Сандра Браун
Добре пазени тайни (5)

Глава V

— Успокой се, Джо.

Енгъс Минтън се беше облегнал на облегалката на тапицирания с червена кожа стол. Той обичаше този стол, докато съпругата му Сара Джоу го ненавиждаше.

Зърна сина си, стоящ пред вратата на кабинета, и му махна с ръка да влезе вътре.

— Джо Уолис е доста объркан.

— Чуй, Джо, правиш прибързани заключения и напразно се безпокоиш — каза Джуниър през мундщука на лулата си. — Тя просто си върши работата. Все пак майка й е била убита. Фактът, че е получила такова добро място на следовател в областната прокуратура й дава самочувствие. Знаеш как се борят за кариерата си младите жени днес.

Съдията се заслуша за момент. Енгъс отново повтори:

— По дяволите, Джо! Успокой се, чуваш ли? Просто си дръж устата затворена и всичко ще отмине. Остави дъщерята на Селина на нас — посочи с глава към Джуниър. — Ще се върне в Остин след няколко седмици с подвита между красивите си крака опашка и ще каже на шефа си, че се е провалила. Ние ще получим нашето разрешително за хазарт, пистата ще бъде построена навреме, ти ще се пенсионираш с безупречно досие и догодина по същото време ще седим, ще си пийваме и ще си спомняме с насмешка за сегашните неприятности.

След като се сбогува със съдията, Енгъс тикна портативния телефон настрани.

— Боже мой, какъв песимист. Ако само можеше да го чуе дъщерята на Селина, би го сразила. Ще ми донесеш ли една бира?

— Пейсти е в приемната и чака да го приемеш.

Тази новина с нищо не подобри лошото настроение на Минтън-старши.

— По дяволите. Ужасен ден. Кажи му да влезе.

— Не бъди много суров с него. Той целият трепери.

— Така му се пада за това, което е направил — изсумтя баща му.

Джуниър се върна след няколко секунди. Пейсти Хикъм се влачеше след него с наведена глава, разкаян, със смачкана каубойска шапка в ръка. Прякорът^[1] му бе дошъл оттам, че като малък бе излапал наведнъж 4 фунта^[2] пастет.

Истинското му име отдавна бе забравено. Това се случило още когато бил в основното училище, защото Пейсти не бе успял да стигне до девети клас.

Всичко, което печелеше, биваше бързо изхарчвано за пиене и хазарт. Работеше във фермата на Минтън почти тридесет години и това изненадваше всички. Енгъс търпеше постоянното му пиянство. Този път обаче беше прекалил.

— Енг… Енгъс — ръката на стареца трепереше, — знам какво ще кажеш. Аз… направих голяма глупост, но се заклевам в Бога, че не беше нарочно! Знаеш, че в тъмното всички котки изглеждат еднакви, да пукна, ако това не важи и за конете! — „Особено, ако си на четири уискита“ — каза си наум и се усмихна.

Енгъс забеляза няколкото зъба, останали в устата му, почернели и полуразрушени. Не му беше до шеги.

— Грешиш, Пейсти. Не исках да кажа това. Ти си уволнен.

Джуниър скочи от стола си.

— Татко!

Баща му го изгледа строго, което означаваше да не се меси повече.

Лицето на Пейсти стана бледо.

— Не можеш да направиш това, Енгъс! Аз работя тук повече от тридесет години.

— Ще получиш обезщетение за прекратяване на трудов договор, и то далеч по-добро от това, което заслужаваш.

— Но… по…

— Оставил си жребчето в малкото заградено място до конюшнята заедно с десет млади кобили. Какво щеше да стане, ако то беше яхнало някоя от тях? Онази кобила от Аржентина също е била там. Имаш ли представа колко струва този кон, Пейсти? Над половин милион! Ако се беше наранила или родила преждевременно заради твоето невнимание? — каза Енгъс на един дъх. — Боже мой, не искам дори да си представя каква каша можеше да забъркаш! Ако Сам не беше забелязал жребчето, аз щях да загубя милиони и репутацията на тази ферма щеше да отиде по дяволите.

Пейсти преглътна трудно.

— Дай ми още един шанс, Енгъс. Кълна ти се…

— Чувал съм това и преди. Вземай си нещата, освободи леглото и намини към края на седмицата през офиса. Ще наредя на счетоводителя да ти изчисли обезщетението.

— Енгъс…

— Довиждане и на добър път, Пейсти.

Старият каубой погледна тъжно към Джуниър, но предварително знаеше, че няма да получи помощ от него. Джуниър наведе очи. Накрая Пейсти напусна стаята, оставяйки следи от кал след себе си.

Когато чуха да се затваря външната врата, Джуниър стана и тръгна към вградения в шкафовете хладилник.

— Не очаквах, че ще го изхвърлиш — каза той сърдито.

— Не беше необходимо да ти казвам.

Джуниър донесе бира на баща си и отвори една за себе си.

— Трябваше ли да го уволняваш? Не можеше ли да поговориш с него за отговорността, която носи, или да му намалиш заплатата? За Бога, татко, какво ще прави стар човек като него сега?

— Да е мислил за това, преди да пусне жребчето в пасището. Хайде, стига толкова. На мен също не ми е приятно, че трябваше да го уволня. Той работи тук от дълго време.

— Направил е грешка.

