Соня Бирмингъм
Цвят от скреж (17)

Глава 17

В четвъртък сутринта Мисти се облече в обикновена бяла блуза и синя пола и пристигна в болницата в десет часа, кипяща от нетърпение. Въпреки даденото на Рейвън обещание, беше взела торбата с билковите лекарства. За да успокои съвестта си, си повтаряше, че е взела торбата, за да се чувства по-уверена. Нямаше да наруши обещанието, в никакъв случай.

Като влезе в стаята, определена за доброволците, видя Естела.

— Седни и си затвори очите — каза тя, хвана я за пълните рамене и я заведе до един стол.

Бяха единствените в стаята. Мисис Вандерхузи беше отишла да провери дали болницата разполага с достатъчно хранителни продукти. Мисти извади пакет, обвит в кафява хартия.

— Отвори го — каза тя с усмивка. — Това е подаръкът, за който ти говорих. Работила съм над него цял следобед вчера.

Естела бързо разгъна хартията и лицето й силно пребледня, защото в скута й лежеше кожена торбичка от изсушена кожа, висяща на дълга червена връв.

— К-какво е това? — заекна тя ужасена.

Мисти се усмихна и си помисли, че гражданите наистина са много невежи.

— Средство, което ще накара някого да се влюби в теб, разбира се. Любовна магия. Вътре има билки, комбинирани по специален начин. — Естела се сви и я изгледа уплашено. — Наистина имаш късмет, че си донесох билките. — Коленичи пред момичето и започна да й говори поверително: — А сега ще ти кажа какво трябва да направиш, за да си хванеш момче. Избери някого, после си кажи желанието над торбичката и си легни да спиш. За по-малко от месец, мъжът ще виси пред вратата ти, направо болен от любов по теб. Ще можеш да го въртиш на пръста си. А скоро ще забият и сватбените камбани.

Изправи се и погледна пребледнялата Естела, питайки се защо тя е като ударена от гръм. Явно дори нямаше да й благодари за подаръка, който, без съмнение, щеше да промени живота й.

— Няма какво да си губим времето — каза Мисти. — Кажи на майка си, че съм отишла да видя някои от пациентите. По-късно ще може да ми каже какво трябва да правя.

Все още бяла като стените, Естела бавно кимна с глава. Мисти, доста разтревожена, излезе от стаята, като си мислеше, че беше постъпила добре, като беше направила любовната магия много силна. Помнеше обещанието, дадено на Рейвън, но нещо отвътре я караше да прилага уменията си. Толкова много искаше да помогне на болните!

Зави зад ъгъла и едва не се блъсна в Присила, която беше като видение в розово. И двете се засмяха. Мисти хвана Присила за ръката.

— Ела с мен — започна да я убеждава тя. — Можем да свършим много работа още преди мисис Вандерхузи да е започнала.

— Но аз винаги правя онова, което тя ми нареди — възрази Присила. — Никога не съм вземала сама решения. Аз…

— Не се тревожи — отговори Мисти с тон, който имаше за цел да я успокои. — Знам къде е всичко. Първо ще посетим възрастните пациенти, а после ще отидем в детското отделение, защото децата имат по-голяма нужда от нас.

— Но аз…

Мисти я хвана за ръката и я завлече в женското отделение, където влезе уверено и изгледа бодро пациентките, които на свой ред я погледнаха с огромно любопитство. Мисти видя, че на таблите на леглата висят таблици, и каза на Присила:

— Хайде да видим от какво са болни горките хора. Ти ми прочети какво пише в таблиците, а аз ще им кажа как да се почувстват по-добре.

— Но аз наистина не мисля, че това ни влиза в работата. — Присила прехапа долната си устна.

— О, хайде! — Мисти пъхна една от таблиците в ръцете й. — Аз само говоря, а това не може да навреди на никого, нали?

— Е… Предполагам, че не — отговори колебливо момичето. С измъчено изражение, тя започна да чете шепнешком: — Тази дама има силна диария и е обезводнена.

Жената се опита да се понадигне, за да види какво става, но Мисти нежно я накара да се отпусне на възглавниците.

