Соня Бирмингъм
Цвят от скреж (16)

Глава 16

— Водех Присила у дома й, тъй като тя беше работила в болницата — каза Рейвън и втренчи поглед в лицето на Мисти, което едва се виждаше на оскъдната светлина, влизаща през прозорчето на каретата.

Тя премигна замислено.

— Присила работи в болницата?

Той се усмихна, защото, въпреки прекрасните дрехи, тя приличаше на тъжно, изгубено дете. И той разбра, че тя ревнува от младото момиче.

— Е, може и така да се каже — обясни той и се зарадва на облекчението, изписано на лицето й. — Тя работи като доброволка там всеки четвъртък. Днес и двамата свършихме по-рано и аз й предложих да я откарам до дома й. Но когато видях, че къщата е оградена от фургони, реших, че е по-добре да спра пред нас.

Бурята беше преминала. Всичко, с изключение на спалното обзавеждане, беше върнато в магазина. Мисти и Рейвън, макар че беше доста късно, бяха решили да вечерят навън и да пият шампанско. Първоначалният гняв на Рейвън беше преминал и сега той се чувстваше длъжен да закриля Мисти, особено срещу критиките на Джон. Беше поставил баща си на мястото му с няколко остри думи и беше решил, че ще е по-добре той и Мисти да прекарат вечерта навън, за да уредят нещата помежду си. Сега, като гледаше лицето й, белязано от дълбока мъка, разбираше, че тя се чувства като човек, претърпял поредната загуба, и повече от всякога се нуждае от нещо, което да й вдъхне увереност.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я и погали бузата й. Усещаше близостта на тялото й и му беше приятно.

— Не съвсем — отговори тя и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Отново се провалих. Започвам да мисля, че тук не мога да правя нищо — нищо, което да е от значение.

Ето, това е, помисли си Рейвън. Беше изказала с думи онова, което го тревожеше от няколко дни насам. Едновременно с гордост и разочарование, той мислеше за нейната жизненост и борбеност, за детското й нетърпение, с което помагаше на хората, и знаеше, че тя никога не би била доволна да бъде просто дама, която по цял ден нищо не прави. Но какво, какво би могла да прави в Сейнт Луис, какво, което да й даде чувство за задоволство и завършеност?

Хрумна му още една идея, но се страхуваше да я изкаже, защото тя също заплашваше с потенциален провал. Струваше му се, че когато Мисти Малоун се заеме с работата на обикновените смъртни, тя неминуемо постига катастрофални резултати. Но като гледаше приведените й рамене, разбра, че я обича много и е готов да поеме риска.

— Ти също можеш да работиш като доброволка в болницата като Присила — предложи той, наблюдавайки я внимателно, за да види реакцията й.

Тя го гледаше въпросително.

— И какво точно върши тя? Помага на лекарите?

Той потисна усмивката си, защото Присила не би могла да върши нищо полезно.

— Не, тя пише писмата на пациентите… носи им вестници… развеселява ги… Прости неща като тези.

Мисти си помисли, че за човек, който може да приготви без рецепта, по памет, над стотина лекарства и да вади куршуми, предложението е малко обидно, но нали щеше да повдига духа на хората… А знаеше, че това е от жизнено значение.

— Мисис Вандерхузи се грижи за програмата на доброволците — каза Рейвън, с което прекъсна мислите й.

— Какво смешно име!

— Кажи го на съпруга й — отговори тихо той. — Той е главният в болницата и макар че е пред пенсия, все още разполага с голяма власт. — Усмихна се горчиво. — Съпругата му е една от онези жени, които искат да доминират над всичко и над всички, включително и над съпрузите си.

Каретата спря, а светлината на лампите подсказа на Мисти, че са в онази част на града, където са скъпите ресторанти.

— Е, какво ще кажеш? — попита я Рейвън.

Тя срещна погледа му, все още обмисляйки идеята. Чувстваше се горда и поласкана, че той я кани в мястото, където работи той самият, въпреки последния й провал.

— Да — каза най-накрая с щастлива усмивка. — Мисля, че работата в болницата ще е много подходяща за мен.

