силата на духа й спадна. Спомни си, че Рейвън все още не й бе казал, че я обича, нито дори в моментите, когато се любеха. Дали за него привличането между тях не беше чисто физическо? Дали не беше я взел със себе си в града просто защото искаше да я има в леглото си? И дали любовта му не беше запазена за Присила или за някоя като нея? Изведнъж много съмнения нахлуха в душата й и тя стана несигурна. Срещна студените очи на Джон и изведнъж се почувства слаба, отмаляла. Нали беше решила, че е време да сложи всичко в ред, но ето, че свекърът й още един път беше успял да я победи. Много искаше да се защити, но не можеше да намери думи. Оставаше й единствено да излезе от стаята. След себе си чу как Джон тихичко се смее.

 

 

Най-после дойде и вечерта, в която губернаторът щеше да вечеря в тях. Застанала на стълбите, за да посрещне гостите, Мисти виждаше единствено калейдоскоп от лица и проблясващи бижута. Макар главният гост още да не беше дошъл, елитът на Сейнт Луис се беше събрал. Тихите гласове се смесваха с музиката. Цяла седмица Мисти беше работила по организацията на вечерята. Само един път беше отскочила до болницата, за да посети Сара. И сега, докато гледаше тълпата, докато чуваше тихия им смях и тракането на кубчетата лед в чашите, тя едва можеше да повярва, че е успяла да планира всичко за една такава бляскава вечер.

Обвинението на Джон, че е принудила Рейвън да се ожени набързо за нея, беше намалило значително нейната самоувереност, но въпреки всичко, въпреки съпътстващото напрежение, тя беше работила упорито, като беше избягвала срещите със стареца. Но думите му не излизаха от съзнанието й, бяха като трън в мозъка й. Все още несигурна в любовта на Рейвън, тя успяваше да запази всичката мъка за себе си и да не потърси обяснение. Гледаше Рейвън, който се движеше с лекота из стаята, олицетворение на идеалния домакин. От него струяха жизненост и магнетизъм. Той беше мил с дамите и любезен с господата. И когато той тръгна към нея, тя отново изпита нежност към него. Нейната любов нямаше никога да премине.

— Красива си, направо прекрасна — каза той, обви талията й с ръка и я поведе настрани от шумната тълпа гости. — Сигурен съм, че ще чуеш тези думи много пъти тази вечер, но исках да съм първият, който ще ти ги каже. — Тя се усмихна и плъзна поглед по него. Гарвановочерната му коса блестеше на светлината на многобройните полилеи, очите му излъчваха топлота, а във вечерните дрехи той изглеждаше изключително привлекателен. — Ето — каза той и й подаде чашата си шампанско, — отпивай, докато си бъбрим с гостите.

Рейвън представяше Мисти на гост след гост, а тя беше готова да ахне — толкова красиви, направо великолепни, бяха дрехите им. Разпозна имената на няколко много важни личности. Голите рамене и дългите ръкавици на дамите им придаваха някакво странно достойнство и силна изисканост. Тя се питаше дали главата й е така замаяна от шампанското или от радостната възбуда, която съпътстваше събитието. Сега разбра защо Рейвън беше настоял тя да купи роклята, с която беше облечена сега. Плъзна поглед из стаята. Присила разговаряше с Уорън, а в другия край на стаята доктор Вандерхузи и съпругата му говореха с приятелите си от болницата. Когато срещна погледа на Мисти, мисис Вандерхузи смръщи вежди и извърна глава, с което даде ясно да се разбере, че само присъствието на губернатора я е изкушило да приеме поканата. Със силно разочарование, Мисти отбеляза, че всички от болницата упорито я избягват, но прие това с лека въздишка. Там беше и Джон, облечен великолепно, разположил се в стола си на колела. Говореше с гостите, но не сваляше поглед от нея. И тя разбра, че през цялата вечер ще бъде подложена на проверка, наблюдавана. И тогава, когато залата беше вече претъпкана до краен предел, икономът прочисти гърлото си и обяви:

— Негова чест, Бенджамин Прескът Лонгстрийт, губернаторът на Мисури!

Избухнаха аплодисменти. Рейвън поведе Мисти към този изтъкнат човек, а нейното сърце се разтуптя. Тя знаеше, че този заклет ерген е бил полковник от армията на Конфедерацията, за разлика от повечето офицери в Мисури, които се бяха били на страната на Севера. Беше висок около метър и осемдесет, имаше войнишка стойка, брада и мустаци. Тъмните му очи излъчваха интелигентност. Сивата му коса беше сресана назад и падаше на вълни над яката на палтото, както беше при повечето герои от войната. Цялата му личност излъчваше приятелско отношение и Мисти се почувства спокойна. Той взе дланта й в своята, докосна я с устни и каза:

— Мадам, искам да ви благодаря за изисканата покана.

