Сандра Браун
Буря (23)

Глава 23

При всяко издишане струйките пара от устата й ставаха все по-тънки.

Беше премръзнала до мозъка на костите си, но нямаше нито силата, нито подтика да стане и сложи още една цепеница върху въглените. Какъв беше смисълът?

Тя не беше от онези хора, които постоянно мислеха за смъртта и се терзаеха, докато безпокойството не ускореше смъртта им. Но след като Ейми почина, естествено, започна да размишлява за края и се питаше какво ли представлява преминаването от този към другия живот. Имаше ли такъв изобщо? Сладката, изпълнена с живот и енергия Ейми не можеше просто да престане да съществува. Ейми просто бе преминала от едно измерение, в друго.

Тази вяра беше помогнала на Лили да преживее тежката загуба. И все пак я измъчваше една мисъл. Дали момиченцето й се бе плъзнало безболезнено и кротко върху килим от светлина? Или преходът е бил тъмен и страшен?

Тъкмо тогава Лили започна да мисли за собствения си край. Но само в кошмарите си беше умирала от задушаване, докато е сама.

Поне щеше да си иде от този свят, знаейки, че „Синия“ ще бъде заловен. Преди да стане толкова немощна, беше използвала нож за белене на картофи, за да издяла върху едно от кухненските шкафчета ТИЪРНИ = СИНИЯ. Вярваше, че това ще е по-резултатно, отколкото ако го напише на някой от празните си чекове — в суматохата, която неминуемо щеше да настъпи по време на разкритието и изкарването на трупа й от вилата, хартийката лесно можеше да остане незабелязана.

Тиърни.

Само като й минеше през ума това име, и започваше да хълца със свития си гръден кош. Беше бясна. Със самопрезрение си спомняше колко наивно беше лапнала по рядко срещаното съчетание от недодяланост и чувствителност, когато бяха на реката, по това как копнееше през последните месеци да види този мъж отново.

Още от самото начало й изглеждаше прекалено идеален, за да е истина.

Имай предвид едно, Лили — едно нещо обикновено е такова, каквото изглежда.

Беше вече малко възрастна за този ценен урок и за жалост нямаше да има възможност да го приложи, но си струваше все пак да го има предвид, нали?

Сега обаче нямаше силата дори да държи ножчето за белене на картофи. Пристъпите на кашлица я правеха все по-слаба и тя не можеше вече да стои седнала. Енергията й се беше изчерпала, да не говорим за времето.

Това — да умре — си имаше и предимство: мъчителните въпроси получаваха най-сетне отговори. Например, тя вече знаеше със сигурност, че човек не бива отвеждан в другия живот в ослепително ярка светлина. Напротив, смъртта се прокрадваше до него като безшумно сгъстяващ се мрак. Стъмняването беше постепенно, намаляването на зрението ставаше почти незабележимо, докато останеше само една точица от светлина и живот.

После тази точица биваше погълната от чернота, която те обгръщаше изцяло.

Тя отчаяно потърси Ейми в непрогледната тъмнина, но не можа да я види. Не виждаше нищо. Ушите й обаче откликнаха на гласа, който долетя отдалече.

Беше на баща й. Той я викаше да се прибере от улицата, където тя си играеше.

— Лили! Лили!

„Идвам, татко.“

Видя го да стои на верандата им с длани, свити около устата, и да я вика тревожно, докато накрая тя му се обади и му каза, че се прибира.

— Лили?

Гласът му звучеше уплашено. Притеснено. Пропит от паника.

Не я ли чуваше? Защо не я чуваше? Тя му отговори. „Прибирам се, татко. Не ме ли виждаш? Не ме ли чуваш? Аз съм тук!“

* * *

— Лили! Лили!

Тиърни наклони горната част на тялото й върху ръката си и я удари силно по гърба. Капка слуз покапа върху одеялото, покриващо скута й. Той пак я удари между плешките, изкарвайки още слуз. Когато я пусна, тя се свлече безжизнено на дивана, главата й се изви на една страна.

Той свали ръкавиците си и я запляска по бузите, опитвайки се да се убеди, че е топла. Всъщност ръката му беше студена, а не нейната посивяла кожа.

— Лили!

Бръкна под палтото, под пуловера й и притисна длан върху гърдите й. Усети пулс и без да иска от възпаленото му сухо гърло се изтръгна вик.

