Соня Бирмингъм
Цвят от скреж (12)

Глава 12

Три дни по-късно, Мисти Малоун седеше във фургон — трапезария, на час и половина от Сейнт Луис и на стотици мили от родния дом в планините Озарк. От мястото си до прозореца тя можеше да огледа цялото помещение, тапицираните с плюш столове и масите. Стаята беше празна, като се изключеха тя самата и Рейвън. Едва можеше да повярва на очите си. Специалната трапезария на колела имаше паркет, дървена ламперия, а на масите имаше вази със свежи цветя. Цели три кристални полилеи осветяваха просторното помещение.

— Всичко тук е прекрасно — каза тя и погали с пръсти плюша. — Прилича на рекламата, която видях един ден на предната стена на чакалнята.

Рейвън се засмя, протегна ръката си през малката маса, покри дланта й със своята и я погали с палеца си. Мъжът, който месеци наред носи само еленови дрехи, сега беше облечен в колосана бяла риза, нов костюм и най-модерната вратовръзка, която можеше да се намери в Юрика Спрингс. Беше подстригал дългата си коса, но Мисти беше щастлива, че остави брадата си, която го караше все още да прилича на планинец.

— По-добре да свикваш вече — предупреди я той. — Защото тази трапезария е твоя.

— Моя?

— Е, донякъде. Защото тя принадлежи на семейство Девънпорт.

Влакът взе доста бързо един завой и тя вдигна поглед към полилея, който започна да се клати. После пак погледна Рейвън.

— Ако съдя по онова, което ми е казвал Люк Галахър, това тук прилича на трапезарията за закуска на богат дом, която негов приятел с лоша репутация имал във форт Смит. Колко такива трапезарии на колела имате?

Рейвън се засмя и сви рамене.

— Всъщност това никога не ме е интересувало и затова не знам. Ще трябва да попитам Уорън.

Точно тогава един сервитьор в бяла ливрея отиде при тях и сложи сребърна табла пред Мисти.

— Фазан, мадам?

Тя кимна. Той постави порция фазан и ориз в чинията й, а после сервира на Рейвън. После тихо излезе и затвори вратата след себе си. Останаха сами с шума на колелата. Мисти почувства полата си да се размърдва и като сведе поглед, видя Роло, който ближеше мед от чинийка от китайски порцелан и който я гледаше умолително. Тя се усмихна, напълни отново чинийката му и остави купата настрани.

— Роло сигурно си мисли, че е умрял и сега е в рая на енотите — каза тя на Рейвън. — Винаги много е обичал меда, а ето, че сега има цяла чинийка само за себе си.

Тя взе едната от трите вилици, които бяха пред нея, и атакува артишока, който беше по средата на чинията й със салатата. Но не можа да раздели листата му, смръщи вежди и погледна Рейвън.

— Как се предполага, че трябва да се яде това бодливо нещо? Прилича на бодлив ананас, но май няма задна част.

Той нежно взе вилицата й и я остави настрани.

— Това е артишок. Трябва да отстраниш листата с пръсти, а после да изядеш вътрешността със зъби.

Тя ококори очи.

— О, но това не ми изглежда в съгласие с добрите маниери. Мислех, че хората в Сейнт Луис не се разделят дори за миг със сребърните си вилици.

Рейвън изяде един артишок, за да й покаже как се прави това. Тя направи същото, но дълбоко в себе си умираше от страх. Страхуваше се, че ще се изложи много, когато се срещне със семейството и приятелите на Рейвън. След час щяха да са в Сейнт Луис. Уорън ще ги чака на гарата и ще ги заведе в къщата. Господи, какво ли ще се случи, когато пристигнат там, запита се тя и потръпна. Рейвън беше снизходителен сега, когато ставаше въпрос за някакъв си артишок, но тя имаше чувството, че другите няма да са така снизходителни, особено свекърът й.

Когато приключиха с вечерята, Мисти вдигна една от щорите и успя да долови очертанията на дърветата и фермите, край които минаваха. Видя и звездите на безоблачното небе. Равнините я караха да изпитва носталгия по родната планина и дори сега в гърлото й беше заседнала буца. Спомни си сърцераздирателната сцена, която се беше разиграла на гарата в Юрика Спрингс само преди един ден.

Езра си беше облякъл най-хубавия празничен костюм, за да я изпрати. Тя си спомни примирението, изписано на лицето му, сълзите в очите му, как я беше погалил и целунал на раздяла, как я беше прегърнал толкова силно, че костите й бяха изпукали. После се беше обърнал и бе отишъл направо при коня си. Тя искаше да му извика да се върне, да остане още миг с него, но знаеше, че бързото сбогуване е по-безболезнено. Лъки и отец Джубал също бяха там и когато свирката на локомотива проряза въздуха, тя ги прегърна. Струваше й се, че сърцето й е разбито. Като се изключи баба й, тя мислеше, че отец Джубал е най-добрият човек на света, а тя и Лъки бяха приятелки, откакто се помнеше. И завинаги щяха да си останат такива. А сега щеше да бъде лишена от утехата на познатите им лица.