Джон побърза да отведе госта и докато двамата говореха, Мисти забеляза очите на губернатора. Свекър й може би не забелязваше, но губернаторът се отегчаваше. Всичките останали гости се държаха на почтително разстояние. Мисти погледна Рейвън, чудейки се как могат да спасят губернатора от досадата. В този миг той я погледна и й се усмихна. Остави Джон и тръгна към нея.

— Мадам — каза й мило, — ако вечерята е готова, ще съм ви задължен, ако я сервирате. А може би ще ме представите и на някои от другите си гости. — Хвана дланта на Мисти, сложи я върху ръката си и се усмихна на Рейвън. — Сър, моят дядо, Господ да даде мир на душата му, ми казваше винаги да сядам до най-красивата дама и аз смятам, че съветът му е много добър. Може би ще имате любезността да ме поставите до съпругата си тази вечер. Та нали тя — и той се усмихна лъчезарно — ще бъде ваша през останалата част от вечерта, а и през целия ви живот, докато аз ще мога да се наслаждавам на очарованието й само тези няколко кратки часа.

Рейвън наклони глава и се усмихна. Всичко в него подсказваше на Мисти, че нещата се развиват добре. Тя и губернаторът тръгнаха към трапезарията, а другите гости ги последваха. Губернаторът притежаваше южняшки чар, който й помагаше да се държи по-свободно с него, и Мисти му беше благодарна за това.

Като влязоха в трапезарията, тя се огледа само за да се увери, че всичко е съвършено. Върху три маси, покрити с много красиви бродирани покривки, беше подреден скъп порцелан, както и сребърни прибори. Имаше и вази с дъхави рози, чиито аромат изпълваше въздуха. Гостите разговаряха тихо, смееха се, явно доволни от обстановката. Като намереха картичка с името си, те се отпускаха блажено на столовете си. Губернаторът настани Мисти на главното място и седна до нея, а Джон се настани от другата му страна и хвърли предупредителен поглед на снаха си. Тя се уплаши, погледна Рейвън, който седеше два стола по-нататък, той й кимна одобрително с глава и тя се поотпусна малко.

Рейвън гледаше съпругата си и губернатора на Мисури и изпитваше гордост. Тази вечер, с порозовелите си страни и блестящи очи, Мисти беше красива като видение. Досега не беше направила нито една грешка. Като че ли беше помислила за всичко. Той самият й беше помогнал да съставят менюто, както и да подберат френските вина, които, беше сигурен, бяха превъзходни. Тази вечер Мисти Малоун най-после щеше да блесне. Докато говореше с дамите от двете си страни, той гледаше баща си и виждаше, че Джон е ядосан, задето губернаторът посвещава вниманието си на Мисти, а не на него самия. После Рейвън срещна очите й, които блестяха от щастие, и разбра, че тя наистина се забавлява. Той й разказваше забавна случка от Гражданската война и като че ли изпитваше носталгия по отминалите времена.

— Това, което правим тук тази вечер, е просто запълване на времето — каза той, смръщил вежди.

Мисти не се обиди, защото разбра какво иска да каже той. Той не се впечатляваше от повърхностните неща като Джон и, тя беше сигурна, не съдеше за хората по онова, което притежават. Тя го разбираше, защото усещаше нещата по същия начин. Когато келнерът реши да налее още вино в чашата на губернатора, той я покри с длан и се обърна към Мисти.

— Случайно да ви се намира уиски от Тенеси? — Очите му се смееха. — Никога не съм харесвал особено френските вина, независимо от това, колко скъпо струват.

Мисти незабавно поръча уиски. Когато бутилката пристигна, келнерът с пренебрежение напълни чашата на губернатора и остави бутилката на масата.

— Това е най-хубавото питие на земята. — Губернаторът дори си позволи да млясне с устни. — То е амброзия, която съдържа в себе си сладостта на лунната светлина в планините.

Мисти го погледна.

— Но вие не сте от планините, нали? — попита го тя.

Губернаторът се засмя топло.

— Е, може и така да се каже. По заобиколен път, разбира се. Баба и дядо ми живееха в планините. Толкова надълбоко в Озарк, че не виждаха светлината на деня.