— Имате нужда от лимонов чай — каза тя. — Никой от докторите не ви е казвал това, нали? — Погледна озадаченото лице на жената. С широко отворени очи, жената поклати глава и въздъхна дълбоко. — О, Господи! — възкликна Мисти. — Не съм и помисляла, че тези градски доктори не могат да се справят с прост случай като този!

За миг си представи смръщеното лице на Рейвън, но беше така погълната от работата си, че бързо успя да го избута някъде навътре в подсъзнанието си.

— Следващият пациент — каза тя, закрачи бодро и изгледа остро помощничката си.

— Тази дама има лошо изкълчен глезен — информира я Присила.

Мисти провери превръзката и предупреди жената:

— Ако бинтовете не са потопени в горещ оцет, подправен със сол, това трябва да бъде направено.

На третото легло лежеше жена със силен ревматизъм. Мисти извади от торбата си маслена отвара и я подаде на жената. Преди да излезе от отделението, прегледа една жена, която беше в самото начало на родилните болки.

— Мила — каза й тя, — ако успееш да убедиш някой от тези градски доктори да постави брадва под леглото ти, това ще разреже болката и тя ще намалее значително, а ако съпругът ти забоде над леглото ти глава на крокодил, това ще ускори нещата.

Жената нададе стон и поклати глава. Тогава в отделението влезе една сестра, успя да хване част от разговора им и им показа с поглед, че не са желани там. Като вървяха към мъжкото отделение, Присила имаше много измъчен вид.

— Мисля, че вече трябва да се връщаме — каза тя, а лицето й издаваше огромно напрежение.

Мисти въздъхна.

— А аз казвам да продължим. На всяка цена трябва да отидем в детското отделение, защото там имам важна работа.

В мъжкото отделение изненаданите пациенти бързо придърпаха чаршафите към брадичките си. Тук продължиха по същия начин — Присила четеше написаното на табелите, а Мисти, скръстила ръце, крачеше около леглата и обмисляше какво лечение да назначи. Беше вече единайсет и половина и в отделението влязоха служители в зелени престилки, които бутаха колички, пълни с храна. Мисти хвърли поглед на таблите и извика възмутено на Присила:

— Погледни това! Дават шунка на бедния човек, който има натравяне на кръвта! Дори децата знаят, че свинското не е полезна за кръвта в такова състояние!

Самоуверено взе таблата от ръцете на изненадания служител и я смени с таблата на друг болен, който беше диабетик и му беше предписана лека храна — супа и плодове. Мисти смени още няколко табли, преди един от мъжете да издърпа една от ръцете й и да викне:

— Мадам, какво си мислите, че правите?

— Спасявам животи — отговори бързо тя.

Като отметна косата си назад от потното си чело, тя видя, че всички прозорци са затворени. Веднага отиде и отвори един, за да пусне струя чист хладен въздух. В този миг в отделението влезе една едра сестра и й каза:

— Мадам, веднага затворете прозореца!

Мисти постави ръце на хълбоци.

— Как очаквате болните да оздравеят, като им давате неподходяща храна и ги лишавате от чист въздух?

И Мисти продължи да отваря прозорците, а сестрата я следваше и ги затваряше. Най-после Мисти забеляза, че никой не оценява усилията й, а Присила е готова да заплаче и отиде при нея.

— Хайде вече да отидем в детското отделение. Може би там ще имаме повече късмет. — Погледна намръщеното лице на жената. — Няма смисъл да се опитваш да помагаш на хора, които не търсят помощта ти.

Присила попи потта от челото си с дантелена кърпичка и попита:

— Не е ли по-добре да намерим мисис Вандерхузи?

— О, всичко ще бъде наред — отговори Мисти. — Сигурно всеки момент ще я видим някъде.

Отвори стъклените врати на детското отделение, но забеляза, че Присила се спря на прага, явно много уплашена. В края на помещението, в стол на колела, седеше Сара и гледаше през прозореца. Като чу стъпките на Мисти, тя се обърна и широка усмивка озари лицето й.

— Ти се върна! — извика тя и й протегна ръцете си. — Чаках те.

