Сандра Браун
Размяната (18)

Осемнайсета глава

Затвори хладилника и когато светлината угасна, силно удари бутилката в плота. Калифорнийското шардоне се разплиска и към нея полетяха счупени стъкла.

Размаха назъбеното гърло срещу окървавения силует, подпрян на касата.

— Изчезвай или ще повикам полицията.

Той, залитайки, прекрачи прага. От два дълбоки разреза на скулата и над окото му бликаха струи кръв. Окото бе подуто и загубило цвета си.

— Не бих препоръчал Лоусън, ченгето — чудо.

— Чийф! — Остави счупената бутилка и забравила за стъклата по пода, се втурна към него. Първо затвори вратата, за да не влиза дъжд, след което го поведе към един стол до масата в кухнята. — Какво ти се е случило? Катастрофира ли?

— Не включвай лампите — каза Чийф, когато тя посегна към ключа за осветлението.

— Защо?

— Защото не мога да бъда сигурен дали не са ме проследили дотук и…

— Шофирал си?

Той едва стоеше на краката си.

— Не. Няколко свидетели ми помогнаха да се кача в такси. Помолих шофьора да спре зад ъгъла и повървях пеша.

— Свидетели ли каза? На какво?

— Ще ти разкажа. Никакво осветление. Ако ме следят, навярно са набелязали и теб, а на светло бихме станали по-лесна мишена.

— Мишена? За кого? Кой те следи? За какво говориш, за бога?

По време на този несвързан разговор тя търсеше кърпа за съдове. За миг бе забравила къде стоят, но най-сетне улучи чекмеджето и извади няколко. Парче стъкло се бе забило в петата на босия й крак, но дори не погледна раната. Притисна с едната кърпа кървящата скула на Чийф.

Той потръпна от болка.

— Онова копеле отвори раната, която ми нанесе Хенингс.

— Кое копеле? Започни отначало и ми разкажи всичко. Кой ти стори това?

— Бях нападнат пред един клуб на Грийнвил Авеню.

— Нападнат? С цел грабеж? Обади ли се в полицията?

— Не.

— Защо?

— Имаш ли нещо болкоуспокояващо?

— Хм…

— Каквото и да е?

— Почакай тук.

Накуцвайки с крака, в който се бе забило стъклото, тя забързано излезе от кухнята.

Претършува тясното шкафче с медикаменти в банята, събори няколко опаковки и стари рецепти в мивката и най-сетне откри това, което търсеше.

Когато се обърна с флакона в ръка, Чийф стоеше до отворената врата на банята, подпирайки се с едната си окървавена ръка на касата и придържайки кърпата над бузата си с другата.

Извади една таблетка.

— На билкова основа. От миналата година.

— Какво е? — Когато му каза, той кимна и взе таблетката с два пръста. — Пил съм го и друг път. Зъболекарите също го използват.

— Това е малка доза, но не зная дали не е загубило свойствата и витамините си. — Напълни чаша с чешмяна вода и му я подаде.

Той преглътна таблетката и й върна чашата.

— Благодаря.

— Свали якето си и седни тук. — Затвори капака на тоалетната чиния. Чийф съблече коженото яке и посочи към силната светлина. — Това е вътрешно помещение — обясни тя. — Когато свети, не се вижда отвън. Трябва да огледам лицето ти.

Той седна и наведе глава назад. Разрезът не бе голям, но доста дълбок.

— Нуждаеш се от шев.

— Имаш ли лепенка?

— Мисля, че да.

— Ще свърши работа. Сложи малко спирт.

— Сигурен ли си? Може да остане белег. Наистина мисля, че трябва…

— Просто… — Посочи към отвореното шкафче. — Ще заздравее.

Намери флакон с дезинфекцираща течност. Напои раната с нея и той изруга.

— В школата за астронавти ли ви учат на такива изрази? — попита тя.

— Курсът е задължителен.

— Навярно си го завършил с отличие.

— На всеки изпит.

След като почисти раната, тя му подаде марля, напоена с дезинфектант.

— За разреза над окото. Не изглежда толкова зле, но трябва да бъде почистен.

Реши, че една лепенка няма да бъде достатъчна за разцепената му буза и се залови да направи по-солидна превръзка.