Сърцето на Мисти подскочи радостно.

— Дяволите да ме вземат, ако и това не е новина! Веднага разбрах, че нещо във вас ми допада. Аз съм от планините Озарк, от долината Ред Оук!

Губернаторът се засмя и напълни отново чашата си.

— Всъщност разбрах това по говора ви. Той само ви прави още по-очарователна. Дядо ми приготвяше питие, което оставяше да отлежи на лунна светлина, и вкусът му беше много подобен на този. Тъй като сте от планините, сигурен съм, че разбирате какво искам да кажа. Ще опитате ли глътка колкото напръстник и да видим дали ще се съгласите с мен?

Мисти кимна, защото мислеше, че е учтиво да приеме. Губернаторът наля в чашата й количество по-голямо от напръстник и тя опита от огненото питие, а после остави чашата настрани, като се съгласи с него. Тъй като много внимаваше какво прави тази вечер, тя с изненада долови няколко неодобрителни погледа. Реши обаче, че те не са толкова страшни. Губернаторът беше весел и щастлив и само това имаше значение.

— Когато бях момче, прекарвах лятото при баба си и дядо си — продължи да бъбри гостът. Усмихна се, а очите му придобиха замечтано изражение. — Като се изключат дните ми в армията, това беше най-щастливото време в живота ми.

От този миг нататък губернаторът и Мисти станаха приятели. Свързваха ги планините Озарк. Двамата се смееха и отпиваха от уискито. Обсъждаха най-добрите рецепти за приготвяне на питие на лунна светлина, как е най-добре да се заколи прасето и какви са най-добрите лекарства за ловджийските хрътки. И през цялото време губернаторът автоматично пълнеше чашите им.

Настроението й се повишаваше, обаче Мисти усещаше върху себе си втренчените погледи на Рейвън и Джон, както и тези на Уорън и Присила. Беше й толкова забавно, че не виждаше тяхната загриженост. А защо ли мисис Вандерхузи мушкаше с лакът съпруга си? Мисти си задаваше този въпрос с нарастващо раздразнение. Струваше й се, че те двамата с Бенджамин Прескът Лонгстрийт са единствените хора в стаята.

След десерта — шоколадов мус — тя и губернаторът продължиха да пият уиски. После той й помогна да стане от стола. Когато се върнаха в салона, тя осъзна, че Джон още не е имал възможност да говори с губернатора за железопътния бизнес, но тъй като не знаеше как да се справи с този проблем, реши просто, че той не съществува. Губернаторът я покани за първия валс и докато танцуваха, продължи да й разказва забавни анекдоти. Тя се смееше неудържимо и не обръщаше внимание на вдигнатите вежди на другите гости. Рейвън танцуваше с Присила и Мисти почувства ревност, като видя грейналото й от щастие лице.

Когато започна нов танц, Рейвън хвана здраво Мисти в прегръдките си и я изгледа доста недоволно.

— Струва ми се, че ти и губернаторът се забавлявате славно — каза той, като я държеше може би малко по-здраво, отколкото се полага. — За какво си говорехте? Да не би да си разменяхте рецепти за билкови отвари?

Изненадана от недоволството му, тя се изкикоти и положи глава на рамото му.

— Почти. Как позна? Губернаторът каза, че дядо му приготвял питие, което оставял да отлежи на лунна светлина. Точно така, както аз правя с моите лекарства. Предполагам, че съм малко пияна вече, но това е, защото губернаторът непрекъснато пълнеше чашата ми.

По лицето на Рейвън се изписа предупреждение.

— Малко пияна? Аз пък се питах кой ли от вас двамата ще падне пръв под масата!

Мисти усети, че ще последва лекция, и въздъхна. Но ето, че танцът свърши и тя видя, че губернаторът идва към нея. Настроението й веднага се повиши. Преди Рейвън да успее да каже и дума, той й се поклони галантно, взе ръката й и двамата се отдалечиха. Като хвърли поглед през рамо, тя видя, че стои с широко разкрачени крака и стиснати пестници и се запита защо ли е ядосан. Губернаторът продължаваше да бъбри весело, а в един миг музиката на цигулките му припомни нещо и той попита Мисти:

— Знаете ли стъпките на старите планински танци? Мислите ли, че бихме могли да изиграем един?

Мисти срещна очите му, които горяха от нетърпение. Толкова много искаше той да е щастлив тази вечер.

— Разбира се, че можем. — И тя погледна към музикантите, които свиреха виенски валс. — Но ще трябва да говоря с тях.

