Сандра Браун
Сделка с дявола (8)

Осма глава

Джени Хендрин предвидливо беше осигурила храна. Имаше сандвичи с фъстъчено масло и домашно приготвени сладки с какао. В хладилна чанта носеха сокове. Веднага щом заситиха глада си, повечето от децата задрямаха.

— Как е Джо? — попита Кери.

Кейдж се бе надвесил над раненото момче и проверяваше несръчно направената превръзка на бедрото му.

— Все още спи.

— Радвам се, че си се сетил да вземеш лекарството.

— И аз. Без него щеше да чувства непоносими болки. А другият ни пациент?

— Опак, твърдоглав и непокорен. И не желае да разговаря с мен. Теб търсеше.

Когато най-сетне Кери бе престанала да плаче, тя смутено се отдръпна от Линк. Той вече не се държеше нежно и не я утешаваше. Беше си възвърнал суровото оскърбително поведение.

Кейдж отиде до ъгъла, където Линк се бе облегнал на стената. Изглеждаше по същия начин, както вечерта в бара, когато Кери го отвлече. Беше брадясал, дрехите му бяха мръсни, изпокъсани и окървавени. Без носната кърпа на челото непрекъснато му се налагаше да отмята назад косата си.

— Искал си да говориш с мен — рече Кейдж и седна до него.

— Спомена, че ще се обадиш на съпругата си. — Кейдж кимна. — Дали е възможно, когато кацнем, да ми дадат фотоапарат?

— Линк трябваше да изхвърли своите в реката, докато я пресичахме — обясни Кери. — Едва успяхме да спасим филмите.

Макар навремето да се впускаше в безброй рисковани начинания, Кейдж се взря сега в двамата с изненада и възхищение.

— Било е страхотно приключение — отбеляза той.

— Да — Кери смутено се вторачи в Линк. — Знаеш ли, реката…

— Нямам търпение да науча всичко, но и другите са не по-малко любопитни от мен. Защо не си починете, а после да ни разкажете? — Кери му се усмихна с признателност. — Какъв фотоапарат предпочиташ, Линк?

— Имаш ли молив?

Кейдж си записа марката.

— Ще се постарая да изпълня желанието ти — отвърна той и тръгна към кабината на пилота.

— Приятен човек — отбеляза Линк, когато останаха насаме.

— Невинаги е такъв, ако се съди по историите, които съм слушала да се разправят — засмя се Кери.

— Ами!

— Както ти обясних, запознах се с Джени чрез фондацията „Хендрин“. Когато убиха Хал Хендрин, тя беше сгодена за него.

— За брата на Кейдж?

— Да.

— Мисионера?

— Точно така.

Линк тръсна глава.

— Тогава сигурно не съм бил на себе си. Как тъй не ми е направило впечатление!

— За страничен човек не е лесно да разбере. Джени е израснала с братята. Семейство Хендрин я осиновили, когато родителите й били убити.

— Едно голямо щастливо семейство, а?

— Да.

— Звучи ми доста неестествено. — Линк повдигна вежди и се ухили цинично.

— Не си прав. Отгледани са в порядъчен дом. Бащата на Кейдж е свещеник.

— Дете на проповедник, а? Нищо чудно, че веднага ми допадна. Обзалагам се, че е бил ужасен като малък.

— Докато Джени не се погрижи за него.

— Изгарям от нетърпение да я видя! — Въпреки умората и напрежението очите на Линк искряха дяволито.

— Заслужава си наистина да се запознаеш с нея, но се боя, че си останал с погрешно впечатление — засмя се Кери. — Джени е истинска дама. Двамата с Кейдж са силно привързани един към друг. Имат едно момченце и сега очакват второ дете. Затова не придружава Кейдж.

— Ако беше дошла, не виждам къде щяхме да я сложим.

Забележката на Линк насочи вниманието й към факта колко тясно е в самолета, макар да бяха махнали и седалките. Неизбежно бе да се докосват, а и да си припомнят миговете преди пристигането на самолета, целувката, която без малко не се превърна в последно сбогом.

— Не ти ли е удобно?

Линк я погледна изпитателно. Отначало реши, че е прочела мислите му, после осъзна, че е вперила очи в рамото му.

