Сандра Браун
Буря (22)

Глава 22

— Защо? За какво? Защо мен?

— Ще се успокоиш ли? — надвика го Уес. — Не идват тук, за да те обвинят за нещо.

— Откъде знаеш?

— Дори и да е затова, ти не криеш нищо, нали така? Нали така, сине?

— Така е.

— Тогава защо се гневиш толкова?

— Не се гневя.

Според Дора лъжеше.

Беше се изнервил прекомерно като чу за агентите на ФБР. Очите му се местеха неспокойно ту към нея, ту към баща му, което го правеше да изглежда виновен за нещо и противоречеше на твърдението му, че няма какво да крие. Премереното равнодушие на Уес също беше не по-малко обезпокоително.

— Те не искат нищо друго, освен информация за миналото на Милисънт — уточни Уес. — Дъч каза, че това е рутинен разпит.

— Могат да получат такава информация от сто други източници — намеси се Дора. — Защо са избрали точно Скот?

— Защото е бил близък приятел на Милисънт.

— Но това беше миналата година.

— Знам кога беше, Дора.

— Не ми дръж такъв тон, Уес! Мисълта ми е, че много неща са се случили на Милисънт за времето от миналата пролет, когато със Скот се разделиха, до предишната седмица, когато тя изчезна. Какво общо има връзката й с него сега?

— Няма такава и точно това ще им каже Скот. — Обърна се рязко към него. — Вероятно ще искат да узнаят колко време сте ходили с Милисънт и защо сте се разделили. — Уес закова твърд поглед в Скот, който му отвърна по същия начин.

Дора погледна и двамата и мигом усети, че си размениха негласно съобщение. Криеха нещо от нея и този пропуск я вбеси.

— Скот, защо скъса с Милисънт?

— Вече ни каза — отговори Уес вместо него. — Изтъркана новина. Уморил се от нея.

— Не мисля, че само това е причината. — Поглеждайки сина си право в лицето, тя смекчи тона си. — Какво се случи между вас?

Скот сви рамене, сякаш да се отърси от въпроса.

— Татко вече ти каза. Ами… ние просто изгубихме интерес един към друг. — Видя, че майка му се съмнява. — Господи, не ми ли вярваш? — кресна той. — Защо да те лъжа?

— Може би по същата причина, поради която си се измъкнал от стаята си снощи.

Изражението му беше като на човек, ударен с чук. Отвори уста, но бързо я затвори, очевидно осъзнал, че е безсмислено да отрича.

Дора се обърна към съпруга си.

— Сутринта открих, че алармата на прозореца на спалнята му е обезвредена.

— Знам.

Сега Дора на свой ред се почувства като ударена.

— Знаел си? И не си ми казал?

— Знам всичко, което става в тази къща — заяви спокойно Уес. — Знам например, че той монтира алармата, когато се срещаше с Милисънт. Често я вкарваше в стаята си, след като ние си легнехме.

Сигурно казва истината, помисли си Дора. Бузите на Скот пламтяха.

— Никак не ме изненадва, че излиза крадешком от време на време — продължи Уес. — Е, голяма работа!

Тя гледаше съпруга си и не вярваше на ушите си.

— Не съм съгласна.

— Та той е почти на деветнайсет, Дора Хлапетата на тази възраст се застояват до късно навън. Нима забрави какво е да си млад?

Разярена от снизхождението му, тя сви ръце в юмруци.

— Въпросът не е в това, че се прибира късно, Уес. Въпросът е, че го прави тайно. — Тя се обърна към Скот. — Къде беше снощи?

— Никъде. Просто… вървях. И дишах. Защото не издържам да стоя като в кафез в тази къща непрекъснато.

— Видя ли?

Тя не обърна внимание на Уес.

— Скот, взимаш ли наркотици?

— Божичко, мамо, не! Откъде ти хрумна?

— Наркотиците могат да обяснят променливите ти настроения, твоите…

— Ще се успокоиш ли, Дора? — намеси се баща му с онзи толкова покровителствен тон, който тя презираше. — Както винаги, правиш от мухата слон.

Думите му обаче не й подействаха.