Мисти я прегърна. Огледа се и видя, че повечето от децата са белязани от едра шарка. Състоянието им й подсказа, че никое от тях не е сериозно болно, и тя реши, че малко упражнения и чист въздух ще им се отразят добре.

— Деца, искате ли да играем? — извика тя и избута Сара в центъра. Децата се засмяха щастливо. — Прекрасно. Всички застанете до края на леглата си. Ще играем на „Саймън каза“. — Всички отхвърлиха одеялата си, нетърпеливи да започнат играта. — Саймън каза. Направете две крачки напред. — Играта започна. — Саймън каза: Разтрийте коремчетата си. — Всички изпълниха нареждането, включително и Сара, която се смееше щастливо.

Мисти видя в ъгъла метла за почистване, свързана от гъши пера. Изскубна няколко пера, забоде ги на главата си и на главите на децата и каза:

— Сега ще играем на индианци. — Показа им как да се загърнат в одеялата, за да наподобят пончо. — Денят е прекрасен. Хайде да излезем на моравата да поиграем, искате ли?

Децата весело закрещяха. Мисти избута стола на Сара до входа на отделението и хвърли поглед през рамо, за да види дали децата са се строили в колона.

— Внимавайте — каза им тя — и вървете бавно.

На излизане от отделението тя каза на Присила:

— Ако видиш мисис Вандерхузи, кажи й, че ще се върнем след петнайсет минути.

Обърканата Присила кимна с глава. Само за секунди излязоха в двора на болницата. Детските лица грейнаха от щастие, а бузките им поруменяха. Те се смееха, докато претърсваха храстите за лагери на белите. После, за да не се уморят, Мисти ги събра около себе си и им разказа много индиански истории, които ги караха да се смеят на глас. Разказваше четвъртата история, когато куп жълти пера привлякоха вниманието им. Мисис Вандерхузи вървеше решително през тревата. Присила я следваше, вдигнала елегантно полите си с една ръка и притиснала другата до гърдите си. Децата се втурнаха, наобиколиха мисис Вандерхузи и Присила и започнаха да надават диви индиански викове.

Мисти, със свито сърце, изтича след тях и се опита да ги успокои, но не успя. Те викаха толкова високо, че много от прозорците на болницата се отвориха и оттам занадничаха изненадани лица. Мисис Вандерхузи се опита да си пробие път, но децата се хванаха за ръце, запяха весело и я принудиха да върви от единия край на кръга до другия. Когато Мисти си помисли, че нещата не биха могли да се влошат повече, едно бъги спря пред входа на болницата. С ужас видя да слизат мъже, въоръжени с папки и камери. Един от тях привлече вниманието на фотографа към „индианското племе“ и той бързо нагласи камерата и направи няколко снимки. Едва тогава си спомни, че мисис Вандерхузи беше уредила интервю с доброволките за пресата. Мисти веднага съобрази какво да направи. Клекна зад децата и помаха весело с ръка. Опита се да успокои мисис Вандерхузи, но не успя, преди шапката й с пера да падне пред очите й и временно да я заслепи. Сметна, че не би могла да направи нищо повече за възрастната жена, затова изтича при Присила, погали я по ръката и каза:

— Всичко ще се оправи. Всичко ще бъде наред.

Още докато изричаше думите, знаеше, че е излъгала. Защото малките „индианчета“ тръгнаха към храстите, а голите дупенца на някои от тях се виждаха под болничните престилки, които вятърът повдигаше. Настана същински хаос. И тогава Мисти видя няколко лекари в бели престилки да излизат от болницата. Приличаха на ангелите на отмъщението. Доктор Вандерхузи също беше там, но погледът й беше привлечен от Рейвън, който вървеше начело, смръщил вежди и стиснал ръце в юмруци. Можеше да се закълне, че очите му мятат мълнии. Мисти зачака пристигането му, но й се искаше още там, в този миг, да умре. Сърцето й биеше силно като барабан.

 

На следващата сутрин двамата закусваха мълчаливо заедно.

— Би ли ми подал солта? — попита Мисти.

