Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chill Factor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 119гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Буря

ИК „Коала“

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от danchence)

Глава 16

Той направи крачка към нея.

— Стой там или ще те застрелям.

Той посочи към вещите на пода.

— Мога да ти обясня всичко. Но не и докато държиш насочен към мен пистолет. — Пристъпи още една крачка напред.

— Не мърдай или ще те застрелям.

— Лили, свали оръжието — каза й с вбесяващо спокойствие. — Няма да ме застреляш.

— Кълна се в Бога, ще го направя.

Треперещите й ръце бяха обвити около пистолета така, както Дъч я беше учил. Въпреки възраженията й, беше настоял да я научи как да стреля с пистолет.

Уроците бяха по-скоро за негово успокоение, отколкото за нейно. Тя не можеше да си представи, че някога ще ги приложи на практика. Още по-малко пък, че ще бъдат изпитани върху Бен Тиърни.

— Кой си ти всъщност? — попита тя.

— Знаеш кой съм.

— Само съм си мислила, че знам — отвърна тя грубо.

— В тази част на страната всеки мъж над дванайсет години носи някакво огнестрелно оръжие.

— Така е. Пистолет в раницата на турист не предизвиква тревога.

— Тогава обясни ми защо си го насочила към мен.

— Знаеш защо, Тиърни, не си глупав. Но се оказа, че аз съм била.

Толкова неща, които беше казал и направил през последните осемнайсет часа, й се бяха сторили любопитни, но по никакъв начин плашещи. В комбинация с това, което беше намерила в раницата му, това чувство се беше променило драстично.

— Лили, свали…

— Не мърдай! — Измести пистолета с два сантиметра напред, когато той пак пристъпи колебливо. — Знам как да стрелям с това нещо и ще го направя.

Гласът й беше лишен от достатъчно сила, за да звучи убедително. Защото беше хваната в капан без всякаква надежда за избавление с мъж, когото подозираше, че е похитил и вероятно убил пет жени. И тъй като беше пропуснала две дози от лекарството си, дишането й ставаше все по-мъчително.

Това не му убягна.

— Ти си в беда.

— Не, ти си в беда.

— Започна да хриптиш.

— Добре съм.

— Не за дълго.

— Ще се оправя.

— Нали каза, че прекомерната емоционална възбуда може да доведе до пристъп. Страхът може да го направи.

— Аз държа пистолет, защо трябва да се страхувам?

— Не е нужно да се страхуваш от мен.

Тя издаде подигравателен звук и се застави да устои на пронизващия му син поглед.

— Нима очакваш да повярвам на думите ти?

— Не бих те наранил. Кълна се.

— Съжалявам, Тиърни. Трябва да дадеш по-добро обяснение. Какво правеше вчера в планината?

— Казах ти, аз…

— Не обиждай интелигентността ми. Беше гаден ден за разглеждане на забележителности. Кой отива на излет на върха на планината след прогноза за снежна буря? Най-малко човек с твоя планинарски опит.

— Признавам, че беше лекомислено.

— Лекомислено ли? От твоя страна? Изключено. Опитай пак.

Устните му се събраха в твърда, тънка линия. Това й напомни, че го беше засегнала, защото се усъмни в думите му.

— Бурята се разрази по-бързо, отколкото очаквах. Колата ми отказа да запали. Нямах друг избор, освен да се спусна пеша надолу.

— Дотук ти вярвам.

— Тръгнах напреко, за да избегна завоите на пътя. Загубих се…

— Загубил си се? — Тя наблегна на думите. — Ти, с твоето шесто чувство за посоки, си се загубил?

Хванат в лъжа, той се запъна, после промени курса.

— Ти си обхваната от манията.

— Манията ли?

— За изчезванията. Всяка жена в Клири се опасява, че може да е следващата. Това занимава цялото население. От цяла седмица си тук, паниката е заразила и теб. Гледаш на всеки мъж с подозрение.

