Соня Бирмингъм
Цвят от скреж (14)

Глава 14

Седмица по-късно Мисти седеше зад бюрото в библиотеката, а Роло се беше сгушил до нея. Докато чакаше учителката, ровеше из торбата си с лекарства и силният аромат на билки я караше да мисли за планините Озарк. Страдаше, защото изпитваше силна носталгия. Спомняше си какъв влажен и миришещ на борови дърва беше въздухът в планинските колиби, така различни от тази библиотека с кристалния полилей, мебели, украсени с дърворезба, и прекрасни меки килими. Повечето от приятелите й в планината не притежаваха такива неща, но бяха добри и сърдечни, щастливи, въпреки обикновения си начин на живот. А през зимата много хора щяха да боледуват и да имат нужда от помощта й. С тъга си помисли, че трябва да е там, за да им помогне. А не да седи в тази мрачна къща, облечена като безполезна кукла и да взема уроци, за да не причинява тревоги на семейство Девънпорт.

Чу вратите на библиотеката да се отварят и вдигна глава. Учителката й, дребна и крехка жена, която носеше няколко дебели тома, се приближи към бюрото. Изкашля се, а влажните й очи подсказаха на Мисти, че страда от настинка.

— Аз съм мис Съливан — каза тя с предвзета усмивка. В черната й коса, вдигната на кок, имаше няколко бели нишки. Бяла якичка украсяваше сивата й рокля, а дългите ръкави бяха украсени с дантели.

Колосана и огладена, помисли си Мисти. И скована.

— Е, мисис Девънпорт, да започваме — каза тя с делови тон. Остави книгите на масата, извади носна кърпичка и деликатно се обърна настрани. — Предполагам, че можете поне да четете и пишете.

Обидата причини болка на Мисти — все едно че бяха посипали отворена рана със сол.

— Разбира се — отговори тя. — Баба ме научи да пиша и да смятам.

Учителката кръстоса ръце под гърди и закрачи около бюрото. Замисленото изражение правеше и без това каменното й лице още по-грубо.

— Много добре, ще започнем оттам. Не бива да се тревожите, нито да изпитвате нервност. Тук съм, за да ви помогна — обясни тя и я изгледа над очилата. — Отворете най-дебелия том на страница седемдесет и четвърта и прочетете първата колона.

Мисти взе тома, който съдържаше статии за европейското изкуство, но по-дългите думи представляваха известна трудност за нея. Когато свърши и остави книгата, знаеше, че жената не е доволна.

— Имате ужасен акцент, който издава, че сте от Апалачите, и произнасяте „да“ така, като че ли е двусрична дума.

Мисти стисна устни.

— Предполагам, че акцентът ми има нещо общо с планините. Но какво означава думата „двусрична“!

— Няма значение — жената въздъхна. — Виждам, че трябва да извървим дълъг път. — Сложи ръце на двете бузи на Мисти и каза: — А сега произнасяйте гласните след мен — каза сухо.

— А, о, у, е, и — повтори Мисти, като едва успяваше да мърда устните си. Отстрани студените и костеливи ръце на учителката от лицето си и повтори гласните с тежък акцент, провлачено. После попита: — Такива ли ще са уроците? И петгодишно дете би могло да се справи с това.

Мис Съливан затвори очи и Мисти забеляза, че клепачите й треперят.

— Мисля, че днес ще трябва да се концентрираме върху начина, по който приемате произведенията на изкуството. — Отиде до бюрото и отвори книгата. — Доктор Девънпорт настоя да се занимаем с това, как ги оценявате — добави тя и изгледа остро Мисти. — Погледнете снимката на „Мона Лиза“. Рисувана е от Леонардо да Винчи и е окачена в музея на Лувъра в Париж. Харесва ли ви?

— Да, много — каза Мисти. — Но как мис Мона Лиза е загубила зъбите си? — Учителката пребледня. — По усмивката може да се каже, че тази дама няма нито един зъб. Старият Портър се усмихваше така — без да отваря устата си, защото нямаше нито един зъб.

Мис Съливан се изкашля сухо.

— Е, такова абсурдно нещо досега не бях чувала!

Мисти заобиколи бюрото, като прокара пръсти по полираната му повърхност и втренчи поглед в изненаданото лице на мис Съливан.