Той я взе в прегръдките си.

— Добре — отговори той, очевидно доволен. — Но има нещо, което трябва да разбереш. Работата ти е да следваш инструкциите на мисис Вандерхузи, не да поставяш диагнози на пациентите или да им даваш лекарства. Не бива да се месиш също така в операциите, които се извършват в болницата, или пък в каквото и да било. — Той погали нежно бузата й с показалеца си. — Ясно ли е?

Тя погледна сериозното му лице, питайки се защо я караше да обещава това. Та нали през целия си живот тя беше лекувала хората от долината Ред Оук? Нима нямаше никакво доверие в нея? Е, баба й й беше казала, че понякога мъжете се държат като големи деца, и сигурно е била права.

— Кристално ясно — прошепна тя развеселено.

Лицето му омекна, а от очите му заструи веселост.

— Мисис Вандерхузи посещава Присила почти всяка седмица. Ще я помоля да те представи. Доколкото я познавам, мисис Вандерхузи ще те вземе на работа само след няколко дни. — Постави длани на тила й и обсипа лицето й с целувки. — Аз самият ще те заведа в болницата в събота — добави нежно. — Ще те разведа, за да имаш представа, какво е там.

Той я взе в прегръдките си, които бяха едновременно и здрави като стомана, и нежни като коприна, сведе устни към нейните и ароматът на одеколона му я заля. Усети огъня на неговата страст, докато той я целуваше, и нададе стон на удоволствие, когато зарови лице в извивката на шията й. Пошепна тихо името му, а той я притисна толкова силно към себе си, че тя почувства топлината на тялото му и биенето на сърцето му. Също толкова нежно, той се отдръпна и погали с пръст разтворените й устни. Тя вече тръпнеше от желание.

— Хайде да вечеряме набързо — предложи той, а очите му обещаваха сладка нощ. — Мисля, че имаме по-важни неща. Като лекар, предписвам и на двама ни любовна нощ, изпълнена с удоволствия.

 

Рейвън отвори вратата на кабинета си и Мисти влезе.

— Е, мисля, че видя по-голямата част от „Сейнт Мери“ — каза той. — Моя кабинет оставих за накрая.

Тя плъзна поглед по рафтовете, запълнени с книги, по мрачните портрети на предишните главни лекари. Разходи се бавно из стаята, като докосваше леко с пръсти мебелите, изпълнена с гордост. Това беше царството на Рейвън, кабинетът, който отнемаше такава голяма част от времето му. Беше удивена от всички неща, които беше видяла днес — стетоскопи, уреди за натискане на езика, за да се види по-добре гърлото на болния, термометри и дори малки чукчета, за да се изпитат рефлексите на пациента! Отиде до шкафа, отвори вратата и ахна, когато видя вътре човешки скелет. Рейвън застана до нея.

— О, не му обръщай внимание — каза той весело. — Това е само Оскар. Държа го затворен тук, за да не го виждат всички посетители.

Мисти докосна ребрата на скелета.

— Той е почти толкова кльощав, колкото и мис Съливан. — Опита се да потисне смеха си, но не успя. — И е блестящ като нея, да. — Тя си поигра малко с костите на ръката му и каза: — Е, радвам се, че той още е отпуснат и подвижен. Мислех, че човек би трябвало да е особено напрегнат, ако е затворен непрекъснато в такъв тесен затвор.

И двамата се засмяха. Мисти продължи да разглежда кабинета. Отвори всички чекмеджета и засипа Рейвън с въпроси. Когато излязоха от кабинета, тя все още говореше оживено и едва не се блъсна в една сестра, която буташе количка.

— Знаеш ли — бъбреше тя, — докато работя тук, ще се оглеждам добре, за да можем, когато се върнем в планината, да направим нещо такова и за тамошните хора.

Той поклати глава и си помисли, че ентусиазмът й е неизчерпаем.

— Идеята е чудесна, но знаеш ли колко пари трябват, за да се построи една болница?

Тя не обръщаше внимание на любопитните погледи на всички. Обърна се към Рейвън и сви рамене.

