Сандра Браун
Размяната (16)

Шестнайсета глава

— Не очаквах да дойдат толкова хора.

Всички пейки в параклиса бяха заети и само в дъното имаше място за правостоящи. Джем Хенингс извърна глава към тълпящите се опечалени.

— Не зная защо си изненадана, Мелина. Джилиън имаше много приятели. Не е възможно да си познавала всеки от тях.

— Просто исках да кажа, че би се радвала да види всички тук.

— Никога не съм виждал толкова много цветя.

— Красиви са, нали? След службата ще ги изпратя на един старчески дом. В къщата няма достатъчно място, а би било жалко да бъдат похабени.

— Изненадан съм от религиозната същност на службата — каза той, докато преглеждаше отпечатаната програма.

Тя го изгледа с удивление.

— Бил си сгоден за Джилиън, а не знаеш, че имаше искрена вяра?

— Не ходеше на църква.

— Но вярата бе важна за нея. Мислех, че си разбрал. Тя…

Любопитен да узнае какво я е накарало внезапно да замълчи, Джем се обърна и проследи погледа й.

— Какво прави той тук? — попита с нескрито презрение.

— Предполагам, че е дошъл да отдаде последна почит.

Кристофър Харт бе сред другите правостоящи зад скамейките. Беше изумена, когато го зърна тук, главно заради острите реплики, които бяха разменили пред дома на Дейл Гордън. Беше се държала грубо и той бе отвърнал със същото не бе очаквала да го види отново.

Очите им се срещнаха за миг, след което тя се обърна напред.

— Ако присъствието му те разстройва, Мелина, ще го помоля да напусне.

Беше ужасена от мисълта Джем да предизвика скандал по време на възпоменателната служба за сестра й. Заплашително прошепна:

— Само посмей!

— Просто се опитвам да те предпазя.

— Престани! Нямам нужда от закрила. — Не от астронавта, а от болката. Джилиън би искала да се грижа за теб.

Тя съжали за суровото си държане и хвана ръката му:

— Благодаря ти, Джем. Проявяваш голямо разбиране и съчувствие и съм ти много признателна.

Той обгърна раменете й и леко я притисна.

— Ако промениш решението си за космическия герой, с радост ще го изведа.

Разговорът им продължи, но тя не престана да размишлява защо Кристофър Харт е тук, не само в параклиса, а защо все още е в Далас. Със сигурност Лоусън го бе освободил от всякаква отговорност. Би трябвало вече да си бъде в Хюстън и спомените за вечерта е Джилиън да бъдат изместени на заден план от професионалните му задължения и от натоварената социална програма.

Фактът, че е останал в Далас дори миг по-дълго, отколкото е необходимо, бе изненадващ. Може би чувството за вина го бе подтикнало да отдаде последна почит към жената, с която се бе любил в нощта, преди да бъде убита.

Не можеше да се отрече, че поне се държи с подобаващо уважение. Не правеше нищо, с което да привлече внимание. Всъщност като че ли се опитваше да изглежда възможно най-незабележим. Поради голямата му популярност опитът бе напразен, но събуди у нея възхищение.

Свещеникът я попита дали е готова за началото на службата. Стараеше се да бъде сдържана, но бе трудно да не заплаче, докато звучаха библейските текстове и химните.

Един от колегите на Джилиън, който бе помолен да произнесе слово за нея, заговори красноречиво:

— Все още ни е трудно да повярваме и още по-трудно — да проумеем как е възможно жизнен и лъчезарен човек като Джилиън Лойд да бъде откъснат от нас по толкова жесток начин. Мисля, че Джилиън би искала тази трагедия да ни напомня всеки ден колко ценен и прекрасен е животът. Това е заветът, който би желала да ни остави.

— Добре казано. Прав е, Мелина — прошепна Джем и стисна ръката й.

След благословиите тя застана отвън под навъсеното небе, ръкува се и размени прегръдки с безброй хора и изслуша няколко разказа за забавни случки с Джилиън, които дошлите споделиха с нея. Накрая и последните гости забързаха към паркинга, надявайки се да изпреварят дъжда.

— Мис Лойд? — Последна към нея се приближи около петдесет и пет годишна жена. Изглеждаше набита, но дребничка, с внушителна осанка и приветливо лице. — Казвам се Линда Крофт. Работя в клиника „Уотърс“. Сестра ви бе прекрасен човек. Разговаряли сме само няколко пъти и се надявам да не ви се струва нагло, че дойдох на службата.