— А в Лувъра има ли картини на мечки гризли и пантери и други приятни неща? Или има само беззъби дами?

Жената беше като ударена от гръм.

— Хайде, елате тук и концентрирайте вниманието си! — извика тя и обърна още няколко страници. — Вижте картината, на която е изобразена Венера Милоска, и ми кажете какво виждате. Искам да знам какво е впечатлението ви.

Мисти вдигна вежди.

— Господи, тази няма ръце, а дрехата й се е смъкнала около бедрата! Тези, дето са правили книгата, да бяха намерили поне статуя с ръце.

Мис Съливан се зачерви.

— Тя, разбира се, е имала ръце. Счупили са се.

Мисти въздъхна.

— Надявам се, че онази част, в която ще ми помогнете, ще дойде скоро — каза тя, — защото ми се струва, че нищо не схващам от тази книга с картини. — Мис Съливан стана пурпурночервена и започна да кашля силно и продължително. — Господи, имате нужда от нещо за тази кашлица! — каза Мисти мило и й помогна да седне на стола до бюрото. Бръкна в торбата и извади пакетче ароматни билки, привързано на дълъг конец. — Ето — каза тя и го завърза около врата на учителката. — Тази смес ще облекчи кашлицата ви.

Учителката се облегна назад, видимо пред припадък.

— Какво е това нещо, което мирише така ужасно?! Махнете го от мен.

Изведнъж Роло излезе от скривалището си и скочи върху масата, като клатеше глава. Мис Съливан стана, изпищя, размаха ръце във всички посоки и запрати очилата си на пода. Скъса конеца на пакетчето с билките, грабна нещата си и тръгна бързо към вратата, като викаше:

— Невъзможно! Просто невъзможно!

— Не се страхувайте — извика Мисти след нея и изтича към вратата. — Това е Роло. Понякога, когато помирише лекарството ми против кашлица, решава, че е много вкусно, и се втурва към него, но няма да ви нарани. — Изправи се на пръсти и вдигна ръка. — Искате ли да ме научите на няколко френски думи? — Искаше да тръгне след жената, но Роло успя да излезе в коридора и се затича към вратата на Джон. Ужасена, Мисти извика: — О, не! Не в стаята на Джон, не!

Преди още да стигне до стаята, чу Джон да вика:

— Махнете това миризливо животинче оттук или ще изпратя да го приберат в приют за кучета!

Останала без дъх, тя се втурна в стаята тъкмо когато Роло скочи на масата и прекатури няколко изделия от китайски порцелан. Те паднаха на пода и се пръснаха на парчета. После той скочи върху географския глобус и ноктите му разкъсаха кожената му обвивка. После се покатери по кадифените завеси. Като стигна горе, се настани върху широкия корниз над прозорците и затича напред-назад, като ръмжеше страхливо. Готова да заплаче, Мисти погледна позеленялото от гняв лице на Джон. Той изглеждаше така, като че ли всеки миг ще получи нов сърдечен удар. Протегна ръка към Роло и се опита да го придума да слезе, но той не искаше. Джон се поизправи на възглавниците.

— Извикай Нат и виж дали той ще може да го свали! — извика той, като да се задушаваше.

Тя изтича вън от стаята, за да намери прислужница, на която да предаде нареждането, и когато стори това, се върна в стаята с надеждата, че ще успее да успокои Джон.

— Роло е само едно малко животинче — каза тя, застанала до леглото му. — Мястото му се струва странно и той е уплашен. Няма да те нарани. Трябва да се успокоиш. Мога да ти дам билково лекарство, което ще успокои нервите ти.

— Не, не, не! — Очите на Джон мятаха мълнии. — Не искам твоите лекарства, приготвени от бурени!

Мисти изпита облекчение, като видя, че в стаята влиза Нат и носи в ръка дълга въдица. Следваше го една от прислужниците, ококорила очи и закършила ръце.

— Хайде, слез долу, малко енотче — каза мило Нат и тръгна към прозорците. — Знаеш, че няма да ти сторя нищо лошо — добави той и се опита да изтика Роло към края на корниза.

