— Разбрахте, госпожо Бъртън или мадам Мартин, или както там се наричате напоследък. Разбрахте какво означава това, нали? — Гласът му се промени така рязко, както и поведението. Вече нямаше и следа от благоразположението му.

— Значи вие сте…

— „Синия“. Въпреки, че този прякор никак не ми харесва.

Изстрел от оръжие изненада и двамата. Те обърнаха глави към вратата, макар да беше ясно, че звукът идва отдалече.

Секунди по-късно Уилям продължи:

— Само един изстрел. Дъч твърдеше, че е превъзходен стрелец. Изглежда наистина е така.

Тя си пое хриптящ дъх.

— Тиърни?

— Вече е мъртъв. Какъв късмет.

Той извади от джоба си радиостанцията и я включи. Уредът изграчи силно и Рит намали звука.

— Какво правите? На кого се обаждате?

— Ще разберете. Мисля, че ще ви хареса. Е, всъщност едва ли ще ви хареса. Но ще се съгласите, че е брилянтно.

Той доближи радиостанцията до устата си, натисна един страничен бутон и завика възбудено:

— Дъч? Дъч? Чуваш ли ме?

Освободи бутона и я загледа, докато изчакваше отговор. В продължение на няколко секунди не се чуваше нищо, освен съскане, после долетя гласът на Дъч.

— Кой се обажда?

Рит натисна бутона.

— Уилям. Чух изстрел. Залови ли Тиърни?

Той прекъсна, когато Лили отвори уста, за да закрещи. Но вероятно беше предвидил подобно нещо, защото реагира светкавично, като затисна устата й с ръка.

— Рит? Къде си?

Лили се опита да извърне глава и да освободи устата си, не успя и захапа дланта му. Той обаче само притисна по-силно ръка към устата й и задържа главата й опряна в стената под бар плота, забивайки болезнено пръсти в кожата на лицето й.

Взе предавателя, натисна бутона и с ужасен глас заговори.

— Дъч, аз съм тук, във вилата. Заловихте ли Тиърни?

— Да, да, той е долу. Лили добре ли е?

За да произведе ефект, той отвърна като правеше дълги паузи между думите.

— Не, Дъч, жена ти е мъртва. Мъртва е. Тиърни я е убил!

* * *

Тиърни лежеше проснат по гръб. Когато вдигна клепачи, блясъкът на слънчевата светлина, отразяваща се в снега, нахлу болезнено в очите му.

„Дъч, аз съм тук, във вилата. Залови ли Тиърни? Не, Дъч, жена ти е мъртва! Мъртва е! Тиърни я е убил!“

Гласът звучеше като тенекиен, неестествен. Откъде ли идваше?

— Кучият му син е убил Лили! — Дъч Бъртън изрече думите толкова гръмогласно, че предизвика миниатюрни снежни лавини по клоните на дърветата.

— Той може да върви, Дъч — извика Уес. — Ти го нарани само в ръката.

Изведнъж Тиърни си спомни защо лежи по гръб, защо рамото адски го боли. Всички парченца от пъзела се подредиха, но защо някой викаше, че Лили е мъртва и че той я е убил?

Кой твърдеше нещо толкова невярно?

Само някой, който иска да защити себе си.

Господи, трябваше да се върне при нея.

С мъка се надигна до седнало положение. За малко да повърне, но успя да преглътне. Върху снега се виждаше шокиращо количество кръв. Лицето му плуваше в студена, лепкава пот, а рамото му сякаш бе дамгосано.

Изминалите няколко секунди му се сториха цяла вечност. Когато отново отвори очи и примига от светлината, видя Дъч Бъртън да захвърля настрани радиостанцията за двустранна връзка, което обясни откъде идва неестественият тенекиен, глас.

Дъч скочи от насипа така, сякаш щеше да полети. Приземи се тежко върху пътя, но това не намали темпото му. Тиърни едва имаше време да вдигне здравата си ръка и Дъч се озова върху него, обсипвайки го с юмруци.

— Чуй ме, Дъч. — Тиърни се изненада от дрезгавия си, слаб глас. Дори се усъмни, че Дъч го чу. Във всеки случай не беше с нагласата да спре и да слуша.