— Не на всеки мъж, Тиърни. Само на един. Този, който няма логично обяснение за разходките си сред гората по време на снежна виелица. Този, който знае местоположението и разположението на вилата ми, без да съм му казвала. Този, който отказа да отвори раницата си снощи поради причини, които сега са очевидни.

— Обещавам да ти обясня всичко — повтори напрегнато той, — но не и докато ме държиш на прицел.

— Можеш да обясниш всичко на Дъч.

Тя издърпа клетъчния си телефон от джоба на палтото си. Все още нямаше сигнал.

— Правиш грешка, Лили.

Думите и ниския, овладян тон, с който ги изговори, смрази кръвта й.

— Ако оставя въображението ти на воля, може да ми струва скъпо.

Тя не биваше да слуша, не биваше да се разколебава. Беше я лъгал още от онази първа обезоръжаваща усмивка в автобуса. Просто беше играл роля, с която добре се беше справял преди. Всичко казано и направено от него беше лъжа. Самият той бе една лъжа.

— Умолявам те да ме оправдаеш по липса на доказателства.

— Я стига, Тиърни. По-добре ми обясни наличието на тия неща.

В краката й лежаха белезниците, които бе намерила в едно от затворените с цип отделения на раницата му, заедно с пистолета. Побутна ги напред. Те се плъзнаха по дъсчения под и спряха до краката му. Той се взира дълго в тях, после вдигна глава към нея — погледът му беше непреклонен.

— Така си и помислих. — Държейки пистолета с дясната си ръка, с лявата набра номера на клетъчния телефон на Дъч. Телефонът все още запазваше каменно мълчание, но тя се престори, че оставя съобщение на гласовата му поща — Дъч, намирам се в смъртна опасност от Тиърни. Ела бързо.

— Грешиш, Лили.

Тя пъхна телефона обратно в джоба на палтото си и сграбчи пистолета с две ръце.

— Не мисля така.

— Изслушай ме, моля те.

— Приключих с изслушването. Вдигни белезниците.

— Как е възможно да мислиш, че съм Синия? Заради чифт белезници и една панделка?

Беше чувала Дъч да нарича незнайния заподозрян „Синия“. От това, че думата излезе така нехайно от устата на Тиърни сърцето й се заблъска в гръдния кош. Но не този факт я изпълни с ужас.

Очевидно беше проличало по изражението й.

— Хайде, Лили — заговори той тихо. — Едва ли си изненадана, че знам полицейския прякор на престъпника. Това е малък град. Всеки в Клири го знае.

— Не е това — отвърна тя със силно хриптене. — Изобщо не съм споменавала за панделката.

* * *

Въпросът на специален агент Уайз нямаше връзка с разговора или поне така го прие Дъч. Смути се за момент.

— Бен Тиърни ли?

Както говореха за това докъде е стигнало разследването му на изчезването на Милисънт Гън, изневиделица Уайз го попита дали познава Бен Тиърни.

Той премести недоумяващия си поглед от Уайз към Бегли, но все едно, че гледаше в очите на две кукли. И техните бяха сухи и непроницаеми.

— Какво общо има Бен Тиърни с цената на чая в Китай?

— Познавате ли го? — повтори Уайз.

— Само по физиономия. — И най-неочаквано го обзе хлад, който нямаше нищо общо с температурата навън. Изпълни се със същото неприятно чувство, както когато влизаше в сграда, където се предполагаше, че се укрива заподозрян. Знаеш, че нещо лошо предстои да се случи, но нямаш представа как ще се развие и доколко лошо ще бъде. Не знаеш от какво да се страхуваш, но имаш достатъчно информация, за да се страхуваш. — Какво за Бен Тиърни?

Уайз сведе поглед към кафето си и внимателно закрепи лъжичката на ръба на чинийката.

Въздържаността му говореше повече, отколкото ако беше казал каквото и да е. Сърцето на Дъч се сви.

— Вижте, ако е замесен в това.

— Доколко го познава бившата ви жена?

