Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Switch, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Атанасова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 106гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сандра Браун. Размяната
Редактор: Валентин Георгиев
Коректор: Ева Егинлиян
Оформление на корицата: Борис Стоилов
ИК „Хермес“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
Трийсет и първа глава
— Двамата мними агенти от ФБР? — попита Мелина.
— Да. Казах ти, че ми се струва, че дори за миг не оставаме съвсем сами, помниш ли? Е, наистина не сме сами. Засичат ни по най-съвременния начин. Погледни там. Леко вляво. Виждаш ли?
Почти веднага забеляза светещото движещо се тяло.
— Сателит?
— Точно така. Предавател изпраща сигнали, които могат непрекъснато да бъдат следени…
— Сателит. Можеш да разбереш къде се намира обектът по всяко време. Нарича се ПГА или нещо подобно? Той се усмихна. ГПС. Глобално позиционен сателит.
— Полицията ги използва. Но вече се прилагат по-широко. Джилиън мечтаеше за такава техника. Друг брокер от кантората й издирваше адреси по този начин.
— Е, нашите хора разполагат със собствен приемник — промърмори той. — Ако са ти сложили предавател, биха могли да те намерят навсякъде по света.
— Предавателите не са ли обемисти предмети, закрепени на глезена или китката?
— Технологиите се развиват бързо. Вече има и доста по-малки.
— Чийф, щях да усетя, ако някой ми бе закачил нещо.
— Хенингс?
Тя се замисли, но поклати глава.
— Не, единствения път, когато ме е докосвал, освен докато държеше ръката ми или ме потупваше по рамото за утеха, беше снощи. Поиска да разтрие тила и гърба ми.
— Правил ти е масаж?
— Преди ти да нахълташ. Няма значение — разсеяно каза тя и прехапа долната си устна. — Не би могъл да го сложи на дрехите ми. Бях само по халат. Освен това знаеш, че сутринта тръгнах без никакъв багаж. — Внезапно посегна към шията си. — Медальонът.
Не беше я виждал без това бижу. Носеше го и сутринта, когато се бяха запознали в офиса на Лоусън.
— Хенингс ли ти го подари?
— Вечерта преди убийството, когато ме взе за Джилиън. Казах за това на Лоусън на местопрестъплението, но ти не присъстваше. Беше подарък по случай изкуственото оплождане. Джем настоя да го задържа.
— Хенингс е бил… как се нарече? „Покровител“ на Джилиън.
— По-скоро шпионин — каза тя с презрение. Посегна към тила си, трескаво разкопча тънката златна верижка и разгледа рубиненото сърце.
— Отваря ли се? — попита Чийф.
— Не. Няма плочка отзад. Ако имаше, светлината нямаше да прониква през рубините.
— Не зная нищо за скъпоценните камъни.
Тя внимателно проследи рамката, която придържаше рубините, и разочаровано въздъхна.
— Нищо.
— По дяволите! — Беше изненадан. Медальонът му се струваше най-вероятното прикритие за предавател. — Провери в чантата си.
— Джем е имал много възможности да се добере до нея.
Изсипа цялото съдържание в скута си и започна да тършува. Имаше портфейл с кредитни карти, няколко монети и парите, които бе изтеглила от автомат сутринта. Провери всяка преграда и прокара пръсти по облицовката.
— Нищо. Впрочем бих могла да взема друга чанта. Не е подходящо скривалище, ако целта му е била непрекъснато да ме държи под наблюдение.
— Има ли нещо, което винаги носиш със себе си? С която и чанта да излезеш.
— Клетъчният ми телефон.
— За всеки случай ще го зарежем. Друго? Малкият й бележник с адреси не бе с подвързия и едва ли в него би могло да се скрие нещо. В калъфа на слънчевите й очила нямаше друго, освен тях. Дори провери болтовете, които прикрепяха дръжките към рамките им.
— Джем бе хитър, но не беше Джеймс Бонд.
Чийф продължи да упорства:
— Там е.
Тя извади сребърна кутийка за лекарства, която бе принадлежала на майка й.
— Никога не излизам без нея. Но е отлята, без облицовка, и вътре има само два аспирина.
Извади ги, за да му докаже.
— Счупи ги. — Направи го, но се оказаха най-обикновени таблетки. — А пудриерата ти? — попита той.
Отвори я и стисна дунапреновия кръг, за да провери дали в него не е пъхнато нещо.
— И тук не е, освен ако е скрит зад огледалото.
Чийф я погледна многозначително и след кратко колебание тя удари огледалото е тока на обувката си и изсипа натрошените стъкла на пода.
— Дължиш ми нова пудриера.
— Може ли да се презарежда?
Отмести капачето на отвора за зареждане.
— И тук нищо.
— Ключодържател?
— Остана в колата ми, не помниш ли?
— Добре, добре. Шнола?
— Не използвам.
— Тампони?
— У дома.
— Червила?
