Сандра Браун
Буря (13)

Глава 13

— Хут, чел ли си Книгата на пророк Еремия?

— На Еремия ли? Не, сър. Само отделни стихове.

Отговорният специален агент Бегли затвори Библията.

Четеше я през целия път от последните шестнайсет километра, за изминаването, на които на специален агент Уайз му бяха нужни близо два часа.

— Господ е имал добър човек в лицето на Еремия.

— Да, сър.

— Бог Йехова му възложил да каже на хората неща, които те не искали да чуват и които не знаели.

Познанията на Хут за пророците бяха доста мъгляви, затова той прие преценката на Бегли, издавайки неопределен звук.

— Той ги убива, нали знаеш.

Хут, който отчаяно се опитваше да задържа колата на пътя и в същото време да следи мисълта на Бегли, се запита за кого се отнася местоимението „той“ — за пророка, за Господ или за незнайния субект, който всяваше паника сред общността на Клири. Реши, че е за последния.

— Вероятно сте прав, сър. Макар че, ако е ограничил дейността си до този район — а засега ние не сме свързали случая с никоя друга част на страната — човек би си помислил, че вече е трябвало да се открият някакви следи.

— Да, ама я го погледни този район. — Бегли потърка ръкава си в заскреженото стъкло откъм пътническата седалка, за да види по-добре снежния пейзаж. — Тук се простират стотици квадратни километри гъста гора. Суров планински терен. Скалисти речни брегове. Пещери. Дори дивата природа е на негова страна. Доколкото ни е известно, той храни мечките с тия момичета.

Думите му засилиха горчивината в устата на Хут от последната чаша кафе, която беше изпил.

— Да се надяваме, че не е така, сър.

— Това е рядко населен район. Оня кучи син, дето бомбардира Олимпийския парк в Атланта, се укриваше тук години наред, преди да бъде спипан. Не, Хут, ако аз убивах млади жени, щях да избера именно тази местност за ловния си участък. — Той посочи напред и попита: — Това ли е?

— Да, сър.

Хут никога не бе изпитвал по-голяма радост при пристигането си някъде, както сега. Цяла нощ бе шофирал по пътища, подходящи повече за едноместна шейна. На едно кръстовище, недалече от Шарлот, патрулна кола беше блокирала полегат път към входа на града. Полицаят слезе и им направи знак да се върнат обратно. Хут не помръдна.

Патрулът ги приближи:

— Не може да минете оттук. Главният път е затворен.

Хут смъкна стъклото на прозореца си. Бегли се наведе през него и завря в лицето на полицая служебната си карта, като обясни, че преследват престъпник; злоупотреби с високото си положение и накрая заплаши, че ще избута шибаната патрулка от пътя, ако не я измести веднага. Полицаят отстъпи.

Хут успя благополучно да мине по наклона, но оттогава мускулите на врата и гърба му бяха като стегнати възли. Бегли като че ли оставаше сляп за опасността, пред която бяха изправени. А може би вярваше в шофьорските му умения повече, отколкото самия Хут си вярва.

Бегли беше разрешил само две спирания за сандвичите и кафето, които носеха със себе си.

Зората настъпваше бавно. Облачното покривало беше плътно и ниско. Мъгла и навяващ сняг ограничаваха видимостта до два-три метра. От напрежението да се взира напред Хут усещаше болка в очите. Движеха се с двайсет и пет километра в час. Леденият дъжд и суграшицата, паднали вчера, сега бяха станали по-опасни поради силния снеговалеж, какъвто Хут беше виждал рядко през трийсет и седемгодишния си живот.

Преди да разпитат Бен Тиърни му се искаше да си вземе душ, да се избръсне, да изпие цял кафеник черно кафе и да излапа една хубава гореща закуска. Но като наближиха Клири, Бегли му нареди да кара право към къмпинга в покрайнините на града.

Къмпингът „Уислър Фолс“ се състоеше от бунгала край малко езеро, образувано от водопада точно над него. Дълбоки преспи се бяха натрупали покрай оградата на игрището. От комина на канцеларията се виеше дим. Освен този признак на живот мястото приличаше на пустеещ снежен пейзаж.