— Щом не са наркотици, тогава е нещо друго. Какво криеш от нас, Скот? — Тя продължи да говори с тих и грижовен глас, без нотки на критика или на заплаха. — Кажи ни какво става. Колкото и да е лошо, ние с баща ти ще бъдем до теб. Какво е? Знаеш какво се случи с… — Майка му млъкна, не беше в състояние да довърши ужасяващия въпрос, без да си поеме подсилваща глътка въздух. — Имало ли е нещо повече във връзката ти с Милисънт, отколкото изглеждаше? Властите открили ли са нещо, което…

— Ще млъкнеш ли, дявол да го вземе? — Уес я хвана за ръката и рязко я обърна с лице към себе си. — Да не си полудяла? Той няма нищо общо с това. Нито с незаконни наркотици. Нито с каквото и да е друго, освен че е типичен осемнайсетгодишен младеж.

— Пусни ме. — Тя освободи ръката си. — Става нещо нередно със сина ми и аз искам да разбера какво е, преди от ФБР да дойдат и да го науча от тях. И тъй, какво става?

— Нищо.

— Не е нищо, Уес! — изкрещя тя. — Нашият син не е същият, какъвто беше миналата година. Не ми казвай, че няма нищо нередно. Не съм сляпа, нито съм глупава, макар, че ти явно мислиш така. Имам правото да знам какво става със сина ми.

Той доближи лицето си до нейното.

— Искаш да знаеш?

— Татко, недей!

— Искаш да знаеш ли, Дора?

— Татко!

Уес бръкна в джоба на палтото си и извади кутия с инжекции за еднократна употреба и няколко стъкълца. Тя се отдръпна от протегнатата му ръка.

— Какво е това?

— Стероиди.

Дора зяпна от изненада и се обърна към Скот.

— Ти си биеш инжекции със стероиди?

Момчето стрелна с поглед баща си, после погледът му се върна върху нея.

— Не аз. Господин Рит.

Тя мълчеше изумена. В този миг на външната врата се почука силно.

— Това трябва да е нашата компания. — Уес спокойно прибра кутията с инжекциите обратно в джоба, свали палтото си и го закачи на куката на вратата. — Скот, иди да отвориш и ги покани да влязат. Не бъди нервен. С тях ще е Дъч. Предложи им да седнат и им кажи, че ние също ще дойдем.

Момчето остана на мястото си, гледайки извинително и с неудобство майка си.

— Не ме ли чу, Скот? — Баща му говореше тихо, но повелително. Той се обърна и тръгна да отвори входната врата след второто почукване.

Уес се доближи до Дора. Тя усети горещия му дъх в лицето си.

— Дръж се така, сякаш всичко е наред, разбра ли? Въпросът е личен, трябва да си остане в семейството.

Тя го изгледа мрачно.

— Как си могъл да сториш това на сина ни? Тия неща са вредни!

— Както винаги, преувеличаваш.

— Не си ли помислял за странични ефекти, Уес?

— За тях се плаща малка цена за сметка на разликата, която те правят в неговото…

— Не ме е грижа за неговото физическо състояние! — възкликна тя шепнешком, заради мъжете в другата стая. — Не ме е грижа колко е силен или доколко е издържлив на проклетото футболно игрище. Грижа ме е за живота му. — Тя почувства, че губи контрол. А не беше време за това. Пое си няколко пъти въздух, за да се успокои, но яростта продължи да клокочи в нея: — Не виждаш ли как тези неща са го променили?

— Добре де, малко е раздразнителен. Може би е страничен ефект.

— Както и агресивността.

Той сви рамене с безразличие.

— Повече агресивност е от полза, а не от вреда.

Това изявления я смая.

— Чудовище!

Той се изсмя късо.

— Какво? Мислех, че ще си отдъхнеш като научиш, че промените, които виждаш у Скот, се дължат на стероиди и нямат нищо общо с онази манипулативна кучка. Защото тя беше точно такава.

— Беше? Защо говориш за Милисънт в минало време?

Уес се наклони силно към нея.

— Защото, докато става дума за семейство Хамър, тя е история.

Този път Дора не само се изуми, но и се изплаши.

— Какви ги говориш?

— Искаш ли да узнаеш защо Скот и Милисънт скъсаха? Е, слушай и помни, че си питала. Тя се месеше в неговите тренировки, непрекъснато му се обаждаше, идваше на всички негови упражнения и стоеше докрай, угаждаше му във всичко, което поискаше. Той не мислеше за нищо друго. Нямах намерението да оставя тази кльощава кранта да провали плановете ми. И за да върна ума му обратно към играта, се наложи да се намеся. Искаш ли да знаеш голямата загадка за скъсването им? Само го погледни.