— Напротив, мис Крофт. Благодаря ви.

— Не мога да повярвам, че е мъртва. Видяхме се преди няколко дни.

— Всъщност в деня, преди да бъде убита е била в клиниката, нали?

— Значи сте знаели, че е наша пациентка?

— Знаех, че се надява да зачене по изкуствен път. Не издавате поверителна информация. Със сестра ми нямахме тайни.

— Приликата ви с нея е поразителна — отбеляза жената. — Когато ви видях в параклиса, затаих дъх. Помислих, че новината за убийството й е била ужасна грешка.

— Де да беше така!

Линда Крофт докосна ръката й:

— Искрено ви съчувствам. Преживявате тежка загуба.

— Непоносима. — С крайчеца на окото си забеляза Джем. Нетърпеливо чакаше на паркинга и й махаше към колата. Беше започнало да ръми. Той отвори чадър. Яркочервен. Отсега нататък винаги когато видеше този цвят, щеше да си спомня за думите, изписани с кръв. — Благодаря ви отново, че дойдохте, мис Крофт.

— Мислех, че една трагедия в „Уотърс“ ни е достатъчна. След случилото се е бебето на семейство Андерсън. Господи, дано не ви задържам. — За да обясни внезапната смяна на темата, Линда Крофт кимна към висок силует, който се отдалечаваше. — Боя се, че заради мен човекът не успя да поговори с вас. Чакал е да свърша. Не биваше да бърборя толкова.

Кристофър Харт вървеше по тротоара. Не вземаше мерки да се предпази от лекия дъжд. Всъщност сякаш не го забелязваше. Отдалечаваше се, без да обръща внимание на нищо. Равнодушно подмина Джем и спря едва когато стигна до лъскава двуместна кола, спортен модел. Отвори вратата с дистанционното управление на ключодържателя си и седна на ниската седалка. Двигателят забръмча и потегли.

— … отвличането преди няколко месеца, мис Лойд?

— Моля?

Отново погледна жената. Кристофър Харт бе чакал реда си да поговори с нея? Какво имаше да й казва?

— За новороденото, което бе отвлечено от болницата? — След като й бе посочила Кристофър Харт, Линда Крофт отново бе заговорила на предишната тема. — Семейство Андерсън също бяха наши пациенти. Отново не разкривам нищо поверително. Във вестниците писаха за тази история. С години бяха опитвали да създадат дете и накрая решиха да прибегнат до изкуствено оплождане. Прекрасните ни лекари постигнаха успех при втория опит. Никога не съм виждала по-щастлива двойка. Ден след раждането си синът им бе отвлечен.

— Сега си спомням. Открито ли бе детето?

— Доколкото зная, не. — С тревожно изражение Линда Крофт каза: — Не биваше да заговарям за това. Изживявате достатъчно скръб. Бог да ви благослови, мис Лойд.

 

— Коя беше тази жена? — попита Джем, докато й помагаше да се качи в колата. — Помислих, че ще те задържи цяла вечност.

— Казва се Линда Крофт.

— Твоя приятелка ли е?

— Не, не я познавах. Работи в клиника „Уотърс“. Каза, че изпитвала голямо уважение към Джилиън и решила да изрази съболезнования.

Джем разсеяно кимна:

— Видя ли го?

— Кого, Чийф?

Прониза я с поглед:

— Значи вече го наричаш Чийф?

Тя уморено раздвижи глава, опитвайки се да намали напрежението в раменете си.

— Всички го наричат с този прякор, Джем. Дори в медиите. Не говорих с него.

— Опитваше се да се добере до теб.

— Но се отказа и си отиде. Може би така е по-добре. Няма какво повече да си кажем. Със скоростта, с която потегли от паркинга, навярно вече е на половината път до Хюстън.

Всъщност бе разочарована, че не успя да поговори с него, преди да тръгне. Искаше да се извини за… за всичко, като започне с размяната и стигне до сприхавото си държане при последната им среща.

Но това бе само една от причините да желае да прекара известно време с него. Не би признала какви са другите дори пред себе си. Затова каза на Джем:

— Определено е по-добре, че си тръгна, без да разговаряме.