Хут отби седана от главния път и продължи, както се надяваше, по алеята за коли, неразличима под дълбокия сняг.

— Кое е неговото? — попита Бегли.

— Номер осем. — И Хут посочи с глава натам. — Онова, най-близо до езерото.

— Все още ли е регистриран тук?

— До вчера вечерта беше. Не виждам колата му, „Чероки“. — Хут се огледа с разочарование. Само пред едно бунгало имаше паркирано превозно средство и то беше отчасти заровено под снега. Следи от гуми нямаше. — Да поговорим ли с управителя?

— За какво? Оттук виждам, че вратата на бунгало номер осем е открехната, агент Уайз — и с неискрена усмивка добави: — Бас ловя, че почукаме ли, тя ще се отвори на мига.

— Но, сър, ако това се окаже нашият човек, нали не искаме да ни постави на място, че нарушаваме гражданските му права.

— Ако наистина се окаже нашият човек, ще му наруша целостта на главата с куршум, преди да допусна да ни остави на място за някакви си процедурни глупости.

Хут паркира пред бунгало номер осем. Когато слезе от колата, с удоволствие се изправи на крака и се протегна, въпреки че нагази сняг до глезените.

Бегли като че не забелязваше нито ослепителния сняг, нито хапещия студен вятър. Той продължи към стъпалата за верандата на бунгалото. Натисна дръжката на вратата, но се оказа, че е заключена и тогава най-безцеремонно извади кредитна карта и я плъзна в нея. Само след секунди двамата с Хут прекрачиха прага.

Вътре беше по-топло, но въпреки това дъхът им изпускаше облачета пара. Пепелта в камината беше сива и студена. Малката кухничка, свързана с основната стая, беше чиста, не се виждаше оставена никаква храна, чиниите бяха измити и подредени. Личеше си, че отдавна са сухи.

Бегли сложи ръце на хълбоците си и се завъртя бавно, оглеждайки подробностите в стаята.

— Не ми изглежда да е бил тук скоро. Не е изкарвал черокито си оттук сутринта, иначе щяхме да забележим следи въпреки продължаващия снеговалеж. Имаш ли някаква представа къде господин Тиърни е прекарал нощта, Хут?

— Никаква, сър.

— Дали си има някоя приятелка тук?

— Поне аз не знам.

— А роднини?

— Не. В това съм сигурен. Бил е едно дете. Родителите му са покойници.

— Тогава къде, по дяволите, е бил снощи?

Хут нямаше отговор.

Той последва Бегли в предната спалня. След като обходи с любопитен поглед помещението, Бегли посочи двойното легло.

— Госпожа Бегли би нарекла това легло „небрежно оправено“. Би казала, че точно така един мъж си оправя леглото, ако изобщо го оправя.

— Да, сър.

Хут беше мъж, но никога не оставяше леглото си неоправено и винаги проверяваше дали долните краища на чаршафа са равни. Също така никога не оставяше чинии мокри — подсушаваше ги с кърпа и ги прибираше на съответните им места. Да не говорим, че подреждаше компактдисковете си по азбучен ред, според записания певец, а не по заглавия. Късите му чорапи бяха подредени в чекмеджето по цвят — от най-светлия до най-тъмния, започващ отляво надясно.

Но по-скоро би си отрязал езика, отколкото да противоречи на госпожа Бегли.

За разлика от всекидневната, си личеше, че спалнята, където спеше Тиърни, е била обитавана. В средата на пода стоеше един платнен сак с разпилени дрехи. Върху писалището под прозореца лежаха разхвърляни списания. Хут потисна импулса си да ги подреди, след като погледът му пробяга върху лъскавите корици.

— Порнографски ли са? — попита Бегли.

— Не, приключения, спорт, туризъм, фитнес. За такива неща пише той.

— О, майната му — разочарова се Бегли. — Онази стая там ще сочи, че Тиърни е прилежен чудак.

— Което съвпада с профила на типажа, който търсим — отбеляза Хут и мигом осъзна, че подвеждаше под отговорност собствените си маниакални наклонности.