Бе взела две. Разви ги, но бяха съвсем гладки. Надникна в празните капачки.
— Нищо.
— Химикалка?
— Не нося. Известна съм с това, че винаги искам назаем.
Той помисли още малко и каза:
— Освен кутийката, има ли нещо друго в чантата ти, с което не можеш да се разделиш?
— Не. Всички адреси и телефонни номера са записани в компютъра ми.
— Когато кацнем…
— Ще изхвърля всичко, дори телефона си.
Той кимна.
— Ако и тогава усетим, че ни следят, значи се борим срещу сила, много по-голяма и от двама ни.
— Например?
Не облекчи тревогата й с признанието си:
— Не смея дори да си помисля.
— Мелина?
— Мм?
Тя усети тежест върху бедрото си и топлина, която бе толкова приятна, че протегна ръка да я задържи.
— Почти стигнахме, събуди се.
С неохота отвори очи. Допирът, който чувстваше, бе на дланта на Чийф. Неволно бе притиснала ръката му. Бързо отмести своята, за да я освободи. Изправи гръб и примигна.
По-рано се бяха приземили някъде в Тексас само за да презаредят и да ползват тоалетна. Вятърът бе силен и режещ. Чийф бе настоял да облече якето му, докато вървяха по занемарената писта към хангар, далеч по-зле поддържан от този на Пакс. Бяха изхвърлили клетъчния й телефон и чантата с всички принадлежности в кошче за смет.
Не си спомняше почти нищо след излитането. Закри устата си с ръка, прозина се и попита:
— Кога съм задрямала?
— Преди около час.
Тя промърмори:
— Не помня откога не съм спала спокойно.
Откакто двамата полицаи от далаския участък я бяха събудили, за да й съобщят, че сестра й е мъртва. Преди онази сутрин бе преживяла само няколко разтърсващи момента. Животът й бе поднасял изненади — и радостни, и тъжни, — но в него имаше ред. При всеки изгрев знаеше какво да очаква от деня.
Лудост бе да лети до Ню Мексико посреднощ с двуместен самолет, който скоро е бил ремонтиран. Но бе достатъчно да си спомни причината, за да открие смисъл в тази лудост. Сестра й бе убита.
Кой бе поръчал убийството на Джилиън? Брат Гейбриъл? Нима зад Програмата се криеше така нареченият „божи човек“, както твърдеше Джем? Дали наистина бе създал мрежа за генно инженерство и нищо не подозиращи жени бяха използвани като животни за разплод, човешки инкубатори?
Струваше й се твърде чудовищно и все пак не бе неосъществимо. Колко ли жени и бебетата им бяха пожертвани в името на тази „програма“? Детето на семейство Андерсън? Може би. Джем бе казал: „Бихме искали отново да я използваме.“ Имаше предвид Кейдънс Андерсън.
Потръпваше всеки път, когато си спомняше за смразяващата усмивка на Джем и признанието му, че Програмата се нуждае от нея сега, след загубата на Джилиън. Откакто бе чула това, към отмъщението за убийството на сестра й се бе прибавила и друга цел. Все още то бе главното, но сега знаеше, че трябва да спаси себе си.
Чийф я изтръгна от унеса й, когато призна:
— Аз също едва държа очите си отворени.
— Не звучи много обнадеждаващо за пътничката ти, когато трябва да приземиш самолет.
Той се усмихна широко:
— Лесна работа.
— Искаш ли якето си?
— Задръж го.
Беше доволна, че не се налага да го свали. Приятно й бе да седи, сгушена в него, да усеща допира на меката кожа и да долавя неговия аромат.
Бяха спечелили час време, когато бяха навлезли в планинската часова зона, и навън все още бе тъмно. Под тях нямаше светлини или нещо друго, по което да се ориентира.
— Чийф, каза, че почти сме стигнали. Къде?
— Там, напред.
— Град ли има?
— Писта за кацане.
— Като на Пакс?
— Не толкова удобна.
И това не прозвуча много обнадеждаващо.
— Очаква ли ни някой?
— Съобщих за полета. Ще ни посрещнат. Докато ти забавляваше Пакс, уговорих всичко по телефона.
— Не съм… Виждаш онова възвишение, нали?
— Какво възвишение? Мелина, пошегувах се — каза той, когато долови ужаса в очите й. — Виждам го. Зная какво правя.
— Разбира се. Извинявай.
Все пак, когато малкият самолет почти докосна билото на планината, тя едва се сдържа да не скочи, сякаш това би помогнало да избегнат удар. Въздъхна с облекчение, щом се отклониха. След това рязко се спуснаха наляво.
— Чийф!
— Твърде стръмно е, за да го прескочим наведнъж. Просто кръжа. Мисли си за ястреб.
Опита се да си представи хищната птица, рееща се с въздушните течения, но не можа да престане да мисли за отвесната скала, която й се струваше толкова близо, че би могла да протегне ръка и да я докосне.
— Ето светлините — каза Чийф.