По пътя само ритмичното потракване на чистачките по стъклото нарушаваше тишината. Най-сетне той каза:

— Лоусън ми се обади. Предполагам — и на теб. — Изчака, докато тя кимна, и попита: — Каза ли ти, че случаят е приключен?

— Стори ми се доволен.

— Само той? А ти не си ли доволна?

Не искаше да говори за това сега. Всъщност нямаше желание за никакви разговори. Но Джем я погледна така, сякаш очакваше обяснение. Тя въздъхна и отвърна:

— Мисля, че не мога да разсъждавам така обективно за убийството на сестра си, както един детектив — ветеран. За него това е просто поредният случай, свързан с куп документация, с която би искал да приключи час по-скоро, за да се почерпи с колеги, да погледа футболен мач или да се люби с жена си.

— Лоусън е женен? Останах с впечатлението, че е ерген.

— Разбираш какво имам предвид — раздразнено каза тя. — Запази професионална дистанция, за която почти му завидях.

— Защо?

— Иска ми се да можех трезво да преценя случая. Да се освободя от всички емоции и да анализирам убийството като Лоусън.

— С каква цел, Мелина?

„За да разсея съмненията си. За да се убедя, че се е случило точно това, което твърди Лоусън. За да повярвам, че Дейл Гордън не е имал друг мотив. За да бъда сигурна, че не е пропусната някоя важна подробност.“

Но не сподели тревожните си мисли с Джем.

— Мисля, че няма смисъл. Случаят е приключен.

— Лично аз се радвам, че убиецът на Джилиън се е самоубил.

— Такава бе и моята реакция в първия момент.

— Прерязвайки вените си, спести на данъкоплатците разходите по съдебен процес и издръжка в затвора, а на нас — емоционалния стрес. Съжалявам единствено, че ме лиши от възможността аз да му сторя това, което му се полага.

При вчерашния си разговор с Лоусън самата тя бе изразила подобна мисъл. Но сега й се искаше да бе поговорила с Дейл Гордън и да го бе попитала защо го е сторил. Защо? Дали само от безумна сексуална страст? Постъпка на психичноболен човек?

Дейл Гордън бе мъртъв, а не бе дал обяснение за действията си. Тази мисъл не преставаше да я измъчва. Мотивите на Гордън все още й се струваха неясни. Затова обобщението на Лоусън не я бе убедило, че убийството е разкрито. Изглеждаше твърде просто, твърде очевидно, а според нея имаше недоизяснени въпроси. Нямаше да се почувства спокойна, докато не получи отговорите.

Сякаш прочел мислите й, Джем каза:

— Като че ли не се радваш, че всичко свърши, Мелина.

— Радвам се — вяло се усмихна тя. — Просто съм много уморена.

— Сещам се за едно лекарство.

— Аз също — за приспивателно.

— По-късно — непременно. Но първо топло ястие. Нещо, което ще ти приготвя, а не остатъци от всичката храна, която бе донесена в къщата. След солидната вечеря препоръчвам дълга гореща вана. После ще разтрия тила и раменете ти. Сигурно Джилиън ти е казвала за уменията ми на масажист. Накрая ще вземеш приспивателно.

— Ще се почувстваш ли засегнат, ако пропусна всичко останало и премина направо към приспивателната таблетка?

— Да, защото духът на Джилиън ще ме преследва вечно, ако не се погрижа за теб.

— Джем…

— Не приемам отказ.

 

Чийф не знаеше какво го бе накарало да отиде на възпоменателната служба и не бе сигурен дали е постъпил правилно. Разбира се, постъпката му бе почтена. Дори възнамеряваше лично да поднесе съболезнованията си на Мелина. Но като се имаше предвид последният им разговор, може би бе по-добре, че промени решението си и тръгна, преди да му се удаде възможност да разговаря с нея.

Сега се питаше защо все още стои в този град. Беше помогнал на Лоусън за разследването, дори му бе посочил нишката, водеща до Дейл Гордън. Беше присъствал на възпоменателната служба. Мелина го бе видяла там. Беше изпълнил моралния и обществения си дълг. Това би трябвало да бъде краят. „Би трябвало“, решително си каза той, докато влизаше в бара.

— Бърбън е вода.

Барманът наля питието му.

— Извинете, вие не сте ли…

— Не съм. Често ми казват, че приличам.