Той постави кристалната солница пред нея, без да каже дума. Тя посоли яйцата си, без да отдели поглед от мрачното му лице. В болницата си бяха разменили няколко думи, но снощи той се беше прибрал в десет часа от работа и оттогава не й беше проговорил. Разминаха се на стълбите и той си легна. Тя знаеше, че е ядосан, задето не беше спазила обещанието си, и чакаше ядът му да премине. Замислена за създалото се положение, мъчително преглътна парче сух хляб. Знаеше, че сега няма да преодолеят положението така лесно, както когато беше похарчила цяло състояние, защото този път грешката й не можеше да се припише на неопитност. Започваше да я обзема отчаяние.

Продължиха да се хранят в ледено мълчание, а тракането на приборите само увеличаваше напрежението между тях. После, когато погледите им се срещнаха, Мисти почувства сълзи да бликат в очите й.

— Е, защо не го кажеш? — попита напрегнато тя. Изтърва сребърната си вилица и тя падна с тъп удар върху покривката. — Просто го кажи.

Рейвън я изгледа толкова студено, че сърцето й се смрази.

— Да кажа какво?

— Онова, което таиш в себе си — извика тя и хвърли салфетката си на масата. — Кажи, че съм нарушила обещанието си. Кажи, че съм направила глупава грешка. Просто кажи нещо!

Рейвън се изправи, погледна я и реши, че му прилича на уплашено дете. Господи, бе побеснял, когато разбра какво е направила! Пъхна ръце в джобовете си и закрачи около масата. Спомни си какви физиономии бяха направили колегите му, когато беше влязъл в общата зала и беше разбрал, че говорят за съпругата му.

Мисти срещна погледа му и се облегна назад.

— Знам, че вчера направих някои грешки, но…

Той се обърна рязко. Не можеше да повярва на ушите си.

— Няколко грешки? — повтори и тръгна бавно към нея. — Нима наричаш това няколко грешки? — Изгледа я свирепо и видя как тя се сви под погледа му. — И, на всичкото отгоре, си замесила и Присила!

Мисти отново изпита ревност. И как би могла да не ревнува, когато тонът му недвусмислено подсказваше, че уважава много Присила? Дали Присила не беше готова да се омъжи за Уорън само и само за да бъде близо до Рейвън?

— Но аз на никого не съм навредила — защити се тя. — Аз само говорех.

— Ами бъркотията, която си причинила с размяната на таблите с обяда?

Настроението й спадна още повече. Очевидно, той знаеше всичко.

— Ти си чул?

— Разбира се, че съм чул! — викна той. — За теб говореше цялата болница! Научих абсолютно всичко! — Говореше доста грубо. — А и Естела ми разказа, че си й предложила любовен талисман, та да може да си хване „момче“. Майка й каза, че си я разплакала.

Мисти я заболя сърцето.

— Тя не го е харесала? А работих толкова дълго върху него и го направих много мощен. — Гледаше разярения Рейвън и не можеше да повярва, че Естела не се е зарадвала на подаръка. Наведе глава и прошепна: — Чувствам се толкова безполезна тук, че когато ми се удаде възможност да лекувам хората, не можах да устоя на подтика. Признавам, че можех да размисля по-добре, преди да направя каквото и да било, но толкова много ми се искаше да бъда полезна, че не можех да се спра.

Рейвън седна до нея и я прегърна през раменете. Разбра, че, поне според нея, тя е направила онова, което е трябвало да направи. Част от него искаше да я закриля от всичко, докато друга негова част кипеше от гняв. Обвиняваше себе си, че й беше позволил да поеме отговорност. Тя го погледна умолително.

— Знам, че отидох малко далеч с децата, но…

— Да изведеш децата от отделението, е малко повече от това да отидеш далеч… — сряза я той. — Застрашила си ако не живота им, то поне здравето им.

— Но повечето от тях се бяха почти възстановили от шарката — настоя тя. — А и аз се погрижих да са завити в одеяла.

— Въпросът е в това, че не си знаела от какво са болни.

— Но нищо лошо не им се случи, нали? — настоя тя.

Рейвън въздъхна.

— Не, за щастие, не. Само няколко ожулени колене. Но те не бяха поверени на твоите грижи. Нарушила си нарежданията на лекарите те да останат на легло.

— Но чистият въздух им се отрази добре. Видях го в очите им, по бузите им.