Беше принудена да потисне паниката и да се качи във влака, чийто локомотив беше обвит в пара. Когато перонът и приятелите се скриха от погледа й, тя беше много близо до пълното отчаяние.

Мисти се върна в настоящия момент и загледа как лунните лъчи си играят с очертанията на къщи и дървета. Сърцето я болеше, изпитваше голяма тревога и очакваше със страх бъдещето. Още чуваше думите на отец Джубал: „Бъди самата себе си, дете, и всички, които са важни за теб, ще те обикнат.“ И точно така ще направи, каза си тя и смелостта й отново се върна. Тя няма да изневери на себе си, а нека хората в Сейнт Луис да мислят каквото си искат.

Рейвън гледаше как светлината пада върху кестенявата коса на Мисти и си мислеше колко красива е тя. Беше облякла роклята, която той й беше купил за Коледа. Тревогата и очакването, изписани на лицето й, достигаха до сърцето му. Знаеше колко й е трудно да напусне Юрика Спрингс и колко уплашена трябва да е сега, когато са толкова близо до Сейнт Луис. Инцидентът с артишока беше забавен, но той знаеше, че това е само пример за онова, което щеше да последва. Доколкото познаваше Джон и останалите, на нея щеше да й бъде трудно в града. И дори по-лошо — те щяха да я нараняват, когато могат.

Тя извърна глава от прозореца и хвана ръката му.

— Погледни! — възкликна. — Виждам светлини… Много светлини. Това там Сейнт Луис ли е?

— Да — отговори той тихо и се запита как ли ще се чувства той, ако е така неопитен като нея, ако така нетърпеливо очаква приключенията. Протегна ръка към бутилката вино в купата с лед до тях, повдигна вежди и улови погледа й. — Вино? — попита я и доближи гърлото на бутилката до чашата й.

Тя го погледна с благодарност.

— Досега не съм пила друго вино, освен онова, което сама приготвям от ябълки.

Той напълни чашата й, доволен, че първи я е накарал да почувства разкоша, който я очакваше в града.

— За новото начало — каза й, вдигна чашата си и й намигна.

Мисти отпи една глътка, после още една и се засмя тихичко.

— За новото начало — съгласи се със светнало лице. Тя остави чашата си, взе Роло в скут и се загледа през прозореца. Лицето й отразяваше различните чувства, които я вълнуваха, а ръцете й механично галеха пухкавата козина на енота. Господи, как ли щяха да ги посрещнат, чудеше се той и си представяше реакцията на баща си, като види, че е довел вкъщи не само полуграмотно планинско момиче, но и енот на всичкото отгоре. Гледаше очите й, които блестяха, и отново й се възхити за смелостта и самоувереността. Слава Богу, че имаше достатъчно от тези качества, помисли си той с облекчение. Защото, доколкото познаваше баща си, тя щеше да има нужда от тях.

 

Локомотивът бавно навлезе в гарата на Сейнт Луис. Мисти стоеше до Рейвън на платформата, готова да слезе от влака. Бяха сами. Рейвън си помисли, че така, следвана по петите от Роло, тя изглежда слаба и уязвима. Беше вперила поглед през стъклото, за да види за първи път града. Не можеше да не забележи широко отворените й уплашени очи. Той се опита да й вдъхне кураж, като я притегли към себе си и погали къдриците й.

— Е, доктор Малоун, ето, че дойде денят, който толкова отдавна очакваш. Не се тревожи, Сейнт Луис ще те обикне, а и ти ще обикнеш Сейнт Луис. Това е неизбежно.

Очите на Мисти му казаха, че е благодарна за това отношение.

— Не съм толкова сигурна колкото си ти — отговори му. — Струва ми се, че всичко се движи много бързо. И никой не се усмихва.

Той я целуна по челото.

— Е, поне в едно съм сигурен. Ако някой може да спечели сърцата им, това си ти.

Той взе лицето й в дланите си, палците му я погалиха зад ушите, а устните му докоснаха нежно нейните. Усещаше аромата на тялото й и биенето на сърцето й. Изпълни го огромна, всеобхватна топлота и той мълчаливо се закле да я предпазва от всеки, който се опита да се възползва от нейната неопитност.

