Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Frost Flower, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Нейкова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Соня Бирмингъм. Цвят от скреж
ИК „Торнадо“
История
- —Добавяне
Глава 11
Рейвън усещаше треперенето на Мисти. Притисна я силно към себе си и загледа новодошлия — своя девер. Езра наистина беше и висок, и много силен. Косата му стигаше до раменете, беше права и червеникавокафява. Долната част на лицето му беше закрита от брада. Рейвън видя скъсаните му дрехи, но видя също така, че под тях се крие тяло, изтъкано само от мускули. Макар лицето му да нямаше нежността и мекотата на лицето на Мисти, те си приличаха. Този гигант беше посвоему красив.
Изведнъж силната изненада на Езра премина в неконтролируем гняв. Той хвърли коледния подарък на масата, палтото му се отвори и се подаде огромен нож. Изгледа остро Рейвън, захвърли шапката си на леглото и се приближи към него. Беше толкова близо, че Рейвън усещаше миризмата на тялото му и дори на кожените му ботуши. Погледът му се плъзна към Мисти. Той видя брачната халка на пръста й, а после отново се обърна към Рейвън.
— Защо носиш халка на пръста си и откъде имаш тази нова рокля? — попита той. Погледна Уорън, който продължаваше да си седи тихо край огнището. — Никога не съм виждал нито един от тези двамата — каза той и вече не свали поглед от Рейвън. — Кои, по дяволите, са те и защо този тук те е прегърнал? — попита той и на лицето му се изписа подозрение.
Мисти се изправи гордо, но Рейвън чуваше как дъхът й излиза на пресекулки.
— Това е Рейвън. — Гласът й трепереше леко. — Ние сме женени от известно време. А мъжът до огнището е брат му.
Уорън се изправи тромаво, а после, преди да са се усетили, каза:
— Да… Аз съм Уорън Девънпорт.
Сърцето на Рейвън се сви, защото той се беше надявал, че постепенно ще стигнат и до това. А ето, че сега не можеше да се надява на нищо, освен бурята да се размине като по чудо.
Лицето на Езра остана непроницаемо секунда-две, а после силен гняв разкриви чертите му.
— Девънпорт? — каза той бавно, на срички. — Тук, в планините, вече няма нито един Девънпорт. Ако имаше, щях да знам за него.
Рейвън застана пред Мисти.
— Моят дядо, Езекийл, се е родил тук, но аз и брат ми сме от Сейнт Луис. — Той замълча, за да даде време на Езра да осмисли получената информация, после продължи да говори спокойно, като се опитваше да заглади положението. — Дойдох тук преди няколко месеца, но бях нападнат и оставен да умра на пътя. Мисти ме намери и се погрижи за мен. — Той изправи рамене, решен да разкаже всичко. — Тогава реших, че може би ще е най-добре, ако се представя за някой друг. — Направи кратка пауза. — Заблудих я. — Погледна Уорън, чието лице му подсказа, че той започва да разбира. — Брат ми дойде да ми каже, че баща ни умира. — Видя гнева на Езра, но въпреки това довърши: — Искам да взема Мисти със себе си в Сейнт Луис.
Известно време планинецът остана абсолютно неподвижен, а после устата му се разкриви от гняв.
— Ти си я излъгал? — Гласът му изгърмя силно като гръм, ръцете му се свиха в юмруци. — И сега искаш да я отведеш от планините? — Той удари с юмрук по отворената длан на другата си ръка. — Не, сър. Няма да стане! — Вдигнатата му нагоре брадичка предизвикваше Рейвън да му се противопостави.
Мисти знаеше, че когато се ядоса, брат й не може да разсъждава разумно, затова се опита да охлади гнева му.
— Почакай, Езра! Трябва да поговорим! — извика тя. — Не е това, което си мислиш.
Очите на Езра изпускаха искри.
— Няма за какво да говорим. Позволила си в къщата ни да влезе чужденец, гражданин, и при това — Девънпорт. Нима си загубила разсъдъка си, докато ме е нямало?!
Той се опита да сграбчи Мисти за рамото, но Рейвън протегна ръка, за да му попречи. Планинецът стисна устни, после извика:
— Девънпорт, ти ще умреш! — замахна силно, с дива ярост, и удари Рейвън по главата.