— Точно така. Но това тук… По дяволите, това тук прилича на стаята на големия ми син. И тъй, кой е Тиърни? Шибан психопат или точно такъв, какъвто изглежда? А може би нормален човек, който обича туризма и не използва измамни списанийца, за да се изпразни?

Въпросът беше реторичен. Което беше добре, тъй като, чувайки, че нарича порнографските списания „измамни списанийца“, Хут направо онемя.

Вратата на гардероба зееше отворена. Бегли надникна.

— Всекидневни, но качествени неща — отбеляза той, след като огледа етикетите.

— Извлеченията от кредитната му карта ще удостоверят това. Той не пазарува от магазини с намаление.

Бегли се завъртя на пети и бързо излезе от стаята. Прекоси дневната и отвори вратата на другата спалня. Не беше направил и две крачки навътре и се закова на място.

— Атака! Хут!

Хут се втурна натам и още на прага измърмори:

— О, Боже!

На стената над една маса бяха закачени с тиксо снимки на петте изчезнали жени. Хут веднага разпозна, че масата е кухненска и не тук й е мястото. А не беше обърнал внимание, че не е в кухненския бокс.

Върху масата имаше компютър и ценно доказателство от печатни материали. Статии за изчезналите жени бяха изрязани от „Клири Кол“, както и от вестници чак от Роли и Нашвил. Пасажи от тях бяха отбелязани с цветни флумастери.

На жълти листчета от блокче с паметни бележки имаше драсканици, някои изписани набързо, други подчертани, за да бъдат запомнени или прегледани отново. Имаше и папки с твърди корици — по една за всяка жена. Те съдържаха листове с написани на ръка бележки, изрезки от вестници, снимки, публикувани на постери или в пресата.

И местата, където се споменаваше неизвестният престъпник, бяха подчертани със син маркер.

Бегли посочи един такъв пасаж.

— Синьо.

— Забелязах, сър.

— Цветът на подписа му.

— Така изглежда.

— Откакто е похитил Тори Ламбърт.

— Да, сър.

— Компютърът…

— Без съмнение има парола на този, който го използва.

— Дали ще можеш да я дешифрираш, Хут?

— Със сигурност поне ще опитам, сър.

— А тъй, стойте там, гдето сте, ако не искате да ви пръсна главите. — Гласът имаше резонансът на бетонобъркачка — Дигнете ръце и бавно се обърнете.

Бегли и Хут се подчиниха и се озоваха пред пушка с двойна цев. Хут рече:

— Здравейте, господин Елмър. Не ме ли помните? Аз съм Чарли Уайз.

Мъжът стоеше в средата на стаята, вдигнал пушката до нивото на гърдите си. Когато Хут изрече името му, той присви очи, за да го види по-добре. Лицето му беше червено и набръчкано като слива, стояла дълго на слънце. Носеше вехта, проядена от молци плетена шапка, от която висяха кичури остра коса, мръснобяла като рошавата му брада. Никотинова слюнка оцветяваше устните му, които се разтвориха в усмивка и разкриха беззъби венци, с изключение на три кафяви пънчета.

— Велики Боже! Щях да ви застрелям. — Той свали пушката — Що сте дошли, да дадете наградата на гос’ин Тиърни ли?

Хут се замисли за момент, преди да се сети за историята, която беше скалъпил, за да обясни интереса си към Бен Тиърни.

— А, не. Това е отговорен специален агент Бегли. Ние…

— Гус? Вътре ли си?

— О, по дяволите — изруга Гус Елмър. — Обадих се в полицията. Рекох си, някой тук иска да ограби господин Тиърни, докато го няма.

Бегли измърмори под носа си поток от ругатни.

Старецът се обърна да помаха с ръка на полицая, който подаде глава през вратата. С пистолет в ръка той измери с любопитен поглед отгоре до долу двамата агенти от ФБР.

— Това ли са крадците?

— Не сме никакви крадци. — По гласа му Хут можеше да каже, че на шефа му е дошло до гуша от цялата тази глупост и е на път да поеме контрол над ситуацията, която бързо бе разнищена. Той избута Хут да върви и шумно затвори вратата след тях, за да не могат другите двама да видят какво са открили.