— Нищо ми няма — отвърна той напрегнато.

Кери потръпна при вида на кървавите петна по ризата му. Те й напомниха огромната опасност, на която бе изложен миг преди да излетят. Беше рискувал живота си. А тя едва ли щеше да успее да му се отплати за жертвите, които направи за нея и за децата. Знаеше обаче, че поне думите на благодарност не бива да премълчава.

— Линк?

Той не смееше да я погледне от страх, че този път ще даде воля на изгарящата го неудържима страст. Седеше със затворени очи. След като Кери произнесе нежно името му и сложи студената си суха длан на ръката му, той бавно ги отвори и обърна глава към нея.

— Да…

— Това, което извърши… — Гласът й секна и тя сведе очи. — Благодаря ти за всичко. Аз… — Не намираше подходящите думи. Не се сещаше какво да каже, за да не прозвучи като обяснение в любов. Съвсем неразумно изтърси: — Скоро ще ти дам обещания чек за петдесет хиляди долара.

Известно време Линк остана спокоен. Беше като затишие пред приближаваща буря. Сетне яростно изтегли ръката си изпод нейната. Искаше му се да й изкрещи да зареже парите. Пари! Нима мислеше, че те са всичко за него?

— Върви по дяволите!

— Моля?

— Чу ме добре.

— Не те разбирам.

— Да, наистина не ме разбираш.

— Защо ми се зъбиш? Просто се опитах да ти благодаря.

Кери усети, че и у нея се надига гняв. Не схващаше защо Линк не позволява на никого да се отнася мило с него. Май наистина беше безчувствен дивак.

— Смятай, че си ми благодарила, и никога повече не го споменавай.

— С удоволствие. — Кери заотстъпва назад, но съзря стичащата се по гърдите му кръв. — Раната пак кърви.

— Нищо ми няма — махна той с ръка.

— Нека да сменя поне превръзката… — Кери извади марля от аптечката.

— Казах, че нищо ми няма. — Линк хвана ръката й още преди да е докоснала рамото му. — Би ли ме оставила на мира? Както току-що ми припомни, отношенията ни са делови и не включват грижи за раните ми. — И като сниши глас, добави: — Между деловите партньори целувките са недопустими. Защо тогава ми позволи да те целуна? — Приближи лицето си до нейното. — Защо отвърна на целувката ми? И не ми казвай, че се заблуждавам. Не се залъгвай, този път бързо-бързо схванах играта ти. Можеше да си спестиш усилията. Дори и да не беше го сторила, пак щях да свърша онова, което се очакваше от един „наемник“. Бедата е, че ти не допускаш, че и другите хора могат да действат, тласкани от благородни подбуди.

— Как смееш да ми говориш по този начин! — Страните на Кери пламтяха от възмущение.

— Аз поне не съм те лъгал, дори в началото. И не съм давал обещания, които не бих изпълнил. За теб може би това е всекидневие… Да не удържиш на думата си, искам да кажа. — Устните му се изкривиха презрително. — Сега сме квит, сестра Кери. Нае ме, за да извърша определена услуга. А аз ще си тръгна веднага щом ми платиш. И с това ще сложа край на сделката. Ще снимам децата, когато слязат от самолета и стъпят за първи път на американска земя, и после ще изчезна. Тази проклета бъркотия ще бъде забравена, макар че, честно казано, аз самият дълго ще я помня.

Кери изтръгна ръката си и се взря в него с възмущение. Не познаваше друг човек, който да е така суров и безчувствен. „Проклета бъркотия“. С това обобщаваше какво мисли за безпомощните деца, за изпитанието, на което бяха подложени, а и за нея. Разочарова се жестоко, но не й се случваше за първи път. Бе мъчително, но не и фатално. Щеше да го преживее и да говори спокойно за него. Отдалечи се от Линкълн О’Нийл, настани се удобно, доколкото позволяваше мястото, и се приготви да поспи през останалата част от полета.

— Остават не повече от петнайсетина минути — рече Кейдж и я побутна с лакът. — Реших, че ще пожелаеш сама да събудиш децата.

— Как е Джо?

Момчето пъшкаше със затворени очи и въртеше трескаво глава.