Тя се приближи към платформата на музикантите и те веднага се наведоха към нея, нетърпеливи да угодят на жената, която ги беше наела. Докато говореше с тях, тя забеляза, че Рейвън я гледа замислено, а веждите на Джон са смръщени заплашително. Музикантите довършиха виенския валс, започнаха да обсъждат нещо помежду си и ето, че настана всеобщо объркване. Но скоро се чуха звуците на „Пътешественикът от Арканзас“. Музиката беше бърза, пулсираща и краката на Мисти като че ли сами затанцуваха. Рейвън я гледаше разтревожено, а баща му се приближи до него и двамата дълго разговаряха. Музиката ставаше все по-бърза. Мисти повдигна полите си и влезе в ритъма, а губернаторът пляскаше с ръце и се опитваше да направи същото. Скоро гостите образуваха кръг около тях, пребледнели от изненада. Някои от мъжете се усмихваха, но жените бяха отвратени, вееха си бързо с ветрилата и си шушукаха тихичко. Музиката стигна до кресчендо, а Мисти изрита обувките си, с което достави огромно удоволствие на губернатора. Когато танцът свърши, кръгът се разпадна, а губернаторът хвана Мисти за ръката и я заведе при Рейвън и Джон.

— Доста отдавна не съм се забавлявал така — каза той с въздишка и погледна Джон. Потупа Мисти по ръката и добави: — В тази млада дама има жизненост, не е като другите. И ако не възразявате, че го казвам, тя е много забавна. Ако я доведете на вечерята, която ще дам аз, ще разговаряме за железопътната компания.

Джон, изглежда, не намери думи, с които да отговори. Ръцете му трепереха едва забележимо. Погледна Рейвън, с което искаше да помоли да бъде извинен, и се придвижи до другия край на стаята. Все така весел, губернаторът погледна сега Рейвън.

— Дръж на това свое малко планинско цвете, Девънпорт. Такива като нея са едно на милион. Ако бях с десет години по-млад, може би щях да се опитам да ти я открадна. За нещастие, трябва вече да тръгвам.

Бенджамин Прескът Лонгстрийт се поклони учтиво на Мисти и й целуна ръка.

— Благодаря ви, мила, за най-забавната вечер в моя живот.

Докато Рейвън придружаваше изтъкнатия гост към фоайето, всички ги следваха усмихнати с погледи. Но веднага щом излязоха, усмивките паднаха от лицата на гостите като сухи листа. Като видя една от жените да гледа втренчено босите й крака, Мисти обу обувките си и тръгна бързо към фоайето, за да се сбогува с гостите, които всички наведнъж бяха решили, че трябва вече да тръгват. Никой от тях обаче не й обръщаше внимание. Всички се сбогуваха само с Рейвън. Мисти беше изненадана и от израженията им, и от поведението им. Беше също така учудена, че празненството завърши толкова бързо — точно когато тя започваше да се забавлява истински. Рейвън избягваше погледа й, а после отиде да помогне на една стара дама да се качи в каретата си. Край нея мина и Уорън, който щеше да изпрати Присила до дома й, и я погледна със съчувствие и симпатия Мисти остана сама на прага, като се изключи високомерният иконом, и успя да чуе част от разговора на двама от последните гости:

— Преживявала ли си подобна вечер в живота си? — попита първата дама.

Втората поклати глава.

— Не. Сега разбирам какво имаше предвид, когато говорихме за съпругата на доктор Девънпорт. Сигурна съм, че тя ще го съсипе напълно, включително и практиката му.

Мисти се хвана за рамката на вратата, за да не падне. Значи такива бяха тайните мисли на гостите й за нея. Причерня й пред очите, когато разбра, че всичките й усилия бяха отишли напразно и че вечерта беше пълен провал.

Рейвън беше помогнал на старата дама да се качи и нейната карета се беше вече отдалечила. Той се обърна към къщата, изкачи стъпалата и мина покрай Мисти с ледено достойнство. Тя успя да устои на желанието си да му извика и загледа мълчаливо как той върви към библиотеката.

 

Рейвън си наля чаша уиски и издиша шумно, за да се успокои. Как беше желал Мисти най-сетне да постигне победа над обществото в Сейнт Луис! А и тя беше така близо до успеха! В този момент той можеше да я държи в обятията си и да я поздравява. Но не, всичко беше тръгнало не така, както трябва, и той беше принуден да наблюдава как тя губи уважението на хората, към което се беше стремила така отчаяно. Изпълнен с дълбоко съжаление, отпи от уискито, а после остави чашата, защото му се струваше, че питието няма никакъв вкус. Чу шум от стъпки, извърна се и я видя, застанала на прага, красива както винаги. Отново приличаше на изгубено дете. И въпреки раздразнението му, нейната красота докосна някаква уязвима струна в душата му. Опита се да потисне все по-нарастващия гняв, докато я гледаше как върви към него. И двамата мълчаха известно време, после той я хвана нежно за лакътя и погледна измъченото й лице.