Полицейският шеф заби десния си лакът в скулата му и кожата се разцепи.

„Какво, по дяволите, му имаше на лицето?“

Тиърни отби втория удар.

— Лили…

— Ти си я убил. Проклет да си!

— Не съм! Чуй ме.

Но Дъч нямаше такова намерение. Очите му святкаха с отявлена омраза. Тиърни нито за миг не се усъмни, че ако не е в състояние да се отбранява, побърканият негодник ще го убие.

Напрягайки всички сили, той започна не само да се отбранява, но и да напада. Имаше зъб на Дъч Бъртън не за едно неща и това му вля нова сила. Успя да вклини коляно между себе си и полицая и рязко го изрита.

Дъч се търкулна настрани на достатъчно разстояние, което даде възможност на Тиърни да се пресегне и да вземе пистолета, който преди малко беше пуснал на земята, но инстинктивно се пресегна с ранената си ръка, която висеше безполезно от простреляното му рамо.

Той извика от болка, стана с мъка и направи няколко несигурни крачки.

Дъч го хвана за навехнатия глезен и Тиърни се срина, но със задоволство забеляза, че челюстите на омразния му полицай са обагрени с кръв — е, поне му бе разкрасил физиономията.

— Чука ли я?

И най-малкото съжаление, което изпитваше към този нещастник до момента се изпари. Що за мъж е този, който ще задава подобен въпрос, след като току-що беше научил, че жена му е мъртва? Беше го грижа повече за собствената му проклета гордост, отколкото за съдбата на жената, която твърдеше, че обича.

— Отговаряй!

— Дъч, хеликоптерът.

Тиърни чу изреченото със силен глас предупреждение на Уес Хамър като от много далече, но Дъч вероятно не го чу, или ако го чу, не му обърна внимание. Слюнка, кръв и пот капеха от лицето му върху лицето на Тиърни. Светлосиньото небе започваше да тъмнее по краищата. Тиърни примига, но не можа да премахне черните точици, които обсипваха стесняващото му се зрително поле.

Щеше да умре, ако не предприемеше нещо. И то веднага!

Дъч беше възседнал кръста му. Дясната ръка на Тиърни лежеше безполезно отстрани. Лявата също не му вършеше повече работа. Немощните му удари изобщо не смущаваха Дъч.

Тиърни се възползва от единствения шанс, който имаше. Повдигна едното си коляно, остана така, за да събере цялата си сила в мускулите на бедрата си и го заби в слабините на Бъртън.

Дъч изрева. Ръцете му мигом пуснаха Тиърни, който на свой ред преви тяло и изхвърли назад мъжа, после се просна върху него. Бяха разменили местата си. Той притисна с лявата си предмишница гърлото на Дъч като с железен лост.

Взе пистолета си и стреля в Уес Хамър, който се беше втурнал по пътя към тях. От изстрела Уес се подхлъзна и закова на място.

— Пусни пушката или следващият изстрел е за теб!

Заплахата беше немощно изречена, но като по чудо даде резултат. Уес пусна пушката на земята.

После обаче Тиърни осъзна, че Уес не се е изплашил от него, а от хеликоптера, който се чуваше все по-силно.

— Кой говореше по радиостанцията? — задъхан попита той Уес.

— Рит. Уилям Рит.

— Рит? Бледият, мършав Уилям Рит? Този мошеник?

Тиърни щеше да пресее многото „защо“ и „по каква причина“ по-късно. Сега се наведе над Дъч, чието лице приличаше на злодей от филм на ужасите — смесица от кръв, гной и сляпа ярост. Повдигна брадичката му с цевта на пистолета.

— Имам няколко причини да те убия. Първата е, че си посягал на Лили. Но единствената причина, поради която няма да те убия е тази, че обещах на Лили да не го правя.

Използвайки широкия му гръден кош като опора, той се изправи на крака, залитайки. После вдигна лявата си ръка и посочи приближаващия се хеликоптер.

— Който и от вас да стреля, ще има свидетели.

След това, знаейки, че е прахосал ценни десет секунди с безполезния бивш съпруг на Лили, той притисна плътно до тялото дясната си ръка и започна неравномерно да тича по пътя към вилата.