— Ние сме агенти от ФБР — продължи Бегли — и бих искал да поставите оръжието си обратно в кобура, преди да сте простреляли някого.

Полицаят беше млад, под трийсетте, освен ако Хут не беше преценил правилно. Острият поглед и авторитетният тон на Бегли го объркаха. Едва след като прибра оръжието си, се сети да поиска двамата да се идентифицират. Те го направиха.

Удовлетворен, че няма измама, той нахакано се представи:

— Харис. От полицейското управление в Клири. — И докосна ръба на униформената си фуражка, посипана с капки разтопен сняг. Униформените му панталони бяха напъхани във високи гумени ботуши. Подплатеното му с агнешка кожа яке изглеждаше с един-два номера по-тясно и ръцете му висяха неестествено, на няколко сантиметра встрани от тялото.

Гус Елмър почеса брадата си, докато зяпаше с глупаво изражение Хут.

— Ама ти си бил агент на ФБР? Наистина ли?

— Наистина — отговори Бегли вместо него.

— Тогава какво правите тук? Какво искате от господин Тиърни?

— Да говорим с него.

— За какво? Да не го издирват за нещо? Какво е направил?

— И аз самият искам да знам какво — каза Харис. — Да го арестувате ли сте дошли?

— Нищо подобно. Просто трябва да му зададем няколко въпроса.

— Хм. Въпроси. — Харис обмисли за момент чутото, съмнявайки се във всяка дума. — Имате ли заповед за обиск?

Виж ти, помисли си Хут, Харис не бил чак толкова неопитен, както изглежда.

Бегли подмина въпроса и попита:

— Шефът ви се казва Бъртън, нали?

— Да, сър. Дъч Бъртън.

— Къде мога да го намеря?

— В този момент ли?

Въпросът беше толкова глупав, че Бегли не го удостои с отговор. Той не зачиташе друго време, освен „в този момент“.

Харис осъзна гафа си и запелтечи:

— Ами… аз… просто чух диспечера да казва, че шефът отива да намери Кал Хокинс — единствено той в града има камион за пясък — и да го закара в дрогерията за кафе.

— Хут, знаеш ли къде се намира тази дрогерия? — попита Бегли. Хут кимна и Бегли се обърна отново към Харис. — Уведомете началник Бъртън, че искаме да се срещнем с него там след половин час. Ясно?

— Ще му предам, но той се тревожи за…

— Няма нищо по-важно от това. Предайте му каквото ви казах.

— Слушам, сър. А заповедта?

— По-късно. — Бегли нетърпеливо повика с пръст младия полицай и онзи се приближи. За разлика от якето, ботушите му изглеждаха с един номер по-големи. Бегли пристъпи по-близо към него и зашепна напрегнато. — Ако предавате съобщението ми на началник Бъртън по полицейското радио, кажете му, че е наложително да се видим тази сутрин. Не споменавайте никакви имена. Разбрахте ли? Това е първостепенна задача, изключително деликатна материя. Предпазливостта е от жизненоважно значение. Мога ли да разчитам?

— Абсолютно, сър. — Той отново докосна ръба на фуражката си и изхвърча от стаята.

Когато Хут беше преназначен във филиала на Федералното бюро в Шарлот, му се удаде добрата възможност да служи на известния директор на поделението. Дотогава беше работил с Бегли само косвено. Сега за първи път имаше възможност да го наблюдава в действие и да отчита уменията му, благодарение на които бе станал легенда както сред агентите, така и сред престъпниците. Колегите му се учеха от него. Нарушителите на закона се съобразяваха с него.

Въпреки че никога не обсъждаше времето, когато бе служил в Средния изток, за Бегли се разправяше, че успял да постигне споразумение за себе си и още трима души да не бъдат екзекутирани. Били обвинени във вражески действия срещу режима на Саддам Хюсеин, но успели да убедят иракчаните, че не са хората, за които ги вземат.

Пет дни след залавянето им четирима прашни, жадни мъже влезли във фоайето на хотел „Хилтън“ в центъра на Багдад за изумление на колегите им, на дипломати и репортери от медиите, които ги били отписали като мъртви.

