Сандра Браун
Сделка с дявола (6)

Шеста глава

Кери се свлече на брега на реката. Сили нямаше да се бори повече. За една нощ Лиза сякаш бе наддала двайсет и пет килограма. Ако продължеше да я носи, щеше да я изпусне всеки момент. Сложи детето на земята до себе си.

— А сега какво?

Не получи отговор. Изминаха няколко минути. Дори и децата кротуваха, сякаш съзнаваха, че възникналият проблем е толкова сериозен, че не е изключено да няма решение. Кери вдигна ръка към челото си и погледна към мъжа, който стоеше до нея. Не беше трудно да отгатне настроението на Линк — отпуснал тежестта на единия си крак, с ръце на бедрата, сбърчил чело, намръщен, с искрящи очи. Усети как потиска напиращата ругатня. Не се осмеляваше обаче да я изрече пред децата, макар че не разбираха английски.

— Линк? — опита тя отново да привлече вниманието му.

— Откъде да знам? — Той рязко завъртя глава и се вторачи в нея. — Аз съм фотограф, а не инженер.

Веднага съжали, че й се озъби. Тя нямаше вина, че през нощта пороят бе отнесъл дървения мост, по който възнамеряваше да мине с камиона. Не беше виновна и за отвратителното му настроение. Нямаше право да я упреква. Бедата бе, че откакто й помогна да изпълзи от скривалището, където прекараха нощта, много трудно овладяваше нервите си.

— Облечи се! — Той й хвърли гневно дрехите, които беше скрил в храстите.

Кери не обърна внимание на тона му, а бързо нахлузи панталона. Линк проследи всяко движение на дългите й стройни крака. Не беше в състояние да откъсне очи. Изпитваше неописуема болка при спомена за дългите мигове, които бяха прекарали притиснати един в друг. Наистина ли се случи? Дали не сънува, че тялото й бе станало част от неговото? Дали се сгуши в него, за да търси близост, или той толкова силно го желаеше, че вече губеше представа за реалността?

Цяла сутрин се отбягваха. Не се държаха като човешки същества, прекарали нощта заедно, споделили страха от надвисналата опасност. Отношенията им дори не бяха приятелски. Тя странеше от него, а той бе сприхав и агресивен. Когато се прибраха в къщата и откриха децата в кухнята, вместо в мазето, Линк се развика на Джо:

— Доколкото си спомням, казах ти да не мърдаш от мястото си, докато се върна.

— Чух как войниците си заминаха — сопна му се момчето. — Знаех, че вече е безопасно.

— Нищо не знаеш, да те вземат…

— Линк!

— Когато ти наредя нещо, очаквам от теб…

— Линк! — отново извика Кери. — Престани да се караш на Джо. Децата са живи и здрави, а ти ги плашиш.

— Приготви ги. — Линк изруга под нос и тръгна към предната част на къщата. — След пет минути се връщам.

За щастие камионът стоеше там, където го бяха оставили предишната вечер, скрит под лианите. Линк размахваше злобно мачетето, за да излее част от злобата си.

— Гладни са — обясни му Кери, когато той ги повика да се качват.

Линк връхлетя в кухнята. Децата лакомо ядяха сух хляб с банани. Нито едно от тях не смееше да го погледне, понеже долавяха настроението му. Само Джо открито го предизвикваше.

Малката Лиза се изтръгна от прегръдките на Кери. Прекоси кухнята с коричка хляб в ръка. Взря се съчувствено и умолително в Линк и го дръпна за крачола, за да привлече вниманието му. Той се наведе към нея. Детето безмълвно му подаде коричката, но очите й, тъмни като шоколад, говореха много. Линк приклекна и пое хляба.

— Благодаря много — каза той на испански и перна момиченцето по брадичката.

Лиза му отправи ослепителна усмивка и срамежливо изтича при Кери. Мина известно време, докато Линк прочисти достатъчно гърлото си и изрече прегракнало:

— Да вървим.

След като настаниха децата в камиона, той дръпна Кери настрана.

— Освободи пазача си!