— Ще ми обясниш ли какво стана? — попита я с дрезгав глас.

Тя се изчерви.

— Не съм сигурна. Аз и губернаторът си говорихме, прекарвахме си наистина добре и той поиска уиски от Тенеси. После разбрах, че баба му и дядо му са от планините Озарк, а после всичко ми е като неясно петно. Говорихме и се смяхме, пих малко повече уиски и…

— Губернаторите и героите от войната могат да пият уиски от Тенеси, докато паднат под масата — сряза я Рейвън. — Но дамите не пият, особено пред очите на хората.

— Но той ме помоли да си кажа мнението за уискито — каза тя. Беше напрегната. — И мнението ми му достави удоволствие.

Той въздъхна тежко.

— Може и да си угодила на губернатора, но шокира всички останали. Трябваше да отпиеш най-много една глътка.

На лицето й се изписаха изненада и болка и тя се отдалечи от него. Той я последва.

— Дамите не събуват обувките си — продължи да говори той, а вените на слепоочията му запулсираха.

Обвинението увисна във въздуха. Тя успя да преглътне сълзите си и погледна каменното му лице. Уискито и възбудата бяха развързали езика й и тя извика:

— О, да, правилата! Отново забравих за тях, нали?! Хората тук могат да правят каквото пожелаят, могат да обиждат, когото си поискат дотогава, докато спазват правилата и го правят елегантно. — Беше наранена от факта, че я критикуваше той. Беше завладяна от различни чувства. — Опитах се да го приема. То наистина е номер, който би било добре да се усвои. Но сърцето ми подсказва, че е по-добре да си карам постарому.

Челюстта му беше здраво стисната.

— Но ние те помолихме само за някои дребни промени.

Тя усещаше гнева, който той едва успяваше да потиска. Знаеше, че се намира върху опасна почва, но гордостта я караше да продължава да говори.

— Да, веднъж ти каза, че ще сложим само няколко панделки, но нещата отидоха доста по-далеч от това. Чувствам се така, сякаш ме насилват да се променя само и само за да угодя на хората. И то за да предпазя Девънпортови от клюките. — Тя трепереше от яд и мъка. Отново отиде при него. Сърцето й биеше малко по-бързо от обикновено. Неговото изражение беше все така мрачно. — Нима не разбираш, че не можеш да отливаш хората по еднакъв калъп, защото те не са течна маса? Нима не разбираш колко погрешно е това?

На лицето му се изписа силно раздразнение.

— Ти преиграваш. Никой не те е карал да продаваш душата си на дявола. Трябваше само да си изградиш по-добри маниери. А вътрешно да си останеш същата.

— Но няма да бъда, ако остана още малко тук. Чувствам се така, сякаш съм погребана жива.

Очите му горяха.

— И къде се озовахме пак? Искаш да се върнем в планините Озарк?

— И защо не? — отговори тя. Гласът й трепереше. — Дойдох тук, защото вярвах, че е за кратко, но сега разбирам, че си искал да останем завинаги. Не виждам да правиш планове да заминем след смъртта на баща ти. Никога не съм чувала да говориш за това и се съмнявам, че дори си помислил. Още се надяваш да получиш поста главен лекар и съветът да пренебрегне моите недостатъци.

Изведнъж изражението на лицето му стана потайно и тя се запита какво ли крие от нея този път. Дали бордът вече не беше направил своето предложение? Тревогата й нарасна.

— Не ти обещах нищо, когато напуснахме планините — каза той сухо. — Да не би да си забравила, че това е моят дом? Огледай се. Живееш в палат и си облечена в красиви дрехи. Какво ти липсва?

Тя навлажни устни. Опитваше се да събере мислите си.

— Не ми липсват земни блага — заключи, — но ми липсва нещо много по-важно. Тук животът ми няма смисъл, нямам цел.

— Да си моя съпруга, не е ли достатъчно за теб? — попита я той студено.

Мисти го погледна. Всичко в него изискваше отговор. Мисти знаеше, че е пила доста алкохол, но странно, умът й никога не е бил толкова бистър. Тя изгаряше от желание най-после да се изрази, да се разкрие.