Мисти почувства как прегръдката на Рейвън става по-силна, как устните му докосват нейните, и отново главата й се замая от страст. Топлината на дланта му се разля по целия й гръб и дълбоко в нея се зароди силна възбуда, породена както от сексуалните й чувства, така и от драматичността на момента. После влакът намали и постепенно спря. Рейвън откъсна устните си от нейните и се отдръпна. Очите му излъчваха топлота, той се опитваше да й вдъхне кураж. Чуха вика на кондуктора: „Да слизат всички, които са за Сейнт Луис.“ Тя взе Роло на ръце и го притисна до пазвата си, треперейки заради различните предчувствия, които изпитваше. Един униформен служител отвори вратата от външната страна и вътре нахлуха студеният въздух, миризма на сяра и на слънчогледово масло.

Рейвън помогна на Мисти да слезе от влака. От перона гарата й се стори огромна и подобна на пещера. Дори облечена в новото палто, което Рейвън й беше купил от мистър Танър, й беше студено. Рейвън направи знак на един служител в червена униформа и много скоро той донесе багажа им. Тъй като нямаше куфари, тя беше сложила нещата си в една кошница, която сама беше изплела преди време, беше затворила капаците и я беше завързала с дебел канап. Сърцето й се сви, като не видя Уорън в шумната тълпа. Рейвън вдигна кошницата, сложи длан на гърба й и я поведе към гарата.

— Да му дадем още малко време — каза той, докато вървяха към входа на сградата. — Доколкото познавам брат си, той сигурно ще закъснее.

С торбата с билки в ръка, Мисти се оглеждаше наоколо и си мислеше за това, колко хубаво облечени са всички пътници. Шапките и кожените палта на жените караха новите й дрехи да изглеждат старомодни, лошо ушити и провинциални. Налагаше се да си проправят път из купчините багаж. Тя забеляза, че много от пътниците поглеждат снизходително нея и Роло, който, според Мисти, се държеше много добре. Тогава видя Уорън, който имаше измъчен вид. Рейвън също го видя и вдигна ръка. По лицето на младия Девънпорт се изписа облекчение. Като стигна до тях, той взе торбата от ръцете на Мисти и тя вече можеше да хване по-удобно Роло.

— Съжалявам, че закъснях — извини се той, като хвърли поглед към огромния часовник на стената на сградата. — Нат ни чака с колата.

Навън, пред входа, шумът беше значително по-малък. Мисти с радост усети хладния бриз върху лицето си. Гарата беше добре осветена, а отпред чакаха файтони, които пътниците можеха да ползват. Тримата си запробиваха път и стигнаха до карета, теглена от прекрасни коне. Не беше виждала такова елегантно превозно средство като ландото на семейство Девънпорт. Тогава за първи път й хрумна мисълта, че те сигурно наистина са много богати. Кочияшът беше чернокож, облечен в синя ливрея, обточена с червени кантове. Като ги видя, той скочи на земята и им се усмихна широко.

— Радвам се да ви видя, сър — каза, като гледаше Рейвън с нескрита симпатия. Поклати глава и отново се усмихна. — Наистина мина много време, откакто напуснахте града.

Рейвън погледна Мисти.

— Това е Нат — поясни той и ги запозна набързо, докато вървяха към вратата на каретата. — Докато живеем в къщата, той ще те развежда из града с колата.

Очите на шофьора заблестяха весело, той свали шапката си и разкри посивелите си коси. Гледаше Мисти любезно, топло и се правеше, че енотът в ръцете й не му прави впечатление.

— Да, мадам. За мен ще бъде удоволствие, мадам. Наистина. Не съм возил дама, откакто първата мисис Девънпорт се спомина. — После погали Роло по главичката. — И ако имате нужда от помощта ми за грижите по този млад джентълмен, ще бъда горд да ви подам ръка.

Рейвън подаде на шофьора багажа на Мисти, който той бързо сложи в колата, също така бързо отвори вратите и ги затвори, след като те се настаниха вътре. Мисти се отпусна на седалката, тапицирана с червен плюш, завладяна от великолепието на превозното средство, което се движеше толкова плавно, че приличаше на огромен люлеещ се стол. Излязоха от задръстването около гарата. За броени минути бяха на широко авеню в жилищен квартал, осветено от газени лампи. Мисти непрекъснато гледаше през прозореца и изтърва част от разговора между двамата братя, но знаеше, че говорят за баща си, и усещаше напрежението, което сякаш изпълваше каретата.

Седнал до нея, Рейвън също гледаше през прозореца, любуваше се на познати сгради и места, които му навяваха спомени. Въздишаше и се питаше как е могъл толкова дълго да стои далеч от дома. Струваше му се, че от бавнотечаща вода се е озовал в бързотечащ планински поток, усещаше, че има много неща, за които ще трябва да се погрижи, и особено за пациентите си, които беше прехвърлил на по-младия си колега. Внезапно изтръгнат от мислите си, той погледна Мисти и хвана ръката й, изненадан от въодушевлението, изписано на лицето й.