Бързо отвори торбичката с медикаментите й. Беше от зелена коприна, украсена с кристални мъниста — точно както му я беше описала. От нея изпадна шишенце с хапчета, което се търкулна по пода и изчезна от поглед, но той търсеше инхалаторите. Погледна етикетите. Мамка му! На какъв език бяха написани?!

Единият, спомни си той думите й, се използваше да предотвратява пристъпите. Другият трябваше да донесе незабавно облекчение по време на пристъп. Но той не знаеше кой за какво е.

Напъха единия от късите накрайници между безкръвните й устни и зъбите и натисна помпичката.

— Вдишай, Лили.

Тя лежеше напълно неподвижна, неотзивчива и сива като смъртта.

Той плъзна ръка под раменете й, повдигна я отново и я разтърси.

— Лили, вдишвай! Вдишвай! Моля те, поеми въздух.

И тя пое. Лекарството подейства и мигом облекчи мускулните спазми, които бяха затворили дихателните й пътища.

Пое глътка въздух със свирещ звук. После още една. След миг отвори очи и го погледна. Натисна помпичката и отново от гърлото й излязоха гъргорещи, хриптящи звуци.

— Музика за ушите ми — прошепна Тиърни.

Изведнъж тя избута инхалатора и се закашля.

— Ето — хвърли й той хавлиената кърпа и тя продължи да кашля в нея. Всяко кашляне разтърсваше тялото й. Коленичил пред нея, Тиърни я окуражаваше шепнешком.

Най-накрая кашлицата секна. Лили свали кърпата от устата си и го загледа, сякаш едва сега осъзнаваше присъствието му.

Той избърса скрежа от клепките и веждите си и смъкна втвърдения от леда шал.

— Не съм призрак, скъпа. Аз съм.

— Върнал си се? — едва чуто прошепна тя. — Защо?

— Такъв беше планът. Помислила си си, че те изоставям да умреш, за да мога да избягам.

Тя кимна.

— Ако ти бях обещал, че ще се върна с лекарствата ти, щеше ли да ми повярваш?

Тя бавно поклати глава.

— Знаех си. Ако се бях опитал да те убедя, щях да изгубя ценно време, затова нямах друг избор, освен да те оставя да си мислиш най-лошото за мен. Не ми беше лесно да тръгна.

Той се хвана за страничната облегалка на дивана, за да се изправи — движенията му бяха бавни и уморени. Той не чувстваше краката си, докато вървеше към камината, където подреди няколко трески върху камината. За да разпали гаснещите въглени, се наведе и започна да духа в тях. Те се съживиха и скоро гладни пламъци започнаха да лижат цепениците.

Той свали раницата си, остави я на пода и я плъзна с върха на едната си обувка под масичката за кафе. Размота шала от врата си, свали одеялото и плетената си шапка от главата си и ги просна върху едно от високите столчета на бара, за да съхнат. Колебливо опипа тила си, после огледа пръстите си за кръв. Раната му или беше престанала да кърви, или кръвта беше замръзнала.

Седна на дивана срещу Лили и развърза връзките на обувките си. Поколеба се дали да свали дясната, тъй като чувстваше, че глезенът му се е подул толкова, че едва ли щеше да може да я обуе отново. Но ако не възстановеше кръвообращението на крака си, можеше да изгуби пръстите си от премръзване.

Скърцайки със зъби от болка, изхлузи мократа обувка и свали чорапа си. Глезенът наистина беше подут, но не беше опасно. Макар да не забеляза признаци на премръзване, започна енергично да разтрива пръстите си. Болката беше неописуема, когато кръвта отново нахлу в тях, но пък означаваше, че капилярите не са се увредили от студа.

Лили продължаваше да го гледа безмълвно, с широко отворени очи, сякаш гледа призрак.

— По-добре ли си вече?

Тя кимна.

— Божичко, забравих хапчето ти. — Намери малкото кафяво пластмасово шишенце под едно от креслата. Донесе чаша вода от кухнята и й я подаде. Тя използва втория инхалатор и изпи едно от хапчетата. През това време той забеляза, че цветът на устните й се възвръща и се успокои — това значеше, че беше получила необходимото количество кислород, въпреки че дишането й все още не бе нормално.

— Хубаво нещо е инхалаторът — усмихна се той. — Не знаех кой от двата да използвам първо. Заложих петдесет на петдесет. Изглежда съм улучил.