Погледът на Дъч се премести към Бегли, който беше изстрелял въпроса. В главата му нахлу кръв.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Разбрахме, че се познават.

— И от кого сте го разбрали?

— Колко добре се познават? Какво е естеството на тяхната връзка?

— Няма никаква връзка — сопна се Дъч. — Срещала го е веднъж. Защо?

— Просто любопитство. Проверяваме всички възможни…

Дъч удари толкова силно с юмрук по масата, че приборите и чиниите издрънчаха. Лъжичката на Уайз падна от чинийката и тропна върху масата.

— Престанете с глупостите и ми кажете какво знаете за този човек. Вие сте големите, страшни агенти от ФБР, а аз съм полицай, за Бога, и като такъв имам право на вашето уважение, както и на всякаква информация, отнасяща се до разследването ми. И тъй, какво знаете за Бен Тиърни?

— Успокойте се — произнесе Бегли. — И държа да знаете, че не прощавам неприличен език и напразно споменаване на името Божие. Не го правете повече в мое присъствие.

Дъч се измъкна от сепарето, посегна към палтото и ръкавиците си и се облече с резки, гневни движения. После се наведе и доближи лицето си до това на Бегли.

— Първо, върви на майната си. Второ, чуй това, лицемерен лайнар. Ако проявяваш някакъв интерес към Бен Тиърни, свързан с изчезването на жените, аз трябва да знам, защото докато ние тук си говорим, моята жена е сама с него в планинската ни вила.

За първи път другите двама показаха някаква реакция, която премина от изненада до безпокойство.

— Всемогъщи Боже! Да не би да ми казвате, че Бен Тиърни е „Синия“?

Уайз хвърли предпазлив поглед към групата на щанда за закуски и безалкохолни напитки и заговори полугласно:

— Открихме някои косвени улики, които дават основание за по-нататъшно разследване.

Агентът говореше също тъй уклончиво, както беше говорил неведнъж и Дъч, докато работеше като детектив по убийствата. Говори се така, когато се знае, че заподозреният е напълно виновен и е нужно само едно нищожно, но неопровержимо доказателство, за да го пипнеш.

Дъч насочи пръст към Бегли:

— Не ми трябва по-нататъшно разследване, за да се уверя, че копелето е прекарало миналата нощ с жена ми. — Той им обърна гръб и тръгна към Кал Хокинс, сграбчи го за яката и го издърпа от високото столче.

— Време е за изява.

* * *

— Ако ревнивият нрав на този кретен провали случая ми, ще му извия гадния врат.

Думи от агент на ФБР, който преди по-малко от шейсет секунди беше казал на Дъч, че не прощава неприличен език!

Докато той и по-младият му колега приближаваха щанда за закуски и безалкохолни, израженията им бяха толкова решителни, поведението им толкова заплашително, че Мерилий изпита желание да отстъпи назад. По-възрастният изрева:

— Някой от вас знае ли къде отива той?

— Горе в планината, да спасява Лили. — Уес се изправи и протегна дясната си ръка. — Уес Хамър, председател на общинския съвет, старши треньор на футболния отбор на гимназията.

Той се ръкува последователно с двамата, докато те се представяха. Уес им направи знак с ръка да си приберат малките кожени калъфчета, които му показаха.

— Не е необходимо да се легитимирате. Знаем кои сте. Вас съм ви виждал в града един-два пъти — обърна се той към Уайз. После посочи към щанда — Това са Уилям Рит и сестра му, Мерилий Рит.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита Уилям, който стоеше зад щанда — Още кафе? Нещо за закуска?

— Не, благодаря.

Мерилий забеляза, че мъжа на име Бегли започва да губи търпение от тези любезности.

— Доколкото разбрах, Бъртън и жена му са разведени и че тя дори вече се нарича Лили Мартин.

— На него му е трудно му е да го приеме — каза Уилям.

— Преди няколко години загубиха дете, дъщеричка — поясни Уес. — Хората реагират различно при подобни трагедии.