Щом усети докосването му, тя му се усмихна. Беше очарована от града, не можеше да откъсне поглед от него дори за миг. Светлините бяха навсякъде, отразяваха се от повърхността на Мисисипи и заслепяваха очите. Каретата намали, свърна в чакълеста алея, която водеше към великолепна къща в грегориански стил, и сърцето й диво заби. Къщата се издигаше на цели три етажа, беше разположена навътре, далече от уличния шум, и заобиколена от огромни дъбове. Сенките им играеха по добре поддържаната морава. Коринтски колони поддържаха фасадата, а през прозорците се виждаше меката светлина в стаите.

Каретата спря и Нат помогна на Мисти да слезе. Рейвън и Уорън ги последваха и тя чу тропота на конете да заглъхва, и предположи, че ги водят към конюшнята. Беше много изненадана. Имаше чувството, че това се случва на друг. Уорън застана до нея, но на лицето му беше изписано, че се чувства неудобно.

— С-страхувам се, че татко не може да стане днес. Не се чувстваше добре и си легна рано — говореше неуверено, заеквайки.

Рейвън постави дланта си на гърба й и я поведе нагоре по стъпалата към входната врата. Тя видя проблясващите му очи и се запита защо новината го беше ядосала толкова.

А Рейвън наистина кипеше от гняв. От изражението на брат си разбра, че Джон, който обикновено оставаше буден до след полунощ, си беше легнал, за да покаже недоволството си от своя син и неговата съпруга. Поведението му беше типично за него и обидно за тях двамата. Съчувствието, изписано по лицето на Мисти, му даде да разбере, че тя не е схванала правилно ситуацията. Инстинктивно протегна ръка към нея, решил да я предпазва от такива обиди, и откри, че ръката й трепери.

Само присъствието на Рейвън даде смелост на Мисти да пристъпи към огромната входна врата. Тя се отвори и се показа едра, грубо сложена жена в черни дрехи. Сърцето на Мисти подскочи. Пристъпиха във фоайето, чието великолепие я накара да се почувства нищожна. То се осветяваше от огромен кристален полилей, беше, облицовано с мраморни плочки и украсено с няколко гръцки статуи.

— Това е икономката, мисис Хъксли — обясни Рейвън, погледна жената на средна възраст и прегърна Мисти през кръста. Като не знаеше какво да направи, тя се усмихна и й протегна ръка, но по изненаданото изражение на икономката разбра, че е направила грешка, и я отдръпна. Жената й кимна, а изражението и поведението й бяха такива, все едно че Мисти беше просякиня от улицата. Тя сковано помогна на Мисти да съблече палтото си, а после й представи останалите слуги, които се бяха строили в редица във фоайето. Едно червенокосо и луничаво момиче видя Роло и се закиска. Нат внесе кошницата на Мисти и я остави във фоайето, за да я занесат горе по-късно, а момичетата се спогледаха многозначително и си размениха усмивчици, но Рейвън ги изгледа заплашително. Като пренебрегна напълно мисис Хъксли, той поведе Мисти, двамата преминаха край нея и тръгнаха към спалните на втория етаж.

— Тъй като пътуването беше уморително, предлагам веднага да си легнем — каза й.

Щастлива да се освободи от присъствието на намръщената икономка, Мисти пожела лека нощ на Уорън и последва Рейвън, но като видя една голяма, извита като арка, врата, тя попита:

— Чия е тази стая?

Лицето на Рейвън помръкна.

— На Джон. Беше негов кабинет, но след сърдечния удар той вече не можеше да изкачва стъпалата и тя стана негова спалня.

Изкачиха стълбите и Рейвън отвори вратата на спалнята, която беше обзаведена с огледала, шкафове и тапицирани столове — достатъчно, за да се обзаведе една по-малка къща. В камината гореше весел огън. Мисти знаеше много малко за парите, но разбра, че Девънпортови трябва да имат много от тях, за да си позволят такова обзавеждане. Тя остави Роло на земята, а той веднага скочи върху един тапициран с коприна люлеещ се стол, зарови муцунка във възглавничките и започна да издава доволно чррррр.

Рейвън взе Мисти в обятията си.

— Не позволявай мисис Хъксли да те тревожи по някакъв начин — каза той с дълбок глас. — Не съм виждал тази жена да се усмихва от деня, в който навърших пет години. — Лицето му стана по-весело. — Всъщност, дори и тогава, усмивката й беше по-скоро гримаса.

— Въобще не съм се разтревожила — каза тя, все още обидена от хладния прием, който беше получила.