— За съжаление лекарството вече е престанало да действа. Но няма да му давам нищо друго. Ще почакам лекарят да го поеме. — И той се отправи към пилотската кабина.

— Кейдж! — Кери го хвана за ръкава. — Точно сега не ми се ще да се срещам с репортерите. Децата са изплашени. Всички сме мръсни и изморени. Можеш ли да уредиш спокойно да се приберем?

— Едва ли си даваш сметка каква страхотна новина е това…

Кейдж се почеса по врата.

— Знам — прекъсна го Кери, защото се боеше Линк да не ги чуе. — Смятам, че разбираш защо държа на усамотението. Заради себе си и заради децата, да не говорим за семействата, които ще ги осиновят.

— Аз, да, но за репортерите се съмнявам. От дни са се настанили в Ла Бота и ви чакат. — Долови смущението на Кери и сложи успокояващо ръка на рамото й. — Е, щом не искаш да бъдеш интервюирана и предпочиташ да спестиш на децата суматохата, така да бъде. Ще пратя радиограма на шерифа да изолира района на летището.

— Благодаря ти.

Децата бяха будни, бърбореха възбудено и надничаха през прозорците на самолета. Кери се засмя на объркването им, когато съзряха равнинния пейзаж на Тексас, толкова различен от гледката, с която бяха свикнали. Опитният пилот отново направи отлично кацане.

Първата им грижа бе да свалят Джо и да го качат в линейката, за да бъде откаран в болницата. Кейдж пръв скочи на земята и бързо размени няколко думи с лекаря.

Линк слезе и се озърна. Търсеше бременна жена с фотоапарат в ръка. Не бе трудно да я забележи. Кери беше права. От лъскавата коса до върховете на обувките си Джени Хендрин излъчваше достойнство.

— Госпожа Хендрин?

— Господин О’Нийл?

— Изпратих Гари в Амарило. Доста се потрудихме, докато ги намерим.

Двамата се усмихнаха и жената му подаде фотоапарата и филма.

— Съжалявам, ако съм ви причинил неудобство.

— Надявам се, че всичко е наред — нетърпеливо каза Джени. — Аз нищо не разбирам, тъй че изцяло се доверих…

— Ще свършат работа, благодаря! — Линк не знаеше кой е Гари, но страшно се радваше, че разполага с фотоапарат. — Ще ви платя по-късно.

Разкъса опаковката на филма и зареди фотоапарата. Вдигна го към очите си точно навреме, за да снима санитарите, които изнасяха Джо на носилка. Приближи се до момчето. Очите му бяха отворени. Съзря Линк, единственото познато лице сред заобикалящите го хора.

— Дръж се, боецо! — окуражи го той.

За първи път, откакто се познаваха, Джо му се усмихна. Линк запечата усмивката му на лентата. Лекарят се качи в линейката, след като вкараха носилката. Когато се обърна, за да затвори вратата, видя раната на Линк.

— Трябва да се погрижим и за вас.

— По-късно.

Без да се замисля за рамото си, Линк завъртя обектива към вратата на самолета. Вътре Кери говореше с тих и нежен глас на децата, за да им вдъхне увереност.

— В началото всичко ще ви се стори съвсем различно, но не се плашете. Вие сте много скъпи на хората тук. Ще ви посрещнат с отворени обятия.

— А ти ще ни изоставиш ли? — попита малкият Майк.

— Не, ще замина чак когато се убедя, че сте щастливи в новите си семейства. Готови ли сме? — Осем главички кимнаха важно. — Добре. Да тръгваме.

Помагаше им, докато слизаха. Кейдж и Джени Хендрин придружиха малкото шествие до чакащия микробус. Кери се правеше, че не забелязва насочения към нея фотоапарат. Опита се да потисне обзелата я завист, когато Кейдж прегърна съпругата си и я целуна. Джени беше видимо облекчена, че Кейдж се е прибрал невредим. Той, от своя страна, се безпокоеше, че жена му е в напреднала бременност и се претоварва. Докато взаимно се убеждаваха, че тревогите им са напразни, любовта се излъчваше като ослепително слънце от тях. След като качиха децата в колата, Кери и Джени се прегърнаха.