— Само временно. Какво се случи, след като ги изведе навън?

— Какво искаш да кажеш?

— Просто отговори на въпроса ми.

Мисти смръщи вежди.

— Отначало всичко вървеше добре, но после едно от момченцата видя мисис Вандерхузи и започна да крещи… — Тя имаше вид на човек, който е сънувал кошмар. — И тогава всичко тръгна наопаки.

— Точно така — отговори той. На лицето й беше изписано смущение. — Нима не разбираш, че ако не беше извела децата от отделението, нямаше да има всичките тези проблеми?

— Аз просто се опитвах да им помогна — прошепна тя.

— Знам, но си нарушила много правила. И няма защо да спорим вече, щом нищо не разбираш.

Мисти не отговори. Той мислено прокле различията, които съществуваха между тях. Чу се шум от колела. Рейвън се изправи още по-ядосан. Знаеше, че това е баща му в неговия стол на колела. Без съмнение, отново щеше да се оплаче от нещо.

Само след секунди Джон влезе в трапезарията, облечен в роба и с домашни чехли на краката. Както винаги, изражението му беше кисело. В скута му лежеше сутрешният вестник. Изгледа остро Мисти, а после се обърна към сина си.

— Искам да разговарям с теб насаме, ако нямаш нищо против. — Той произнесе думите натъртено.

Лицето на Мисти пребледня силно. Като минаваше покрай Рейвън, тя дори не го погледна. След като тя излезе, Джон показа на сина си една статия във вестника.

— Погледни това. В статията се говори за любимата ти съпруга. Има и снимка, както виждаш. Направила е истинско добро на вестника, но не и на нас, нито на обществото.

На снимката се виждаха Мисти и мисис Вандерхузи с нахлупена на очите шапка. Присила се виждаше на заден фон, паднала на колене в тревата и скрила лицето си в длани. В статията пишеше, че една от доброволките, съпруга на известен лекар, извела децата навън вчера. Накратко се описваше последвалото фиаско. И снимката, и статията, бяха поместени на първа страница. Доктор Вандерхузи щеше да бъде бесен.

— Е? — каза Джон. — Нима не ти казах, че нещо подобно ще се случи?

Рейвън хвърли вестника на масата.

— Не знам за какво говориш.

Очите на Джон мятаха мълнии.

— О, мисля, че знаеш. Нима не ти казах, че тя ще изложи всички ни?

Рейвън изгледа остро баща си, за да го накара да замълчи.

— Не се тревожи — каза му цинично. — Ти не си отговорен за нейните действия. Твоето обществено положение не е пострадало.

— Не съм съгласен — отговори Джон. — Докато тя носи името Девънпорт, действията й ще рефлектират и върху мен. — Той поклати глава, стиснал ръце в юмруци. — Тя никога няма да се нагоди към тукашния начин на живот. Няма нито възпитание, нито зрелост. Не биваше да я водиш тук.

Рейвън изпита силен гняв. Макар той самият да хранеше известни съмнения, дали Мисти ще успее да се приспособи, не искаше да го чуе от баща си. Погледът на Джон стана още по-остър.

— Сигурен съм, че всичките ни познати вече са ни изключили от живота си, след като са прочели сутрешния вестник. Трябва да измислим нещо, да направим нещо, за да си възвърнем уважението им.