— Разбира се, това значи много, даже всичко, за мен, но аз имам и други страни — отговори тихо. Приглади коси в опит да намери най-подходящите думи. — В планините имаше хора, които ме търсеха, които зависеха от мен, които ме обичаха и ценяха.

— Не мислиш ли, че един лекар в семейството е достатъчен? — отговори той с каменно лице.

Инстинктът й нареждаше да си държи езика зад зъбите, но силният й дух отказваше да се подчини.

— Не, не съм съгласна — отговори тя, сякаш се задушаваше. — Омръзна ми да бъда дама, да не правя нищо. Или да върша неща, които нямат никакво значение, и да приказвам така, че да спазвам някакви правила, които също са безсмислени.

Рейвън погледна измъченото й, напрегнато лице и забеляза как тупти вдлъбнатинката между ключиците й. Притегли я към себе си и се опита да я разбере.

— Продължавай — помоли я тихо. — Кажи ми онова, което ти тежи на сърцето.

Тя преглътна конвулсивно.

— Липсват ми планините — каза тя прочувствено. — Липсват ми Езра, Лъки и отец Джубал. Липсват ми скритите сред дърветата полянки, мирисът на дъжд, който се носи над хълмовете, и утринната роса, която блести на слънцето. — Сведе глава, а после го погледна. — Липсва ми още и магията — призна си тихо.

Рейвън се учуди, че тя е още толкова незряла психически. Можеше да разбере, че й липсват планината и близките, можеше да разбере желанието й да прилага билково лечение, но магията! Беше й дал книги, които да прочете, беше се опитал да й обясни, че трябва да се вярва само в онова, което може да се докаже научно, но тя не се беше променила ни най-малко. Отново го обзе раздразнение.

— За каква магия говориш? — попита я сухо.

Очите й станаха големи и влажни.

— За магията да обичаш и да вярваш.

На него му се струваше, че никога няма да разбере планинците. Отговори й:

— Вярваш или не, но тези качества могат да се намерят и в Сейнт Луис.

Мисти обходи с поглед всеки сантиметър на смръщеното му лице и продължи, защото и без това вече не можеше да отстъпи:

— Не съм сигурна. Когато бяхме в планините, те разбирах. Там ние се смеехме заедно и говорехме и всичко ми изглеждаше добро и правилно. Но понякога вече не знам кой си — прошепна тя. — Понякога си мисля, че и духът ти, и смехът ти останаха там.

На лицето му се изписа недоверие. Той отиде до прозореца, дръпна завесите и се вгледа в мрака. Мисти, с разтуптяно сърце, гледаше широкия му гръб. Когато се обърна към нея, лицето му беше твърдо, като издялано от камък.

— Нямам твърде много причини да се смея — каза той, скръстил ръце. — Тук, в града, твоят живот е поредица от катастрофи. Предизвика врява в най-добрия ресторант. В магазина не се прояви по-добре. Обърна всичко в болницата с краката нагоре. — Тръгна към нея, силно смръщил вежди. — И ако не си забелязала, днес стана за присмех пред изисканото общество на Сейнт Луис. Не можеш ли да свършиш нещо, без да влезеш в устата на хората.

Думите му нараниха Мисти по-силно от всичко, което й беше казвал досега. Но в същото време изпитваше облекчение, че са свалили картите на масата.

— Да, знам, че направих някои грешки тук — каза тя приглушено. После, като видя гнева в очите му, се ядоса, че той я принуждава да се защитава, въпреки че тя беше направила всичко възможно да се нагоди към неговия свят. — Но грешките, които допуснах, ги допуснах от невежество — каза тя, променила тона си. — Допуснах ги, защото за мен хората са по-важни от правилата.

Очите на Рейвън я гледаха студено.

— Това е много опасен начин да изживееш живота си, любов моя — отбеляза той хладно. — Сърцето е предателско, но умът и логиката никога няма да ти изменят.

Тя едва виждаше красивото му лице, защото сълзите я заслепяваха.

— Да вървят по дяволите разумът и логиката — отвърна тя разгорещено. Обзета от силен гняв, тръгна бързо към вратата на библиотеката, но се спря на прага и се обърна към него. — Знаеш ли, грешала съм по отношение на това място! — извика, а гласът й трепеше от едва сдържани чувства. — Сейнт Луис не е Содом и Гомор, той е самият пъкъл!

И като каза това, тя изтича бързо нагоре по стълбите.