— Мечтата ни се сбъдна — сподели Кери с приятелката си. — Благодаря ти за всичко. Не си пропуснала и най-дребните подробности. И двамата сте чудесни!

— Замълчи. Необходима ти е почивка и силна храна. По-късно ще имаме достатъчно време да приказваме. — После се обърна към съпруга си: — Кейдж, защо не се присъедините с господин О’Нийл към децата? Аз ще шофирам.

— Извинете, госпожо Хендрин — обади се Линк, — но аз смятам да взема такси до най-близкия хотел и…

— Тук разполагаме само с едно такси — обясни Кейдж и двамата с Джени избухнаха в смях. — Ако сега го повикаш и ти провърви, ще дойде да те вземе вдругиден. Освен това няма хотел, а само няколко мотела.

— Пък и аз не бих ви пуснала, преди да ви благодаря за помощта — намеси се Джени. — Влизайте вътре, защото в противен случай ще припаднем от горещината.

Линк не се опита да спори. Качи се отзад с Кейдж. Малката Лиза, на чието личице бе изписана несигурност, протегна ръчички към него. Линк я настани в скута си. Микробусът потегли към дома на семейство Хендрин.

— Кери, спрях репортерите, като им обещах, че ще излезеш с изявление за пресата веднага щом се посъвземеш.

— Благодаря ти, Джени.

— Естествено, оставаш у нас — добави гостоприемната домакиня.

— А децата?

— Взехме под наем каравани — отвърна й Кейдж. — Медицинските сестри ги чакат, за да ги прегледат, както изискват имиграционните власти. Ще са ни нужни два-три дни, за да уредим документите за осиновяване. Чак тогава ще пристигнат бъдещите им родители.

Кейдж изучаваше лицата, които го заобикаляха.

— Кои от момичетата са сестри?

Кери посочи Кара и Кармен. Кейдж им се усмихна и им обясни на испански, че техните нови родители вече са дошли.

— Чакат ви. Ще се запознаете с тях, когато се приберем у дома.

Малките момичета, неутешими след онова, което научиха за брат си, се държаха за ръце и наблюдаваха реакциите на Кери и Линк. Мъжът вдигна палци и им намигна. Децата веднага се разхилиха.

Къщата на семейство Хендрин и заобикалящата я земя направиха силно впечатление на Кери и тя не се стърпя да изрази възхищението си веднага щом завиха от шосето и минаха през портата.

— Благодаря ти — отговори Джени. — Кейдж беше започнал да подновява къщата, преди да се оженим. Оттогава сме свършили доста работа. Обожавам този дом.

В миналото Кейдж Хендрин се беше занимавал с търсене на нефт и все още твърдеше, че няколко от работещите сонди са негова заслуга. Но когато цените на суровината започнали да падат, се преориентирал към друг бизнес, дори към продажба на недвижими имоти и развъждане на телета. Притежаваше и конюшня, пълна с чистокръвни коне. Семейството живееше скромно не по неволя, а по свой избор, просто защото така се чувстваха по-спокойни.

До хамбара се виждаха три каравани. Преди микробусът да спре, Рокси Флеминг излезе от една от тях, последвана от съпруга си Гари.

— Това е Рокси — представи я Джени.

— Писа ми за нея — отвърна Кери…

Рокси, приятно закръглена и весела, щеше да връхлети върху тях, ако мъжът й не я бе спрял. Кейдж и Джени запознаха Кери и Линк със семейството. Рокси я слушаше вежливо, но разсеяно. Нетърпеливо се взираше в лицата на децата.

— Кои са Кара и Кармен?

Кери й посочи двете момичета. Рокси протегна ръце. Моментът бе изключително напрегнат. Сестричките се отделиха от групата притискащи се едно до друго деца и неуверено пристъпиха напред. Линк тайно запечата сърцераздирателната сцена. Но най-затрогващата снимка бе на Кери Бишоп, жената, направила възможно чудото. Линк знаеше, че ще е хубава. Отразените лъчи на слънцето превърнаха в диаманти сълзите в очите й.