* * *

Докато правеха тесни кръгове над къщата, един от групата на Колиър извика:

— На единадесет часа.

Пилотът наклони хеликоптера и Бегли видя какво сочеше — на тесния път се виждаха трима мъже. До този момент не ги бяха забелязали заради острия завой. Хеликоптерът разлюля върхарите, летейки към тях.

Бъртън лежеше по гръб. Хамър стоеше прав на няколко метра от него. Бен Тиърни оставяше широка кървава диря след себе си, докато се отдалечаваше от тях и изкачваше с мъка наклона.

Колиър отвори плъзгащата се врата на машината и зае позиция.

— Аз се целя по бягащия — съобщи той в микрофона, когато видя Тиърни в оптичния си мерник.

— Не стреляйте! — излая Бегли. — Това не е нашият човек.

— Носи стрелково оръжие.

— Не е нашият човек — повтори Бегли.

Бегли отмести поглед от Тиърни към Уес Хамър, който се затича към Бъртън и коленичи до него. Бъртън го избута силно настрани и го просна по корем. После се изправи непохватно на крака и започна да се върти като обезумял в кръг, докато накрая се наведе и откри полуавтоматичната си пушка в снега. Стреля веднъж в Тиърни, без да се прицелва Тиърни дори не намали ход. Продължи да тича.

Уес Хамър се беше изправил на крака и вървеше отново след Бъртън.

— Отстранете го от пътя — заповяда Бегли и един от тактическите офицери изстреля няколко куршума в краката на Хамър, вдигайки гейзери от сняг. Хамър се закова на място и вдигна ръце.

Бъртън вдигна пушката до нивото на рамото си и се прицели през оптическия мерник — отработено движение, което му отне две секунди.

— Началник Бъртън! Не стреляйте! — прогърмя гласът на Бегли по високоговорителя и се чу над шума от витлата — Не стреляйте! — извика той отново.

Бъртън рязко вдигна глава.

Колиър седеше в отворената врата, краката му бяха върху шейната за кацане, мерникът му — насочен този път в Бъртън. Непосредствено зад него Бегли се бе надвесил през отворената врата, за да провери границите на раменните си ограничители.

Виждаше ясно Бъртън и по изражението му разбра, че полицейският шеф едва сега забелязва хеликоптера. Разбра и друго, което го накара да попита Колиър дали има чист обсег за стрелба.

— Имам.

Бегли извика:

— Бъртън, не стреляй! Тиърни не е „Синия“.

Но Бъртън не му обърна внимание, насочи пушката си в Тиърни и погледна отново през мерника.

— Негодник такъв! Глух ли е? — изкрещя Бегли.

Един невинен човек щеше да отнесе куршума и агентът щеше да носи отговорността за това през целия си живот. Той нареди:

— Един в глезена.

Колиър стреля на секундата. Левият крак на Бъртън се подгъна. Бегли видя яростта в очите му, когато онзи изви пушката си нагоре и дръпна спусъка.

Колиър падна заднишком на пода на хеликоптера. Куршумът не бе проникнал през защитната му жилетка, но ударът беше болезнен.

Бъртън стреля още веднъж. Куршумът пропусна Бегли на косъм.

Федералният агент чу пилотът да ругае, докато завърташе машината, почувства как коланът се врязва в корема му.

— Не улучих! — извика един от другите мъже в слушалките му.

Третият мъж от ударната група беше изгубил равновесие, когато хеликоптерът се издигна рязко. Сега пълзеше, за да заеме отново полустабилно положение за стрелба. Колиър все още лежеше зашеметен.

Бегли погледна надолу и извика.

— Не стреляй в мен, негодник такъв!

Лицето на полицая изразяваше лудост.

— Върви на майната си!

В следващия момент Бегли видя как куршумът пробива челото на полицая и снегът зад него се обагря в червено.

Чарли Уайз бавно свали снайперовата пушка от рамото си и я върна на Колиър.

Бегли преглътна силно, за да укроти сърцето си.

— Страхотен изстрел, Хут.

— Благодаря, сър.

* * *

Уилям Рит свали ръката си от устата на Лили, изключи предавателя и го остави настрани.

— Казах ви, че ще се получи блестящо.

— Защо? — попита Лили. Едва дишаше.