В отговор, Рейвън го удари толкова силно по челюстта, че го просна на пода. Той обаче се изправи и тръгна заплашително към него — планина от мускули. Удари го силно по челюстта, с което го накара да политне и да се подпре на масата преди той да е успял да възстанови равновесието си, Езра го удари в ребрата. Като видя, че брат му вече няма преимущество, Уорън се включи в борбата, но Езра извади ножа и замахна с него Мисти извика и се втурна между двамата, но брат й успя да промуши Уорън в ръката. Поболяла се от страх, Мисти отстъпи и видя яркочервената кръв, която капеше през ръкава му. В това време Рейвън се изправи и избута Уорън на безопасно място. Езра замахна отново с ножа. Блясъкът на очите му казваше на Мисти, че е загубил контрол над себе си. Тя застана между двамата и сграбчи ръката на брат си със своите две ръце. В очите й блестяха сълзи. Тя извика:
— Езра, остави ножа!
Той я погледна гневно, а после, когато пръстите й се впиха в ръката му, на лицето му се изписа изненада. Все още държеше ножа, но видимо се отпусна. Остави ръката си да падне край тялото. Погледна разгорещено първо Уорън, а после и Рейвън.
— Излизайте! Хайде, излезте веднага! И двамата! — извика той. — В моята колиба не пускам нито един Девънпорт! — Насочи показалец към Рейвън. — И на никого няма да позволя да закара сестра ми в Сейнт Луис!
Мисти отстъпи назад и се загледа в брат си, който приличаше на разгневена мечка. Знаеше, че няма да забрави израза на лицето му, когато тя протегна ръка към него. И знаеше също така, че нещата между тях никога вече няма да са същите. И изпита силно отчаяние. Очите й срещнаха тези на Рейвън и тя видя в тях надигащ се гняв. Той се беше навел и разглеждаше раната на ръката на брат си. Сигурно беше отвратен от всички Малоунови, включително и от нея. Но той не беше единственият, който имаше право да изпитва гняв. Всичките й светли мечти бяха разрушени и радостта, която двамата изпитваха, когато бяха заедно, се превърна в пепел.
Той я беше излъгал и така беше разрушил любовта й, както и връзката й с брат й, който винаги се беше грижил за нея с обич. Видя дивия блясък в очите на Уорън и просмукания му с кръв ръкав и разбра, че враждата, затихнала отдавна, отново се е разгоряла. Гърлото й се свиваше от мъка. Чувствата й бяха объркани още от мига, в който Рейвън й беше признал истината. Бореше се с импулса да покрие лице с длани и да избухне в ридания. Погледна спокойно Рейвън. В този миг го обичаше и мразеше едновременно.
— Да — каза тихо, с дрезгав глас, не можейки да повярва, че думите излизат от нейните уста, — направи така, както казва Езра. Събери си нещата и се махай.
Старият продавач на билети на гарата изгледа Рейвън над очилата си и попита:
— Какво обичате, сър?
— Два еднопосочни билета за Сейнт Луис.
Продавачът пъхна в процепа под стъклото два розови билета и рестото.
— Ето, сър — отговори той и премигна замислен. — Вземете багажа си от портиера. — Погледна над очилата големия часовник на стената. — Влакът тръгва в пет и половина. — Погледна отново Рейвън. — Имате трийсет минути, за да се погрижите за делата си тук, в планините Озарк.
Рейвън сложи билетите в джоба си. Трийсет минути, в които да се погрижи за делата си в планините Озарк, помисли си той и тръгна към Уорън, който седеше сред тълпата пътници, чакащи различни влакове. Трийсет минути, когато и цяла вечност нямаше да му стигне да сложи ред в живота и чувствата си.
