Сандра Браун
Буря (33)

Глава 33

Ударът изхвърли Уилям от пода, той се претърколи по гръб и се опита да седне. Отстрани на главата му, над ухото, струеше кръв. Той притисна раната с ръка и зяпна така, сякаш Тиърни беше възкръснал от мъртвите.

Тиърни наистина изглеждаше странно. Дясната му ръка висеше под странен ъгъл от рамото. Дрехите му бяха просмукали с кръв. Лицето му изглеждаше сиво като на мъртвец. Очите му, хлътнали и оградени с тъмни сенки, не се откъсваха от Уилям Рит.

— Лили? — прозвуча дрезгаво гласът му.

— Той е „Синия“.

— Предположих. — Продължавайки да гледа Уилям, той се наведе и постави пистолета си в закопчаната й с белезници дясна ръка.

— Държиш ли го здраво?

— Да.

— Ако вземе предимство над мене, застреляй го. Нито за миг не се колебай. — Той издърпа панделката от врата й.

Походката му беше тромава и неравномерна, но той се пресегна с лявата си ръка, хвана Рит за шубата и го изправи, после го отдалечи от себе си и заби в лицето му юмрука си, все още стискащ панделката. Ударът завъртя аптекаря като пумпал. Той се препъна и се блъсна в стената.

Лицето му напомняше кървяща каша. Очите му гледаха диво.

— Трябваше да усуча тази панделка около проклетия ти врат и да те душа много бавно — изсъска Тиърни. — Бог ми е свидетел, че искам да те убия. Искам да изтръгна сърцето ти с голи ръце. Но няма да го сторя, понеже не искам да се отървеш толкова леко. Ти не заслужаваш бърза смърт. Не. Искам да живееш много дълго. Искам да гниеш в килия с десетилетия; да останеш заключен в анонимност, да бъдеш изнасилван всеки ден от смахнати, които ще получат наслада едва когато те видят да кървиш. Така се отнасят в затвора към убийците на деца, както знаеш. Тори беше едва петнайсетгодишна. Петнайсет! — Гласът му пресекна — И когато умреш, надявам се на преклонна възраст, ще идеш право в ада и ще гориш вечно, нещастен изрод такъв!

Тиърни едва стоеше на краката си. Олюляваше се, когато разтвори длан, за да пусне врата на Уилям. Мъжът се свлече на пода и се килна на една страна.

Тиърни постоя за миг надвесен над него, после се обърна и тръгна към Лили.

— Тиърни!

Той се завъртя на пети в мига, в който Уилям извади спринцовка, която вероятно беше държал в джоба на шубата си. Но тя не беше предназначена за Тиърни — той заби иглата във врата си.

Тиърни на мига се озова до него. Уилям се опитваше да натисне буталото и да вкара въздух във вената си. Тиърни хвана здраво китката му. Мъжът извика не само от болка, но и от яд и безсилие.

В този момент вратата на къщата се отвори с трясък.

— ФБР! Никой да не мърда! — Двама мъже, облечени в пълно бойно облекло и черни маски на лицата, обходиха с цевите на оръжията си стаята, после ги насочиха към Тиърни и Уилям.

— Хвърли оръжието! — нареди един от мъжете.

На Лили й беше нужно време да осъзнае, че става дума за нея. Тя разтвори ръка и пусна пистолета на Тиърни. Той издрънча на пода.

Друг агент се целеше в тила на Тиърни.

— Пуснете го, господин Тиърни.

— Във врата си има забита спринцовка, иска да се самоубие.

Авторитетният сивокос мъж се приближи до него, наведе се, постоя така за миг, после безцеремонно издърпа спринцовката от врата на Уилям.

— Не го изпускай — нареди той на един от групата.

— Той е „Синия“ — обади се спонтанно Лили. — Казва се Уилям Рит.

— Знам името му.

— Той е мъжът, когото търсите, а не Тиърни. Уилям Рит е „Синия“.

— Откъде знаете?

— Той сам ми каза. Щеше да убие и мене.

По време на тези набързо разменени реплики Тиърни се подпря с лявата си ръка на стената и се опита да стане.

По-възрастният агент извади бяла носна кърпа от задния джоб на панталона си и му я подаде.

— Притиснете раната.

— Благодаря.

— Най-накрая намерихте „Синия“, а?