— Защо заявих, че Тиърни те е оставил тук мъртва ли? Не е ли ясен отговорът?

— Не, защо ги убихте?

— О… — Уилям нави краищата на панделката около ръцете си и провери издръжливостта й, като я подръпваше силно. — Бих могъл да обвиня моите негодни за нищо родители или ниското си самочувствие, но това са толкова изтъркани извинения. Освен това не съм душевноболен. Убих ги, защото го исках.

Външно Лили запази самообладание, но умът й препускаше. Беше ли мъртъв Тиърни? Дъч го е застрелял, знаеше го. Но той беше казал, че са „пипнали“ Тиърни, а не че е мъртъв. Ако е жив, той ще се върне за нея. Беше сигурна в това.

Дотогава какво можеше да прави тя, за да помогне на себе си и да попречи на Уилям Рит да я убие? Не можеше да избяга от него. Четири часа се беше опитвала безуспешно да се освободи от белезниците.

Покажеше ли страх, означаваше да му даде точно това, което той искаше. Инстинктивно разбра, че на него му харесва да убива. Това му даваше идентичност, сигурност, каквато в действителност не притежаваше. Той беше „Синия“ — най-страшният, най-търсеният. Зад маската на провинциален аптекар се криеше убиец на жени.

За две години беше надхитрил всички, но досега не му се бе удал случай да се похвали за това. Тя щеше да му даде тази възможност. Единственият й шанс да оцелее беше да го кара да говори, докато не дойде помощ. Моля те, Господи, нека да е Тиърни.

— Как избирахте жертвите си? Това все още изумява следователите. Изчезналите жени като че ли нямат нищо общо помежду си.

— Освен мен — отвърна той със смразяваща усмивка. — Общото помежду им съм аз. Те до една ме гледаха, докато умираха. Скоро и ти ще имаш нещо общо с тях.

„Не му давай удоволствието да покажеш страх.“

— Какво друго общо са имали, освен вас?

— В това именно е красотата. Криминалистите търсят схеми. При мен няма такива. Убих ги по различни причини.

— Какви например?

— Отхвърляне.

— Тори Ламбърт ли?

— Много преди нея.

— Имало е и други?

— Едно момиче от колежа.

— Приятелка?

— Не. Исках да ми стане приятелка, но тя ми се изсмя, когато я поканих на среща. Мислила ме за хомосексуалист. Беше жестоко. Аз… я прекърших. Предполагам, че това е точната дума за онова, което се случи. Тя се хилеше. Опитах да я спра… Когато осъзнах, че е мъртва, не съжалих, но, естествено, се изплаших да не ме хванат. Портфейлът и бижутата й са в сейф под леглото ми вкъщи. И до днес не са разкрили това убийство.

— И никой никога не ви е заподозрял?

— Никой. Бях толкова незначителен, нали разбирате. За повечето хора все още съм.

— Мерилий никога ли не е подозирала нищо?

Той издаде презрителен звук.

— Сестра ми беше прекалено заета да пази мръсната си тайна, за да ми обръща внимание. Трябваше да я убия още като бяхме деца. Минавало ми е през ума един-два пъти, но така и не го направих.

Той провери още веднъж силата на панделката.

— Интересно ми е как се забърка Тиърни в тази работа.

Той продължаваше да стои на колене пред нея и макар още да не я беше пипнал с пръст, тя трепереше от страх. Колко ли дълго можеше да го кара да говори? Къде се бави хеликоптерът? Къде е Тиърни? Не искаше да повярва, че е мъртъв.

— Разправяхте ми как сте подбирал жертвите си. Разбрах защо сте убили момичето, което ви се е присмивало. Ами Тори Ламбърт? Нея не сте я познавали, нали?

— Не и до въпросния ден. Беше се осмелила да изостане от групата и вървеше на доста голямо разстояние след нея. Зърнах я да върви по западния път, близо до нашата ферма, където работех него ден. Заприказвах я, изслушах неволите й, дадох й съвет и когато се опитах да я утеша…

— Да я утешите?

— Да я докосна. Тя не ми разреши.

— Изнасилихте ли я?

Очите му заблестяха от ярост.

— Способен съм да го направя. Не се съмнявайте. Ако имахме повече време, щях да ви го докажа, мадам Мартин.