Трябваше да направи няколко опита, преди да принуди Роло да се доближи до края на корниза, откъдето успя да го вземе в ръцете си. Когато Нат го остави на пода, Роло скочи в очакващите го прегръдки на Мисти. Камериерката отиде до леглото на Джон и се опита да подреди възглавниците му, обаче той я отблъсна нетърпеливо и втренчи поглед в Мисти.

— Сложи това животно в клетка и го изнеси в пристройките! — Мисти и Нат тръгнаха бързо към вратата, но той извика: — Чакайте!

Мисти се обърна с разтуптяно сърце и видя зачервеното му от гняв лице.

— Да? — попита тя с треперещ глас.

— Кажи на Адам да дойде при мен веднага щом се върне от болницата. Трябва да поговоря с него!

 

Шест седмици по-късно Мисти излезе от най-голямата катедрала в Сейнт Луис. Като вдъхна дълбоко хладния пролетен въздух, тя въздъхна облекчено. Топлият и задушен въздух в катедралата й беше причинил главоболие, а музиката на органа още звучеше в ушите й. Рейвън беше до нея и любовта й към него беше все така силна. Но чувстваше, че го губи още откакто бяха пристигнали в града. Той беше отпратил мис Съливан след онзи първи следобед и сега вечер сам й даваше уроци по добри маниери и граматика. Но бяха загубили близостта, която ги свързваше в планините, и днес, когато се беше появил в спалнята, облечен като за църква и с обръсната брада, това я беше натъжило много. За нея обръсването на брадата беше символичен жест, който показваше, че той не одобрява живота в планините Озарк.

Ръката му почиваше отзад на гърба й и я водеше. Приближиха се към пастор Джеймс, чиято одежда беше копринена и украсена с висока колосана яка.

— Ние много се радваме, че днес сте дошли тук, мила — каза свещеникът и взе ръката й в своята. Дланта му беше толкова мека, помисли си тя, че сигурно никога нищо не е свършил. И си спомни мазолестата длан на отец Джубал.

Рейвън я поведе по внимателно поддържаната морава и тя видя първите минзухари да се поклащат на вятъра, но не се зарадва. Животът й беше толкова безрадостен сега! Роло беше затворен в клетка и живееше в пристройките. Тя ходеше при нето всеки следобед, но веселостта и дяволитостта бяха изчезнали от черните му очички. Знаеше как се чувства той, защото и тя се чувстваше по този начин.

Към тях се приближи изискана дама. Рейвън спря и наклони глава.

— Мисис Хилингсуърт — каза сърдечно той, — мога ли да ви представя съпругата си Мисти?

Сивокосата дама се спря и ги изгледа над очилата си.

— Да, чух всичко за нея — каза тя и плъзна поглед по Мисти, все едно че оценяваше предмет за продан. — Откъде сте, мила?

— От Арканзас, мадам — отговори Мисти с треперещ глас. — От долината Ред Оук. В планините.

Дамата я гледа втренчено известно време, после каза:

— Е, да, това е много интересно, нали? — Обърна се към Рейвън и го потупа по ръката. После се отдалечи, за да се обърне назад.

Мисти я заболя, защото разбра, че отново не се е проявила добре. Спомни си любезните усмивки, които получаваше, когато Рейвън я представяше на други от съгражданите си, докато вървяха към църквата. Спомни си също така колко бързо хората се извръщаха и преставаха да й обръщат внимание, щом проговореше. Хладният прием й показа, че напредва много бавно, а изпълнените със съчувствие погледи към Рейвън говореха, че го съжаляват за неравния брак, който е сключил. Рейвън видя група колеги от болницата и погледна Мисти, изпълнен с колебание. Прегърна я, отметна един кичур коса от челото й и нежно каза:

— Виждам хора, с които трябва да поговоря. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не, отиди сам. — Мисти поклати глава. Срамуваше се. — Ще те чакам тук.

Той се спря, все още несигурен как трябва да постъпи, после я помилва по ръката и се отдалечи. Когато се приближи до мъжете, те всички се усмихнаха и му протегнаха ръка. Скоро групичка елегантно облечени жени се насочи към Рейвън, а на красивите им лица грееха усмивки. Около нея се чуваше смехът и разговорите на околните. И изведнъж чу мъжки глас да казва:

— Е, Девънпорт, кога отново ще започнеш да вземаш участие в светския живот? Не съм те виждал по баловете и партитата от векове.