Тиърни кимна.

Лили местеше объркана поглед ту към единия, ту към другия.

Федералният агент се обърна към нея.

— Мадам Марти, аз… О, извинете. Хут, претърси Рит за ключа за белезниците.

— Не той я закопча, а аз.

По-възрастният мъж го погледна изненадан.

— Ключът е в джоба на палтото ми. Той е с цип. Не съм сигурен, че мога да…

— Разрешете. — Мъжът дръпна ципа и извади малкия ключ. — Аз съм специален агент Бегли. Това е специален агент Уайз. — Той клекна пред Лили и отключи белезниците, после й помогна да стане.

— Приятно ми е да се запознаем. — Тя се втурна към Тиърни, който продължаваше да се подпира на стената. Прокара ръце по него, макар и от разстояние от страх да не му причини допълнителни болки.

— Господи, Тиърни, погледни се само на какво приличаш.

— Причини ли ти нещо той?

— Какво? — Тя го погледна в подпухналите очи, после поклати глава. — Не.

— Аз обаче, да. В бараката.

— Няма значение.

— Трябваше да го направя.

— Разбирам.

Няколко минути вниманието им беше насочено единствено един към друг, но двамата едновременно осъзнаха, че не са сами. Тя се обърна към по-възрастния агент.

— Тиърни пристигна точно навреме, за да попречи на Уилям Рит да ме убие. Трупът на Милисънт Гън е в сандъка с инструменти в бараката. Открих го сутринта. — Тя погледна Тиърни. — Ти пък си го намерил вечерта, когато отиде да вземеш дърва и да потърсиш брадвата. Затова беше толкова рязък.

Той кимна, а на Бегли каза:

— Намерих трупа онази вечер. Не съм го докосвал, оставих го така, както го открих. Освен ако Рит не го е местил като е дошъл тук.

— Не мисля — вметна Лили. — Той влезе направо във вилата.

— Къде е тази барака? — попита Бегли.

Тя му обясни.

— Уилям призна пред мен, че убил Милисънт и оставил тялото й там временно. Сподели… по-точно, похвали се, че е убил и другите.

— Изкарайте го оттук. — След кимването на Бегли двама от тактическата група хванаха Уилям под мишница и го помъкнаха към вратата. Той висеше отпуснато между тях, сякаш беше припаднал от боя, нанесен от Тиърни.

— Качете го на хеликоптера и ме чакайте там.

— Да, сър.

— Хут?

— Сър?

— Обади се в най-близката местна агенция. Нужни са ни хора за оглед на местопрестъплението възможно най-бързо. Напомни им, че ще им трябва хеликоптер.

— Слушам, сър.

Агент Уайз включи клетъчния си телефон. Бегли се обърна отново към тях.

— Как е рамото ви, господин Тиърни?

— Зле.

— Изненадан съм, че не сте изпаднал в шок.

— На път съм.

— Искате ли да седнете?

Той поклати глава.

— После няма да можете да ме накарате да стана.

— Приземихме хеликоптера на пътя, на петдесетина метра оттук — каза Бегли. — Кървавата ви диря по останалата част от пътя ни доведе. Пилотът ни вече поръча по радиостанцията хеликоптер „Кеър Флайт“, скоро ще дойде да ви вземе.

— Благодаря.

— Имате ли сили да разговаряте?

— Това може да ми помогне да не припадна.

Бегли се ухили, но изражението му бързо стана сериозно.

— Дължа ви извинение, господин Тиърни. Само преди минути научихме, че сте баща на Тори Ламбърт.

Лили зяпна Тиърни като онемяла.

— Разведох се с майка й, когато Тори беше мъничка — заговори той, отнасяйки обяснението си по-скоро към Лили, отколкото към федералния агент. — Пастрокът й я осинови и й даде името си. Но тя беше моя дъщеря.

— Очевидно не сте вярвали на нас или на местната полиция, че ще разкрие престъплението, затова от две години сам сте предприел разследване.

— Точно така.

Бегли изсумтя и погледна Тиърни мрачно.

— Чия е онази ръчна работа в кухнята?

Имаше предвид съобщението, което тя бе издълбала върху шкафа. Изглежда този човек не пропускаше нищо.

— Моя — отвърна Лили. — Известно време мислех, че е… — С чувство на угризение тя посочи Тиърни.