— Имаш ли оръжие за самоотбрана, Мелина?

Въпросът му я стресна, докато отрязваше лейкопласт.

Металната ролка се изплъзна от ръцете й и парчето бяла лента остана залепено на пръста й. Ролката издрънча на пода.

— Оръжие? Искаш да кажеш — пистолет?

— Имаш ли?

— Защо?

— Имаш ли?

— Не.

— Довърши. Трябва да поговорим.

Тя бързо намаза двете рани с антибиотичен мехлем и сложи върху процепа на бузата му марля, здраво закрепена от двете страни с лейкопласт.

— Сигурно скоро ще се напои с кръв, ще я сменя.

Не й хрумна да попита дали ще остане, докато се наложи превръзката му да бъде сменена, колко дълго възнамерява да стои или защо след нападението е решил да дойде именно при нея. Струваше й се очевидно, че двамата са въвлечени заедно в това — каквото и да е то — и че ще разговарят дълго. Изпита едновременно облекчение и смущение.

Почувства се по-спокойна, когато разбра, че има съюзник — разумен и хладнокръвен, който дори ранен, не бе изпаднал в паника, а разсъждаваше трезво и споделяше гнева й, а навярно отчасти — и чувството й за вина за убийството.

Но бе и объркана, защото Чийф Харт имаше неустоимо въздействие върху нея. Докато бе толкова близо до него, физическата й реакция я накара да се почувства още по-неловко. Пръстите й затрепереха и едва при третия опит успя да закрепи допълнителна лепенка върху превръзката.

Краката й се подкосиха, докато стоеше между бедрата му, навеждаше се към лицето му и леко го докосваше.

Когато най-сетне прикрепи здраво ивицата лейкопласт, бързо отмести ръце и се отдръпна. Едва се сдържа да не изтрие влажните си длани в халата, да не притисне предниците или да не направи друг нервен жест, който би издал глуповатото й момичешко вълнение.

— Провери дали е здрава — каза тя.

Чийф стана, погледна превръзката в огледалото и предпазливо я докосна.

— Благодаря.

— А за окото ти?

— Може би малко лед.

— Веднага се връщам.

Отново се отправи към кухнята и пристъпи на пръсти между по-едрите стъкла, надявайки се да избегне ситните, които не се виждаха в тъмнината. Предположението му, че двамата са нечия мишена, я изпълваше с ужас. Остави лампата угасена. Бързо напълни торбичка с бучки лед от хладилника и я уви в една от няколкото чисти кърпи за съдове.

Докато минаваше през спалнята, той каза:

— Тук съм.

Беше се настанил на фотьойл в най-тъмния ъгъл на стаята, вдигнал единия си крак на близкия диван и стъпил е другия на пода. Якето бе преметнато върху коленете му. Изглеждаше напълно изтощен.

— Сигурно се чувстваш ужасно.

Вяло й се усмихна, когато пое торбичката с лед и я допря до окото си.

— Трябва да свикна с това.

Тя взе якето, изтръска го от дъждовните капки и го закачи на вратата. Когато отново се обърна към него, попита:

— Искаш ли кърпа за косата си?

— Ще изсъхне.

— Имаш ли други наранявания? Контузии или счупени ребра? Цицина на главата? Мозъчно сътресение? Вътрешен кръвоизлив?

Той поклати глава:

— Само това, което се вижда.

— Не е ли най-добре да отидеш в спешно отделение, за да се увериш?

— Оставяш кървави следи по мокета.

Тя погледна надолу и видя петната, останали след нея, докато е вървяла към кухнята и обратно.

— Настъпих стъкло.

— Наказанието ти за това, че ме заплаши със счупена бутилка.

— Не знаех, че си ти. Обикновено гостите ми звънят на входната врата, а не нахълтват през задната.

— Как е кракът ти?

— Стъклото все още е в петата ми.

— Извади го.

— Първо искам да чуя…

Той не слушаше. Бе затворил очи. Може би болкоуспокояващата таблетка се бе оказала по-силна, отколкото предполагаха. Или просто бе изтощен.