Спомни си как бяха изминали трите дни, откакто той и Уорън бяха напуснали колибата на Мисти. Те бяха най-лошите в живота му. Не можеше да забрави шока, изписан на лицето й, когато й каза, че е Девънпорт, В гърдите му се надигаха различни чувства, когато си спомнеше гласа й, думите й: „Направи така, както казва Езра. Събери си нещата и се махай.“ Беше успял да преживее тези три дни, като обръщаше внимание само на настоящите, неотложни проблеми и правеше онова, което трябваше да бъде направено. Беше се погрижил за ръката на Уорън с помощта на нервния съдържател на пансиона в Юрика Спрингс, който му беше държал керосиновата лампа. Раната кървеше обилно, но не беше дълбока. Брат му щеше да се оправи, макар че щеше да му остане белег. Двамата бяха поспали малко и бяха прекарали коледния ден в разговори. Рейвън беше разказал на брат си какво беше преживял в планините Озарк, включително това, че беше намерил гроба на Езекийл, но не беше разбрал какво се е случило с богатството донесено тук от дядо им. На следващия ден Рейвън беше платил на мистър Танър брачната халка и новата рокля на Мисти и си беше купил прилични дрехи с парите, които Уорън беше донесъл. И ето, че беше готов, мислеше си той с болка в сърцето, да се върне при цивилизацията. Но как да се върне без Мисти, любимата, която беше променила живота му завинаги? Струваше му се, че ще остави част от себе си тук, в планините. Седна на твърдата дървена пейка до Уорън и свали ръкавиците си. Седяха мълчаливи около пет минути, а във въздуха се усещаше напрежение. Уорън каза:
— Съжалявам, но трябваше да кажа на татко къде си. Не исках. Когато ти замина, той толкова се ядоса, че щеше да получи удар. Но се размина. Когато миналата седмица получи инфаркт, докторът каза, че сигурно скоро ще умре. — Той въздъхна тежко. — И тогава му казах и той ми нареди да те заведа у дома.
Рейвън кимна, защото знаеше, че при създалите се обстоятелства Уорън не би могъл да устои на настоятелността на баща им.
— Разбирам — отговори той спокойно и огледа помещението на гарата.
Уорън наведе глава отчаяно, но после погледна Рейвън и каза:
— Господи, изглеждаш ужасно!
Рейвън го стрелна с поглед.
— Толкова много ли ми личи?
Уорън се усмихна тъжно и малко накриво.
— Да, всички, които са в това помещение, могат да го забележат, дори и децата — отговори той и го погледна въпросително. — Искаш ли да поговорим за това?
Рейвън се облегна назад и пейката изскърца.
— За какво бихме могли да говорим? — попита той, като си мислеше, че раните му са прекалено пресни, за да ги обсъжда с някого. — Аз забърках тази каша и сам съм си виновен за последствията.
Уорън огледа дрипавите планинци, събрани в чакалнята.
— Не съм толкова сигурен, че вината е само твоя. Тук хората не разсъждават като жителите на градовете.
Рейвън изпитваше тежест в гърдите.
— Съгласен съм. Тук животът е поне със сто години назад. — Представи си лицето на Мисти, спомни си какво му казваше тя за медицината. — Но научих много неща — добави той.
Лека усмивка заигра на устните на Уорън.
— Например?
— Парите не могат да те направят щастлив.
Лицето на брат му помръкна.
— Ти и аз знаем това от години — каза тихо той.
Рейвън чувстваше, че е понесъл голяма загуба. Остана неподвижен, мислеше за месеците, които беше прекарал в планините Озарк, и за новото виждане на живота, което беше придобил.
— Тези хора може и да тънат в невежество и суеверия, но поне знаят кои са.
Полуусмивката на Уорън се стопи и на лицето му се изписа тъга.
— Какво искаш да кажеш с това?
— През последните няколко месеца непрекъснато се чудех кой съм — обясни сухо Рейвън. — Бях Адам Девънпорт и приемах болни в кабинета си в понеделник, сряда и петък, а във вторник и четвъртък ходех в болницата „Сейнт Мери“, където правех операции. Всеки петък и събота ходех на балове и се опитвах да се отърва от младите госпожици, които ме преследваха. Тръгвах си рано, за да играя покер с моите приятели в бара на Осма улица. — Очите на Уорън издаваха колко много го интересуват думите на брат му. — Не беше най-добрият живот — продължи Рейвън, — но беше моят живот и знаех кой съм — лекар от Сейнт Луис, който има богата клиентела и е приет във висшето общество. После дойдох в планините Озарк и срещнах Мисти Малоун и тя ми даде ново име. Пуснах си брада и станах друг човек — Рейвън, доктор, който лекуваше болните от любов към хората.
Уорън го гледа мълчаливо няколко секунди, а после зададе въпрос, който попадна точно в целта:
— Обичаш я, нали?