— Е, не сте била единствената — успокои я Бегли. — Господин Тиърни, Уилям Рит ли подозирахте?

— Не. Мислех, че е Уес Хамър.

— Уес Хамър?

— Запознах се с Милисънт покрай пазаруването си в магазина на чичо й — поясни той. — Тя започна да… се увлича по мен.

„Да те сваля“, помисли си Лили.

— Това стана миналата есен. Една вечер, връщайки се в къмпинга, заварих Милисънт да ме чака там. Притесних се. Не я поканих в бунгалото си, но тя започна да ми разправя някаква грозна история за себе си, за Уес и сина му, как забременяла, как пометнала…

Лили винаги беше смятала, че Уес Хамър е невероятна мижитурка. Сега излизаше, че е още по-мерзък…

— Когато се прибрала от клиниката, поискала да продължи връзката си със Скот, но той не пожелал да има нищо общо с нея. Затова дойде да ми иска съвет. — Той поклати глава със съжаление. — Аз си имах собствени грижи и нямах никакво намерение да се забърквам в подобни истории. Но после, когато съобщиха за изчезването й, реших, че може би Уес се е отървал от проблема и че приятелят му Дъч го прикрива.

Той се обърна към Лили:

— Затова не ти казах какво правя. Опасявах се, че ако обясня мотивите си, ти ще се почувстваш задължена да съобщиш на Дъч и той ще прикрива приятеля си. Дори ако се окажеше, че Уес не е „Синия“, аз щях да бъда разкрит, а Дъч щеше да намери начин да попречи на аматьорските ми усилия да издиря дъщеря си.

— Какво правеше в планината в деня на бурята? — попита тя.

— Нито за миг не се отказах да търся следа от нея по някоя от тези туристически пътеки. В деня на бурята открих… — Той замълча и прочисти гърлото си. — Гробове. Четири, плюс един пресен, изкопан за Милисънт. Използваната лопата беше скрита в едни храсти.

— А белезниците?

— Те са мои.

— Купил сте също и импулсен приемо-предавател — вметна Бегли. — С цел проследяване, предполагам.

Тиърни кимна.

— Така и не се стигна до използването му, но очевидно вие сте си научили домашното.

— Всъщност заслугата е на специален агент Уайз — поясни Бегли и посочи колегата си.

Уайз беше приключил разговора си с местната агенция по клетъчния телефон и слушаше разказа на Тиърни. Сега пристъпи напред.

— Дължа ви извинение, господин Тиърни. Теоретически вие бяхте истинският заподозрян.

— Теоретически сигурно съм бил. Но как така започнахте да ме търсите?

— Инициалите ви се появяваха на няколко места в дневника на Милисънт Гън. Тя споменава, че сте бил много внимателен с нея.

Тиърни сви рамене, но не направи коментар.

— Разкажете за гробовете — подкани го Бегли.

— Постарах се да не стъпвам по площта около тях, надявайки се тя да предостави съдебни доказателства за „Синия“, който и да се окаже той.

Бегли го попита къде се намират. Тиърни им обясни първо къде е оставил колата си и допълни:

— Те са на около сто и петдесет метра североизточно от нея. Изкачването е трудно, но явно възможно, дори за човек, носещ труп.

— А панделката? — попита Лили.

Панделката все още лежеше на пода в краката им, опръскана с кръвта на Тиърни и на Уилям Рит.

— Вече ти казах. Видях я да се вее на един клон. Вероятно Рит я е изпуснал, докато е копаел гроба. Взех я, защото се опасявах, че едно солидно доказателство може да изчезне, преди да съм успял да проследя нишката.

А на Бегли каза:

— Използвах латексови ръкавици, докато носех лопатата. Тя е в багажника на колата ми. Надявам се да намерите отпечатъците на Рит върху нея. — Сълзи замъглиха очите му. — Поне ще откриете тленните останки на дъщеря ми. — Гласът му изтъня още повече, докато разказваше историята си. Като се имаше предвид колко много кръв беше изгубил, Лили не знаеше как все още е в състояние да стои прав. Тя плъзна ръка около кръста му.

— Защо не седнеш?

Той й се усмихна.

— Добре съм.

— Дъч те простреля, нали?

Той се вгледа за миг в лицето й, после погледна Бегли.

— Какво стана с него и с Уес Хамър?