— Какво имаш предвид?

— Джо. Закълни му се, че снощи не съм ти сторил нищо лошо. Не смея да се обърна с гръб към него, понеже се боя, че ще забие нож в ребрата ми.

— Не ставай смешен, Линк.

— Обясни му, ти казах!

— Добре!

 

Това бяха последните думи, които размениха, преди Кери да засенчи очи от яркото слънце и да го извика по име. Очевидно нейните нерви бяха не по-малко опънати от неговите.

— Затова ти плащам, господин О’Нийл. Да даваш идеи.

— Трябваше да ме провериш, преди да ми предложиш работата.

Кери не успя да възрази. Стисна устни и се взря в бързата вода.

Защо в нейно присъствие той изглеждаше като свиреп звяр? Децата се бяха втренчили в него, сякаш непрестанно се питаха дали той е по-страшен, или опасностите, които ги дебнеха на всяка крачка.

— Ще ме оставите ли да помисля? — Линк прокара пръсти през мократа си от пот коса.

Мостът бе отбелязан ясно на картата, но придошлата река явно го бе отнесла. Камионът бе спрял там, където пътят изчезваше в тъмната бушуваща вода. Децата стояха на брега и очакваха от него отговорите, които той не можеше да им даде. Джо се наслаждаваше на затруднението — устните му бяха изкривени в самодоволна подигравателна усмивка. А Кери очевидно оставяше на него да намери решение. Както изтъкна, плащаше му, за да го стори. Щеше да му се наложи да спечели всеки цент от петдесетте хиляди долара.

Линк прехапа устни и се вторачи в реката. Отиде до камиона, разрови багажа в каросерията и се върна при групата.

— Трябва да се разберем — обърна се той към Кери.

— Измисли ли нещо? — Тя се изправи, нареди на децата да не се приближават до реката и го последва.

— Моля те да ме изслушаш, без да ме прекъсваш. Предлагам ти да натоварим децата, да се върнем обратно и да се оставим в ръцете на първите войски, на които попаднем. — Тя не избухна и той продължи: — Без значение е дали ще бъдат войници на президента, или бунтовници. Ще заложим на суетата им, като им обясним колко хуманен жест биха извършили, ако ни помогнат. Ще им обещаем да защитим каузата им пред света. — Сложи ръце на раменете й и тя почувства, че дълго е премислял решението. — Кери, децата са гладни, а храната свърши. Останали сме почти без вода и не е сигурно дали ще намерим. Не знам как да мина през реката, без да рискувам живота на всички. Нямаме бензин. Дори и да стигнем до мястото на срещата, откъде си сигурна, че този господин Хендрин ще е там, за да ни вземе? — Видя, че очите й потъмняват и побърза да добави: — Нагърбила си се с благородна задача. Наистина ти се възхищавам. Но, надявам се, ще признаеш, че планът не е особен добър… — Усмихна й се мило. — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че ако не си махнеш ръцете от раменете ми, ще забия коляно в слабините ти — отвърна Кери с равен и спокоен глас и въздъхна дълбоко, без да го изпуска от поглед.

Усмивката застина на устните му. Лицето му придоби комично изражение. Веднага отпусна ръце до бедрата си. Кери сковано се обърна и се отдалечи. Но бе изминала само няколко крачки, когато Линк се хвърли, хвана я за колана на панталона и ядосано я задържа.

— Една минута — изкрещя той и я завъртя към себе си. — Нито една моя дума ли не стигна до съзнанието ти?

— Чух всичко и то издава единствено собственото ти малодушие — отвърна тя, опитвайки напразно да се отскубне.

— И няма да се откажеш?

— Не! След като прекосим реката, до границата има само няколко километра.

— Може да се окаже, че са хиляда.

— Обещах на децата, че ще ги заведа при семействата, които ги очакват в Щатите, и ще го направя — с или без твоята помощ, господин О’Нийл. А ако ни изоставиш сега, няма да видиш нито цент от щедрото възнаграждение.

— Загрижен съм по-скоро за живота си, отколкото за парите.