Бегли погледна към партньора си, сякаш инструктира да си взема бележки наум. Мерилий предположи, че той вече го беше направил.

— Как според вас тя се е озовала насаме с Бен Тиърни? — попита Бегли. — Дали са планирали да се срещнат там?

— Не знам със сигурност, но сериозно се съмнявам, че е било среща. — И Уес им разказа, че вилата е била собственост на семейство Бъртън и че наскоро са я продали. — Вчера следобед отидоха там да си приберат останалите вещи. Дъч тръгнал преди нея към града. Стана ясно, че на слизане от планината тя е претърпяла злополука, в която е бил замесен и Тиърни. Оставила кратко съобщение на клетъчния телефон на Дъч, че Тиърни е ранен и че двамата са във вилата и помолила Дъч да изпрати помощ възможно най-бързо.

— Тежко ли е ранен?

— Не е съобщила подробности. Оттогава не се е обаждала. Телефонната линия към хижата била изключена по-рано, а обслужването на клетъчните телефони в тия планини е толкова шибано… извинете, господин Бегли. То при хубаво време е калпаво, камо ли в лошо.

Уес прие мълчанието на Бегли като сигнал да продължи.

— Снощи Дъч ми се обади, за да му помогна да намери Кал Хокинс. Човекът, който току-що измъкна оттук. Той притежава единствения камион за опесъчаване. — Разказа им за неуспешния опит да се качат по планинския път. — Накрая дори Дъч трябваше да признае, че е невъзможно. Но твърдо е решил да опита отново тази сутрин. Натам се запъти сега.

Уайз отбеляза:

— Не храня голяма надежда, че и този път ще успее.

— Опитайте се да го оспорите.

— Наистина ли смятате, че Бен Тиърни е „Синия“?

— Откъде сте чули това? — Погледът, с който Бегли изгледа задалия неблагоразумно въпроса Уилям, можеше да възпре и нападащ носорог. Но сега възпря собственика на магазина да изрече очевидното, че трябва да е бил глух, за да не е чул разговора им с Дъч.

Притеснен, Уилям навлажни устни и вместо това отвърна:

— Просто е близко до ума.

— О? И как така, господин Рит?

— Ами всички в града се познаваме. Господин Тиърни е външен. Много малко знаем за него.

— Какво знаете за него? — попита Уайз.

— Само онова, което съм забелязал като идва в магазина.

— Колко често идва?

— Когато е в града, редовно. Той винаги… — Уилям хвърли предпазлив поглед към слушателите си. — Това може и да не е важно.

— Кое, господин Рит? — Бегли нетърпеливо плесна ръкавиците си в дланта на другата си ръка. — Оставете на нас да преценим дали онова, което сте забелязали, е важно или не.

— Ами просто винаги, когато е в магазина, привлича вниманието.

— Вниманието ли? — Бегли хвърли нов поглед към Уайз. — Чие внимание?

— На жените — отвърна простичко Уилям. — Привлича ги като магнит. — Погледна към Уес и добави: — Чувал съм как ти и Дъч и приятелите ви говорите за него. Някой го нарече паун.

— Виноват! — Уес вдигна дясната си ръка. — Според мен човекът знае, че жените си падат по този тип мъже — сурови, прекарващи предимно на открито.

Всички очи се обърнаха към Мерилий, която се намеси и усети как се изчервява от смущение.

— Виждала съм господин Тиърни само няколко пъти, но съм чела негови статии. Много са хубави, ако се интересувате от подобни неща.

Очевидно Бегли не се интересуваше, защото се обърна отново към Уилям.

— Някога заговорвал ли е жени?

— През цялото време.

— И за какво си говорят?

— Нямам навика да подслушвам клиентите си.

Напълно противоречиво доказателство, помисли си Мерилий. Току-що беше признал, че е дочул разговор между Уес и Дъч.

Бегли също прие скептично твърдението на Уилям, но го остави без коментар.