— Колиър, един от тактическата група, остана с тях. — Бегли погледна смутен Лили, после попита Тиърни:

— Така ли е, както каза мадам Мартин? Наистина ли началник Бъртън е стрелял във вас?

— Аз хвърлих пистолета си. Но няма значение.

— Прострелял те е, въпреки че си бил невъоръжен?

— Вината отчасти е моя, мадам Мартин — поясни Бегли в отговор на нейното смайване. — Началник Бъртън смяташе господин Тиърни за опасния престъпник.

— Знаех го. — И Тиърни обясни как чул по радиото в колата на Лили, че го издирват за разпит. — Когато видях Дъч и Уес Хамър, разбрах, че са тръгнали да ме заловят жив или мъртъв.

— Освен това беше ядосан, задето вие двамата сте заедно тук — допълни Бегли. — Лоша комбинация между бдителност и ревност.

— Затова тръгнах да бягам, като ги видях — продължи Тиърни. — Надявах се да се свържа с вас — от ФБР, — преди да са ме заловили. Реших, че ще е по-добре лично да ви обясня. Съмнявах се, че ще извадя същия късмет като техния и се оказах прав. — Замълча, за да си поеме дъх. — Но не можах да им избягам. Те ме настигнаха и стреляха в мен. Секунди по-късно чух по радиопредавателя Рит да им казва, че заварил Лили тук мъртва. Разбрах, че става нещо нередно. Мисля, че може да сглобите останалото. — И се свлече.

Лили му помогна да се облегне на стената.

— Не мога да повярвам, че Дъч ти е причинил това — Тя вдигна глава към Бегли. — На него ще му бъде повдигнато обвинение в престъпление, нали?

— Не, мадам, няма.

Тя понечи да попита защо, но в този момент разбра. Прочете отговора в очите на Бегли, усети го в извърнатата настрани глава на агент Уайз.

— Съжалявам, мадам Мартин — отвърна предпазливо Бегли. — Той не ни остави друг избор. Стреля в един от хората ми. Щеше да е фатално, ако не беше защитната му жилетка. Началник Бъртън се опита да застреля господин Тиърни в гръб, вдигна оръжие и срещу мен. Няколко пъти го предупредихме. Той не искаше и да чуе. За да спася живота на всички нас…

— Не е нужно да ми обяснявате — прекъсна го тя тихо.

Тиърни хвана ръката й и я стисна.

Иззвъня клетъчен телефон. Агент Уайз загърби всички и отговори на обаждането възможно най-дискретно.

Отвън се чу засилващ се шум и движение. Бегли излезе на верандата и почти веднага се върна.

— Хеликоптерът „Кеър Флайт“ е тук, господин Тиърни.

— Ще мога ли и аз да тръгна с него?

— Съжалявам, но не е възможно, мадам Мартин — отвърна Бегли. — Вие сте ни нужна тук, в Клири.

Тя кимна с неохота.

— Аз ще се върна с първата група и ще надзиравам настаняването на Рит в затвора. Вие оставате тук под наблюдението на агент Уайз, докато хеликоптерът се върне да ви вземе. Днес Хут свърши много добра работа — додаде той почти с ирония. — Чакането няма да отнеме повече от половин час.

Екип от парамедици нахлу вътре, бутаха носилка на колела. Само след минути привързаха Тиърни за нея, включиха го на системи и му сложиха кислородна маска. Въпреки всички тези процедури той не пускаше ръката на Лили и не отместваше поглед от нея.

Тя вървя след носилката до верандата, където се принуди да пусне ръката му. Слънцето се спускаше зад дърветата на запад и създаваше сумрак. Температурата рязко спадна Лили се сви и обгърна тялото си с ръце, но остана там, загледана след Тиърни, докато хеликоптерът излети.

— Къде го водят? — попита тя Бегли, който я побутна да влезе вътре.

— В Ашвил.

— Загуби много кръв.

— Изглежда е доста издържлив. Ще се оправи — и я стисна за ръката успокояващо.

Тя му се усмихна. И той на нея.

— Сър? — Двамата се обърнаха едновременно към агент Уайз.

— Какво има, Хут?

— Намерили са Скот Хамър.

* * *

Когато новината стигна до Дора, тя все още беше при Мерилий.