— По-лошо! Хванали са го! — изкрещя Енгъс. — Ако искаш да вършиш тази работа, момчето ми, трябва да си много твърд. Знаеш, че невинаги е приятна. Има и други неща, освен да водиш клиенти на приеми и да флиртуваш с техните съпруги и дъщери. — Отпи от бирата си. — Сега нека поговорим за дъщерята на Селина.

Джуниър се отказа да обсъжда наказанието на Пейсти, въпреки че не беше съгласен с баща си, отпусна се на един стол и отпи от бутилката.

— Тя е ходила при Джо, така ли?

— Да. Явно не си губи времето напразно. Джо страхотно се с уплашил. Опасява се, че безупречната му кариера като съдия ще отиде по дяволите.

— Какво иска от него Александра?

— Питала го е защо е избързал с разпита на Гууни Бъд и е издал решение, че не е в състояние да се яви на съдебен процес. Рийд се е появил точно навреме, което е много мило от негова страна.

— Рийд?

— Винаги се появява, където трябва, нали?

Енгъс свали ботушите си и ги пусна до облегалката на стола. Те паднаха на пода с трясък. Имаше подагра и големият пръст на крака го болеше. Направи му масаж и погледна към сина си.

— Какво мислиш за момичето?

— Съгласен съм с Джо. Тя представлява заплаха. Мисли, че един от нас е убил Селина, и е решила непременно да разбере кой.

— Аз също съм изненадан от това.

— Разбира се, тя няма никакви улики против нас.

— Така е.

— Много е дръзка — каза Джуниър и погледна баща си внимателно.

— Прекалено.

— А какво ще кажеш за външния й вид?

Бащата и синът се изсмяха цинично.

— Да, тя изглежда добре — каза Енгъс. — И майка й не беше лоша.

— Не, не беше — усмивката на Джуниър посърна.

— Все още ти липсва, нали?

— Понякога.

Енгъс въздъхна.

— Не мисля, че можеш да загубиш близък приятел и това да не ти се отрази след време. Иначе не би било човешко. Но е глупаво от твоя страна да скърбиш за жена, която е мъртва от толкова години.

— Едва ли е скръб — каза Джуниър. — От деня, в който разбрах как се действа с това — каза той, докосвайки с ръка подутината на панталона си, — то не е бездействало за дълго.

— Нямах предвид това — намръщи се баща му. — Говоря за твоя живот. Постигна ли нещо? Дълго след смъртта на Селина беше разстроен. Трябваше ти известно време, за да се съвземеш. Това не можах да разбера.

Той издърпа табуретката и седна, сочейки с пръст към Джуниър.

— Но ти се отпусна, момче, и оттогава не работиш с всички сили. Погледни Рийд. Той също понесе трудно смъртта на Селина, но все пак я превъзмогна.

— Откъде знаеш, че я е превъзмогнал?

— Виждал ли си го някога унил?

— Аз съм този, който се жени три пъти, а не Рийд.

— Гордееш ли се с това? — изкрещя Енгъс ядосан. — Рийд постигна нещо в тоя живот. Направи кариера.

— Кариера? — прекъсна го Джуниър презрително. — Едва ли човек може да се гордее с това, че е шериф на област като нашата. Шибана работа.

— Ти какво смяташ за кариера тогава? Да преспиш с всички жени в областта, преди да умреш ли?

— Аз си гледам добре работата тук — направи опит да отклони темата синът му. — Прекарах цялата сутрин на телефона и разговарях с онзи търговец на коне от Кентъки. Той почти склони да купи жребеца от Артфул Доджър за повече нари.

— И какво точно каза?

— Че ще помисли сериозно върху предложението ми.

Енгъс стана от стола и изръмжа одобрително.

— Това е страхотна новина, синко. Онзи мъж е кучи син, друг като него едва ли някога съм виждал. Храни конете си с хайвер и други подобни неща, когато победят.

Потупа Джуниър по гърба и разроши косата му, сякаш беше на три, а не на четиридесет и три години.

— Обаче — каза той, като възвърна намръщената си физиономия, — това трябва да ни покаже, че трябва да се държим, за да не може комисията по надбягвания с коне да анулира разрешителното, преди мастилото върху него да е изсъхнало. При най-малкия скандал всичко ще отиде по дяволите. Така че трябва да се справим с Александра.

— Да се справим ли?

Като внимаваше за болния си пръст, Енгъс отиде с накуцване до хладилника, за да си вземе още една бира.

— Не можем да й кажем да си върви. Поне така мисля аз — каза той, докато отваряше бирата. — Ние просто ще трябва да я убедим, че сме невинни, честни граждани. И тъй като в действителност сме такива, няма да бъде трудно да го направим.

Джуниър усещаше кога умът на баща му работи.

— Как ще постигнем тона?

— Не ние. Ти. Като правиш това, за което най-много те бива.

— Имаш пред вид…?

— Съблазни я.

— Да я съблазня! — възкликна Джуниър. — Не ми направи впечатление на жена, която ще се остави да бъде прелъстена. Сигурен съм, че не може да ни понася.

— Тогава това е първото нещо, което трябва да променим… Ти трябва да го направиш. Просто я накарай да те хареса… в началото. Аз самия бих се заел с това, ако бях по-млад — усмихна се дяволито на сина си. — Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с такава „неприятна“ дреболия?

— Поне ще се опитам — ухили се Джуниър.