— Предоставя ти се възможност да запазиш и двете, ако ни помогнеш да стигнем до самолета, вместо да се предаваш на партизаните. Какво стана с опасенията ти, че ще ме застрелят или изнасилят? Нима наистина смяташ, че ще помоля за „услуга“ когото и да било?

— Повечето от тях, независимо от коя страна на фронтовата линия са, произлизат от католически семейства. Вярата ти ще те пази.

— Тя не ме опази от теб!

— Мери си приказките! — Лицето му се вкамени и преди Кери да се разкае за думите си, той хвана раменете й.

— Извинявай. Не биваше да говоря така.

— И аз мисля същото.

Отблъсна я, но Кери остана с впечатлението, че го стори, за да си спести неудобството, а не от загриженост за съдбата й.

— Не се самозалъгвай — заяви той с глас, който трепереше от страст. — Ако не съм те докоснал, това не означава, че не ми е минавало през ума. Напротив. Щом предлагаш съблазнителното си тяло на някой мъж, трябва да приемеш и последиците. Не се надявай да те пощадят, водени от скрупули.

— Тогава защо ми предлагаш да се предадем на войниците? — Кери бавно вдигна глава, докато очите им се срещнаха.

— Исках да разбера докъде ти стига смелостта.

— Имаш предвид… — Кери го гледаше слисана. — Всичко това е било… Не си възнамерявал…

— Точно така. Беше проверка на куража ти. Бях длъжен да се убедя, че ще издържиш.

— Кучи син! — Кери се отдръпна заднишком със стиснати юмруци, сякаш се готвеше да го удари, а тъмносините й очи святкаха застрашително.

— Имаш право, сестра Кери — устните на Линк потрепнаха, после той отметна назад глава и се изсмя толкова високо и искрено, че птичките и маймунките в клоните на дърветата шумно реагираха. — Аз съм кучи син. И ще стана още по-лош! Ако успеем да се измъкнем живи, още повече ще ме намразиш. А сега събери децата.

Кери не успя да му каже колко я отвращава подлата му тактика, защото той й обърна гръб. Не й оставаше нищо друго, освен да се подчини.

Децата бяха гладни, жадни и изтощени от жегата. Наложи се да изтърпи раздразнителността им. Отговаряше на хленчещите им въпроси, но вниманието й беше насочено към Линк. Той върза въжето, намерено в камиона, към ствола на едно дърво. После усука другия край около кръста си и нагази в бързите води на реката.

— Какво си намислил? — извика тя тревожно.

— Стойте там.

Децата замълчаха. Всички го наблюдаваха напрегнато как напредва едва-едва. Стигна до средата, където водата беше дълбока, и започна да плува. От време на време течението го отнасяше и той потъваше. Кери затаяваше дъх, докато главата му се подадеше над повърхността. Най-накрая стигна до другия бряг. Добра се до твърда земя, застана на колене, наведе глава и си пое жадно въздух.

След като дишането му се нормализира, Линк избра дебело дърво и върза въжето. Провери го няколко пъти и отново нагази във водата. Придвижваше се по него. Не беше толкова изморително, колкото плуването, но борбата с течението го изтощи. Когато излезе от реката, бяха му нужни няколко минути, за да възстанови силите си.

Най-сетне вдигна глава и се взря в Кери. Косата бе прилепнала за черепа му. На челото му висяха мокри кичури. Кери се изкушаваше да ги отметне назад и да докосне брадясалото му лице. Стисна юмрук, за да се въздържи, и ноктите й се забиха в дланта.

— Схвана ли какво смятам да направя?

— Да. А камионът?

— Ще го оставим тук и ще изминем останалата част от пътя пеша.

Възражението застина на устните й. Само преди няколко минути Линк постави на изпитание издръжливостта й. Предупреди я, че оттук нататък ги очаква кошмар. Тя самата настояваше да поемат риска.

— Добре — прошепна тя. — Какво искаш от мен?