Мелина седна на капака на тоалетната в банята и повдигна крака си, за да погледне петата. Стъклото бе едро и се виждаше. Лесно успя да го извади с пинцети. Дезинфекцира раната със същия разтвор, който бе използвала за Чийф, и почувства непоносимо парене. Сложи парче лейкопласт.

Все още накуцвайки, се върна в спалнята. Той леко похъркваше. Тихо седна на ръба на леглото, почти на същото място, където бяха седели с Джем Хенингс преди по-малко от час. За това кратко време се бяха случили доста неща.

Но от всички изненади, които бе изживяла, откакто бе пожелала на Джем лека нощ — внезапната поява на Кристофър Харт, нападението и раните му, въпроса дали има пистолет, — най-невероятно й се струваше това, че той може да спи спокойно при тези изнервящи обстоятелства.

Десет минути не помръдна. Поседя мълчаливо и го погледа. Сякаш програмиран да спи точно шестстотин секунди, той изведнъж отвори очи. Усмихна й се и прошепна:

— Хей.

— Да.

Протегна ръка към нея и каза провлачено:

— Какво правиш там?

— Аз… — Разбрала грешката му, смутено се усмихна и тихо му напомни: — Аз съм Мелина.

Той отпусна ръката си и с гневно изражение се раздвижи на фотьойла. Изправи гръб, прокара пръсти през косите си и раздразнено каза:

— Зная това.

— За секунда ми се стори, че си забравил.

Чийф не отговори на репликата й, а попита:

— Задрямал ли бях?

— Не, леко се беше унесъл.

— Извинявай.

— Трябва да се опиташ да поспиш поне осем часа. Освен ако се съмняваш, че имаш мозъчно сътресение. Тогава е по-добре да останеш буден.

— Казах ти, че нямам сътресение.

— Добре. — След кратко мълчание го попита: — Как разбра къде живея?

— Лоусън ми даде адреса. Изпратих цветя.

— О! Все още не съм прочела картичките. Благодаря.

— Моля.

Той се загледа във върха на ботуша си. Крачолите на джинсите му бяха влажни, но ботушите бяха запазили краката му сухи. Изглежда, не обърна внимание на капките кръв, с които бе изцапана кожата.

Най-сетне я погледна.

— Откъде разбра?

— Кое?

— За мен и Джилиън.

— Че сте спали заедно?

Рязко кимна.

— Сподели с мен, когато се прибра в онази нощ.

Чийф отново втренчи поглед в ботуша си.

— Не излъгах Лоусън, когато казах, че не зная в колко часа си е тръгнала. Не се сбогува. — Хвърли поглед към нея и отново се съсредоточи върху ботуша. — Измъкнала се е, докато съм спял.

— Решила е, че е най-добре да те остави на мира. Сторило й се е по-неуместно да остане до сутринта. — Той я изгледа, сякаш очакваше по-пълно обяснение. — Някои мъже се чувстват неловко на следващата сутрин. Хрумнало й е, че би предпочел да се събудиш сам.

— Грешала е.

— Е… — Замълча за няколко мига. — Не е знаела как да постъпи. Не беше наясно с протокола при забежките за една нощ. — Сините му очи я пронизаха. — Истина е — увери го тя. — В това отношение бяхме различни.

— И Джилиън каза така.

— Нима?

— Докато се преструваше на теб, се описа като импулсивна натура. Каза, че Мелина Лойд осъществява намеренията си, без да умува.

Тя се усмихна с тъга:

— Това е характерно за мен, но не бе в стила на Джилиън. Беше доста по-благоразумна. Трябва да се чувстваш поласкан, Чийф. Нарушила е принципите си, като е преспала с теб. Означавал си много за нея.

— Тогава защо…

Гневно прекъсна въпроса си.

— Обясних ти защо си е тръгнала, без да се сбогува.

— Да, да — промърмори той. — Каза, че се е прибрала между два и три часа?

— Извини се за закъснението, но я дочаках.

— За да чуеш как е минала вечерта?

— Да.

— Е, и? — попита Чийф.

Тя настръхна:

— Какво искаш, оценка? От слаб до отличен? По десетобалната система? Или просто в каква категория си поставен? Не ти ли се струва детински наивно?