Беше случаен бар в случайно избран квартал. Посещаваха го професионални спортисти, новобогаташи и хора от висшето общество на града. Барманът бе свикнал със знаменитостите и уважаваше правото им да бъдат оставени на спокойствие, когато помолят за това. Кимна на Чийф с разбиране.

— Следващото е за сметка на заведението.

— Благодаря. Но това ми е достатъчно.

Все пак Чийф прие второто питие. Искаше му се упойващото въздействие на алкохола да бе по-силно. С радост би се прибрал в „Меншън“ с такси и би взел колата си по-късно, ако можеше да достигне до ниво на опиянение, при което би му било все едно какво мисли Мелина Лойд за него.

Но бърбънът само го накара да се почувства още по-зле.

Укорителните думи на Мелина пред апартамента на Гордън бяха попаднали право в целта. Наистина бе поискал да се разграничи от разследването на убийството. Бе излъгал за нощта с Джилиън. Мелина бе напълно права — беше се опитал да не се обвързва твърде сериозно. Не само в този случай, а във всяко отношение. Особено с хората. Навярно психолозите биха умували цял ден, докато стигнат до обяснение защо по принцип избягва да се сближава с когото и да било.

Не би могло да се каже, че води уединен живот. Всъщност обичаше да е сред хора. Беше общителен, не затреперваше, когато се наложи да говори пред публика, и не се боеше от камерите.

Но имаше граница, отвъд която не допускаше никого до себе си. Обществената фигура бе едно, а истинската му същност — съвсем друго. Издигаше преграда винаги когато някой се опита да проникне зад защитната обвивка на Чийф и докосне повърхността на Кристофър.

От професионална гледна точка стремежът му към необвързаност бе предимство. Беше управлявал реактивни бойни самолети с хладен, бистър ум, без да се замисля за разрушенията, които биха могли да причинят. Когато командваше екипаж на совалка, бе необходима известна дистанцираност, за да може да взема трезви решения, когато се касае за успех или провал — и дори за живот или смърт.

Но в личния му живот този отказ от сближаване му създаваше доста проблеми. Затова не бе имал дълга и сериозна интимна връзка и не се бе женил. За да бъде бракът пълноценен, бе необходима емоционална обвързаност, каквато той не желаеше. Беше напълно откровен с Лонгтрий и Абът, когато им бе казал, че предпочита да остане независим. Всяко нарушение на този принцип би му струвало твърде скъпо.

Смяташе това за особеност на характера си. Някои биха я нарекли недостатък. Все пак не можеше да се отърси от мъчителното чувство, породено от случилото се с Джилиън явно защото я бяха видели с него. Какво мислеше Мелина — че сърцето му е от камък? Съчувствието му бе искрено. Дори бе изпитал негодувание заради облекчението на Алън Бърчмън, след като Лоусън го бе уверил, че клиентът му е вън от подозрение.

„Отървахте се, мистър Харт — закачливо бе казал адвокатът. — Свободен сте да продължите спокойно по пътя си. Вечерта с Джилиън би могла да ви струва скъпо, но благодарение на мистър Гордън, можете да мислите за нея като за незначително премеждие.“

Беше потресен от думите на Бърчмън. Ставаше въпрос за смъртта на двама души. Една невинна жена и един нещастник. Две трагедии. Радваше се, че няма да бъде обект на полицейско разследване и да понесе последиците от това, но не можеше да чувства блажено спокойствие като адвоката си.

Освен това нито адвокатът, нито който и да е друг знаеше, че нощта с Джилиън вече му бе струвала скъпо. Дълго нямаше да я забрави. Беше прекарала последните няколко часа от живота си с него. Това придаваше на преживяването особена значимост.

Макар и кратка — „признай си, Чийф, никой не може да прочете мислите ти, така че, за бога, бъди откровен със себе си“, — връзката им се бе задълбочила не само защото се бяха любили. И по-рано бе имал страхотни сексуални изживявания, но никога не бе молил жената да остане, когато понечи да си тръгне.

Спомни си как се бе събудил, когато бе опитала да се измъкне.

— Не исках да те будя. — Беше заспал, отпуснал глава върху ръката й и долепил буза до гръдта й. — Трябва да тръгвам — прошепна тя, прокара пръсти през косите му и се опита да повдигне главата му.