Тя кимна едва забележимо.

Погледът му пробяга по лицето й. Тя се движеше и дишаше, цветът й се възвръщаше, но той се опасяваше да няма пак халюцинации, като многото, които беше имал по пътя, докато се връщаше от колата.

Лили беше в центъра на всяка от тях. В някои той се връщаше и я намираше посиняла от студ и липса на кислород, неподвижна, мъртва. В други — сияеше, беше пълна с живот, нуждаеща се от секс и страстно го поемаше дълбоко в себе си.

В действителност тя не беше нито безжизнена, нито изпълнена със страст, а само замаяна.

— Сигурно си припаднала малко преди да се върна — предположи той. — Извиках името ти няколко пъти, но ти не ми отговори, дори не се помръдна. Гърдите ти бяха напълно неподвижни. Направо ми изкара ангелите — добави той. — Помислих си, че съм закъснял.

— Аз също. — Лицето й се сгърчи. Сякаш задържащият сълзите й бент се скъса и ги отприщи.

Той реагира спонтанно. След един удар на сърцето се намери до нея на дивана и обгърна с ръка раменете й.

— Всичко е наред сега. Аз се върнах и ти си жива.

Тя се отпусна на гърдите му. Той я вдигна върху скута си, прегърна я като дете и наведе глава над нейната. Почувства как ръцете й сграбчиха пуловера му.

— Ш-ш-т. — Потърка устни в косата й. — Не плачи, скъпа. Забрави ли, че не бива да плачеш? Нали не искаш да получиш нов пристъп?

Повдигна главата й и приглади назад разчорлената й коса. Слава Богу, тенът й вече нямаше сивия оттенък на смъртта. Хвана главата й с двете си ръце и изтри с пръсти сълзите от бузите й. Погледна я право в очите и рече:

— Освен ако бях умрял, нищо друго нямаше да ми попречи да се върна тук.

Погледът му се отмести надолу към устните й. Те бяха меки, пълни, вече розови, леко разтворени, трепкащи, влажни от водата, която беше изпила, а може би от сълзите.

В основата на шията й гладката кожа тупкаше в ритъм с ударите на сърцето й.

Обуздавайки импулсите си, той я взе на ръце, стана на крака и я отнесе до дивана, където седна с нея. Застана с гръб към страничната облегалка и изпъна крака към огъня, а Лили остана в скута му.

Дълго след като тя заспа, той продължи да гледа в огъня и да поглъща удоволствието, както и страданието, че я има толкова близо до себе си, че чувства леката тежест на гърдите й върху корема си. От време на време пръстите й се свиваха във вълнения му пуловер. Искаше му се да вярва, че го прави, защото се чувства облекчена от присъствието му, макар че това може да се дължеше само на тревога.

Опита се да пропъди спомените за това колко мек беше езикът й, галещ неговия, докато се целуваха снощи, за изящните извивки на гърдите й под мокрото трико, когато бяха на реката миналото лято, за това колко силно желаеше да я има напълно.

И колкото и да се мъчеше да не мисли за тези неща, те бяха единствените, за които можеше да мисли. Неговата кожа тъй силно зажадня за нейната, че той не издържа и плъзна една си ръка под пуловера й.

После и той заспа.

* * *

Лили се събуди, обгърната от ръката му и мигом почувства, че той е буден. Надигна се, но от притеснение държеше главата си обърната настрани.

— Огънят трябва да се разпали. — Това беше всичко, което той каза.

Тя се изхлузи от него и седна върху петите си. Той трябваше да се подпре на страничната облегалка, за да стане. Явно се беше схванал.

— Не биваше да ме оставяш да спя толкова дълго. Сигурно не ти е било удобно.

— Аз също спах, събудих се преди минути.

— Колко време сме спали?

Той погледна часовника си.

— Четири часа.

Четири часа? Как е могла да спи толкова спокойно и толкова дълго в прегръдките на мъж, за когото вярваше, че е престъпник? Вероятно това, че за малко не умря, напълно беше размътило мозъка й.

Той я изгледа от главата до петите.

— Как се чувстваш?

— Много по-добре. По-добре, отколкото съм си мислела, като се има предвид сериозността на случилото се. — Млъкна, после добави тихо: — Не съм ти благодарила.

— Напротив, благодари ми.

— Не, не съм. Преживях емоционален срив и бях възбудена.

— Разбрах посланието.