Рейвън отново се запита каква ли беше истинската любов.
— Не съм сигурен. Знам само, че искам тя да е с мен.
— А вярваш ли, че тя би искала да те види, да поговори с теб?
Рейвън си помисли, че брат му е по-умен, отколкото го беше мислил. Той самият много често си беше задавал същия въпрос през последните дни, но това, че го чу от устата на брат си, го накара отново да се замисли.
— Не знам — отговори най-после. — Езра си е у дома и толкова много неща са различни за нас… Много въпроси останаха висящи… — Той удари с ръкавиците си по бедрото. — И аз само влоших нещата.
Уорън се облегна назад, очевидно нещо друго му беше дошло на ум.
— Тя застана между теб и Езра.
Рейвън, изпълнен с нова надежда, погледна големия часовник на стената и си каза, че Мисти все още е негова съпруга, че те си бяха разменили сватбени клетви, бяха си обещали да са един до друг каквото и да се случи. После си спомни думите й, че често пъти сърцето е по-умно от главата. В този миг главата му казваше, че се държи като глупак, че трябва да се качи на влака и да забрави за тяхната предопределена от съдбата връзка, но нещо дълбоко в него му казваше, че трябва да послуша сърцето си, което му нашепваше да се върне в колибата и да се опита да поправи нещата. Рейвън се изправи и Уорън го погледна одобрително.
— Чакай ме следващата сряда на гарата в Сейнт Луис — каза Рейвън и му подаде единия от билетите.
Изведнъж се почувства сигурен какво трябва да направи. Трябваше да види Мисти. Трябваше да й обясни, че беше допуснал ужасна грешка, но беше действал с добри намерения. Уорън също се изправи на крака и вдигна вежди.
— Не се бави много, чуваш ли? Татко те вика и на мен ще ми бъде много трудно да му обясня защо не си дошъл и какво ти се е случило тук, в планините. — Усмихна се тъжно. — А пък какво ще стане, като чуе, че някакво си планинско момиче те е омагьосало?! Че ти е дало ново име! Всичко това звучи като вълшебна приказка и се съмнявам, че той ще повярва.
Рейвън го погледна и започна да надява ръкавиците си.
— Дано тази приказка има добър край — отговори той и за първи път от няколко дни насам започна да се надява отново.
Рейвън препускаше към долината Ред Оук. Зимна мъгла се стелеше над земята, покрита с дебела снежна покривка. След задушния въздух на чакалнята той се радваше на свежестта на гората и на щипенето на студа по лицето си. Яздеше под надвисналите голи клони на дърветата, виждаше познати местности и ориентири, но още не беше видял други ездачи. Тъкмо се питаше дали ще срещне някого, когато видя оседлан кон край пътя. Първата му реакция беше реакция на предпазливост, защото се намираше близо до мястото, където го бяха нападнали. Той накара коня да тръгне ходом. Вътрешният му глас го предупреждаваше да внимава. Но ето, че когато се приближи, той разпозна кобилата на Езра. Застана под един огромен дъб и огледа местността докъдето погледът му стигаше. За своя изненада видя двама огромни мъжаги от двете страни на Езра. Спомни си думите на Мисти, че брат й ходи в Юрика Спрингс всеки петък, и се сети, че сигурно до ушите на бандитите е стигнала мълвата, че той се е върнал с доста пари след работата си като секач на дървени трупи. Думите на мъжете не се чуваха, но ето, че един от тях извади пистолет и го насочи към жертвата им. Сигурно искаше парите му. Езра отстъпи назад. Очевидно не искаше да се раздели с парите, които толкова трудно беше спечелил, но когато другият бандит заби дулото на пушката в стомаха му, той бавно извади кесията от панталоните си и я подаде на мъжа, който стоеше с протегната ръка. Странно, но Рейвън беше останал хладен и пресметлив, като че ли всичко това се случваше не пред очите му, а насън. Тъй като нямаше оръжие, той имаше само една възможност. Когато мъжът взе кесията на Езра, Рейвън дръпна юздите и препусна в пълен галоп.