— Какво си направил?

— Няма значение. Важното е, че сложих край, завинаги, на техния малък роман. — Той я погледна настойчиво. — Това също трябва да си остане в семейството. — И излезе.

Запита се как се бе стигнало дотук — да се чувства като чужденка в собствения си дом.

Чу Уес в другата стая — посрещаше сърдечно, с характерната си общителност, агентите от ФБР, дошли да разпитат сина им за изчезването на Милисънт Гън.

* * *

Уилям и Мерилий си тръгнаха от дрогерията заедно. Тъй като ток нямаше, беше безсмислено да стоят там. Той не можеше да работи с касата, нито с компютъра, където съхраняваше всички данни за клиентите си и техните лекарски предписания. Не че имаше някакво значение, понеже след Уес, който си тръгна оттук със сандвичите за полицейското управление, никой друг не беше идвал.

Решиха да оставят нейната кола пред магазина и да се приберат с колата на Уилям.

— Няма смисъл и двамата да се опитваме да шофираме по тия пътища — каза брат й. Преди да заключи, остави бележка на входната врата, в която съобщаваше на клиентите при належаща нужда да го търсят у дома.

Щом потеглиха, Мерилий заговори през тракащи зъби:

— Ако някой узнае, че имаш цял аптечен пункт с предписани опиати, ще ти отнемат разрешителното, да знаеш.

— Държа ги само за спешни случаи и само за клиенти, които няма да злоупотребят с тази привилегия. Освен това опиатите, които давам, могат да бъдат закупени законно навсякъде другаде, освен в Съединените щати. — Той зави бавно зад ъгъла, после се наведе напред и се взря през замъгленото стъкло. — Интересно, какво ли става там?

Бяха на улицата, където живееше семейство Хамър. Пред дома им бяха спрели един невзрачен седан и бронкото на Дъч Бъртън.

— Това не е ли колата на ония, федералните? — попита Мерилий.

— Точно тя е. Тоя Бегли е един от най-големите грубияни, които съм срещал.

— Не мисля, че е умишлено груб. Просто си върши работата и е свикнал да упражнява авторитета си.

— Аз също си върша работа и имам авторитет, пък не говоря снизходително с хората.

Мерилий предпочете да не спори. Когато се изравниха с къщата на семейство Хамър, той каза:

— Това, че Дъч е тук, не ме изненадва, но каква работа има ФБР с тях?

— Може би искат да попитат Уес какво пъхна в джоба на палтото си, когато изненадах двама ви в склада? — подметна тя нехайно, за да види как ще реагира брат й.

Той имаше готов отговор:

— Нещо за главоболието на Дора.

— Лъжеш.

— За разлика от тебе, сестричке, която не лъжеш нито на думи, нито с действия. — Той я стрелна с поглед и добави: — Или греша? — и се изкикоти на престорената й невъзмутимост. — Одраскай повърхността дори на най-благопристойния живот, Мерилий, и ще откриеш лицемерие. Дори твоят е такъв.

Тя извърна глава от него и се загледа през прозореца си.

— Ще ми се да беше прав, Уилям. С удоволствие бих прикрила някоя тайна.

— Може би Хамър крият тайна, която ФБР е разкрило. Според мен става дума за Скот.

— От къде на къде?

— Положително вече са го свързали с Милисънт.

— Тя наистина му беше изгора известно време, но какво от това?

— Изгора — изсмя се той подигравателно. — Що за странен и старомоден израз. Тя взимаше противозачатъчни.

— Повечето момичета го правят.

— На мен ли го казваш! Това е голяма част от работата ми. А знаеш ли, че Милисънт ги беше спряла?

— Кога?

— Миналата пролет. Оплака се, че с тях задържала течности и че напълняла. След като тя и Скот скъсаха, мина ми през ума, че май са имали малък инцидент.

— Искаш да кажеш, че тя е забременяла?

— Точно това имам предвид.

— Независимо от анорексията й?

— Случва се.

— Сигурна, съм, че грешиш, Уилям.

— От удобното си за наблюдение място в магазина забелязвам много неща и запомням всичко, което виждам. Един ден Скот и Милисънт седяха в едно от сепаретата едва ли не един върху друг. Нейната ръка беше в скута му. Трябва ли да продължавам?

— Не.

— Тъкмо се канех да им кажа, че ако не могат да контролират нагона си, ще трябва да напуснат, когато забелязах, че вероятно и те бяха дошли до същото заключение. Толкова бързо си тръгнаха, че той забрави да плати сметката.