— А размяната на близначки не е ли? — попита той, леко повишавайки тон.

Мелина размаха ръце пред лицето си и стана.

— Увлякохме се.

Забравила за наранения си крак, заби пети в пода и направи гримаса на досада.

— Боли ли те кракът?

— Защо дойде тук, Чийф? Какво се случи тази вечер, та те накара да връхлетиш през задната ми врата?

— Бях в един клуб на…

— Грийнвил. Вече ми каза.

— Докато вървях към колата си, срещу мен изскочиха двама типа.

— И те пребиха.

— Точно това се канеха да сторят. Опитаха се да ме натикат в микробус, като сипеха закани, че ще ме убият. Мисля, че щяха да ги изпълнят, ако на паркинга не се бе появила друга кола. Когато я видяха, скочиха в микробуса и офейкаха. Хората от колата забелязаха, че съм ранен и предложиха да помогнат, да се обадят на 911 или в полицията. Казах им, че става въпрос за семейна вражда и е най-добре проблемът да бъде разрешен лично. Помолих само да повикат такси… Знаеш останалото.

— Можеш ли да опишеш нападателите?

— Бяха със скиорски маски.

— С маски? Господи! Видя ли номера на микробуса?

Той поклати глава:

— Беше твърде тъмно. Не видях дори от кой щат е. Цветът бе тъмен, не мога да кажа точно какъв.

— И не се опитаха да те ограбят? — попита тя, когато погледна към скъпия му часовник.

— Не бяха крадци, Мелина. Недвусмислено заявиха, че възнамеряват да ме убият — и успяха да ме убедят. Не говореха празни приказки. Не съм страхливец… — Спомни си, че тя го бе нарекла именно така, и добави: — Въпреки твоето мнение. Във всеки случай онези типове ме накараха да повярвам в Провидението. Щяха да изпълнят заканите си.

Чийф не бе от хората, които преувеличават. Не беше нужно да драматизира, за да събуди интерес. Привличаше внимание дори когато стоеше неподвижен. Не се налагаше да измисля истории за огнедишащи дракони, за да се представи като принца от приказките.

— Защо мислиш, че са избрали точно теб?

— Не бях случайна жертва, Мелина — каза той с нарастващо раздразнение. — Причакали са ме. Мен, а не, когото и да е.

— Изрекоха ли името ти?

— Не слушаш ли?

— Добре, добре, познали са те. Тогава положението е доста сериозно. Защо веднага не уведоми полицията?

Той прехапа крайчеца на устната си за миг и отново заговори с леко вълнение:

— Помисли. Преди два дни Джилиън бе убита в леглото си. Била е набелязана. Думите, написани на стената, съдържат недвусмислен намек за мен и факта, че спахме заедно. Явно това е вбесило някого.

— Дейл Гордън.

Той гневно подсмръкна.

— Тази вечер не бях нападнат от призрак. Може би вярваш в съвпаденията, но не и аз. Проявявам поне известен скептицизъм. Вярвам в причините и следствията. Когато чуеш звънеца, запитваш се защо звъни. По време на обучението непрекъснато ми втълпяваха да следя за предупредителни сигнали и незабавно да ги проверявам. Естествено понякога човек тълкува сигналите погрешно. Понякога тревогата се оказва фалшива. Но трябва да се провери. Предупредителните сигнали са създадени с цел и тази цел е да ни подготвят за опасности. Мисля, че едно убийство, едно самоубийство и един опит за убийство са знак, че в тази история има нещо ужасно, което не е напълно разгадано.

— Мислиш, че между убийството на Джилиън и нападението срещу теб тази вечер има връзка?

— Да. Освен това и ти смяташ така. — Погледна я съсредоточено и очите му отразиха светлината, която влизаше през отворената врата на банята, като синкави огледала. — Ако не съм добил напълно погрешна представа за теб, ти смяташ, че обобщението на Лоусън за случилото се е твърде просто. Не си съвсем съгласна, че е станало точно така, както твърди той. Не си убедена, че Дейл Гордън е действал сам, нали?

Погледите им се срещнаха в полумрака, бе така напрегната, че едва успя да си поеме дъх. Най-сетне промълви:

— Искаш ли чай?