А после всичко се случи с невероятна бързина. Бандитите пребледняха, очите им гледаха ужасено. Вниманието им беше приковано от Рейвън, който ги връхлетя с главоломна бързина. Те стреляха няколко пъти, но в бързината не бяха успели да се прицелят добре. Рейвън се хвърли върху мъжа с пушката и оръжието падна на земята и се хлъзна няколко метра по-нататък. Само за секунда погледът на Рейвън срещна този на Езра и двамата се разбраха без думи. Планинецът осъзна, че той рискува живота си заради неговия. В последвалото раздвижване другият бандит изтърва кесията с парите, Езра я грабна и го удари силно в челюстта. Първият бандит се изправи и удари силно Рейвън под брадичката. В отговор Рейвън го удари толкова силно в устата, че предната част на дрехите се опръска с кръв. Рейвън знаеше, че борбата трябва да приключи бързо, затова, когато бандитът замахна към него, блокира удара му с лявата си ръка, а с дясната хвана брадичката му, завъртя го и го просна на земята. Той се опита да се изправи, но Рейвън го ритна в стомаха, мъжът се претърколи и се удари в един камък, който строши челюстта му. Лицето на бандита в долната част се изкриви странно на една страна. Той не мръдна повече. Остана да лежи на земята, а гърдите му се повдигаха и спускаха бързо.
Рейвън се огледа и видя, че другият бандит е повалил Езра по гръб. Преди да успее да мигне, бандитът извади от джоба си дълъг нож и замахна към гърлото на Езра. Той едва успя да избегне удара, като се претърколи на една страна и сграбчи ръката на мъжа. Без да се замисли, Рейвън грабна захвърления пистолет, прицели се в гърдите на бандита и натисна спусъка. Изстрелът отекна над планината, а по лицето на мъжа се изписа изненада. После той изпусна ножа и се строполи на земята до Езра. Рейвън едва имаше време да осмисли какво стана, когато другият бандит се надигна и извади ножа си от ботуша. Той изръмжа като ранена мечка, наведе глава и се спусна напред с ръка, вдигната високо за удар. Отново инстинктивно, Рейвън дръпна за втори път спусъка, мъжът направи крачка назад и падна на земята.
Когато и последното ехо от изстрела заглъхна, той хвърли оръжието на земята. Известно време не чуваше нищо, освен тежкото биене на сърцето си. Във въздуха все още се усещаше миризмата на барут, но странна тишина и спокойствие се бяха спуснали над планината. Чуваше се само цвиленето на конете, които се намираха няколко метра по-нататък.
От джоба на единия бандит беше изпаднал златен ръчен часовник. Рейвън се приближи, вдигна го и видя, че е неговият. И разбра, че това са същите мъже, които бяха нападнали и него преди половин година. Наведе се, за да разгледа дрехите на мъжа, и чу стъпки по замръзналата земя. Вдигна поглед и видя Езра, застанал над него. На лицето му беше изписана изненада.
— Т-ти ги уби — заекна той, объркан. — Уби ги и двамата.
Рейвън не каза нищо. Отиде до другия бандит и на неговата ръка видя пръстена си. Прибра го в джоба си. Все още беше разтърсен от насилието и от бързината, с която се бяха развили действията. Изпитваше и тъга, ако трябваше да бъде честен. Неговата работа беше да спасява човешкия живот, не да го погубва. Езра го последва като голямо дете и повтори:
— Уби ги и двамата. — С крайчеца на окото си погледна към другия мъж. — Стреля бързо като светкавица.
Рейвън вдигна поглед и видя, въпреки слабата светлина на деня, че огромният мъжага е развълнуван по странен начин от стрелбата. Гледа го известно време, после поднови работата си.
— Не можех да го избегна — каза дрезгаво. — Просто реагирах за части от секундата. Те си го търсеха.
Той се изправи и погледът му срещна този на Езра, който го гледаше измъчено, и Рейвън разбра, че в душата му се води битка. Планинецът стоеше като вкаменен. Рейвън се наведе, вдигна кесията с парите и му я подаде. Започна да се отдалечава, но Езра го настигна и го хвана за ръката. Тревогата му беше очевидна.
— Не — каза планинецът, а изражението му издаваше неувереност. — Имам да ти казвам нещо и е по-добре да го кажа сега. — В очите му блестяха сълзи. — Татко ме научи винаги да защитавам името Малоун, а за мен това означаваше да продължавам враждата до гроб. Но татко ме научи и на нещо друго — че когато някой спаси живота ти, ти си му длъжник до края на дните си.