— Но не го изрекох с думи, а трябваше. Благодаря ти, Тиърни.

— Няма защо. — Секунди се изнизаха, преди той да се обърне и да тръгне към високото столче, където беше оставил палтото си.

— Куцаш все по-силно.

— Да, изкълчих глезена си, докато отивах до колата. Извадих късмет, че не го счупих.

— Как стана?

— Не видях къде стъпвам и… — той направи жест, с който изразяваше, че няма значение как се е наранил. — Ще се оправя.

— Под арматурното табло ли я намери, както си мислехме? — попита тя, сочейки копринената торбичка върху масичката за кафе.

Разказа й как е стигнал до колата, след като вече почти загубил надежда.

— И после е трябвало да извървиш обратния път. С мозъчно сътресение и навехнат глезен.

— По-важното е, че го направих навреме. — Той погледна към камината — Ще ни трябват още дърва за през нощта.

— Бос ли смяташ да излезеш?

Беше си облякъл палтото, но се запъти бос към вратата.

— Нямам намерение да се бавя.

Излезе на верандата и бързо затвори вратата след себе си. Лили отиде да я задържи отворена, докато той влизаше с наръч дърва.

— Благодаря. — След като подреди купчината до огнището, додаде: — Видях какво съобщение си оставила върху кухненския шкаф.

Тя не знаеше какво да отговори, затова замълча. Той се изправи и застана с лице към нея.

— Ти не си единствената, която го мисли. В колата запалих двигателя и пуснах радиото с надеждата да чуя какво ще кажат за времето.

Обзе я лошо предчувствие.

— ФБР ме търси — продължи той без заобикалки, после мина покрай нея, докато отиваше към верандата. — Очевидно едно от обажданията ти до Дъч все пак е стигнало. — Вратата хлопна след него.

Лили се отпусна върху дивана. Цялата трепереше, но не знаеше дали слабостта й се дължи на облекчение, или на безпокойство. Ако той е „Синия“, това бе добра новина. Но ако не е, щеше да излезе, че е набедила невинен човек.

С вихрушка от сняг той влезе с още един наръч дърва и затвори с крак вратата.

— Прогнозата е, че до довечера снегът ще спре. Температурите щели да останат доста под нулата, но се очаква подобряване на времето.

Той продължи да подрежда цепениците в нишата до камината. Тонът му беше нехаен и безгрижен.

— Пътищата щели да останат непроходими още дни наред, но с малко късмет навън има шанс да бъдеш спасена.

— Тиърни…

— На нас обаче ни предстои да прекараме още една нощ — прекъсна я той рязко, обърна се към нея и изтупа ръцете си от праха. — Това вероятно ще е страхотно мъчение за теб.

Той посочи раницата под масичката.

— Знаеш къде са пистолетът, белезниците, в случай че ти се наложи да ги използваш. Сега, когато имаш и лекарства, и запас от дърва, можеш да разчиташ на себе си до пристигането на помощ.

— Тръгваш ли си? — Стъписа се от страха, който я изпълни при мисълта, че той отново ще си тръгне.

Той се изсмя с горчивина.

— Изкушавам се, но не. След като името ми вече се разпространява в ефира, всеки планинец с ловна пушка ще е излязъл да ме търси. Главата ми ще бъде ловният трофей на сезона, а в състоянието, в което се намирам, представлявам лесна плячка. Не, докато разполагам с малко храна и почивка, ти си плътно до мен. Само че няма да ти се подмазвам всеки път, когато мина покрай тебе. Така че, ако искаш да ме закопчееш отново за леглото, ще се подчиня безропотно. Не горя от желание, но няма да се противопоставям.

Тя наведе глава и загледа пода. Не й отне много време, за да реши:

— Няма да е необходимо, Тиърни.

— Вече не се ли плашиш от мен?

Тя го погледна и отвърна простичко:

— Ако ти беше „Синия“, нямаше да се върнеш.

— Нима не разбираш, Лили, трябваше да се върна заради собственото си оцеляване. Там така или иначе щях да умра.

— Но нямаше да тръгнеш да ме спасяваш. „Синия“ би ме оставил да умра.

— Що за силно усещане щеше да бъде тогава? Да те наблюдавам как умираш, нямаше да е същото като да отнема живота ти. Ни най-малко.