Две редици лампи очертаваха тясна писта.
— Прав си, близо сме — съгласи се тя.
Спокойно и умело Чийф описа широка спирала в котловината между стръмните планински склонове. Постепенно намали височината и самолетът сякаш се отърка във върховете на дърветата. Плъзнаха се към пистата и след няколко секунди се приземиха. Мелина не бе преживявала по-гладко кацане, с какъвто и да е самолет.
— Добра работа — каза тя с пресипнал глас.
— Благодаря.
Влязоха в малкия хангар. Той изключи двигателя. Перката постепенно престана да се върти и настъпи тишина. Чийф я погледна. Тихо призна:
— Направих малка каскада.
— Забелязах.
— Исках да те впечатля.
— И успя.
— Поне се увери, че няма от какво да се боиш.
— Не се боях. Наистина.
— С мен си в безопасност, Мелина.
Дълго остана загледана в лицето му, след което прошепна:
— Не, Чийф. С теб съм в опасност.
— От какво?
— От…
Отговорът й бе прекъснат от силно почукване по стъклото. Двамата не бяха забелязали, че някой се е качил на крилото, за да стигне до вратата, която бе от нейната страна. Изненадана, тя бързо извърна глава и едва не подскочи от уплаха, щом зърна лицето срещу себе си. Бе осветено от фенерче и изглеждаше зловещо.
Под обтегнатата белезникава кожа изпъкваха остри скули. Очите приличаха на малки процепи, а устата — на тесен разрез между две дълбоки бръчки, които се врязваха от орловия нос до брадичката. Косите на непознатия бяха леко оредели в средата на темето, а от двете страни се спускаха сиви плитки, дълги почти до кръста му.
Погледна Чийф.
— Харт?
Тя проследи погледа на индианеца и извърна глава. Навярно доловил недоумението й, Чийф каза:
— Успокой се, Мелина. Няма да ни скалпира. — Мрачно добави: — Почти съм сигурен.
Но пет минути по-късно той се убеди, че е станало преплитане на линиите, настъпила е бъркотия и силата, управляваща съдбата му, добре се забавлява за негова сметка. Никога по време на трите си мисии в Космоса не бе изпитвал толкова силно чувство за нереалност.
Придружителят им мълчеше, сякаш бе ням. Дори не се представи. След като се бе уверил, че те са двойката, която е изпратен да посрещне, сухо им бе наредил да слязат. Беше се спуснал заднишком по стъпалата, вградени в крилото на самолета, след което се бе отдалечил да угаси светлините на пистата. Не бе помогнал на Мелина и не им бе предложил да използват фенерчето му. Когато го настигнаха, вече бе седнал зад волана на пикапа и бе включил двигателя.
Местността бе неравна, отдалечена и пуста. Вятърът свиреше през множеството пролуки в купето и голямата дупка на пода, в която Мелина внимаваше да не падне, като държеше краката си свити встрани и притиснати към неговите. Седеше, заклещена между него и шофьора, и потръпваше от щипещия студ, от който коженото му яке не можеше да я предпази. Индианецът като че ли улучваше всяка вдлъбнатина по пътя. Пикапът подскачаше върху камъните и Чийф усещаше мъчителна болка в гърба. Челюстта му бе изтръпнала от непрекъснатото стискане на зъби.
Всеки опит за разговор би бил напразно усилие. Трябваше да се надвикват с оглушителното бучене на двигателя и свистенето на вятъра, който пронизваше кабината. Пътуваха в напрегнато мълчание.
След четирийсет минути, които му се сториха часове, се изкачиха по един хълм и на слабата утринна светлина забелязаха в подножието постройка. Чийф изпита облекчение, но оптимизмът му бързо изчезна. Не бе възможно това да е крайната им цел. Къщата бе невзрачна, а пикапът, паркиран пред нея — твърде стар.
Но шофьорът натисна спирачката, за да забави и сви по кална пътека, обградена с камъни, които бяха жалък опит за благоустрояване на мястото, което далеч не би могло да се нарече красиво.
Чийф се наведе пред Мелина и извика на индианеца:
— Сигурен ли сте, че сте разбрали правилно инструкциите? Знаете ли къде трябва да ни откарате?
— Тук.
Чийф погледна Мелина, сви рамене и лаконично повтори:
— Тук.
Пикапът рязко спря на сантиметри от стъпалата към входната врата на къщата. Шофьорът зачака с включен двигател.
— Предполагам, че трябва да слезем — каза Мелина.
— Мисля, че си права. — Чийф скочи от кабината и й подаде ръка. — Благодаря — каза той на шофьора, който включи на скорост и потегли, преди вратата да се затвори.
— Мистър „Чешит“ — промърмори той и размаха ръка пред лицето си, когато след пикапа се вдигна облак прах.
— Джед рядко говори.
Едновременно се обърнаха натам, откъдето прозвуча гласът. На прага на отворената врата се открои силуетът на Декстър Лонгтрий.