Рейвън сложи длан върху рамото му.
— Езра… — поде той.
Огромният мъж протегна ръка, за да го накарала замълчи.
— Нека да довърша. Ти спаси живота ми и аз съм ти длъжник завинаги, но не само това ме накара да променя мнението си за теб. Мисти и аз си поговорихме. Тя ми разказа какво се е случило, как си спасил живота на малкото на Слоупи, каза, че преценяваш правилно планинците и ги обичаш. — Той оброни глава, после я вдигна, а очите му говореха, че съжалява. — Бях наистина разкъсван от гняв онази нощ, когато се върнах в колибата си, а тя беше пълна с Девънпортови. Май че полудях повече, отколкото се полага. Но поразмислих върху ситуацията и тъй като моята и твоята кръв ще се смесят, трябва да сложим край на враждата. — Сложи огромните си длани на хълбоците си и поклати глава. — Не мислех, че някога Девънпорт ще застане на страната на Малоун. И също така никога не съм мислил, че аз ще бъда този, който ще помоли на враждата да се сложи край. Но татко винаги казваше, че понякога по-силен е този, който успее да се въздържи да не се бие, а не другият, който налита на бой.
Рейвън изпита и топлота, и задоволство. Най-после Езра беше проумял колко безсмислена е враждата, и беше решил да сложи край на омразата. Без съмнение, още месеци и дори години той щеше да се бори със своята съвест, преди напълно да освободи ума си, но поне беше намерил сили да започне процеса на опрощение. Докато вървяха към конете, усмивка докосна устните на Езра.
— Като имам предвид в коя посока беше тръгнал, сигурно отиваш да видиш Мисти. Защо не продължиш? А аз ще закарам тези двамата в Юрика Спрингс. Предполагам, че са търсени от закона и шерифът ще се зарадва, като ме види. — И лицето, и очите му излъчваха топлота, когато му протегна мазолестата си десница. — Съжалявам за брат ти. Няма ли да се ръкуваш с мен? — попита той и изправи рамене с достойнство.
Рейвън се усмихна и пое десницата му.
— Горд съм, че мога да стисна ръката ти.
Миг по-късно Езра подкара конете на бандитите, а той се метна на гърба на своя кон с една-едничка мисъл в главата — в какво ли настроение ще бъде Мисти, когато стигне до колибата.
Мисти намаза раните по лицето на Рейвън с билкова отвара, а после и с някакъв мехлем, като се стараеше да крие нежните си чувства към него.
— Сигурен ли си, че Езра е добре? Не е ли ударен лошо? — питаше го тя и паниката наново се надигаше в нея.
Рейвън я хвана за ръката и я накара да седне на стола до него.
— И той е насинен като мен, но няма сериозни наранявания. — Погледът му срещна нейния. — Закара труповете на бандитите в Юрика Спрингс, за да може шерифът да ги идентифицира. И на нас ще се наложи по-късно да отидем в града.
Мисти изтърва парцалчето, напоено с билкова отвара. Мислеше за Рейвън непрекъснато и когато той беше почукал на вратата й преди десет минути и тя му беше отворила, като го беше видяла наранен и кървящ, с разкъсани дрехи, сърцето й се беше свило. Когато той си беше тръгнал преди три дни, тя си беше помислила, че ще му даде да разбере, ако се върне. Щеше да го посрещне с дулото на карабината и да му каже, че освен Девънпорт, той е и лъжец, който се е възползвал от нея, и ще му захвърли брачната халка в лицето. Щеше още да му каже, че вече е на път да го забрави и не иска да го види никога вече. А после, с минаването на дните, започна да изпитва непоносима самота. Не можеше да свали халката от пръста си, чувстваше колко много й липсва той.
Но дори да искаше да го задържи навън, видът, в който се беше появил пред нея, я задължаваше да го пусне. Историята, която й разказа, накара кръвта й да се смръзне в жилите и за стотен път тя благодари на Бога, че нито той, нито Езра са пострадали сериозно. Тя покри лицето си с длани и се опита да се успокои, а той застана зад нея и започна нежно да разтрива раменете й. Неговата мъжка миризма и силата на дланите му я стоплиха и успокоиха, намалиха напрежението. Тя протегна ръка и хвана дланта му. Как беше копняла за него тези няколко дни, как се беше надявала, че той ще се върне! Сега й се струваше, че молбата й той да си замине е била много глупава. Струваше й се, че го беше изгонила заради неговата сигурност, за да го отдалечи от опасното присъствие на Езра, но беше произнесла думи, които не мислеше, че е способна да каже. А в мига, в който той излезе, тя изпита чувство за непоправима загуба.