— Ще започнем с по-малка болница. И без това хората там са по-малко. — Тя го хвана здраво заръката и продължиха да вървят. Разминаха се с няколко пациента и техните придружители. — Можем да я построим близо до индианските извори и ще имаме лечебна вода за всички. Е, видях ли вече всичко? — попита го неочаквано Мисти.

Той изгледа изпитателно светналото й лице, обмисляйки положението.

— Е, има още едно място — детското отделение. Но там е много тъжно.

Очите й, лицето й, всичко в нея издаваше особена нежност.

— Добре — каза тя и хвана ръката му. — То ме интересува повече от всичко друго.

Стигнаха до стъклени врати, той ги отвори, хвана я за лакътя и я въведе. Отделението беше оскъдно обзаведено, въздухът миришеше на дезинфектанти, а една сестра в бяла престилка завиваше дете, което спеше дълбоко.

— Как е Сара днес? — попита Рейвън, като се спря до нея.

Тя се изправи, погледна към другия край на отделението и поклати сивокосата си глава.

— Все същото, страхувам се. — Очите на жената издаваха безнадеждност. — Цял ден гледа през прозореца, както винаги.

Рейвън й благодари, после привлече вниманието на Мисти към малко момиченце, седнало до прозореца. Беше крехко дете на пет години, с огромни сини очи и къдрава кестенява коса, дълга до раменете, облечено в проста нощничка. Беше скръстило крехките си ръце в скута и не отделяше поглед от зелената морава пред болницата Рейвън видя как лицето на Мисти изрази интерес, когато се приближиха към детето. Като чу стъпките им, то вдигна глава и се усмихна.

— Доктор Девънпорт — каза тихо то, — дошли сте да ме видите пак.

Рейвън взе студената му ръчичка в своята. — Да, мислех си за теб. — Погали слабичките й пръсти и разбра, че е загубила още от теглото си. — Как спа?

Детето трепереше.

— Снощи пак сънувах лоши сънища — отговори то и хвана одеялото, което покриваше коленете му. — Мразя ги, а те все се връщат.

Рейвън погали момиченцето по гърба, за да го успокои.

— Тихо тогава, да не говорим повече за тях — успокои го и почувства как слабичкото му телце се отпусна. Пусна го и се взря в невинното му личице. — Днес ти водя някого, когото ще харесаш — каза весело. — Това е моята съпруга. Доведох я да се запознае с теб.

Мисти седна на стола до момиченцето и наклони глава към него. Изпитваше дълбоко съчувствие.

— Казвам се Мисти и съм от едно място, наречено долината Ред Оук. То е толкова високо в планините Озарк, че върховете на боровете опират в небето.

В очите на момиченцето проблесна слаб интерес.

— Говориш забавно — каза то, а гласът му беше слаб като шепот. — И си наистина много красива… Аз те харесвам.

Мисти се усмихна.

— На градските хора им се струва, че планинците говорят смешно, странно, но пък това ни прави интересни, нали? — Пак се усмихна на детето. — Знаеш ли, аз имам енотче, което се казва Роло. Взех го със себе си, когато дойдох в града. — Сара отвори широко очи. Не искаше да изпусне нито една дума. — То е толкова дебело — продължи Мисти, — че се клати, като върви. Понякога стоя и го гледам, и се смея.

Сара се засмя.

— Господи, никога не съм чувала някой да говори така!

Двамата говориха с детето още двайсет минути. Мисти й разказа толкова забавни истории, че бузите на детето поруменяха. После тя занесе слабичкото дете до леглото, положи го нежно на възглавницата и го зави грижливо.

— Почини си добре сега — посъветва я тя. — Ще се видим пак в понеделник.

Когато разбра, че детето не може да върви, Мисти се разплака. Тъкмо когато щяха да излязат от отделението, се появи една сестра, която носеше портокалов сок за детето. Като излязоха, Мисти попита шепнешком, вкопчила се в ръката на Рейвън:

— Какво се е случило на бедната Сара?

Той въздъхна тежко и я поведе към един от изходите на болницата.