Тя се взря в него, търсейки в очите му отговори на въпросите, които той ловко бе подминавал с други въпроси или с мълчание, с лъжи или като се правеше на адвокат на дявола. Беше великолепен в тази игра, но тя нямаше сили да я играе.

С уморен глас каза:

— Не знам кой си, Тиърни, нито какви са намеренията ти, но не мисля, че възнамеряваш да сложиш край на живота ми или да ме видиш мъртва.

Изражението му се смекчи.

— Имаш право да ми вярваш, Лили.

— Изобщо не ти вярвам, но ти спаси живота ми.

— Предполагам, че това значи нещо.

— Най-малкото те държи далече от белезниците.

— Но това не ни връща там, където бяхме — на реката. Какво трябва да правя? Какво ще ни струва да стигнем там, Лили?

Той не се помръдна. Тя също. И все пак разстоянието между тях като че ли се стесни и продължи да се стеснява до мига, в който една цепеница падна върху решетката и пръсна фойерверки от искри нагоре към комина. Очарованието отлетя.

Той се размърда и посочи с глава външната врата.

— Ще я държиш ли отворена?

Тя се изправи и задържа вратата, докато той излезе на верандата и влезе с дърва за огрев. При последното си излизане се върна с една кофа, препълнена със сняг.

— Имам нужда от душ. — Той издърпа напред в камината горещите въглени и сложи кофата отгоре. Снегът бързо започна да се топи.

— За жалост, ще трябва да се задоволя с плацикане.

Тиърни хлътна в спалнята и се върна с кесии за баня и хавлиени кърпи.

— Останали са само две, по които няма кръв.

— Как е главата ти?

— Вече е по-добре. — Той топна пръст в кофата. — Не вярвам да стане по-гореща. Добре ли е за теб?

— Мислех, че я приготвяш за себе си.

— Ти си първа.

— Не, благодаря.

Резкият й отказ го подразни.

— Ще чакам в спалнята, докато не ми дадеш знак, че си готова. Това ще те накара ли да се почувстваш в безопасност от изнасилване? — И си пое дълбоко въздух, наведе глава и поклащайки я, изпусна въздуха заедно с раздразнението си. — Просто си помислих, че ще поискаш да се поизмиеш. Нищо повече.

Лили се пресегна за чантата си. Сред другите неща в нея имаше малко пластмасово шишенце с течен сапун. Тя го вдигна високо — знак за помирение.

— „Южна магнолия“. Ще си го поделим.

— Приемам. С „Южна магнолия“ ще се почувствам далеч по-добре. — Той влезе в спалнята и преди да затвори вратата, додаде: — Не е нужно да бързаш.

Тя свали дрехите си и се изми набързо. Мократа й кожа настръхна, въпреки че тя стоеше почти до камината. Зъбите й тракаха. Въпреки това използва максимално хладката вода, кесията за баня и сапуна, после се избърса енергично, облече се и отвори вратата на спалнята.

— Готово! Чувствам се чудесно.

Той се беше загърнал с одеялото от леглото, но въпреки това трепереше. Побърза да затвори вратата на спалнята.

— Там е твърде студено за теб. Ще получиш нов пристъп от вдишването на студен въздух.

— Аз си взех медикаментите.

— Не, няма да влизаш там — упорстваше той. — Не искам те видя пак полумъртва.

— Не ми е приятно, че се лишаваш от баня.

— Ще се изкъпя. Аз не съм стеснителен.

Той изнесе навън използваната вода, изхвърли я и напълни отново кофата със сняг. Докато чакаха да се разтопи и подгрее, Лили затършува в кухнята.

— Имаме тенджери и тигани. Мислиш ли, че ще можем да си направим супа на огъня?

— Разбира се.

Тя погледна през рамо и го зърна да сваля пуловера си през главата по необяснимия мъжки начин, от който косата му щръкна нагоре.

Тъй като не искаше да мисли за него с онази толерантна нежност, която нейният пол изпитваше към характерните особености на противоположния, тя прекоси всекидневната, отиде до прозореца и дръпна настрани пердето.

— Може и да си въобразявам — рече тя, — но снегът май понамаля.

— Предполагам, че прогнозата ще се окаже вярна.

— И аз.

Чу издрънчаването на катарамата на колана му в каменното огнище, когато пусна на пода джинсите си. Шумоленето на плат, търкащ се в кожата, тихия плисък на вода.

Тя допря върха на показалеца си в студеното стъкло на прозореца и прекара вертикална черта в скрежа.