Рейвън сведе глава към нейната. Устните му бяха твърди и влажни и разбудиха нежност и страст в нея. Целувката стана по-дълбока, по-настоятелна, но една част от нея продължаваше да мисли за голямата, извита като арка, врата и за баща му, който си почиваше в стаята зад нея. Чувстваше се като непознат в далечна страна, питаше се дали ще успее да спечели приятелството му, или той ще й се присмее и ще я отхвърли само защото е родена в планините.

Трепереща, но смела, тя хвана здраво раменете на Рейвън и оставила един живот зад себе си, се впусна в новия.

 

На следващата сутрин на вратата й леко се почука. Все още сънена, тя протегна ръка към Рейвън и се разочарова, когато откри, че той не е до нея. Спомни си, че й беше казал, че ще трябва да излезе рано, за да се срещне с лекаря, който беше поел пациентите му. Отново се почука. Все още замаяна от съня, Мисти седна в огромното легло, а червенокосото луничаво момиче влезе в стаята. Носеше Роло на ръце. Животинчето завъртя мустачки и скочи на пода, а после — на леглото.

— Мистър Адам го доведе със себе си долу рано сутринта, мадам — обясни момичето — и Нат му даде да закуси. — Погледна с облекчение Роло и изтри ръце в престилката си. — Да ви донеса ли закуската в леглото, мадам?

— Не, не искам да ви създавам проблеми — отговори Мисти сънливо. — Ще се облека и ще сляза долу.

Момичето излезе, големият часовник на стената отброи девет и половина и Мисти премигна изненадано. Никога в живота си не беше спала толкова до късно! Бързо бутна Роло настрани и вдигна робата на Рейвън, който я беше захвърлил в краката на леглото. Завърза я около талията си, макар тя да й беше много голяма, и тръгна към тоалетката с огледалото. Докато вчесваше косата си, усещаше, че става все по-нервна с всяка изминала минута. И това беше, защото Рейвън й беше казал, че по-късно сутринта ще я представи на баща си. Без съмнение, в този късен час, той вече беше станал. Така реши тя и остави четката. Щеше да се срещне с него. Та той беше мъж, а не чудовище! Ако не беше закусил още, тя щеше да каже на момичето да донесе таблата със закуската в стаята му и двамата щяха да закусят заедно.

Веднъж взела решение, тя извади чисто бельо от кошницата си и домашно шитата рокля, която обикновено си обличаше в неделя сутрин, когато беше в планините Озарк. Изглади гънките с ръка и започна да се облича, но ръцете й трепереха. След като затвори Роло в спалнята, слезе бързо по стълбите и мина край мисис Хъксли, която й кимна с ледена любезност. Мисти реши, че това не бива да я тревожи, тъй като тази сутрин най-важен за нея е мистър Девънпорт. Застанала пред вратата на стаята му, тя избърса влажните си длани в полите си, почука и зачака отговор. Почука още два пъти, но отвътре не се чу нито звук. Изпълнена със страх и лоши предчувствия, завъртя топката на вратата и надникна в затъмнената стая. На пръв поглед, тя й заприлича на кабинет, какъвто е била, със стените си, покрити с тъмна ламперия, с мраморната камина, с писалището и географския глобус. Но имаше също така огромно легло с балдахин, нощна лампа. А също и плетен люлеещ се стол. В леглото седеше нещастен на вид старец, облегнат на копринени възглавници. В ръката си държеше писалка, а до него бяха разпилени листове хартия. Очите му срещнаха нейните и ако това бе възможно, изражението му стана още по-кисело. Тя остана неподвижна, изненадана, не знаеше какво да каже или да направи. Той свали очилата си, захвърли ги до себе си и изрева:

— Е, тъй и тъй си нарушила спокойствието ми, ела по-близо да те разгледам.

Мисти потрепери, защото не мислеше, че свекър й трябва да разговаря с нея по този начин. Но събра смелост и се приближи. Свекър й се оказа среден на ръст, с напълно посивяла коса. Дълбоки бръчки прорязваха челото му. Още две се спускаха от носа към устата му. Изглеждаше така, като че ли никога в живота си не се беше усмихвал. Той остави писалката настрани. Тя усети миризмата на лекарства и уиски. Това, както и враждебността, която се излъчваше от него, я накара да се почувства зле. Джон я изгледа неодобрително.

— Е, коя, по дяволите, си ти? Да не би мисис Хъксли да е наела нова камериерка?

Грубите думи нараниха гордостта й, но тя реши, че няма да си позволи да се почувства унизена.

— Не — отговори, като скри чувствата си. — Аз съм Мисти. Съпругата на Рейвън.