— И искаш да кажеш, че…

— Следващия път, когато пак дойдоха в магазина по едно и също време, след не повече от седмица, той дори не я погледна. Нещо се беше случило междувременно. Нещо сериозно. Според мен цикълът й закъсняваше.

Мерилий поклати решително глава.

— Все още мисля, че грешиш. Ако Милисънт е била бременна, Скот щеше да поеме отговорността си. Дори да е смятал да се отметне, родителите му щяха да вземат нещата в свои ръце.

Уилям се изсмя.

— Уес не би позволил нищо да застраши плановете му за бъдещето на Скот. Нищичко! Дори безумното посяване на собственото му семе. А всички ние знаем колко горд е Уес със своето семе.

Последната му забележка я ядоса — стори й се, че намеква нещо.

— Убедена съм, че нито Скот, още по-малко Дора, та дори и Уес, биха пренебрегнали…

— Не съм казал, че биха пренебрегнали една нежелана и неудобна бременност. Просто Уес би направил необходимото, за да изчезне проблемът.

Притеснена, Мерилий се съгласи, че Уилям е прав. Уес наистина би го направил.

* * *

— Какво, по дяволите, ставаше там? — попита под носа си Бегли, докато двамата с Хут стъпваха предпазливо по заледената пътека пред дома на Хамър.

— Не мога да кажа, сър.

След като се качиха в служебния седан и Хут запали мотора, Бегли продължи:

— Но усети нещо, нали? Не съм си въобразил, че крият нещо?

— Съвсем не. Имах чувството, че наблюдавам пиеса, в която всеки внимава да не сбърка.

— Добра аналогия.

Бегли свали ръкавиците си и докато енергично разтриваше ръце, наблюдаваше как Дъч и Уес се сбогуват на входната врата. После полицейският началник се запъти към бронкото си и се качи в него.

Обръщайки се към къщата, Бегли не се сдържа.

— Майката като че ли беше на ръба. Уес Хамър беше прекалено гръмогласен, прекалено отзивчив, прекалено самодоволен. Не повярвах нито на една негова дума. Бъртън пък използва положението за свои цели, като прикриваше дългогодишния си приятел от нас и в същото време не даваше пет пари за Милисънт Гън, понеже мисълта му беше в бившата му жена. А момчето…

— Лъжеше.

Хут изчака колата на Дъч да потегли и тръгна след него на безопасно разстояние.

Бегли насочи топлия въздух към себе си.

— Само че за какво лъжеше той, Хут? Около какво се въртяха всички, освен нас? Тъкмо това ми убягва.

— Не зная, сър, но не вярвам Бъртън да не е запознат.

— И той изглеждаше смутен, нали?

След миг размишление Хут се обади:

— Макар с Уес да са близки приятели, чувствам някакво напрежение между тях. Някакво скрито… съперничество.

— Точно така, Хут. И аз усетих същото. Създават впечатлението, че са близки приятели, но… не знам, има нещо под повърхността.

— Негодувание — каза Хут. — Във всеки случай Хамър като градски съветник се пада шеф на Бъртън. А на Бъртън не му е приятно да му се подчинява.

— Може би е това, Хут, може би е това… — Той избърса предното стъкло с ръкава си. — Видимостта е все още слаба.

— Да, сър.

Бегли чу пиукането и провери пейджъра си, закачен за колана.

— Пъркинс.

После за известно време звуците в колата идваха от плъзгащите се по стъклото чистачки и от скърцането на гумите в снега. Накрая Бегли се обади:

— Момчето направо се паникьоса, когато ти го попита за причината да скъсат с Милисънт. А и двамата му родители наостриха уши и като че ли със свити сърца зачакаха отговора му.

— Особено госпожа Хамър.

— Понеже не мисля, че тя вярва повече от нас в скалъпеното обяснение, че „се били уморили един от друг“.

— А господин Хамър?

— Все още прехвърлям това в ума си, Хут. Но инстинктът ми подсказва, че треньорът знае много повече, отколкото дава да се разбере.

— За скъсването им ли?

— За всичко. Усмивка като неговата би отивала на филмова звезда, на търговец на употребявани автомобили или на сводник.