Реакцията му я накара да вярва точно в обратното, но тя не беше толкова глупава, че да го опровергае.

— За нейно вечно съжаление, Тори Ламбърт ме нарече „гаден малък мръсник“.

Той дишаше тежко от раздразнение. Или вероятно от възбуда, което беше още по-плашещо.

— И панделката й за коса стана ваша търговска марка.

— Поради липса на друго определение, да.

— Закарал сте я в Тенеси, за да заблудите преследвачите. Така ли?

Той се намръщи от разочарование.

— Не съзнавах, че прекосявам щатската граница. Навсякъде беше едно и също. Но, да, закарах я извън района на случилото се, за да заблудя преследвачите.

— А останалите четири? Те случайно ли бяха подбрани?

— Не, бях ги набелязал предварително.

— Как ги избирахте?

— По-точно те ме избираха.

— Как така?

— Малкият син на Каролин Мадокс е диабетик. Тя не можеше да си позволи да му купува инсулин и не можеше да получи здравна осигуровка. Идваше при мен да й помагам.

— И сте й давали необходимите за сина й лекарства.

— Наред с утеха и окуражаване. Но нищо от онова, което казах или вършех, не беше достатъчно за нея да ме хареса. Не и по този начин — намекна той. — Намираше време да се отбие в магазина да вземе безплатно лекарството за сина си, но все нямаше време да се видим насаме… В същото време обаче намираше време за един от гостите на мотела, където чистеше. О, да, за него винаги имаше време. Видях ги двамата в неговата кола, точно тук, на паркинга, да се опипват. Беше толкова противно. Същата онази вечер тя не стигна до дома си.

Колата й с панделката в нея беше намерена отстрани на пътя, на половината разстояние между дома й и мотела. Лили си спомни, че бяха разпитвали въпросния гост на мотела, който по-късно отпадна като заподозрян.

— А медицинската сестра?

Той се изхили презрително.

— Лорийн. Поредната история. Тя беше дебела. Не я харесвах, но я съжалявах. Можете да ме наречете мекушав. Давах й безплатните мостри на всеки продукт за отслабване, за да идва. Тя изтълкува погрешно любезността ми и започна да ме сваля. Намеците й бяха безсрамни и на границата на вулгарното. Не можех да си представя да докосвам тази отвратителна маса от плът и се почувствах обиден от нейната самонадеяност, че ще я пожелая. Е, останалото го знаете.

Преди Лили да попита, той започна да й разказва за Бетси Калхоун, която според него поглъщала антидепресанти — от осем до десет на ден. Когато ги свършвала и лекарят отказвал да й даде нова рецепта, тя молела Уилям за още.

Къде е тоя хеликоптер? Защо не се връща!

— Съгласих се да се срещна с госпожа Калхоун на паркинга на банката. Всъщност убийството беше от милосърдие. Избавих жената от мъката й. За разлика от другите тя не прояви никаква съпротива. Упоена както винаги, тя се оказа най-лесна. Но най-голяма наслада ми достави Милисънт. — Тънките му устни се оформиха в жестока усмивка.

— И все пак защо? — Дали хеликоптерът не отнасяше тялото на Тиърни от планината? Помислили са, че той е „Синия“. Затова нейното спасяване можеше да почака.