Джон я изгледа, сякаш беше досадно насекомо, което веднага трябва да се изгони от стаята.

— Той се казва Адам. Нима дори това не можеш да проумееш?

Мисти го погледна право в очите, твърдо решена винаги да нарича съпруга си Рейвън, каквото и да се случи.

— Предполагам, че всички знаете какво се случи на сина ти, докато беше в планините.

— Да, Уорън ми каза, че брат му се оженил за някакво си планинско момиче. — Тонът му беше внимателно премерен така, че да я обиди. — Но аз не му повярвах. Но тази сутрин в пет часа Адам дойде да ме прегледа и през цялото време ми говори за теб. — Изгледа я яростно. — Каза още, че си довела и енот със себе си. Не мога да понасям вонята, да знаеш.

— Роло не е мръсен. Той е чист и умен! Няма да повреди нищо, докато е тук. — И, вече по-спокойно, добави: — Той дори може да ти прави компания.

— Дръж го далеч от очите ми — нареди Джон с тон, който накара кръвта й да се смръзне в жилите. — Няма да му позволя и муцунката си да покаже в стаята ми. Чух, че името ти е Малоун — добави той след миг.

Мисти си пое дълбоко дъх и срещна погледа му.

— Бях Малоун. Сега съм Девънпорт.

— Един Малоун винаги си остава Малоун — сряза я той. — Враждата между Девънпортови и Малоунови датира от сто години и това никога няма да се промени.

Тя повдигна вежди.

— Но то вече се промени, мистър Девънпорт. Брат ми Езра и Рейвън сложиха край на враждата.

— Е, не е трябвало. И така ти щеше да си останеш в планините.

Не беше възможно да сложи край на грубостта му. Но Мисти си каза, че той е стар, слаб и поради това сигурно не осмисля напълно думите си. Но той говореше толкова разгорещено! Между тях се възцари мълчание. Опитвайки се да намали напрежението, тя попита:

— Искаш ли да закусиш с мен?

— Не, не искам да закусвам с теб. И без това вече изядох онази безвкусна каша, която, според Адам, била много полезна за здравето ми.

Мисти се размърда от неудобство. Да се сприятели с Джон, щеше да е по-трудно, отколкото беше очаквала. Поизправи се с думите:

— Искаш ли да дръпна завесите, за да влезе малко светлина в стаята? Денят е хубав.

Той поклати рязко глава и й посочи с ръка да седне отново на стола.

— Не, нека завесите останат спуснати. Килимите избеляват, ако се оставят изложени на слънчевата светлина.

Тя се отпусна на стола и си позволи да се усмихне леко.

— Струва ми се, че като имате толкова много пари, можете да си купувате нови всяка седмица, ако искате.

— А аз виждам, че нищо не разбираш от финанси — каза саркастично той. — Парите, мое малко планинско цвете, не бива да се пилеят по килими. Те ни трябват, за да строим железопътни линии и да купуваме произведения на изкуството. — Лицето му беше сурово. — Ако Езекийл не беше избягал с всичките пари, щях да имам повече и щях да поддържам по-добре империята си.

— Но има неща, които са по-важни от парите. Неща като любовта и…

— Глупости! — Той се наведе към масичката до леглото, на която имаше лекарства и сиропи, и се опита да стигне едно шише, което беше извън обсега на ръката му.

Мисти стана и му го подаде, както и сребърната лъжичка, поставена до чашата с вода. Погледна шишето, а после — Джон.

— Искаш ли да ти налея от лекарството вместо теб?

Той махна раздразнено с ръка.

— Добре. То обаче не помага. Лекарите са идиоти като всички други хора по земята. — Той изпи лекарството, но ръцете на Мисти трепереха толкова силно, че когато пое лъжичката от него, я изтърва на земята. Когато се наведе да я вдигне, той извика: — Остави я. В тази къща има шест слугини. Някоя от тях ще я вдигне! — Смачка един лист и го хвърли на пода. Беше покрит с колони цифри и тя предположи, че те засягат железопътната му компания. — Заобиколен съм от слуги и помощници, а нито един от тях няма ум, включително моите двама синове! — извика гневно.

Беше изпаднал в толкова силно раздразнение, че Мисти инстинктивно понечи да сложи ръка на рамото му, за да го успокои. Той обаче грубо я отблъсна. Безсмислеността на този жест я нарани и в очите й заблестяха сълзи.

— Позволи ми да ти помогна! — извика по-остро, отколкото беше възнамерявала. — Излекувала съм много хора. Бях лечителка в планините и…

— Да, Адам и аз дълго говорихме за способностите ти на лечителка — прекъсна я той. — Аз мисля, че всичко това е много глупаво. Планинската ти медицина е изтъкана само от суеверия.