Рейвън винаги се беше ядосвал на това, че баща му се съобразяваше с обществото и ценеше толкова високо мнението му. Тъкмо щеше да каже няколко остри думи, когато чу входната врата да се затръшва. Загрижен за Мисти, той се втурна вън от стаята, изпълнен със съжаление. Като излезе пред къщата, видя Нат да помага на Мисти да се качи в ландото. Беше взела със себе си и цимбала си. Ландото зави към парка и Рейвън разбра, че Мисти ще потърси там уединение, както беше правила и досега. Върна се в трапезарията и с облекчение откри, че баща му се е прибрал в стаята си. Седна на стола си и бутна чинията си с недовършената храна. Перспективата да заеме поста главен лекар в „Сейнт Мери“ придаваше нов смисъл на живота му. И ако беше честен със себе си, трябваше да признае, че сега мисли за себе си като за Адам, а не като за Рейвън. И че Лъки, отец Джубал, Езра, Слоупи Брустър и Били Червеното шалче му изглеждат като персонажи от току-що прочетена книга. Като мислеше за живота си с Мисти, сърцето му се късаше от болка. През призмата на сегашното й поведение и допуснатите грешки онова, което я правеше очарователна в планините Озарк — нейната жизненост и спонтанност, нейната склонност към приключения — я правеше също така непригодна за живота в Сейнт Луис и неприемлива за градското общество. Думите на баща му отново зазвучаха в ушите му: Тя никога няма да се пригоди към тукашния живот. Няма нито възпитание, нито зрелост. Една част от него отхвърляше твърдението, но друга част от него признаваше, че може би в думите му има и зрънце истина. Нима беше проявил непредвидливост и егоистичност, като беше настоял тя да го придружи в града? Колко дълго би могло да продължава това? Не знаеше отговора на този въпрос.

 

Почти седмица по-късно Мисти хвърли отворено писмо на бюрото на Рейвън, който четеше следобедната си поща.

— Защо не си ми казал? — попита тя. Беше възмутена и й беше трудно да запази спокойствие. — Защо не си ми казал, че може би ще бъдеш следващият главен лекар на „Сейнт Мери“?

Погледна го, но лицето му си остана невъзмутимо. Чакаше нетърпеливо отговора му. Как я заболя, когато преди час намери плика на бюрото му! Помисли си, че това е още една покана, и го отвори от чисто любопитство. „Вие самият разбирате колко е важна ролята на съпругата на главния лекар. Тя трябва да бъде уважавана от всички. Бордът не е взел още окончателно решение, но много от членовете мислят, че макар да имате най-висока квалификация, недостатъците на съпругата ви ще попречат на избирането ви. За много от членовете избирането ви не е мъдро решение.“ Имаше и други думи. Думи, които я описваха като „очарователна“, но „неподходяща“, „красива“, но „невъзпитана“. Заболя я, че непознати хора са обсъждали поведението й, но още повече я заболя, задето Рейвън беше скрил всичко от нея.

Рейвън почувства силно раздразнение от факта, че тя си беше позволила да отвори кореспонденцията му, но после се сети, че й беше казал да се грижи за поканите. Като се имаше предвид размерът на плика, грешката беше разбираема.

— Не ти казах — започна той, след като прочете съдържанието на страниците, — защото от това може и нищо да не излезе.

Тя смръщи вежди.

— Спомням си как ти ме излъга, че не си Девънпорт. Да не би отново да си започнал да ме лъжеш?

Рейвън блъсна силно стола си назад и се изправи.

— Не, разбира се, че не — отговори остро и хвърли плика върху бюрото. Подпря се на него и скръсти ръце. — Знаех, че ще се разтревожиш, като научиш за кандидатурата ми. Защо да обсъждаме нещо, което може и да не се случи?

Очите на Мисти блестяха гневно.

— Е, и какво щеше да се случи, ако аз не бях „очарователна“, но „неподходяща“? Щеше ли да приемеш поста, който щяха да ти предложат?

Тя го гледаше въпросително.

— Все още има вероятност да ми го предложат.

— Не отговори на въпроса ми.

Рейвън се чудеше какво да каже, за да не я ядоса още повече.

— Не знам — призна най-после и протегна ръце към нея. — Просто не знам. — Взе я в прегръдките си и почувства как тя се вцепени. — Ако ми бяха предложили мястото, щях да дойда при теб и заедно щяхме да вземем решението.

Мисти се вгледа в напрегнатите черти на лицето му. Знаеше, че трябва да е доволна от отговора, но криворазбраната гордост й нашепваше, че е била пренебрегната, че с нея са се отнесли като с малоумно дете. Изплъзна се от прегръдката му и започна да се разхожда из библиотеката и да гали с пръсти книгите. Чуваше се само шумоленето на полите й, докато не се обърна към него и не каза:

— Нима не разбираш, че ме боли, когато трябва от друго място да разбера онова, което ти е трябвало да ми кажеш?