— Милисънт беше празноглава малка мръсница. Тя разчиташе на мен да я снабдявам с противозачатъчни, за да може да развратничи до насита… а после ставаше нехайна по отношение на тях. И при кого идваше да циври, като забременееше? При мен… Години наред й давах хапчета за диета и амфетамини, за да не наддава килограми, но тя прекали с щедростта ми. Флиртуваше и се закачаше. Веднъж, малко преди да затворя магазина, бяхме останали само двамата. Тя дойде зад щанда, приближи се и започна да се търка в мене, като ме попита дали имам ароматизирани презервативи. Бил й втръснал този един и същ вкус на стара гума. „Помисли върху това, Уилям“ — изимитира той нейния момичешки подигравателен глас. — После се разсмя и се изниза, сякаш беше казала нещо страшно умно и забавно. Последния път, когато я видях, не се смееше. — Той се загледа за миг в пространството, потънал в спомени. — До самия край всичко беше заради нея. Тя не спираше да плаче и да пита: „Защо ми го причиняваш? Мислех, че ме харесваш.“ Докато я карах към старата къща, се опитах да й обясня, че е противна, защото използва хората, наранява чувствата им без причина и се подиграва с тях. Казах й, че е пагубен човек и следователно заслужава да бъде погубена. Но… — въздъхна той — не мисля, че разбра какво й говоря — замълча и се замисли за момент, после продължи: — Тъкмо щях да я заровя, когато получих обаждане от електротехника, когото чаках от месеци да дойде вкъщи. Той ми каза, че тръгва за към нас. Трябваше да я скрия някъде, преди да е дошъл. Знаех, че сте продали тази вила, чух Дъч да казва, че сте разчистили и бараката. Тя беше най-близкото и най-удобното място, което ми дойде наум за краткото време, с което разполагах… Срещнах се с електротехника и тръгнах с него да му обяснявам какво искам да оправи. Когато приключихме, беше се мръкнало и трябваше да се връщам в града. Не можах да се върна тук, преди бурята да се е разразила.

Изведнъж проехтяха още няколко изстрела. Не по-близки отпреди.

— Това пък какво значи? — попита той реторично.

Лили също се почуди. Зарови в съзнанието си за друг въпрос, с който да накара Уилям да продължи да говори. Той я изпревари:

— Вярно ли е, че с Тиърни сте се запознали преди няколко месеца?

— Миналия юни.

— Май Дъч е бил прав да ревнува, а? Забелязвам го по лицето ви всеки път, когато спомена името на Тиърни. Очите ви веднага помръкват, натъжавате се. — Той отмести поглед към смачканите одеяла върху матрака пред камината. Когато върна погледа се към нея, сбърчи вежди с презрение. — Красиви хора. Винаги се намирате едни други, нали? Не задържате поглед върху нас, останалите.

— Никога не съм била нелюбезна с вас.

— Но ако бяхте останала в тази вила сама с мен, тия завивки нямаше да миришат на съвкупление.

— Уилям…

— Млък! Аз говоря!

Тя затвори уста и го остави да продължи.

— С каква ирония ще свърши всичко това! Вие двамата — мъртви; всеки ще си мисли, че той ви е убил, а в действителност е бил ваш любовник. Ха-ха! Схващате ли? Не е ли забавно? Едно нещо обаче ме озадачава. Защо ви е оставил тук закопчана с белезници?

За да не се опитам да хукна след него, след като съм видяла трупа на Милисънт, помисли си тя. Тиърни е искал да я предпази да не направи нещо, което ще предизвика фатален пристъп на астма. Беше направил отчаяна и печелеща време стъпка, за да е сигурен в това. Едва сега го разбра. Много неща разбра. Например това, че е влюбена в Тиърни, и то от деня, в който се запознаха.

Кротко, почти през сълзи, тя заговори:

— Опита се да спаси живота ми.

— За ваше нещастие не се е постарал достатъчно.

И скочи толкова внезапно, че тя не можа да реагира, обви врата й с панделката и я стегна.

— Недей! Моля те!

Той й се усмихваше жестоко, докато затягаше панделката по-силно.

— Сигурен съм, че съзнаваш безполезността на молбите си. Ще ти кажа онова, което казвах и на другите: ще умреш.

Тя се опита да го изрита, но той продължи да стяга панделката.

— Няма да трае дълго. Астмата ти ще ускори процеса. Но бъди така любезна да ме улесниш, като предадеш бързо богу дух, понеже чувам, че хеликоптерът се връща.

Лили наистина чу машината да се приближава, но все още беше на минути разстояние. Панделката се врязваше болезнено във врата й. Тялото й се изви, докато тя се мъчеше да напълни дробовете си с въздух.

Така ли в края на краищата беше обречена да умре? В невъзможност да диша?

Без предупреждение, без шум Тиърни нахлу през вратата на спалнята. Преди Уилям Рит да има време да регистрира неочакваната му поява, Тиърни яростно го изрита в главата.

Към следващата част или към съдържанието

Сандра Браун Буря (32)

Метаданни

Данни

Буря

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 32

Сандра Браун
Буря (32)