— Не вярвам Дъч да е получил някое от обажданията ми.

Почувства, че той е преустановил всяко свое движение и стои напълно неподвижен. След няколко напрегнати минути се разнесе отново шум на вода и тя разбра, че той продължи да се мие.

— Което означава, че Дъч не е чул от мен, че ти си „Синия“. Така че ако Дъч не е казал за теб на ФБР, те те търсят по своя инициатива. Защо, Тиърни?

— Питай ги като дойдат тук.

— Предпочитам да го науча от теб.

Той дълго време не проговори и тя реши, че няма да я удостои с отговор. Но накрая започна:

— Онова момиче, Милисънт Гън, познавам я от магазина за спортни стоки, където работеше. В един от дните преди, а може би и в самия ден, в който съобщиха за изчезването й, ходих там да си купя чорапи. Сигурен съм, че разпитват всекиго, който е бил по някакъв начин във връзка с нея.

— Това ли съобщиха по радиото? Че разпитват всекиго? Или са споменали само твоето име?

— Може аз да съм единственият, когото не са открили.

Обяснението беше логично, но, ако беше само това, защо той се разтревожи толкова много? Освен това тя се съмняваше, че ще съобщят името му в ефир, ако ФБР иска само да му зададе рутинни въпроси.

— Ако не бях в състояние да издълбая името ти върху шкафчето, сигурно щях да го изпиша върху заскрежения прозорец.

Изведнъж тя осъзна, че тъкмо това беше направила — като ученичка, изписваща името на любимия си върху корицата на учебник, без дори да съзнава какво прави, тя беше изписала името му на прозореца.

Смутена, бързо изтри буквите от стъклото… и тогава видя във воднистото петно, оставено от ръката й, отражението му. Мократа кожа, голото му тяло, осветено откъм гърба от огъня…

Устните й се разтвориха от внезапно поемане на въздух. Едно дълбоко заровено желание в нея, се надигна и набъбна. Не подозирайки, че тя го наблюдава, той се наведе да потопи кесията в кофата. Изстиска я, преди да разтърка гърдите си, като внимаваше да не натиска силно натъртените си ребра, после продължи надолу по корема и в тъмното окосмяване между бедрата.

Лили затвори очи и притисна чело в стъклото на прозореца. Кръвта й закипя гъста и гореща. Бученето в ушите й беше толкова силно, че тя едва го чу как казва:

— Да, можеше да го направиш.

За какво говореше той? Тя дори не можеше да си спомни. Вдигна глава и за да се въздържи да не го погледне отново, спусна обратно пердето и чак тогава отвори очи.

— Тъкмо привърших — каза той. Пак се чу издрънчаването на катарамата му, когато вдигна джинсите си. Секунди по-късно добави: — Вече можеш да се обърнеш.

Тя не погледна право в него, а с ъгълчето на окото си го видя, че нахлузва през глава пуловера си и отива в кухнята.

— Ще направя супата — Като по чудо гласът й прозвуча нормално.

— Добре. Умирам от глад.

Той излезе да изпразни кофата. Когато после отиде при нея в кухнята, тя беше изсипала кондензираната супа в една тенджера и наливаше вода в нея.

— Благодаря за „Южна магнолия“ — каза той.

— Няма защо.

— Неприятно ми е да те моля, но би ли погледнала пак раната на главата ми?

— Разбира се.

Както преди, той яхна едно от високите столчета на бара. Тя застана зад него и раздели мократа му коса. Косата му беше мокра? Значи я е потапял в кофата с вода, но за неин унизителен срам, осъзна, че не беше забелязала нищо от врата му нагоре.

— Не е кървяло повече, но май ще трябва да сменя превръзката.

Тя почисти раната с един от антисептичните тампони, после подхвана същата старателна процедура като снощи — да изреже с ножичката си за маникюр лепилната част на превръзката на ивици, които да положи кръстосано върху раната. Опитваше се да върши задачата си с възможно най-голямо равнодушие, но движенията й бяха тромави. На няколко пъти го усети да трепва, явно го болеше.

Свариха супата на огъня и я изядоха, седнали с кръстосани крака върху матрака. Установиха, че гладът продължава да ги мъчи, затова отвориха още една консерва.

По едно време той се обади:

— Лили, а ти как си?

Тя се сепна.

— Защо питаш?

— Много си мълчалива.