— Да вземеш Лиза. Сложи я на гърба си. Аз ще пренеса Мери. Джо — обърна се той към „съперника“ си, — погрижи се за Майк. Боя се, че двамата ще трябва да изминем разстоянието няколко пъти.

Момчето кимна с разбиране.

— И аз мога да дойда с вас — осмели се да предложи Кери.

— Ти ще пазиш децата на другия бряг. Повярвай ми, няма да е особено забавно. Обясни им, че трябва да се държат здраво.

Докато превеждаше на децата, Кери се опита да ги убеди, че ще преживеят невероятно приключение. В същото време наблегна на факта, че реката е коварна и е важно да не се пускат нито за миг от човека, който ги носи.

— Готови са.

Наведе се. Лиза се покатери на гърба й, хвана я за шията и обгърна тялото й с крачетата си.

— Добро момиче! — похвали я Линк и разроши лъскавата й коса.

Отвърна на ослепителна й усмивка и я потупа по гръбчето. Кери вдигна очи, за да се наслади на нежното изражение на лицето му. Мъжът улови учудения й поглед. Известно време се взираха един в друг, после той клекна и Мери се покатери върху него.

— Взе ли си паспорта? — попита Линк.

Сега се налагаше да пътуват с малко багаж. Бяха оставили всичко, което не бе от първа необходимост.

— В джоба на ризата ми е.

— Хубаво. Да тръгваме.

Линк ги поведе в бурната вода. Кери се помъчи да забрави историите, които бе слушала за животните, обитаващи реките в джунглата. Не обръщаше внимание на лигавата почва под краката си, докато търсеше здрава опора, за да стъпи. Успокояваше ласкаво Лиза, но сякаш изричаше думите не само заради разплаканото дете, а и заради себе си. Въжето, което не беше особено здраво, започна да се хлъзга под ръцете им и те трудно се задържаха. Ако не се страхуваше, че ще се удавят, Кери отдавна би се оказала от него. Докато стигне до средата на реката, дланите й се разкървавиха.

Когато не усети дъното и течението я понесе, Кери се ужаси, че никога няма да изплува на повърхността. Но най-накрая успя да се изтласка нагоре и се убеди, че главичката на Лиза не е под водата. Бе заслепена и не можеше да си поеме въздух. С неимоверни усилия се придвижваше, като местеше ръце по въжето.

Стори й се, че бяха изминали часове, когато внезапно нечии силни ръце я прихванаха под мишниците и я извадиха от реката. Тя се свлече на мекия, топъл и кален пясък, а Лиза все още беше на гърба й. Линк свали детето и тя с радост си пое въздух. Мускулите й трепереха от напрежението, но съумя да се подпре на длани и колене и седна.

Линк държеше Лиза на ръце. Бебето бе заровило лице под брадата му. Малките ръчички стискаха мократа риза. Галеше я по гръбчето, целуваше я по слепоочията, люлееше я нежно и й шепнеше утешителни и похвални думи, макар тя да не схващаше нищо, освен топлотата в гласа му. Кери й завидя. Искаше й се да е на нейно място, да бъде люшкана, прегръщана, целувана, успокоявана с много нежност.

— Справи се чудесно — заяви Линк.

Комплиментът не бе от най-щедрите, но на Кери, така или иначе, й бяха останали сили само колкото да му се усмихне неуверено. Линк отново целуна детето и го остави до Кери. Мери хлипаше тихо. Кери прегърна момичетата и Майк. Бяха мокри и уплашени, но благодарни, че са живи.

— Задръж мачетето. — Линк го пусна на земята до краката й. То бе единственото оръжие, с което разполагаха. — Добре ли си? — попита той Джо.

— Естествено — отговори наперено момчето.

— Тогава да тръгваме.

Отново нагазиха във водата. Кери се чудеше откъде намират сили. Тя едва държеше главата си изправена. Линк и Джо се върнаха още три пъти, докато прекарат всичките деца. Накрая Джо помагаше на едно от по-големите момичета, а Линк носеше две раници, натъпкани с оскъдните им запаси. На брега мъжът откъсна найлоновата подплата на една от торбите, обви кутиите с филмите и пъхна пакета под колана си. Когато Кери го видя да хвърля торбите с фотоапаратите в мътната вода, в очите й се появиха сълзи.