Забележката му засегна гордостта на Мисти. Тя отстъпи назад, отвратена от стареца и неговия остър език. Но си каза, че той е баща на Рейвън и затова тя му дължи уважение. Може би беше прекарал безсънна нощ и се чувстваше особено зле тази сутрин. Трябваше да го накара да разбере, че много иска да облекчи страданията му, както и да се разбира с неговото семейство.

— Чуйте, мистър Девънпорт — поде тя, отново придобила смелост, — знам, че Рейвън ви е разочаровал, като се е оженил за мен, знам, че според вас е можел да сключи много по-изгоден брак, знам, че не съм достатъчно добра за него. Но ще направя всичко възможно да се науча как да се държа в обществото и той да се гордее с мен. Ще уча, а Рейвън ще ме научи да говоря по-изискано…

— Ти си невежа малка глупачка! — сряза я Джон. Никой никога не беше говорил така на Мисти. Гърлото й се сви от напиращите сълзи. Джон се поизправи на възглавниците, очите му блестяха злобно. — Нима не виждаш, че си изцяло неподходяща за Адам? В планините Озарк се ширят само невежество и беднотия. Цял живот съм работил упорито, за да постигна нещо повече, и съм се опитвал да забравя, че баща ми е роден там. Бях избрал изискана дама за Адам и направо не мога да повярвам, че той отиде в планините и се ожени за теб! Твърдоглав, ето какъв е той. Винаги си е бил твърдоглав.

— Достатъчно! — каза някой категорично, застанал на прага. Сърцето на Мисти заби бързо. Тя се обърна и видя Рейвън да влиза в стаята, с блеснали гневно очи. Той я обгърна с ръка и тя се почувства по-добре и по-спокойна. Искаше да излее чувствата си пред него, да му разкаже какво се е случило. Но чувствата й бяха толкова объркани, че не можеше и дума да продума. — Отиди в нашата стая, любима — каза й той нежно. — Аз ще дойда по-късно.

Тя се поколеба, а после тръгна бързо към вратата с пребледняло лице. Изпълнен със съчувствие, той остана на мястото си, докато тя излезе. После отиде до прозореца и дръпна завесите, за да пусне слънчевата светлина в тъмния кабинет. Завъртя се и изгледа баща си с едва сдържан гняв. Ако старецът беше добре и можеше да се изправи на крака, щеше да го удари заради онова, което беше чул. Но тъй като баща му беше стар и болен, трябваше да намери друг подход. Без никакво колебание отиде до леглото и впи поглед в каменното лице на Джон.

— Мисти е моя съпруга — каза с глас, твърд като стомана. — И изисквам от теб да говориш с нея с уважение. Ще трябва да приемеш положението, ако искаш да останем в къщата, за да мога да се грижа за теб.

Джон го изгледа кисело.

— Ти си този, който предизвика това положение, като се ожени за нея — отговори все така заядливо. — И ти, мило момче, ще трябва да сърбаш това, което си си надробил. Невежо момиче от планините с енот за домашен любимец! Да видим как изисканите ти пациенти от висшето общество ще приемат това. — Устните му станаха тънки като резки, толкова силно и неодобрително ги беше стиснал. — Как успяхте да намерите там свещеник, който да ви свърже в брак?

Рейвън закрачи около леглото, толкова ядосан, че едва се сдържаше.

— Там има църква и я ръководи отец Джубал. Така го наричат и…

— А той посещавал ли е въобще семинарията? Бил ли е ръкоположен от епископ или някой достатъчно издигнат свещеник? Признат ли е от официалната църква? — попита Джон на един дъх.

Рейвън престана да крачи и го погледна право в очите.

— Не, доколкото знам, той не отговаря на нито едно от твоите изисквания. Бил е фермер, преди да почувства вдъхновение свише да проповядва, но е уважаван от всичките си енориаши.

Джон изви устни в цинична усмивка.

— Ти все още не разбираш, нали? След като този отец Джубал не е ръкоположен свещеник, повечето хора няма да ви сметнат за наистина бракосъчетани. А всъщност вие наистина не сте женени! Няколко думи, произнесени от някакъв си самозван свещеник над главата ти, не са от значение тук, в Сейнт Луис.

Рейвън погледна баща си и се запита дали той не е прекарал и лек мозъчен удар заедно със сърдечния. Не можеше да повярва на ушите си. Закрачи из стаята, опитваше се да разбере каква игра играе баща му, а Джон го следваше с поглед.

— Анулирай брака. Изгони я! — продължи да говори старецът, надигнал се на лакът. — Разведи се с нея, ако трябва. Ще наемем възможно най-добрия адвокат.

Рейвън се завъртя на пети и направи няколко крачки към него.