— Просто съм изморена — излъга тя и продължи да сърба супата.

Проточиха храненето възможно най-дълго, но оставаха още часове до времето за лягане.

След няколко минутно мълчание, нарушавано единствено от пукащия огън, той я погледна:

— Чувствай се свободна да си легнеш да спиш, когато поискаш.

— Не ми се спи.

— Нали каза, че си уморена.

— Уморена съм, но не ми се спи.

— И аз се чувствам точно така. Изтощен, но съвсем бодър.

Последва ново мълчание, което тя прекъсна.

— Беше споменал, че си бил отгледан от баба ти и дядо ти.

— Да, родителите ми загинаха при автомобилна катастрофа. Шофьорът на едно полуремарке с цистерна не намалил навреме и камионът буквално връхлетял върху тях. Колата изглеждала неузнаваемо. С часове я рязали на части, за да я извадят изпод цистерната.

Равнодушният му тон не я заблуди, още преживяваше загубата.

— Тогава не ми разказаха никакви подробности. Но след години, когато бях пораснал достатъчно, за да питам, дядо ми даде да прочета вестника, съобщаващ за злополуката. Баба ми и дядо ми бяха загубили дъщеря. А аз останах сирак. Безразсъдният шофьор на цистерната се отървал дори без драскотина.

— Колко годишен си бил?

— На осем. Майка ми и баща ми тръгнали през уикенда да отпразнуват десетгодишнината от сватбата си и ме оставили при баба и дядо. — Той взе машата и разбърка огъня.

— След погребението, когато проумях, че това не е лош сън и че те са наистина мъртви, отказах да се върна у дома. Баба и дядо ме заведоха в къщата да си опаковам нещата, но аз изпаднах в истерия и не исках да влизам вътре.

— Обичал си ги — отбеляза Лили тихо.

Той сви рамене.

— Баба ми и дядо ми също бяха добри с мен. Макар сигурно да им било трудно да отглеждат дете на тази възраст.

— Върна ли се някога у дома?

— Не.

Тя подпря брадичка върху повдигнатите си колене и огледа профила му.

— И ти си далече от къщи. Работата ти те държи далеч за дълго време.

Той й хвърли крива усмивка.

— Обзалагам се, че психиатрите ще имат ден, посветен на научни наблюдения.

— Това подсъзнателен избор на работа ли е било или целенасочено?

— Жена ми смяташе, че е целенасочено.

— Жена ти?

— Минало. Бяхме женени само година и един месец.

— Кога е било това?

— Много отдавна. Бях съвсем млад, бях егоист и погълнат в себе си. Не бях готов да се задомявам, още по-малко да разчитам на някого. Страстта ми към пътешествия беше основното й недоволство. Сред многото други. Всички заслужени, впрочем — заключи той с печална усмивка.

Какви ли други емоционални и психологически белези бе оставила върху осемгодишния Бен загубата на родителите му? Дали това го бе деформирало душевно? Да, той вече не изпадаше в истерии, но натрупаният гняв вероятно е търсил други отдушници.

Той ли е „Синия“?

Лентата, белезниците, противоречивостта и увъртанията му бяха прекалено показателни, за да бъдат отхвърлени. Ако бяха съобщили по радиото, че полицията в Клири го търси, тя можеше да предположи, че едно от обажданията й до Дъч е било успешно. Ами ФБР? Имаше основни липсващи елементи в обясненията му за техния интерес към него.

И се запита за стотен път как е възможно той да е мъжът, който отвлича жени и по всяка вероятност да ги убива. Положително щеше да разбере, че зад очите му се крие психопат. В тях имаше напрегнатост, да. Често те искряха от гняв или раздразнение. Но не блестяха с фанатичната, буйна лудост на серийния убиец.

Най-удобният от всички аргументи беше, че той не й направи нищо лошо. Напротив, дори днес рискува живота си, за да спаси нейния. Неговият глас, пропит с емоция и страх, беше онзи, който бе чула да я вика от нищото. После с часове, без да го е грижа за собственото му удобство, я беше държал в прегръдките си, беше я докосвал с толкова нежност…

Мислите й кристализираха внезапно. Милувката, за която тя вярваше, че е част от чудесен сън, изобщо не е била въображаема.

Сякаш прочел какво става в главата й, той се извърна и закова синия си поглед в нея.

— Мисля, че е време да си лягаме.