— Претърпяла е пожар преди три месеца — обясни й, прегърнал я здраво. — Родителите й и брат й загинали, пожарникарите успели да спасят нея. Но краката й били жестоко обгорени.

Мисти погледна сериозното му лице.

— Но раните са зараснали. Сигурна съм, че вече би могла да ходи.

Сега лицето му придоби замислено изражение.

— Точно така. Няма причина да не може да върви, но те уверявам, че не може да направи нито една крачка.

Като излязоха навън, усетиха топлия бриз по лицата си, уличният шум ги връхлетя. Рейвън се спря на мраморните стъпала, а лицето му беше почти сгърчено от тревога.

— Тя сънува кошмари, сънува непрекъснато пожара и почти е престанала да се храни. Като че ли не иска да живее.

— Има ли роднини, при които да се приюти, когато оздравее?

— Да. Баба й и дядо й живеят на изток. Изпратихме им съобщение веднага след пожара и те уредиха нещата. Сигурно скоро ще дойдат. Тревожа се за Сара, въпреки че тя е физически добре.

Нат ги чакаше с ландото. Докато слизаха по стъпалата, Мисти разбра, че денят, който беше започнал така приятно за нея, сега е помрачен. Целия следобед умът й беше зает със Сара.

 

Мисис Вандерхузи погледна Мисти над очилата си и попита:

— Ами семейството ви, мила? Имате ли братя или сестри?

С треперещи пръсти, Мисти остави чашата си — чай.

— Ами… имам брат. Името му е Езра.

— Колко мило. И с какво се занимава той в Арканзас? — попита дамата, докато си вееше с носна кърпичка, ароматизирана с жасминов одеколон.

— Работи в дърворезачницата.

Мисис Вандерхузи се засмя.

— Колко смешно се изразявате? Искате да кажете, че е в дървопреработвателната промишленост, нали? Той сигурно е собственикът на дървосекачницата?

Мисти погледна жената право в очите и реши да бъде честна.

— Не, не той е собственикът. Той просто работи там… Реже дърва.

Мисис Вандерхузи премигна бързо няколко пъти.

— Да, разбирам. — Изсумтя презрително. Изглежда, не можеше да намери повече думи и затова посвети вниманието си на Присила, която наля още малко чай в изящната й порцеланова чашка.

Дамите седяха на верандата на Присила. Столовете с високи облегалки бяха украсени с пъстри възглавнички, а масата беше засипана със сребърни прибори. Мисти беше виждала снимка на мисис Вандерхузи във вестниците, но сега, като я гледаше на живо, виждаше внушителна гледка, която не би могла лесно да се забрави. Туловището на дамата беше огромно и извънредно натруфено. Изобилието от пера на шапката й беше такова, че на Мисти се струваше, че има на главата си цяло пиле. Когато мисис Вандерхузи беше стиснала ръката й, тя беше почувствала студенината на безбройните й диамантени пръстени.

Тя очевидно се беше съвзела от новината, че Езра е обикновен работник, защото отново се усмихна.

— Нямах търпение да се срещна със съпругата на Адам. Той е прекрасен лекар. Каза ми, че бихте искали да работите като доброволка в болницата. Много мило, дори великодушно, от ваша страна. — Кимна с глава към Присила, чиято персийска котка лежеше в скута й. — Нашата мила Присила ни помага много отдавна. Подава списания на пациентите и други такива, нали разбирате.

Мисти искаше да й каже, че тя би могла да прави повече от това. Че може да изражда бебета, да шие рани, да намества счупени крайници, но си спомни предупреждението на Рейвън и замълча. Камериерката донесе чиния сандвичи и чиния петифури и ги остави на масата. Мисти не беше сигурна как да постъпи, затова изчака Присила и като видя, че тя постави един сандвич и две петифури в чинията си, направи същото. Докато те си похапваха, мисис Вандерхузи неспирно бъбреше, повечето време на Присила, така че Мисти трябваше само мило да се усмихва. Докато се чудеше какво да прави, видя, че котката се разхожда по моравата. Реши да я на гости с един сандвич. Котката го излапа лакомо и Мисти й даде още един и още един.