Вече се разкайваше, че го бе обвинила несправедливо. Ако не беше тя, той вече щеше да е в Щатите и да се занимава с професията си. Единствено изпълнените с надежда лица около нея успокояваха съвестта й. Знаеше със сигурност, че ако отново й се наложеше, щеше да направи всичко възможно, за да осигури на сираците по-добро бъдеще. Когато Линк стигна за последен път до брега на реката, Кери очакваше да се свлече изнемощял и да си почине поне малко. Той обаче се движеше като навита пружина.

— Хайде, влезте в гората. Децата да легнат и да не мърдат.

— Какво става? — попита тя, като му се подчини.

— Струва ми се, че скоро ще имаме компания. Бързо! Джо, кажи на момичетата да млъкнат. Всички на земята!

Линк се убеди, че не са оставили следи, отряза въжето от дървото и се шмугна в храстите. Легна по корем до Кери и се взря в отсрещния бряг. Дишаше тежко и учестено.

— Изтощен си — промълви Кери.

— Да.

Линк не отделяше очи от камиона. Макар Кери и да мразеше превозното средство, сега й липсваше сигурността му.

— Мислиш ли, че някой ни преследва?

— Не смятам, че ни преследват, но след нас се движи някой. Чух шум.

— Кои ли може да бъдат?

— Това ще бъде без значение, след като забележат камиона и въжето.

— Ако са войници на президента, ще се чудят какво е станало с хората и ще започнат да ги търсят. В случай, че са бунтовниците…

— Схванала си — мрачно заключи Линк. — Шшт! Ето ги. Предай на децата да не мърдат.

Кери прошепна заповедта. В този момент от джунглата се появи джип. След него се виждаха още няколко.

— Бунтовници! — Линк изруга тихо. Предпочиташе да са от редовната армия, тъй като бяха изоставили техен камион. Слязоха няколко партизани. Държаха автоматите готови за стрелба. Предпазливо се приближиха до камиона, понеже се страхуваха да не попаднат в клопка. След като се убедиха, че е празен, го изследваха внимателно.

— Разпозна ли някого от тях?

— Не. — Кери напрягаше слух и се мъчеше да долови разговора им, заглушен от бучащата вода. — Недоумяват защо камионът не се е върнал обратно, след като е стигнал до отнесения мост. Не могат да разберат дали войниците са пресекли реката, като са се държали за въжето.

— Само глупак би се опитал да го стори — измърмори Линк.

Кери бързо се обърна. И срещна хитровато усмихнатите му очи. На отсрещния бряг един от партизаните извади бинокъл.

— Не мърдай! — изсъска Линк.

Войникът огледа брега и каза нещо.

— Видя стъпките ни в калта — преведе Кери. — Обяснява на останалите, че сме шепа хора. Десетина души.

— Не е глупав.

— А сега… — Кери зяпна, когато се появиха още мъже.

— Какво има?

— Най-крайният вляво…

— Кой е той?

— Хуан. Нашият куриер.

Двете му сестри, Кармен и Кара, вече го бяха забелязали. Едната извика тихо и понечи да се изправи.

— Лягай! — Заповедта на Линк, макар и изречена почти без глас, накара момичето да застине. — Преведи й да не мърда от мястото си. Той може да й е брат, но другите не са.

Кери предаде нареждането, но доста по-спокойно. Кармен прошепна нещо с развълнувано лице.

— Какво каза?

— Твърди, че брат й няма да ни предаде.

Линк не беше убеден. Продължи да се взира в отсрещния бряг. Войниците разговаряха, докато си почиваха, пушеха и се протягаха. От време на време посочваха към другия бряг. Един от тях изтегли въжето и го разгледа. Дръпна го с ръце и то се скъса. Кери се вторачи в Линк. Той сви рамене.

— Нали ти казах, че само глупак би се опитал да го стори.