Историята се доукрасяваше при всеки нов разказ, но Хут не се съмняваше в същността й. Бегли беше точен човек, но имаше душата и ума на мошеник. Репутацията му на манипулатор бе напълно заслужена.

Той не разкри нищо съществено пред младия Харис, но погъделичка егото му, като наблегна на „първостепенна задача, изключително деликатна материя“ и така го накара да забрави, че те нямат заповед за обиск и че практически са заловени на местопрестъплението, където бяха влезли с взлом.

Освен това Бегли наблегна, че Харис трябва незабавно да се свърже с шефа си, като по този начин бързо се отърва от него и им позволи да разпитат Гус Елмър без свидетели.

— Бих изпил едно кафе, а ти, Хут? — внезапно предложи той. — Господин Елмър, може ли да се възползваме от вашето гостоприемство?

Възрастният човек неразбиращо присви очи към Бегли.

— А?

— Имате ли кафе? — попита Хут по-простичко.

— О, да, разбира се. В канцеларията. А и хубав огън гори там. Гледайте си в краката. Тия стъпала са хлъзгави като пързалка.

Минути по-късно те седяха в люлеещи се столове пред пращящ огън. Вътре в обувките на Хут се топеше сняг и краката му бяха студени и влажни. Той ги доближи до огъня.

Гус Елмър им поднесе кафе в нащърбени и потъмнели чаши, но самото кафе беше горещо, силно и вкусно. Или може би беше такова само защото Харис тъй силно мечтаеше за него.

С цялото си желание да съдейства на федералното разследване, Гус Елмър не им предостави много повече информация от тази, която Хут беше вече получил от него. Бен Тиърни бил кротък, представителен гост, който плащал с кредитна карта. Едно нещо му се струвало странно — че отказвал да пуска чистачката на къмпинга да влиза в бунгалото му. Тази странност се обясняваше от видяното във втората му спалня.

— Но ако това е само прищявка, нямам оплаквания — допълни Гус. — Ако ме питате, той е идеалният гост. Винаги оставя бунгалото в добър вид, изгасва лампите, хвърля боклука си в контейнера, та да не могат мечките да ровят в него. А когато ще си тръгва, се разплаща и напуска до обяд. Да, сър, винаги спазва правилата.

— Това е много впечатляващо, господин Елмър — посочи Бегли препарираната глава на елен, окачена на каменната стена над камината. — Вие ли го убихте?

Бегли беше известен с тази си тактика. По време на разпит вметваше от време на време нещо, което нямаше никаква връзка с разпита. Като сменяше внезапно темата, той отнемаше на разпитвания възможността да предвиди следващия въпрос и да се подготви какво да каже. Това беше начин да получи нефилтриран отговор на уместен въпрос.

— Разговарял ли е с вас господин Тиърни за жени?

Елмър, който продължаваше да се възхищава на ловния си трофей, бързо извъртя глава и погледна озадачено Бегли.

— За жени ли?

— Съпруги, бивши жени, приятелки, любовници? — И като сниши глас, додаде: — Загатвал ли е нещо за сексуалния си живот?

Старецът се закиска.

— Не си спомням, иначе щеше да ми направи впечатление. Веднъж го попитах дали и неговата благоверна ще дойде, а той ми рече „не“, щото бил разведен.

— Мислите ли, че е нормален мъж?

Елмър зина, предоставяйки им неприятна гледка в беззъбата си паст.

— Казвате ми, че може да е обратен? Той?

— Нямаме причина да мислим, че е хомосексуалист — отвърна Бегли. — Но е някак странно сам, хубав мъж като него да не ви е споменавал нищо за секс с нежния пол.

И този път Хут се впечатли. Бегли ровеше в паметта на Гус Елмър, без онзи да се усеща. Беше разчитал, че Елмър е хомофоб. Човек като него едва ли би искал редовният му гост, с когото се е сприятелил, да бъде нещо друго, освен истински мъж, хетеро до мозъка на костите си. Така че ако Тиърни беше вмъкнал женско име в някой разговор, старецът щеше да разрови мозъка си, за да си спомни.

— Сега като се замислих, той наистина ми каза оная сутрин нещо за последното изчезнало девойче.