— Какво купува Тиърни, когато идва в магазина? Стига да не издадете професионална тайна — добави той.

Уилям дори му се усмихна.

— Няма опасност, тъй като никога не е идвал с рецепта. Купува балсам за устни, паста за зъби, еднократни самобръсначки. Нищо необичайно, ако това питате.

— Това питам.

— Нищо необичайно. Любопитното е, че обикновено купува само по едно нещо. Един ден ще е анкерпласт, следващия ще е паста за зъби, друг път ще е книга за четене.

— Сякаш си намира причина да идва тук? — предположи Бегли.

— Сега, като се замисля, да. И като че идва винаги, когато съм затрупан с клиенти. Между ранния и късния следобед. Много хора се отбиват тук на път за вкъщи.

— И Милисънт Гън ли?

— Разбира се. Много ученици от гимназията се отбиват за нещо безалкохолно след училище. Стига да се държат възпитано, аз им разрешавам…

— Случвало ли се е Бен Тиърни и Милисънт Гън да се засекат по едно и също време в магазина?

Уилям понечи да отговори, но осъзна важността на въпроса и стисна устни. Изгледа ги последователно, после някак унило и бавно кимна.

— По-миналата седмица. Само два дни, преди тя да изчезне.

— Разговаряха ли? — попита Уайз.

Уилям отново кимна.

Бегли се обърна към Уес.

— Къде можем да намерим въпросния камион за пясък?

— Елате, ще ви заведа.

Бегли не изчака Уес да тръгне напред. Обърна се и бързо се запъти към вратата, като слагаше ръкавиците си в движение.

— Винаги ли е толкова рязък? — обърна се Уилям към Уайз, който бъркаше между катовете дрехи, за да извади портфейла си.

— Не. Беше на крак цяла нощ, затова реакциите му тази сутрин са малко по-бавни от обикновено. Колко ви дължим?

Уилям му направи знак да задържи парите си.

— Заведението черпи.

— Благодаря ви.

— Удоволствието е мое.

Уайз кимна на Уилям, докосна въображаем ръб на шапка към Мерилий, после тръгна да настигне Бегли.

Уес се канеше да ги последва, когато тя го повика и му подаде кожените ръкавици, които беше оставил върху плота.

— Ще ти трябват.

Той ги взе и закачливо я перна с тях по върха на носа.

— Благодаря. Ще се видим по-късно.

Докато наблюдаваше как Уес излиза, Мерилий улови многозначителната, самодоволна усмивка на Уилям в огледалото. Пренебрегна я и каза:

— В крайна сметка никой не пожела закуска.

— Ще изпържа две яйца — Той се обърна към тигана за печене. — Ти искаш ли?

— Не, благодаря. Не биваше да споменаваш „Синия“.

— Какво?

— Кодовото име. Сигурна съм, че забеляза реакцията на Бегли. Никой, освен властите не трябвало да знае за синята панделка. Нали ти ми го каза Уес те предупредил. А Уес откъде знае?

Уилям пусна парче масло в тигана и то започна да цвърчи, докато се топеше.

— Чул го направо от устата на вълка.

— От Дъч ли?

— Естествено, че от Дъч.

— Та той е началник на полицията — възкликна тя. — Много добре знае, че не трябва да казва на Уес за доказателство, за което се предполага, че е тайна.

— Уес му е най-добрият приятел. Много са близки. — Той чукна две яйца в тигана — Нямат тайни помежду си. Пък и какво лошо има?

— Може да осуети разследването.

— Не виждам как.

— Ако ти и аз знаем, още колко души знаят?

Той посегна към солницата и я тръсна над яйцата.

— Какво значение има това сега, когато са идентифицирали „Синия“?

— Никакво, предполагам.

— Само че — той обърна яйцата, — това е един добър урок, Мерилий.

— Какъв урок?

— Никой в този град не умее да пази тайна — Усмихна й се, но тя остана с неприятното чувство, че усмивката му не беше така блага, както му се искаше да изглежда.