 

Кери слизаше по стълбите с необяснима нервност, може би понеже отдавна не бе обличала рокля. Всъщност не беше точно така. Носеше рокля в нощта, когато отвлече Линк от бара, но сега бе по-различно. Навярно сърцето й биеше силно, защото Линк за първи път я виждаше с мека и блестяща коса, с чиста и гладка кожа, с лъскави нокти. Каквато и да бе причината, имаше чувството, че ще припадне на всяко следващо стъпало.

От бягството им от Монтенегро сякаш бяха изминали години, а в действителност събитието се случи тази сутрин. Прекараха деня в устройване на децата във временните им жилища. Сираците се радваха на „лукса“ в караваните. Сестрите им издадоха медицински удостоверения, в които пишеше, че са здрави. Преди месеци, когато решиха да ги прехвърлят в Щатите и да уредят осиновяването им, Кери се погрижи да ги ваксинират според изискванията на властите в страната.

С помощта на съпрузите Флеминг и на родителите на Кейдж, Боб и Сара Хендрин, децата бяха изкъпани и облечени в нови дрехи, дарение от някакъв търговец в Ла Бота. Паството на Боб Хендрин бе предоставило храната. Масите и плотовете в кухнята се огъваха от тежестта на пълните съдове. Децата не преставаха да се тъпчат.

Рокси не бе в състояние да се отдели от двете си осиновени дъщери. Решеше ги непрекъснато и съпругът й, не по-малко отдаден на децата, я предупреди, че ако продължава, съвсем ще ги оскубе. Кери се надяваше, че и другите деца също толкова лесно ще привикнат с новите си родители.

Помоли Кейдж да я закара до болницата. За да не й досаждат журналистите и любопитните жители на селището, служителите й разрешиха да влезе през задния вход. Операцията за изваждането на куршума от бедрото на Джо бе приключила. Момчето все още бе упоено, но я позна. Лекарят я успокои, че травмата няма да доведе до трайни увреждания.

Когато Кери се върна, Джени й предложи да вземе вана. Тя не се поколеба нито за минута. Свлече отвратителните дрехи, които носеше вече четвърти ден. Ръцете й трепереха, докато развързваше носната кърпа, за да я свали от врата си. Сърце не й даваше да я махне, понеже беше подарък от Линк. Изпра я в умивалника и я закачи да съхне. Ако той не си я поискаше обратно, Кери щеше да я задържи като спомен от своята безумна, краткотрайна, несподелена, но независимо от това пламенна любов.

Откъм трапезарията се чуваха гласове. Стомахът й се свиваше от радостно очакване и страх. Събра смелост и мина през сводестия вход. Заля я светлината на свещите. На прага тя неволно спря. Първа я забеляза Джени.

— Ето те и теб.

— Аууу! — изненадано извика Кейдж и подсвирна. — Малко сапун и вода са способни да извършат чудеса!

Линк не каза нищо. Когато Кери се появи, той вдигаше кутията с бира към устата си. Ръката му застина във въздуха. После се насили и отпи две-три глътки. Кери седна на стола срещу него.

— Много си мила, Джени! — Кери се взираше прехласнато във вазата в средата на масата, в ярките старинни свещници, в порцелана, кристала и среброто.

— Реших, че двамата заслужавате тиха, спокойна вечеря. Обядът бе доста напрегнат. Отпуснете се и се наслаждавайте на храната и напитките. Всички деца спят.

— Надявам се да не се изложа — заяви Кери и прокара пръст по дръжката на прибора за салата. — Живях толкова дълго в джунглата, че почти не се сещам как се използват сребърни прибори.

— Бързо ще си припомниш — отвърна Джени и мило й се усмихна.

— Ако не се справиш, няма да ти обръщаме внимание. — Кейдж й подаде чинията. — Свикнали сме да се храним с Трент. Държането му на масата е убийствено.

— Сладко дете — отбеляза Линк. — Веднага накара останалите да се чувстват като у дома си.

— Да — съгласи се Кейдж. — Показа им как се напада купа с домашно приготвен сладолед.

— Къде е той? — попита Кери.

— Спи блажено — уморено изрече майка му. — Хранете се спокойно.