— Може ли да си налея още кафе? — И без да чака отговор, Бегли стана и отиде до машината за кафе.

— Влезе тук, в канцеларията, за да вземе брой от „Кол“ и зачете първата страница. Рекох му: „Ако ме питате, тоя град като че ли е прокълнат.“ А той ми рече, че съчувствал на родителите на момичето. Представял си през мъки щели да преминат и разни такива.

Бегли се върна на люлеещия се стол и духна в чашата, за да изстуди малко кафето.

— Кафето е превъзходно, господин Елмър. Агент Уайз, моля, запомнете каква марка е.

— Разбира се.

— Искам да занеса от него в Шарлот на госпожа Бегли. Та само това ли каза господин Тиърни за момичето?

— Ами, чакайте да помисля — отвърна старецът, опитвайки се да върне на темата — Ъъъ, не. Спомена, че я бил видял ден или два, преди да изчезне.

— Каза ли къде?

— В магазина, дето си купувал разни неща. Отбил се там да си купи нов чифт чорапи и тя му ги маркирала на касата.

— По кое време е било?

— В магазина ли? Не спомена. Сгъна вестника, взе една географска карта и каза, че отивал да изкачи върха. Предупредих го да внимава да не се натъкне на някоя мечка. Той се разсмя и отвърна, че нямало да допусне такова нещо и попита дали те не спят зимен сън. Купи си блокчета от овесени ядки и плодове от оня там автомат и си тръгна.

— А говорил ли е нещо за другите изчезнали жени?

— Не, но доколкото си спомням… — Елмър изведнъж млъкна и изгледа проницателно Бегли, после измести сълзящия си поглед към Хут, който се опита да запази равнодушно изражение. Когато Елмър отново погледна Бегли, преглътна дълбоко. Хут можеше само да се надява, че ще изплюе първо по-голямата част от тютюна си. — Ама вие да не мислите, че господин Тиърни е отвлякъл тия жени?

— Съвсем не. Просто искаме да говорим с него, за да го зачеркнем от списъка на евентуалните извършители.

Бегли беше показал повече емоция, когато говореше за Книгата на пророк Йеремия, но Гус Елмър не се хвана на безразличието му.

— Той е последният човек, за когото бих помислил, че е способен на такава низост.

Хут се наведе напред и попита:

— Чували ли сте го да подмята някакви дерогаторни забележки относно жените?

— Дерго… де… какви?

— Пренебрежителни или нелюбезни забележки.

— О! За жени ли, рекохте?

— Или за жените изобщо, или за някоя определена жена — уточни Хут.

— Не, нали ви рекох, единственият път, когато издума нещо за… — той млъкна и се пресегна да вземе една празна тенекиена кутия, в която се изплю. — Я почакайте. Един момент. Сетих се нещо — и затвори очи. — Да, да, ето, изплува. Беше миналата есен. Помня, щото седяхме заедно на верандата ей там и се възхищавахме на багрите на листата. Попита ме дали искам да пийна нещо с него. Рекох: И още как. Колкото да пропъдим студа от вечерния въздух, нали разбирате. И от дума на дума стигнахме до Дъч Бъртън.

— Шефа на полицията?

— Аха, аха Дъч беше шеф отскоро, от месец, месец и нещо и ние с гос’ин Тиърни се заприказвахме затуй, че се бил нагърбил с голямо бреме с тия изчезнали жени.

— Какво по-точно каза той за това?

— А, нищо, само туй. — Той отново се изплю в кутията, избърса уста с опакото на ръката си и им се захили. — Ако ме питате, повече го интересуваше жената на Дъч. Бившата му жена.

Бегли стрелна Хут с поглед, за да се увери, че слуша внимателно.

— Какво за нея?

— Май гос’ин Тиърни се запознал с нея лятос. — Усмивката на Елмър се разшири като че ли от облекчение. — Всъщност мога да кажа със сигурност, че той не е педал. Ако ме питате, той май е хлътнал по бившата благоверна на Дъч.

Бегли престана да се люлее безцелно.

— Хлътнал по нея ли?

Старецът се засмя бавно.

— Заплеснал се, паднал си по нея, лапнал въдицата, както искате го наречете.