Целия ден на Коледа тя и Езра бяха говорили за него. После брат й се беше заел с работата си, а след това беше отишъл да посети най-близките си приятели. Като поговори с останалите планинци, мнението му за Рейвън се промени, но беше прекалено горд да отиде в града и да поговори с него.
Надеждата сега възкръсна у нея. Тя пусна ръката му и се обърна с лице към него. С огромно облекчение видя, че той е напрегнат. Забеляза няколко нови бръчици и разбра, че и той се е мъчил през последните няколко дни.
— И Езра наистина се ръкува с теб? — попита тя с треперещ глас. Все още не можеше да повярва на случилото се.
Той отметна назад един кичур от косата й, паднал на лицето й.
— Да, наистина го направи. И вярвам, че беше искрен, когато каза, че иска да сложим край на враждата.
Мисти изпита обич към брат си.
— Да, планинецът остава длъжник до гроб на онзи, който му спаси живота. — Тя се усмихна, без дори да го съзнава. Отиде до огнището, кръстоса ръце и загледа високите пламъци, като мислеше за това, как този обрат на съдбата беше накарал брат й да придобие повече мъдрост.
Каква ли буря се беше разразила в душата му, когато беше разбрал, че спасителят му е Девънпорт и на него трябва да засвидетелства благодарността си. Може би вече беше разбрал, че да си мъж, означава не само да осигуряваш храната и да пазиш семейната чест, но да бъдеш способен и на великодушни чувства. Рейвън застана зад нея и нежно я взе в прегръдките си.
— Нещата между вас двамата добре ли тръгнаха? Искам да кажа…
Тя се завъртя и забеляза въпроса, таящ се в очите му.
— Предполагам, че между брата и сестрата съществува обич, която не може да бъде разрушена по никакъв начин. Него го заболя много, когато застанах между вас, но ден след ден и дори час след час настроението му се променяше. Той не каза нито дума за това. Трудно му е да говори за такива неща, но вярвам, че ми е простил. Виждам го в очите му. — Тя се усмихна и си спомни колко много пъти, когато бяха деца, беше предугаждала действията на Езра. — Познавам го толкова добре, че мога да чета мислите му. — Сведе поглед надолу. — З-защо се върна? — заекна тя и се почувства глупаво, но трябваше да зададе този въпрос.
Той повдигна нежно лицето й нагоре, към своето. Пламъкът в очите му я накара да потрепери.
— Нима можех да остана далеко от теб? — попита я той. — Уорън и аз разговаряхме в чакалнята на гарата. Всъщност говорех аз, а той слушаше. — Очите им се срещнаха. Той погали нежно бузата й. — Не можех да замина, без преди това да те видя.
Тя отново изпадна в лошо настроение, защото той не й каза, че я обича. Беше намерил сили да дойде да я види, преди да замине. Беше пренебрегнал гнева на Езра и беше дошъл, което, само по себе си, беше проява на смелост.
— Не мога да повярвам, че на враждата е сложен край — каза тя и си спомни, че когато бяха при дървото с меда, беше започнал да й разказва история, която така и не беше довършил. — Между другото, какво се е случило с Ромео и Жулиета? Щастлив ли край е имала тяхната любов?
Рейвън смръщи вежди.
— Не, всъщност — не. Но краят на нашата история зависи от самите нас. Ние сме отговорни за живота си, не мистър Шекспир. И аз ти гарантирам, че краят на нашата история ще бъде щастлив. — Погледът му беше така настоятелен, че тя почувства руменина да залива бузите й. — И това ще стане, ако дойдеш в Сейнт Луис с мен — каза той.
Тя изпадна в еуфорично настроение, но същевременно изпита и силен, непознат дотогава, страх. Сейнт Луис, помисли си, неспособна да си представи толкова голям град, пълен с бизнес сгради и елегантни частни домове. Как да напусне Езра, Лъки, отец Джубал и всичките си останали приятели? Как да разговаря с хора, които са родени в господарски домове, когато тя е родена в дървена колиба?