Кери се изненада колко богат и дълбок можеше да бъде смехът на Линк, когато не бе примесен с цинизъм. Заля я като вълна. Очевидно Кейдж, който имаше същата фигура — широкоплещест и с тесни хълбоци — му бе дал свои джинси и риза. Беше се изкъпал и обръснал и косата му, макар и да се нуждаеше от подстригване, бе сресана назад. Без наболата брада челюстта му изглеждаше още по-мъжествена и тази мисъл отново пробуди опасенията й. Под ризата се забелязваше бяла превръзка. Докато ядяха, разговорът се въртеше около децата.

— Раздадох копия от изявлението ти за пресата на гневните репортери — обясни Кейдж.

— Благодаря ти.

— Ще ти разкажем и за молбите за осиновяване, но утре — намеси се домакинята.

— Още веднъж ви благодаря. Страшно съм изморена и едва ли ще схвана нещо — призна Кери. — Сигурна съм, че сте проучили семействата. Всички ли са чудесни като съпрузите Флеминг?

— Гари и Рокси са наши приятели, затова сме пристрастни — отвърна Кейдж. — Но и останалите сигурно ще са превъзходни родители.

— Никога не съм предполагала — обади се след кратка пауза Джени, обърнала усмихнатото си лице към Линк, — че ще имам честта на масата ми да седи толкова знаменита личност.

— Къде е тя? — Линк се озърна шеговито. Семейство Хендрин непрекъснато го закачаха, докато накрая той се отпусна и им разказа истории за приключенията си като фотожурналист. Омаловажи затрудненията, които често срещаше, и разкраси някои от по-смешните случки.

— Но бягството от Монтенегро бе най-опасната ситуация, в която някога съм попадал — заключи той и бутна чинията, след като изяде две парчета от ябълковия пай.

По-голямата част от следобеда премина в спомени от последните преживявания. Кейдж и Джени, Рокси и Гари и родителите на Кейдж слушаха и не вярваха на ушите си, докато двамата разправяха какво ги бе сполетяло по пътя към границата.

— Не изгарям от нетърпение да отида отново там — подхвърли Кери.

— Нито пък ние, след като се измъкнахме — добави Кейдж.

— Ние? — Линк се взря изненадано в него. — Били сте в Монтенегро? Кога?

— След като брат ми бе екзекутиран.

— Извинявай.

— Няма нищо. Двамата с Джени трябваше да заминем, за да идентифицираме трупа на Хал и да го върнем в Щатите. — Кейдж се пресегна през масата и стисна ръката на Джени. — Беше ужасно. — Взря се замислено в пространството пред себе си. — Монтенегро щеше да бъде красива страна, ако не беше пострадала от гражданската война. — Стрелна с очи съпругата си. — Ако не ме лъже паметта, тропическият климат непрестанно разпалваше чувствеността ни.

Джени и Кейдж бяха прекалено погълнати от своите спомени и не забелязаха бързите погледи, които гостите им си размениха. Кери и Линк си припомняха нощта, прекарана под лианите, поройния дъжд, туптящ като пламнало сърце, упойващия аромат на цветята в джунглата, мириса на земя, действащи като силно възбуждащо средство. Вече им се струваше нереална. Навярно се бе случила на други двама души и не на този свят. Бе изключено да са лежали прегърнати и да са толкова чужди един на друг в този миг. Не бе възможно тогава да я е успокоявал и да не й е позволявал да плаче, а сега да я наранява, както сутринта, с жестоките си думи.

Кери се втренчи в Линк през масата. За нея той бе напълно непознат човек. В джунглата пиха вода и ядоха парчета сух хляб заедно, целуваха се страстно и спореха разгорещено, а на нея не й бе известно почти нищо за него.

— Никой от двама ви не сподели как започнахте да работите заедно — подметна Джени. — По какъв начин се свърза с Кери, Линк?

Кери подскочи, сякаш я удари ток. Срещна суровите очи на Линк. Изражението на лицето му бе самодоволно. Макар да бе чист и с приятна външност, душата му беше порочна. Хитър и пресметлив както обикновено, той приличаше на безскрупулен уличен побойник, който никога не би допуснал поражение.

— Смятам, че би следвало да го чуете от Кери. „Ако има достатъчно смелост.“

Линк не го изрече, но Кери ясно долови предизвикателството в очите му. Затова вдигна брадичка и спокойно заяви:

— Просто го наех. — Линк изсумтя подигравателно. Кери му хвърли отровен поглед. — Е, добре, аз го…

— … отвлякох — подсказа й Линк, видимо развеселен от шегата.