Сънено възрази и потърка лице в рамото й. Тя тихо се засмя:

— Чийф, наистина трябва да тръгвам.

Напълно разсънен, той рязко се надигна:

— Защо?

— Късно е.

— По-скоро — рано. Зависи как го приемаш. — Загледа се в гърдите й, нежни и отпуснати. Леко всмука зърното и усети реакцията й. Тя задъхано изрече името му и Чийф се притисна към невероятно красивото й тяло. — Не искам да си отиваш. Остани.

— Не би ли предпочел да се отървеш от мен преди утрото?

Чийф леко се раздвижи, за да я накара да почувства възбудата му. Очите й добиха светлосивия цвят, който през последните няколко часа му бе станал любим. Отново отпусна глава и промълви:

— Остани.

Устните му се плъзнаха по твърдото й зърно. Погали го с език.

Тя издаде тих, сподавен стон.

— Не играеш честно, Чийф.

— Права си, голям мошеник съм. — Тялото й инстинктивно се изви към неговото и още по-възбуден, Чийф добави с пресипнал глас: — Както и ти.

— Защото искам да спечелиш.

Усмихна й се, плъзна длани по ръцете й, протегнати високо над главата. Бедрата й се разтвориха. Пръстите им се преплетоха и телата им се сляха.

— Хм. Не мисля, че скоро ще си тръгна.

Той трескаво се раздвижи:

— Ще стигнеш ли докрай?

Тя повдигна ханш в отговор на бавните му тласъци:

— Без съмнение.

— Сър?

Чийф внезапно се опомни. За кой ли път барманът се опитваше да привлече вниманието му?

— Още едно?

— Имате ли кафе?

— Прясно смляно.

— Чудесно.

След малко получи чаша кафе. Имаше ужасен вкус, но бе пил и по-блудкаво. Загледа се в мътната течност и сякаш отново зърна усмивката на Джилиън, чу гласа й, долови вкуса и усети допира й. Помнеше всичко.

„Не съвсем“, мрачно си помисли Чийф. Имаше нещо, което му убягваше. Нещо важно, но неуловимо, което не преставаше да го измъчва. Какво ли бе то? Какво се бе загнездило в подсъзнанието му и не му даваше покой?

Беше се появило по време на разпита на Лоусън. Някой бе казал нещо, което бе събудило у него потресаваща мисъл и почти веднага се бе изпарило, но преди това бе хвърлило сянка в съзнанието му, която все още не изчезваше.

Коя бе репликата и от кого бе изречена? От Лоусън? От Хенингс? От Мелина?

Именно това смътно чувство го бе накарало да остане в Далас и да отиде на възпоменателната служба. То бе причината да не може да загърби този епизод от живота си. Заради него преживяното се бе превърнало в значимо събитие, вместо да остане в паметта му като незначително премеждие. Застрашаваше принципа му за необвързаност и му се струваше изключително важно, а не можеше да си спомни от какво е породено!

В бара имаше повече хора, отколкото когато бе влязъл. Шумът бе по-силен. Чийф не усещаше нищо около себе си. Мислено се пренесе в онази претъпкана стая в полицейския участък. Проследи движенията и думите на всеки от участниците в разговора, сякаш гледаше пиеса. С почти безпогрешната си памет възпроизведе сцената в съзнанието си. После още веднъж.

При третото проследяване най-сетне долови онзи подтекст, който бе имал толкова силно въздействие.

Когато споменът изплува, Чийф едва не падна от табуретката. Проследи с премрежен поглед очертанията на различните по големина и цвят бутилки, подредени зад бара. Не чу смеха на жената, седнала до него. Завладян от това, което досега бе останало скрито дълбоко в паметта му, загуби представа за глъчката около себе си. Закри лице и мрачно промърмори:

— Копеле!

— Чийф? Хей, приятел, всичко наред ли е?

Чийф бавно повдигна глава и изгледа младия мъж с недоумение, а след това му се усмихна с тъга, ядосан на себе си.

— Днес бях на погребение. На жена.

— Съжалявам, приятел.

Чийф безмълвно благодари.

— Да уредим сметката.

Изпита облекчение, че най-сетне бе проумял защо се чувства така дълбоко свързан с тази трагедия. Но проклет да бъде, ако знае какво би могъл да стори.