Двете бяха останали заедно целия ден, давайки си кураж една на друга, докато Скот беше в неизвестност. Дора имаше клетъчните телефони само на неколцина от приятелите на сина си, но слухът, че тя настоятелно иска да говори с него, се разнесе бързо. Никой от момчетата, на които се обади, не знаеше нищо за него.

Опитите й да се свърже с Уес също бяха неуспешни. Или обслужването на неговия телефон не беше възстановено, или той не удостояваше с отговор обажданията й.

Двете жени чакаха, тревогата им растеше.

Полицай Харис беше този, който най-сетне откри Скот.

— Той е на път за болницата — Но отказа да съобщи по телефона повече подробности на Дора.

Когато тя и Мерилий пристигнаха в спешното отделение, и двете се страхуваха какво ще им каже дежурната сестра.

— Докторът иска да разговаря лично с вас, госпожо Хамър. Ще го повикам — каза жената и изчезна през един от порталите.

Минаха десет минути, преди да се появи млад мъж с лекарска престилка.

— Госпожа Хамър?

— Аз съм.

— Доктор Дейвидсън. — Той кимна и й подаде ръка — Очевидно, докато Скот се е катерил по въжето в училищния гимнастически салон, е охлабил хватката си и е паднал. Бил е сам и никой не го е видял. Освен това не е сложил отдолу кече, така че е паднал на твърдо. Опитваме се да го стабилизираме, затова ще го транспортираме в по-голяма болница.

Дора щеше да се свлече от облекчение, ако Мерилий не я беше хванала.

— Но е жив, нали?

— О, да, разбира се. Нараняванията не застрашават живота му. Жизнените му функции са добри. Но не искам да омаловажавам състоянието му. И двата му крака са счупени на няколко места. В момента е на рентген, проверяваме за вътрешни контузии. Не вярвам да има такива, но това е рутина, когато са засегнати тазови кости. По гръбнака и главата наранявания няма. Извадил е късмет. — Той замълча, за да даде време думите му да бъдат възприети. — Извинете, госпожо Хамър, но съм длъжен да попитам. Той взимал ли е стероиди?

— Даваха му ги.

— Те са допринесли за контузиите и възстановяването му ще бъде по-трудно. Стероидите заякчават мускулите, но не и техните сухожилия и връзки. Дори ги отслабват при допълнително натоварване. Опасявам се, че на Скот ще му е нужно доста време, докато се оправи.

— Но е жив.

— Да, жив е. Само че ще трябва да го преместим в друга болница, която разполага с травматологично отделение. За жалост пътищата са все още заледени, а и чакаме хеликоптер да докара друг пациент, който е загубил много кръв.

— Да не са заловили господин Тиърни?

— Не зная името му — отвърна докторът на въпроса на Мерилий. — Знам само, че са заловили „Синия“ и че е ранен. Така че може би ще минат два часа, преди Скот да бъде транспортиран. Междувременно ние ще му предоставим възможно най-добрите условия и ще го наблюдаваме.

— Може ли да го видя?

— Веднага след рентгеновия преглед. — След кратко мълчание докторът додаде: — Видях го да играе футбол миналия сезон. Има голям талант. Не е лошо да започнете да го подготвяте за разочарованието му.

Половин час по-късно сестрата дойде да въведе Дора при Скот.

Дора протегна ръка към Мерилий.

— Ела с мен.

— Не, не мога. — Гласът й беше сипкав от емоции.

— Той ще има нужда от теб.

— Не, няма да има — усмихна се тя през сълзи. — Досега имаше, повече няма да има. Кажи му… — тя млъкна и поклати тъжно глава — Няма значение. Мисля, че ще е по-добре, ако не му кажеш нищо.

Дора потърси очите й, после бавно кимна.

— Ти си забележителен човек. И невероятно храбра жена. — Прегърна я бързо и се втурна през портала.

Даваха му обезболяващи венозно, затова той изглеждаше вял и отпуснат, но знаеше къде се намира. Когато Дора се приближи до леглото му, той се усмихна и прошепна:

— Здравей, мамо.

Дора стисна ръката му и дори не направи опит да сдържи сълзите си.

— Здравей, скъпи.

— Май краката ми са в адски гадно състояние, а?

— Да, така е.

Скот затвори очи и изпусна дълбока въздишка, усмихвайки се едва забележимо.

— Слава Богу!