Хут паркира до бронкото пред полицейското управление. Влязоха в сградата секунди след Дъч Бъртън. Вътре миришеше на прегоряло кафе, мокра вълна и мъже, които не са се къпали скоро, но поне беше топло. Диспечерът каза на Хут:

— Пъркинс очаква да му се обадите в Шарлот веднага щом дойдете.

— Да Може ли да използвам отново телефона ви?

Мъжът посочи едно празно бюро.

Бегли, принуден да изчака да чуе какво ще научи Хут, отиде при Бъртън, който си наливаше кафе.

— Какво заключение правите от посещението ни у Хамър?

— Не правя никакво заключение.

— Не се засягайте.

Бъртън изсумтя в чашата си, отпи глътка и попита:

— А вашето заключение какво е?

— Че Уес и Дора Хамър не са такива, каквито искаха да изглеждат и че нещо става с момчето им.

— И направихте този извод само за трийсетте минути, прекарани с тях?

— По-скоро за три.

— Колкото и да е било, беше губене на време, както и нахлуване в частния им живот. Ние сме набелязали нашия човек. И той е Бен Тиърни.

— На този етап господин Тиърни се търси само за разпит. За нищо повече.

— Друг път! — възрази Бъртън. — Вие сте претърсили стаята му в къмпинга на Гус Елмър. Харис ми каза. Какво открихте, за да смятате така?

Бегли отказа да отговори на въпроса.

— Ако това е начинът, по който искате да действате, добре — сопна му се Бъртън. — Тогава отивам там и сам ще си поема нещата.

— Вижте какво — заговори Бегли с тих, но заплашителен глас, — ако се намесите, по какъвто и да е начин, ако дори стъпите в онези стаи, аз лично ще се погрижа да не можете да си намерите никаква работа в полицията. Уверявам ви.

— Защо не се опитате да стигнете горе и да заловите Тиърни?

— Защото тази сутрин един ревнив кибритлия провали всички шансове за това — отвърна Бегли.

Бъртън беше толкова раздразнен, че ъгълчетата на очите му затрепкаха.

— Ще оставям аз шибаното ФБР да тормози най-добрия ми приятел и семейството му заради някакъв си любовен роман, който няма никаква връзка със случая, и да ми излиза с празни заплахи. Между другото вероятният извършител е…

— Извинете — Хут направо се вряза между тях. — И двамата ще се зарадвате да научите, че ни гарантират хеликоптер и спасителен отряд още щом времето се оправи, което, да се надяваме, ще стане утре сутринта.

— Искам Лили да бъде спасена и Тиърни — арестуван — заяви Бъртън. — Вие може да разполагате с подходящи съоръжения, но случаят е все още под моя юрисдикция и Тиърни е главният ми заподозрян.

— Отвличането е федерално престъпление. Можем…

Бегли вдигна ръка, за да възпре Хут.

— Разбрано, началник Бъртън — рече той, изненадвайки дори себе си със спокойствието си.

Той не отстъпваше, просто се опитваше да разубеди един човек да не скочи от прозореца. Беше въпрос на време, преди Дъч Бъртън да се самоунищожи, било то целенасочено или случайно. И в двата случая Бегли не искаше да продължава да го провокира, преди Тиърни да бъде арестуван, а бившата госпожа Бъртън — спасена.

— За времето докато дойде хеликоптерът — продължи той, — предлагам да се погрижите раните по лицето ви да бъдат обработени от професионалисти, а после да се приберете у дома. Изглеждате изтощен. Каквото и да ни готви утрешният ден, всички ние трябва да сме в отлична форма.

Бъртън беше толкова разгневен, че му идеше да се изплюе в лицето му, но си замълча.

Бегли сложи ръкавиците си и попита Хут дали е получил необходимото от Пъркинс.

— Ето, сър — подаде му той един лист. — Записах всичко на ръка.

— Добре. Аз съм готов за горещ пунш и пращящ огън. Готов съм да се обзаложа, че Гус Елмър ще може да ни подсигури и двете. — Докато вървеше към вратата, хвърли на Бъртън поглед, с който го предупреждаваше дори да не прави опит да претърсва бунгалото на Тиърни в къмпинг „Уислър Фолс“. Щеше да бъде наблюдаван.

Минути по-късно той и Хут бяха отново в студената кола и се заплъзгаха по безлюдните улици на Клири. Бегли заговори:

— Дъч Бъртън очаква да се случи бедствие. Моето предположение? Тези дни ще лапне цевта на пистолета си.

После прокара ръка по лицето си, за да изтрие неприятната мисъл.