Очите на Мисти се напълниха със сълзи. Тя знаеше защо Рейвън е пренебрегнал обществения живот — защото не можеше да вземе със себе си съпругата си. Когато другите се отдалечиха, до него се приближи едно изключително красиво русокосо момиче и Мисти се запита кое ли ето. Рейвън забеляза тъжното лице на Мисти, но, както повеляваше етикетът, посвети вниманието си на Присила Линдзи, която не беше виждал, откакто се беше завърнал от планините Озарк. Както винаги, се възхити на млечнобялата кожа на лицето й и на румените й страни.

— Присила — каза той и взе малката й длан в своята, — радвам се да те видя. Добре ли си?

— Да, благодаря — отговори тя неуверено и го загледа мълчаливо, очевидно не намирайки какво да му каже.

Рейвън се запита за какво биха могли да разговарят. Присила живееше само на няколко крачки от дома му и той я беше познавал през целия си живот, но не намираше нищо общо между нея и себе си. Тя беше ужасно тиха и срамежлива, никога не изказваше собствено мнение или оригинални мисли и разцъфтяваше само в присъствието на Уорън, който беше толкова срамежлив, колкото и тя. Как би могъл човек да се извини за светско недоразумение? Как да се извини, че баща му я беше направил център на клюки?

— Надявам се… Надявам се, че моето пътуване до планините Озарк… — поде тромаво той.

Присила постави длан на ръкава му. Докосването й беше леко като докосването на дете.

— Моля те, няма нужда да казваш нищо повече — прекъсна го тя и скромно сведе очи. — Разбирам.

Рейвън въздъхна, погледна я и реши, че е прекалено крехка за този свят. От години подозираше, че тя храни топли чувства към Уорън, но не знае как да ги изрази, а езикът на брат му беше завързан също като нейния и двамата наистина бяха в трудно положение. Но щяха да са идеална двойка, помисли си той и реши да им помогне да се съберат.

— Чудех се — заговори той весело — какво ще кажеш, ако Уорън те придружи на някои от баловете този сезон.

Сините очи на Присила светнаха радостно, на устните й се появи усмивка. Беше по-щастлива отколкото той някога я беше виждал. И той разбра, че е бил прав за нея и Уорън. Разбра също, че руменината по бузите е най-силното доказателство за любов, което може да се получи. Отново погледна Мисти и си помисли, че ако това е възможно, тя изглежда още по-тъжна. Стоеше съвсем сама пред катедралата. Хвана Присила за лакътя, решил да ги запознае. Знаеше, че Присила няма да каже нищо, което би обидило Мисти.

Мисти видя как Рейвън хвана момичето за ръката, изпита болка и извърна глава. Как би могла да се състезава с толкова елегантна дама? Момичето сигурно говореше не само френски, но и още половин дузина други езици. Огледа се отчаяно, решила да не остава нито миг повече там.

Катедралата беше разположена в края на алея, от двете страни, на която растяха огромни дъбове. Алеята беше пълна с карети и униформени кочияши, които чакаха господарите си. Видя Нат да стои до каретата на Девънпортови и, с натежало сърце, бързо слезе по стъпалата. Все още виждаше студените лица и снизходителните усмивки, с които я бяха посрещнали тук. Нат я посрещна с усмивка и свали шапката си.

— Мисис Девънпорт, днес сте много красива — каза й мило, а тъмните му очи говореха, че разбира мъката й.

Тъкмо щеше да й отвори вратата на каретата, когато Рейвън хвана ръката му.

— Остави, Нат, аз ще й помогна — каза той и настани Мисти вътре, а после сам се качи и затвори вратата.

Мисти чу подрънкването на юздите и каретата се отдалечи от катедралата.

— Е, защо беше всичко това? — попита я Рейвън, като я изгледа отдолу нагоре.

Мисти се почувства още по-нещастна.

— Какво искаш да кажеш? — попита, а едната й ръка си играеше с медальона, който украсяваше деколтето й.

Той отвори широко очи и се наклони напред.

— Защо избяга така? Исках да те запозная с още някои хора.