Най-после мисис Вандерхузи се обърна към нея и като видя, че половината сандвичи са изчезнали, смръщи неодобрително вежди. Мисти се усмихна и потърка стомаха си.

— Винаги много съм обичала пъстървата — каза тя. — А едно от тези парченца не е достатъчно голяма хапка.

Мисис Вандерхузи пребледня, но Присила успя да спаси Мисти, като наля още чай. Отпивайки още няколко глътки, момичето погледна Мисти и успя да симулира усмивка.

— Искам да дойдеш с мен в болницата следващия четвъртък — каза тя. — Ще има репортери от вестниците, които ще искат да снимат доброволките. Ще се видиш на страниците на печата.

Мисти знаеше, че това ще достави удоволствие на Джон, който непрекъснато търсеше изява в обществото.

— И още, мила моя — каза мисис Вандерхузи, като стисна ръката й, — вие и Адам сте поканени в дома ми в неделя вечер на вечеря и танци. Милата Присила ще бъде там с Уорън. Ще се срещнете и с дъщеря ми, Естела.

— О, не съм сигурна… — отговори Мисти.

— Глупости, мила моя — сряза я остро мисис Вандерхузи. — Трябва да дойдете. Там ще бъдат всички, които имат положение в обществото. — Лицето й грееше от щастие. — Дори кметът на Сейнт Луис ще бъде там.

Изведнъж Присила се изправи и погледна към персийската котка, която лежеше на моравата, издута като кит.

— Господи, какво не е наред с тази котка? Защо не се движи? Обикновено е толкова жива.

Мисти въздъхна облекчено, погледна Присила и се усмихна сладко.

 

— Да, долината Ред Оук е много високо в планините — каза Мисти, като придърпа стола си по-близо до Естела, за да вижда по-добре дебелото й мазно лице. — Някои пътеки са толкова стръмни, че може да ги изкачи само дива котка. Повечето животни там са диви и ние ходим въоръжени.

Дебелата дъщеря на семейство Вандерхузи беше облечена в жълта копринена рокля, която само подчертаваше повехналата й кожа и косата й — отпусната и безжизнена. Момичето се засмя на хумора на Мисти, която, като хвана ръката й, откри, че е студена, и разбра, че да бъде с толкова много хора като тази вечер е истинско мъчение за тромавото момиче. Уплашена е като заек, помисли си Мисти.

Когато бяха пристигнали в дома на семейство Вандерхузи, Мисти наистина беше впечатлена, защото това беше истинско събитие в живота й. Тук беше цялата аристокрация на Сейнт Луис. Беше толкова изненадана и притеснена, че говореше само с Присила и Уорън. После беше срещнала Естела. В трапезарията ги сложиха една до друга и тя й беше посветила вниманието си през по-голямата част от вечерта, като се опитваше да предизвика усмивката й.

Ето, че чиниите бяха отнесени и беше сервирано ароматно кафе. Вниманието на всички беше приковано в кмета, който се беше облегнал назад и бе поставил дланите си с разперени пръсти на масата, което беше знак, че ще последва още една дълга история. Мисти прошепна в ухото на Естела:

— Ако ми позволи да поработя върху плешивата му глава, бих могла да накарам малко коса да му израсте. Имам специална билкова смес за това.

Естела намери изказването за много смешно и се закикоти. Мисис Вандерхузи, която отново носеше толкова много пера, че с тях би могло да се напълни цял дюшек, изгледа остро дъщеря си. Мисти срещна погледа на Рейвън, който седеше срещу нея, потисна усмивката си и стисна здраво устни.

Рейвън въртеше столчето на чашката си между палеца и показалеца си и се питаше какво ли е казала Мисти на момичето, за да го разсмее. За първи път виждаше Естела да се смее и се възхити на таланта на Мисти да кара хората да се отпускат, да се чувстват щастливи. Кметът продължаваше да говори, но Рейвън не успяваше да се концентрира върху думите му. Въпреки малко мрачното си настроение, гледаше с нежност Мисти, която се преструваше, че слуша. Всички дами бяха облечени съвършено, но Мисти приличаше на диво, свежо цвете сред изкуствени цветове.