— Предай ми сбито разговора ти с Пъркинс. Освен ако не е нещо солидно като камък, после искам подробности.

— Пъркинс търси връзка между Тиърни и другите изчезнали жени.

— И?

— Каролин Мадокс…

— Младата жена, самотната майка.

— Точно така. Тя работела в два мотела преди последната й работа, откъдето изчезнала. Засега не е известно дали Тиърни е отсядал в тях. Пъркинс все още проверява извлеченията от кредитната му карта.

— Може да е плащал в брой.

— В такъв случай ще бъдем зависими от регистрациите в мотелите.

— Където той може да се е регистрирал под името Тинкърбел.

Хун кимна с мрачно лице.

— Не вярвам тя някога да е работила в къмпинга на господин Елмър.

— Не, сър. Пъркинс е проверил първо там.

— Давай нататък.

— Лорийн Елиът, медицинската сестра. Единственият й останал близък е брат й, който живее със съпругата си в Бирмингам. Те също са откъснати от света поради снега, но Пъркинс успял да се свърже с него по клетъчния телефон. Ако покойната му сестра е познавала човек на име Тиърни, тя не му е споменавала за него.

— Тиърни е име, което се запомня, защото не е често срещано.

— И аз тъй мисля, сър.

— А вдовицата?

— Бетси Калхоун. Дъщеря й все още живее в Клири. Пъркинс не е могъл да се свърже с нея.

— Имаш ли някакъв адрес?

— Натам съм тръгнал. На следващата пресечка е.

Бегли се усмихна.

— Великолепно. И последната?

— Тори Ламбърт, тийнейджърката.

— Която вероятно е била случаен избор.

— Повече от вероятно. Но ми е неприятно да го допусна и после да излезе, че има предишна връзка, която не сме догледали. Пъркинс продължава да се опитва да се свърже с майка й.

— Междувременно…

— Какво, сър?

— Все още ли изключваме Тиърни от всички други?

— Скот Хамър ли например?

— Така ли е, както казва Бъртън, Хут? Трябва ли да приемем семейство Хамър и всичко, което ни казаха, за чиста монета и да приключим с тази линия на разследване? Логично е Скот да е имал мотив да нарани Милисънт. Несполучлива любовна история и тъй нататък. Дори е възможно да се е натъкнал случайно на Тори Ламбърт в гората същия ден. Но какво общо ще има един хубав младеж като него с една дебела медицинска сестра, с една самотна майка с болно дете и с една вдовица, по-възрастна от майка му?

— Което ни връща отново към Тиърни.

— За когото се отнасят същите въпроси. Да речем, че Тиърни си пада по тийнейджърки. Дори Каролин Мадокс ще бъде подходяща, ако й смъкнем две години. Ами другите две? По дяволите! Защо не можем да намерим свързваща нишка?

Бегли оцени, че Хут не са опитва да даде отговор само за да запълни мълчанието.

Накрая старшият агент въздъхна.

— Докато общото стане очевидно, дай ми твърдо предположение, Хут. Тиърни ли е нашият човек?

Хут спря колата на адреса. Къщата беше малко по-голяма от селска къща, малкият й двор беше ограден с бели колчета, сега затрупани до половината със сняг. От каменния комин, обвит с виеща се глициния, се издигаше дим.

Охранен котарак лежеше на перваза на прозореца и ги наблюдаваше през дантеленото перде.

Двамата мъже мълчаливо огледаха къщата, принадлежаща на дъщерята на Бетси Калхоун. Бегли си помисли, че сградата изглежда толкова невинна, че човек не би могъл да си представи трагедията, сполетяла хората в нея. И все пак дъщерята на Бетси Калхоун си лягаше всяка вечер, без да знае каква е съдбата на майка й.

— Трябва да е било същински ад. — Бегли не осъзна, че изговаря гласно мисълта си, докато не видя облачето пара, излязло от устата му. — Трябва да заловим този мръсник, Хут.

Хут като че ли следеше потока на мислите му.

— Абсолютно, сър. Трябва.

— Значи въпреки нервниченето и усукванията на Хамър, Бен Тиърни продължава да ти изглежда точният човек?

— Да, сър. Тиърни продължава да ми изглежда човекът, когото търсим.

— По дяволите. На мен също. — Бегли отвори вратата и докато слизаше, погледна към скрития от облаци връх на планината и изрече още една безмълвна молитва за Лили Мартин.