— За колко време? — попита шепнешком, като се страхуваше от отговора, който може би щеше да чуе.
Един мускул на челюстта му заигра, преди да й отговори.
— Не съм сигурен. Докато Джон се възстанови… Или пък умре. — Той въздъхна тежко и нежно погали раменете й. — Нещата между нас никога не са били безпроблемни. Трябва да се опитам да променя това… — Гласът му заглъхна, преди да е довършил изречението.
Тя беше великодушна. И сега разбираше неговия начин на мислене, въпреки че тръпнеше от страх при мисълта, че може да напусне планините.
— Къде ще живеем? — попита тя и прехапа долната си устна.
— Тъй като Джон е много болен, мисля, че трябва да живеем с него и Уорън. По този начин ще мога да се грижа за баща си.
Тя отвори широко очи.
— Къщата ви голяма ли е?
Той се засмя тихо.
— Най-голямата в Сейнт Луис. Има три етажа с двайсет и пет стаи. Пълна е с картини и статуи, които Джон донесе от Европа. Всъщност на мен ми прилича на мрачен музей. — Очите му блестяха весело, а единият край на устните му беше извит нагоре. — Когато аз и Уорън бяхме момчета, наричахме къщата „мавзолея“ — отбеляза сухо той.
Тя се засмя.
— Мавзолея? Какво означава това?
Лицето му помръкна, но той сви рамене и се насили да се усмихне.
— Нищо. Къщата наистина е хубава.
Мисти знаеше, че сега Езра няма да се противопостави на заминаването й с Рейвън и решението зависи изцяло от нея. Колко много щеше да остави тук, след себе си — разходките в пролетната гора, ухаеща на борове и млада трева, влажните и свежи нощи, утринната мъгла, която се вдига над хълмовете, богатите багри на есента. Още не беше напуснала планината, а вече изпитваше носталгия.
— Е, какво ще кажеш? — попита я Рейвън. Започна да масажира гърба й, а тя почувства силно желание. Беше й трудно да мисли за каквото и да било, когато той беше толкова близо до нея, когато я милваше така. — Мисля, че можем да приготвим нещата ти за ден-два — прошепна той с устни, скрити в косите й, и я притисна по-силно към себе си.
Закопняла за ласките му, тя скри лице в рамото му и въздъхна сладостно.
— Но на мен ще ми липсват приятелите, разходките в гората, свежият въздух и пролетните води, както и твърдото ми легло. — Тя смръщи леко вежди, отдръпна се малко назад и погледна право в очите му. — Обзалагам се, че в Сейнт Луис нямате билкови лекарства като тук. Например мравешки яйца.
Рейвън се засмя и обсипа бузите й с целувки.
— Ще отваряме редовно прозорците, ще сложим дъски под леглото ти, за да е твърдо, но когато стигнем до мравешките яйца, ще трябва да импровизираме. — Засмя се дълбоко, гърлено. — Когато човек се кани да отиде в Содом и Гомор, трябва да очаква известни разочарования, нали знаеш.
— Но ще взема и Роло — настоя тя. — Той ще умре от мъка без мен. — Тя вдигна вежди. — Искам да взема и торбата с лекарствата си. Човек никога не знае кога ще попадне на някой болен.
Рейвън се усмихна. Тя видя как лицето му се отпуска.
— Както искаш — съгласи се той, наведе глава и целуна пулсиращата веничка на врата й.
Скоро устните му потърсиха нейните и когато ги намериха, кръвта й, гореща, потече бързо във ваните. Постави ръце на раменете му и неочаквана нежност се надигна в нея като роза, която отваря цветовете си за слънцето. Целувката стана по-страстна, нежността на Мисти се разля в цялото й сърце, то заби диво и тя разбра, че няма сили да му устои. Мисълта, че въпреки страховете си се е съгласила да напусне планините, я тласна към още безразсъдства. Тя реши да го предизвика в любовната игра. Не можеше да повярва, че е казала „да“, но, както я беше учила баба й, щеше да удържи дадената дума.
След два дни, беше последната й мисъл, преди да се отдаде изцяло на страстта, лечителката от планините Озарк щеше да е на път за Сейнт Луис.