Досега Рейвън беше успял да потисне нрава си. Сега отиде до бюрото, взе купчина пликове и ги хвърли в лицето й.

— Не си мисли, че държа кореспонденцията си в тайна от теб. Ето едно писмо, което днес донесох със себе си от болницата. Написано е от дама, на която си предписала едно от твоите лекарства. — Той отвори писмото и хвърли страниците на бюрото. — Написала е писмено оплакване до болницата, а те го предадоха на мен. — Видя как лицето й пребледня, но продължи: — Има оплакване и от сестрата на женското отделение. Тя пише, че си голяма досада за всички, и ме моли да наблюдавам действията ти. — Хвърли и това писмо върху бюрото. Разбираше, че отива прекалено далеч, но не можеше да се спре. — Има също писмо от мисис Вандерхузи — добави и извади още един плик от джоба си. — Тя пише, че болницата не се нуждае от твоите услуги и вече не си желана там. — Отвори най-долното чекмедже на бюрото и извади още един плик. — Това писмо държа в тайна от теб вече два дни. То е от родителите на едно от децата, които си извела навън. Те са възмутени до такава степен, че са потърсили услугите на адвокат.

Като свърши, Рейвън се отпусна на стола си, вече разкаян от постъпката си. Бледото лице и треперещите устни на Мисти говореха, че е казал повече, отколкото е необходимо. Искаше му се да може да върне назад всяка дума. Но изпитваше и облекчение, че най-после са изяснили нещата. Искаше да я прегърне, но разбираше, че нейната гордост не би го допуснала.

Мисти гледаше мрачното му изражение, шокирана от току-що чутото. Знаеше, че е допуснала много грешки както в домакинството на семейство Девънпорт, така и в обществото. Но продължаваше да постъпва така, както смяташе, че е правилно, и оставяше Рейвън да събира парчетата след нея. Преглътна сълзите си и се опита да скалъпи някакво оправдание, но устните й се движеха безмълвно. И изведнъж се почувства много уморена. Искаше да си почине, да остане сама в спалнята. Най-после Мисти разбра, че нещата, заради които я ценяха в планините — умението й да лекува с билки, да вдъхне надежда на борещ се за живота си пациент, да успокои умиращ — не означаваха нищо тук. Тук тя беше невъзпитана, необразована, предмет на подигравки. Изпита силна болка, като си помисли, че и Рейвън може да я причисли към тази категория.

 

Три дни по-късно, като се върна от болницата и се спря във фоайето да даде шапката си на иконома, Рейвън дочу приглушени гласове от трапезарията. Разпозна дълбокия глас на баща си, но не успя да разпознае женския глас. Като влезе в стаята, се изненада да види там Присила. Тя стана веднага щом очите им се срещнаха.

— Мисля, че вече е време да си тръгвам — каза тя и се изчерви силно. Сложи белите си ръкавици и се обърна към Джон: — Радвам се да видя, че сте добре. Надявам се, че вашето подобряване ще продължи.

Той й се усмихна и я потупа по ръката.

— Благодаря, че се отби, мила. Идвай ми на гости по всяко време.

Като мина покрай Рейвън, Присила скромно наведе очи към пода. Минута по-късно той чу затварянето на входната врата и се приближи до барчето, за да си налее едно питие. Докато поставяше лед в чашата си, той гледаше Джон и видя доволната усмивка на устните му.

— Е, не ти ли казах? — заяви триумфално старецът. Рейвън, който знаеше, че ще последва нова лекция, независимо дали той ще захапе въдицата, или не, седна на дивана и започна да отпива от питието си. — Ясно е като бял ден — продължи Джон. — Присила е влюбена в теб. — Рейвън се надигна, но баща му протегна ръка, за да го спре. — Почакай. Изслушай ме! — извика той раздразнено. — Тя дойде тук под претекст, че иска да види мен, но само слепец не би видял как се изчерви, когато влезе ти.

У Рейвън се надигна раздразнение. След кавгата с Мисти, между тях се чувстваше силно напрежение, но двамата щяха да преодолеят проблемите си. Не искаше да слуша подобни думи от баща си.

— Момичето се изчервява, като види, когото и да е — каза той безизразно. — Това нищо не означава.