— Не! — отговори той остро. — Защо да правя такова нещо?!

— Защото можеш да сключиш по-изгоден брак. Присила Линдзи храни известни чувства към теб. Винаги те е обичала. За щастие, нито тя, нито семейството й се обидиха, когато ти замина за планините Озарк. Вярвам, че тя все още те обича.

— Нейната любов към мен съществува само в твоето въображение. Не се е обидила, защото никога не съм обещавал нищо нито на нея, нито на семейството й. Ти беше този, който пусна клюката, че ще се оженя за нея.

— Но ти трябва…

— Не! Гледай собствения си живот и не се бъркай в моя! — Рейвън прекъсна баща си, с което искаше да му покаже, че не желае да слуша повече. — Мога и сам да се грижа за работите си.

Джон се наведе напред — движение, с което събори и останалите листове хартия на пода.

— Да, знам. Точно затова избяга в планините Озарк и се нареди толкова зле!

Рейвън тръгна към вратата, но се спря по средата на стаята, защото влезе Уорън с портфолио, което искаше да покаже на баща им. Джон погледна разпилените листове хартия, а после по-малкия си син, чието пребледняло лице показваше, че е чул последната част от разговора.

— Подреди тази бъркотия! — нареди старецът доста грубо.

Без да каже и дума, без да протестира, Уорън се наведе и започна да събира листовете. Рейвън кипна, защото гледката му беше особено противна.

— Не си прави труда. Ти си помощник на Джон, не негов слуга.

Уорън не обърна внимание на думите му и продължи с треперещи ръце да подрежда листовете върху леглото на баща си. А Джон изгледа Рейвън с поглед, който говореше, че е постигнал още една победа над гордостта на Уорън.

— Щом ще държиш това момиче от планините в къщата — изръмжа недоволно той, — поне й придай малко блясък. Купи й прилични дрехи, за начало. Така, както е облечена сега, смущава всички ни. — Погледна сведената глава на Уорън, който продължаваше да събира листовете. — И тъй като ти си много зает да възстановяваш медицинската си практика, нека Уорън я разведе из магазините утре сутринта. Той не ми помага кой знае колко в бизнеса, може би ще е по-полезен при избирането на женски дрехи.

Рейвън, който не искаше да става свидетел на срама на Уорън, бързо излезе от стаята. Единствената му грижа сега беше Мисти. Трябваше да я успокои. Като се изкачваше нагоре по стълбите, гневът му утихна малко и той разбра, че баща му беше прав за едно нещо. Мисти имаше нужда от дрехи, подходящи за града. Спомни си, че на сватбата им тя беше обула старите си ботуши, и сега искаше да й купи пълен гардероб. Дали да не изпратеше мисис Хъксли да й помогне за покупките? Спомни си как икономката я беше приела, и реши, че идеята не е добра. А Уорън я харесваше и отиването му с нея до магазина щеше да го отърве поне за малко от Джон.

Завари Мисти да седи с кръстосани крака на тяхното легло, втренчила поглед в пространството. Очите й издаваха невинност, която го разчувства. У него се надигна желанието да я защитава. Той седна до нея, а тя се сгуши в рамото му. Той помилва гърба й и почувства как тялото й потръпна.

— Съжалявам. — Гласът му беше топъл, успокояващ. Забеляза, че бузите й са мокри, и му стана жал. — Исках да съм с теб на вашата първа среща. За да те подготвя за…

— Не, не се извинявай — прошепна тя, вдигна поглед към него и докосна лицето му със студените си пръсти. — Той е стар и може би се страхува от смъртта. — Очите й станаха по-големи, по-влажни, изразяваха съчувствие. — Когато са изправени пред смъртта, и най-добрите хора стават неприятни. — Рейвън искаше да й каже, че Джон винаги се е държал отблъскващо, но реши, че може би ще е по-добре, ако тя не знае всичко. — Знам, че ако се опитвам упорито, мога да го направя като мен. Просто започнахме не оттам, откъдето трябваше. Може би ще открия кои са любимите му забавления, какво обича да чете или…

— Тихо — каза й Рейвън, — не говори. — Нежността му към нея беше толкова силна, че му беше трудно да намери думи. Помисли си с гордост за нейния оптимизъм, който я караше да търси доброто у всекиго. Изтри с длан една сълза от бузата й. — Позволяваш на случилото се да те тревожи повече, отколкото си струва — каза й той тихо и започна да гали нежно раменете й. — Просто бъди самата себе си, както ти каза отец Джубал. Само това има значение.

Неспособна да говори, тя само кимна с глава и отново се сгуши в него. А той я милва дотогава, докато тя напълно се отпусна. Никога досега Рейвън не беше мразил толкова много баща си, както тази сутрин.