— Хора? Онази красива блондинка?

Рейвън се изненада. А после избухна в смях.

— Да, точно така. Това беше Присила Линдзи.

Мисти се разтревожи, защото си спомни, че точно това име беше споменал той, докато бяха в планините Озарк — момичето, за което баща му искаше да го ожени.

— Това… Това беше Присила?

Той я гледа мълчаливо няколко секунди, а очите му блестяха весело.

— Да. Тя обаче не се интересува от мен. Днес подозренията ми, че обича Уорън, се потвърдиха. И двамата са толкова срамежливи, че няма кой да направи първата крачка.

— Баща ти знае ли? — попита Мисти. Радваше се за мълчаливия млад човек, когото беше започнала да харесва.

Веселостта на Рейвън се стопи.

— Не. Той никога не мисли за Уорън и сигурно ще се изненада, че Присила е влюбена в него.

Мълчаха известно време, после Рейвън я изгледа проницателно.

— Днес нямаше причина да се чувстваш не на място. — Лицето му изразяваше загриженост. — Беше облечена толкова добре, колкото и другите дами, и беше много, много по-красива от тях. Нима не го знаеше?

— Онова, което почувствах, няма нищо общо нито с дрехите, нито с красотата — отговори тя, отново напрегната. — Има значение, какво знаеш и къде си живял и, според хората, аз съм нищо, не мога да се сравнявам с тях.

Рейвън бързо издиша.

— За тях ти си напълно непозната. — Той й се усмихна. — Ще те опознаят след време.

Мисти отвори прозорчето от своята страна и подложи лице на хладния въздух. Умълча се. Чуваше се само тропотът на конските копита. Мислеше за малката църква в планините, построена от дървени трупи, и за отец Джубал, който ги чакаше пред входа и се здрависваше с всеки от тях. Ако беше там, щеше да познава всички, всички щяха да й се усмихват топло и да я засипват с оплакванията си. Изпита толкова силна носталгия, че почти остана без сили.

— Рейвън — помоли го тя, като стисна умолително длани пред себе си, — нека се върнем в планините. Тук сме вече месец и половина, а ти каза, че само ще погостуваме. — Говореше шепнешком, защото гърлото й беше свито. — Когато дойдохме, бях уплашена, но също така и изпълнена с надежда, защото мислех, че мога да накарам хората да ме харесат. А сега не знам дали ще мога.

Рейвън погледна тъжното й лице и си помисли, че щом Мисти е загубила обичайната си борбеност, значи положението е по-лошо, отколкото си беше мислил. Изпитваше силно съчувствие към нея, но знаеше, че трябва да бъде твърд.

— Как бихме могли да заминем — попита я, като сложи длан върху нейната, — когато Джон е още толкова болен? И аз се надявам да сключа мир с него, но не съм напреднал много.

Тя го погледна, а в очите й блестяха сълзи.

— Нима не виждаш, че той използва болестта си, за да накара теб и Уорън да играете по свирката му?

Рейвън и сам беше стигнал до това заключение.

— Да, знам това — отговори спокойно. — Но фактът, че е болен, не може да се отрече. И като доктор, мога да ти кажа, че му остават само няколко седмици.

Тя издърпа ръката си, облегна се назад и втренчи поглед навън. Беше особено замислена. Рейвън кръстоса крака и си помисли, че трябва да й помогне да свикне с градския живот, преди да се е отчаяла съвсем. Тя имаше нужда от приятели в обществото. И дори само един приятел щеше да й помогне повече от всичко останало. Някое младо и мило момиче, което да я вземе под крилото си и да я извежда със себе си на чай и партита, за да не се чувства тя отхвърлена, както беше станало днес. Да, хрумна му, че може да помоли Присила да стори това.

Джон също не възрази, защото много му се искаше да види Присила отново в къщата си. Рейвън знаеше, че Уорън също ще бъде много щастлив от присъствието на Присила. И реши да помоли брат си да покани и Присила, и Мисти на обяд следващата седмица. Доволен от замисленото, той се облегна назад с въздишка. Мисти не би могла да стори нищо на този обяд, на който, освен нея, щяха да бъдат двете най-срамежливи и тихи лица в града.