Някои от бунтовниците спореха какво ли се е случило с тези от камиона, други сякаш не се интересуваха и дремеха, облегнати на джиповете. Куриерът надничаше към мястото, където децата лежаха скрити в храстите. След около половин час войникът, който явно им беше шеф, им заповяда да се качат в джиповете.

— Какво решение взеха? — попита Линк.

— Ще потърсят брод да преминат реката. — Линк разбра по виновното й изражение, че Кери премълча нещо. Очите му настояваха за истината. — Ще се върнат и ще продължат да ни търсят — с неохота добави тя.

— Ето от какво се страхувах. — Линк изруга. — Да тръгваме.

Убеди се, че всичките джипове са изчезнали и подреди децата. Той щеше да води, Джо да е последен, а Кери — в средата, за да окуражава изоставащите и да внимава да не се отклоняват от пътеката, която Линк прокарваше с мачетето.

— Предай им да вървят бързо. Ще спираме само ако е абсолютно наложително. И никакви приказки. — Тонът му поомекна, след като децата се взряха уплашено в него. — Кажи им, че страшно се гордея с тях, защото са добри войници.

Кери се сгря от топлината в очите му. Комплиментът се отнасяше и за нея. Когато чуха последните думи, децата се усмихнаха. Подредиха се и потеглиха през гъстата джунгла, която би била непроходима, ако Линк не размахваше безпощадно мачетето. Кери не отлепваше очи от гърба му. Преди да нагази в реката, той бе завързал ризата на кръста и прихванал косата на челото си с носна кърпа. Сега мускулите на ръцете, гърба и раменете му подскачаха, докато повдигаше и сваляше огромния нож. Ритмичността на движенията му я очарова — иначе не би имала сили да се движи дори.

Тялото й се нуждаеше от почивка, устата й бе пресъхнала, а стомахът — празен. Точно когато мислеше, че ще падне от умора, Линк им разреши да отдъхнат. Кери се отпусна на земята. Лиза спеше в скута й. Децата веднага я последваха.

— Джо, подай манерката, но предупреди всички да пият по малко. — Откога носиш Лиза? — попита, като приклекна до Кери и й предложи манерката, която висеше на колана му.

— Не знам. — Тя доближи манерката до напуканите устни на момиченцето. — От известно време. Отпадна толкова, че едва вървеше.

— Сега ще я взема аз.

— Как ще прокарваш пътеката с детето на ръце? — Кери отметна тежката си сплъстена коса.

— Няма да ти позволя да припаднеш. Не си неразположена, нали?

— Не. — Кери го погледна удивено, не усети как пусна косата си, която се разпиля по раменете й, и рязко завъртя глава.

— Е, това е добре. А сега пий.

— Съжалявам за фотоапаратите ти. — Кери затвори манерката и му я върна.

— И аз. Преживяхме доста неща заедно.

— Не се шегувам — отговори Кери на заядливата му усмивка. — Мъчно ми е, че ги изхвърли.

— Ще си купя нови.

— А филмите?

— Надявам се, че кутиите не пропускат вода, както пише на етикета. Ако е така, когато се прибера у дома, ще разполагам със страшно интересен материал. — Линк се изправи. — Вземам Лиза и не желая да спориш с мен. Едва ли ще стигнем далеч, преди да се стъмни.

Подаде й ръка. Кери я пое с благодарност и се остави да я вдигне. Линк метна Лиза на гърба си и я настани удобно. После отново застана начело на редицата. Кери всеки момент щеше да се разплаче. Не обръщаше внимание на бръмчащите насекоми, на влечугите, стрелкащи се в краката й, на задушната и влажна следобедна горещина, на оглушителния шум на маймунките и на крясъците на птиците. Стараеше се само да следва Линк и да се държи на крака, понеже тялото й бе готово да се строполи на земята и повече да не мръдне.

Слънцето вече беше залязло и сенките в джунглата тъмнееха застрашително, когато Линк спря. Бе попаднал на плитък поток под малък водопад, стичащ се между два, обвити в лиани, обли камъка. Свали Лиза от гърба си и разкърши рамене, за да отпусне схванатите си мускули. Децата бяха прекалено уморени, за да се оплакват. Някои вече спяха, когато Кери разнасяше манерките със студена вода от потока. Нямаше храна, но дори и да имаше, едва ли щяха да ядат.