— Моля те да се изразяваш по-вежливо! — Кери се изправи, побесняла, задето той не премълча за скандалната случка пред семейство Хендрин.

— По-вежливо?! — Линк изхвърча от стола. — Та ти наистина ме отвлече. Съсипа целия материал, над който бях работил упорито цял месец. Изпуснах самолета. Не успях да се махна от този ад. Заради теб ме плениха шайка главорези, преследваха ме бунтовници, войници стреляха по мен, едва не се удавих. А сега искаш да се изразявам „по-вежливо“? — Той сочеше с укор Кери, докато обясняваше на Кейдж и Джени: — Беше се преоблякла като проститутка и ме съблазни в един бар. Ето как ме нае. Излязох с нея, понеже реших, че ме сваля и… О, извинявай, Джени.

— Няма нищо — промърмори тя.

— Да, но Линк се страхува да си признае, че беше пиян — усмихна се злобно Кери. — Не съм го подмамила, а го изведох от кръчмата, защото не можеше да стои на краката си.

— И този факт те оневинява? — изкрещя Линк през масата.

— Помислих си, че е наемник — обяви пред заинтригуваните си слушатели Кери. — И всъщност е точно така. Ще му платя за изгубеното време и за преживените тревоги — добави с ожесточение. — Преди да му връчите медал за храброст, не би било зле да знаете, че не го е извършил от благородство. Трябваше да се съглася да му дам петдесет хиляди долара, за да не ни предаде на войниците на президента.

— Много добре ти е известно, че не по тази причина настоявах за възнаграждение. — Линк тръгна застрашително напред, сякаш се канеше да прескочи масата, за да стигне до Кери. — Парите бяха за филма ми, който съсипа. Горе-долу толкова ми струва. Но едва ли ще са достатъчни за онова, което ми се наложи да изтърпя през четирите дни, докато бях с теб. — Хвърли салфетката до чинията си. — Кейдж, смяташ ли, че ще те затрудня, ако те помоля да ме закараш до града?

— Не си заминаваш, нали? — Джени Хендрин скочи от стола.

— Боя се, че да, Джени.

Съпругата на Кейдж беше му допаднала още в първия миг. И в ранния следобед започнаха да се обръщат един към друг на малките си имена. Джени бе изискана, любезна и пряма, нежна и женствена, уравновесена — качества, които Кери Бишоп не притежаваше.

— Не мисли, че не оценявам гостоприемството ти.

— Няма да те пусна! — заяви властно Джени. — Не точно сега. — Всички се изненадаха от избухването й и я погледнаха въпросително. Жената се притесни и побърза да попита: — Нали днес направи снимки за репортажа си?

— Да — неуверено отвърна Линк.

— И след като Кери не желае да бъде интервюирана, ти получаваш изключителните права. Нали, Кери?

— Ами… да — плахо промълви Кери.

— Историята още не е приключила — продължи Джени. — Не ти ли се иска да снимаш децата, когато се срещнат с новите си родители? Пък и едва ли ще си отидеш, без да разбереш как се чувства Джо.

Линк разсъждаваше върху възможността да избира.

Джени беше права. Репортажът щеше да бъде по-добър, ако останеше докрай. Следобеда бе позвънил по телефона на няколко списания. Издателите проявиха нетърпение да се докопат до материала, като се надпреварваха да му предлагат по-висок хонорар. Пък и Бог му бе свидетел, изключителните права бяха „негови“, независимо дали Кери му ги отстъпваше доброволно, или не.

Реши обаче, че не е в състояние да прекара под един покрив с нея дори и час. Или щеше да притежава тялото й, или щеше да я убие. И по съвсем различни причини се изкушаваше да извърши и двете неща. Равновесието между тях всеки момент можеше да се наруши. Леко накланяне на везните и хоп! — пълен провал.

— Не знам — заувърта той. — Смятам, че ще успея да намеря стая в града и…

— Ох!

Възклицанието на Джени прикова очите на всички. Държеше се за корема с две ръце и подкрепяше ценния товар, който носеше.