Най-после кметът спря да говори, всички въздъхнала облекчено и отидоха в салона да потанцуват. Рейвън придружи Мисти. Когато влязоха в просторната стая, Мисти видя Естела, която стоеше до стената и изглеждаше съвсем не на място.

— Погледни горкото момиче, тромаво е като пуйка. Така ли се държи на всички партита? — попита го тя разтревожено.

Рейвън повдигна едната си вежда.

— Страхувам се, че да. И двамата й родители ужасно се страхуват, че тя ще си остане стара мома. Представят я на всички лекари от болницата, но безрезултатно.

Мисти нямаше време да отговори, защото няколко млади кавалери се скупчиха около тях и я замолиха за по един танц. Докато тя се отдалечаваше с един от тях, Рейвън си спомни какво беше чул по-рано този ден и се замисли за ефекта, който това би имало върху техния брак. Точно тогава видя Уорън да влиза в салона. Присила отиде да поговори с някои от дамите, а брат му се доближи до него.

— Защо си толкова замислен? — запита го Уорън.

Рейвън все още гледаше младия доктор, който се носеше по паркета с Мисти.

— Днес в болницата се случи нещо — каза той — Доктор Вандерхузи, който ще се пенсионира след няколко месеца, каза, че ме е препоръчал за главен лекар. Ако традицията бъде спазена, бордът ще одобри неговата препоръка.

Лицето на Уорън грейна от щастие. Той потупа брат си по гърба.

— Това е чудесна новина! Винаги си искал този пост и… — Гласът му постепенно заглъхна, защото видя, че погледът на брат му е прикован в Мисти. — О… Разбирам какъв е проблемът — каза тихо, загрижено смръщил вежди. — Не си ли й казал още?

— Не, не съм. И не знам кога ще го направя. Тази вечер определено не е най-подходящият момент — отговори той, като пристъпи от крак на крак и се огледа наоколо. — Имам нужда от време, за да обмисля нещата, преди да говоря с нея.

Най-после танцът свърши. Той остави Уорън, отиде до Мисти, усмихна й се и я взе в обятията си. Докато се носеха в ритъма на музиката, той гледаше лицето й, което издаваше безгранично доверие в него, и обмисляше проблема. Винаги беше мечтал за поста на главен лекар. Той щеше да му позволи да направи някои изключително необходими промени в „Сейнт Мери“. Но как да каже на това невинно момиче, че мисли да приеме поста, когато то живееше само с мисълта за връщане в планините Озарк? Болестта на Джон беше отложила вземането на решение, но, откакто бяха пристигнали в града, те вечно спореха къде ще бъде постоянното им жилище. И ето, че сега щяха да бъдат принудени да вземат важно решение — решение, което ще промени драстично живота им.

Рейвън гледаше как по лицето на Мисти пробягват различни чувства. Забеляза, че тя непрекъснато хвърля поглед към Естела, и разбра, че крои някакъв план.

— Е, какво замисляш? — попита я той, изпълнен с подозрения.

— Нищо. Мислите ми са чисти като утринна роса.

Когато танцът свърши, тя се изплъзна от ръцете му, без да чувства вина. Нямаше закон, който да я задължи да му казва всичко, нали? Особено когато имаше вероятност той да не одобри онова, което се върти в главата й. Изпитваше силно съчувствие към Естела, която седеше сама на един стол до стената. Отиде и седна до нея. Взе пухкавата й ръка в своята и я погледна право в очите.

— Майка ти ми каза, че и ти като Присила и мен ще работиш като доброволка в болницата — каза Мисти.

Естела се усмихна срамежливо.

— Да, вярно е.

Мисти стисна ръката й.

— Е, искам да знаеш, че имам малък подарък за теб. Подарък, който ще излекува тъгата ти. Нека се срещнем малко по-рано в четвъртък и ще получиш изненада, която ще те направи толкова щастлива, че дори краят на роклята ти ще се навие!