Кери копнееше да си свали обувките и да потопи крака във водата. Подобен лукс обаче бе невъзможен. Краката й сигурно щяха да се подуят толкова много, че ако ги нападнеха, нямаше да успее да се обуе отново. От начина, по който Линк обикаляше мястото, Кери разбра, че нападението не е изключено. Приближи се и седна до нея. Намръщеното му лице я накара да попита:

— Преследват ли ни?

— Едва ли, но знам, че са наблизо. Подушвам дима от огъня им. Явно не ни смятат за сериозна заплаха. — Докато приказваше, той размесваше пръст с капки вода от манерката. — Усмири децата. Скрийте се, ако някой непознат се приближи.

— Къде отиваш? — ужасът стегна гърлото й.

— В лагера им.

— В техния лагер?! Ти да не си полудял?

— Без съмнение. В противен случай не бих бил тук. — Усмихна й се кисело. Кери не би се усмихнала, дори и животът й да зависеше от това. Линк махна към Джо. — Идваш ли с мен?

— Да.

— Намажи лицето и ръцете си с кал.

Линк протегна ръка към момчето. Джо гребна кал от дланта му и започна да я разстила по откритите части на тялото си. Кери ги наблюдаваше тревожно.

— Защо ще ходите в лагера им?

— За да откраднем оръжие.

— Нали и без него стигнахме дотук? — Помъчи се да спре напиращите сълзи, но гласът й издаваше обзелото я отчаяние.

— Кери — каза нежно Линк, — нима смяташ, че по време на гражданска война някоя от страните ще позволи на самолет от Щатите да кацне, да ни натовари и да отлети просто ей така? — Той щракна с пръсти. Въпросът му бе риторичен. Не очакваше отговор и не го получи. — Ако самолетът наистина е там, където казваш, и ако въобще успеем да се качим, сигурно ще ни обстрелват отвсякъде. А аз не съм способен да се боря с две армии с помощта на мачетето.

Мисълта за стрелбата я ужаси. Линк бе прав. Участниците във войната едва ли щяха да им помахат за сбогом от земята, докато самолетът излита. Защо не предвиди усложненията около самото бягство? Вероятно поради огромния риск, който поемаше, основната й цел бе да се добере до мястото на срещата. Какво щеше да стане с тях? С упоритостта си да изпълни своята мисия изложи всички на опасност, която сега вече застрашаваше живота им. Тя притисна с пръсти устните си, за да заглуши напиращия стон.

— Не губи кураж. — Линк я прегърна и й прошепна: — Страхотна си. В крайна сметка всичко може да свърши добре. — На Кери й се искаше да я задържи по-дълго в обятията си. Разочарова се, когато я пусна и й подаде тежкото като камък мачете. — Използвай го, ако се наложи. Ще се върнем колкото е възможно по-бързо.

— Линк! — Посегна да го хване, а дъхът й спря.

— Какво? — Сянката му отново се появи пред нея. Изгаряше от нетърпение да се хвърли към него и да го помоли да не я оставя сама, да не се отдели от гърдите му, да се сгуши в прегръдката му, за да се скрие от опасностите, дебнещи през нощта в джунглата. Поне да я беше целунал още веднъж. Брадичката й затрепери.

— Пази се! — промълви развълнувано.

Беше ужасно тъмно. С размазаната по лицето му кал Линк почти не се виждаше. Ако не дишаше в лицето й, щеше да се усъмни, че е до нея. Усети, че и той не по-малко от нея иска да я прегърне. Напрежението, което се излъчваше от тялото му, издаваше нежеланието да я остави.

— Ще се пазя — каза той, но повече не я докосна. Изминаха няколко секунди, преди Кери да осъзнае, че Линк и Джо бяха изчезнали в сенките, които я заобикаляха. Беше сама с осемте деца.