Очите на Джон проблеснаха.

— Не, грешиш! Тя е влюбена в теб. Защо иначе ще идва непрекъснато в къщата ни? Не съм глупак и не мисля, че идва тук заради мен.

Рейвън отново отпи от питието си.

— Ти грешиш. Тя е влюбена в Уорън.

Старецът ахна от изненада, после избухна в смях.

— Уорън? Господи, как би могла да се влюби в него?! Какво в него би могло да привлече, която и да е жена!

Рейвън скочи с питието в ръка и закрачи неспокойно из стаята.

— Ако не си забелязал — отговори той, като хвърляше погледи през рамо към баща си, — той е много интелигентен и има приятно чувство за хумор.

Джон, с каменно лице, гледаше към стената.

— Невъзможно. Знам, че тя се движи в обществото с него, но това е само за да бъде близо до теб. В Уорън няма нищо, което да привлече момиче като Присила.

Рейвън можеше да каже, че те се познават от деца, че характерите им са еднакви, че харесват едни и същи неща, но тъй като знаеше, че баща му е предубеден по отношение на Уорън, не мислеше, че от думите му би имало някаква полза. Остави чашата си на масата и тръгна към вратата, но Джон се наведе напред, за да привлече вниманието му.

— Чакай! — извика той силно. — Има нещо важно, което трябва да ти кажа. — Присви очи и извади от джоба си плик. — Поканил съм някои от приятелите ни на вечеря след няколко седмици. Днес получих потвърждение, че ще дойдат. Ще дойде и един мой познат, с когото преди години учихме в едно и също училище. Той има голямо влияние в железопътния бизнес и може да ми помогне да се сдобия със земята, за която отдавна мечтая. А това ще означава още милиони за компанията! — Той удари с длан по бедрото си. — Повярвай ми, много хора биха дали и мило, и драго, за да се сприятелят с него и да получат подкрепата му, но аз ги победих всичките!

Рейвън беше сигурен, че сега ще последва някаква молба от страна на баща му.

— И защо ми разказваш всичко това?

Устните на Джон се изкривиха от едва сдържания му гняв.

— Защото имам нужда от помощта ти. А също и от помощта на Мисти — призна той, макар признанието да му причиняваше силна болка. — Искам тя да даде много богата вечеря, да осигури подходяща атмосфера. Трябва да се поканят поне петдесет човека. И все каймака на обществото. Искам храната да бъде изтънчена, а вината — подбрани. И искам също така този човек да се забавлява, както никога в живота си.

Рейвън се ядоса, защото не искаше да подлага Мисти на допълнително напрежение.

— И защо мисис Хъксли да не направи това чудо за теб?

— Тя е достатъчно добра да се справя с всекидневните обеди и вечери, но не би могла да постигне великолепие и пищност — отговори Джон. — А точно в това е работата. С празненството трябва да се заеме стопанката на къщата, а не икономката.

— Не мислиш ли, че искаме прекалено много от Мисти?

Джон го изгледа мрачно.

— Не, въобще! — каза остро той и се усмихна кисело. — Това е неин дълг като моя снаха. Давам й шанс да измие позора от името си. Нали ти казах, че трябва да направим нещо, за да си възвърнем уважението на обществото? Тази възможност е златна. Хората ще си съставят ново мнение за нея, ако успее. Очаквам от Мисти да се справи блестящо.

Рейвън се ядоса, защото баща му се опитваше да ги манипулира и двамата, за да повдигне собствения си престиж. Но знаеше, че е невъзможно да го накара да промени решението си. После се сети, че така Мисти може най-сетне да се почувства полезна. Този път щеше да й помогне да се справи.

— Ще й предам думите ти — каза той сухо и тръгна към вратата. На прага се спря и погледна баща си, който очакваше с радост събитието. — И кой е този така уважаван гост? — попита от празно любопитство.

Джон се усмихна и ако не го познаваше така добре, Рейвън щеше да помисли, че наистина вижда блясък в очите му.

— Това е най-интересното — отговори той гордо. — Нашият гост се казва Бенджамин Прескът Лонгстрийт, уважаваният губернатор на Мисури.