Сандра Браун
Добре пазени тайни (39)

Глава XXXIX

— Влез! — извика Джуниър, който седеше на леглото и гледаше телевизия. — Здравей. Какво те води насам? Искаш ли една? — предложи той на Рийд от цигарите си с марихуана.

— Не, благодаря.

Шерифът се отпусна на един фотьойл и вдигна краката си върху една табуретка.

Стаята беше претърпяла само малко промени, откакто беше влизал в нея за първи път, въпреки че Джуниър беше сменил мебелите с по-нови, когато се премести отново тук след последния си развод. Беше просторна и уютна.

— Господи, ужасно съм уморен — каза Рийд, прокарвайки пръсти през косата си.

Джуниър угаси димящата цигара.

— Личи ти.

— Благодаря — намръщи се той. — Как успяваш винаги да изглеждаш добре, а аз винаги съм мрачен?

— Ген. Погледни мама. Никога не съм я виждал в лошо настроение.

— Сигурно си прав. Никога не съм виждал баща си весел.

— Не очаквай съжаление от мен. Знаеш, че жените трудно устояват на погледа ти. Ние просто сме различни характери, това е всичко.

— Заедно бихме били голяма сила.

— Ние бяхме.

— Хм?

— Спомняш ли си вечерта, когато си поделихме една от сестрите Гейл зад склада за оръжия? Коя беше?

Рийд се засмя.

— По дяволите, ако помня. Прекалено съм уморен, за да мисля, още повече пък да се ровя назад в спомените.

— Работил си извънредно, нали?

— Има нещо такова — той спря за миг. — Трябваше да наглеждам Алекс и да я пазя да не й се случи нещо.

Забеляза веселите проблясъци в очите на приятеля си.

— Трудна задача.

— Не се шегувам. Едва е останала жива днес следобед.

— Какво? — Джуниър скочи от леглото. — Какво се е случило? Ранена ли е?

Рийд му разказа за злополуката на магистралата.

— По-добре да й се обадя — каза Джуниър неспокойно.

— Недей. Когато си тръгнах, вече спеше. Дали са й успокоително в болницата и вече е подействало.

Усети изпитателния му поглед, но се направи, че не го забелязва. Нямаше намерение да му обяснява защо се е чувствал длъжен да я придружи до мотела. Беше му коствало много да отиде до стаята й и да се откаже от изкушението да лежи до нея през нощта.

— Няколко мексиканци са били свидетели на случката. Казаха, че колата й била избутана в канавката от някакъв пикап с инициали на предприятията „Минтън“ и, че е направено умишлено.

Джуниър гледаше объркано.

— Първото ми предположение беше, че това е работа на пастора.

— Откъде би могъл да вземе камион на компанията?

— Може би някой от неговите съмишленици работи във вашата компания.

— Познавам един човек, който може да провери това, въпреки че се съмнявам да излезе нещо.

Двамата приятели помълчаха известно време. Накрая Рийд каза:

— Разбрах, че си закусвал с Алекс тази сутрин.

— Тя ми се обади и ме помоли да се срещнем.

— Защо?

— Каза, че си й разказал за опита на Селина да абортира.

Рийд извърна глава.

— Да.

— Не искам да те упреквам, приятелю, но…

— Тогава недей — Рийд стана от мястото си.

— Добре. Добре. Просто не разбирам защо е трябвало да й казваш.

Рийд нямаше намерение да говори за предишната вечер.

— Какво друго обсъждахте на закуска?

— Нощта, когато бе убита Селина. Алекс искаше да знае дали съм направил предложение за женитба на майка й.

Той набързо предаде разговора си с Алекс от сутринта.

— Повярва ли ти, когато й каза, че си излязъл и си се напил сам?

— Предполагам — да. Поне така ми се стори. Всички други ми вярват.

Двамата си размениха по един дълъг поглед в продължение на няколко секунди.

— Да, прав си.

Рийд погледна през прозореца.

— Алекс каза, че Стейси се е появила по някое време и не се е държала много приятелски.

Джуниър не можеше да си намери място от неудобство.

— Аз, хм. Аз се виждам със Стейси напоследък.

Рийд се обърна към него изненадан.

— Срещаш се или спиш с нея? Или за теб това с едно и също?

— Виновен съм и по двете обвинения.

Рийд изруга.

— Защо отново разпалваш огъня?

— Така ми е по-удобно.

— Нора Гейл е налице.

— Но не е свободна — най-малкото за никой друг, освен теб.

Рийд сви устни.

— Съжаляваш ли, негоднико?

— Виж, това не вреди на никого. Стейси има нужда от внимание. Тя го иска сама.

— Защото те обича, глупако!

— О-о! — Джуниър махна с ръка, за да отпъди тази мисъл. — Знам едно нещо със сигурност. Тя е страшно сърдита на Алекс. Страхува се, че тя ще ни разори и ще съсипе репутацията на баща й.

— Може да го направи. Алекс е решила да намери виновника и да го прати в затвора.

— Това не те ли безпокои?

— Безпокои ме — отговори Рийд. — Ще загубя много, ако компанията „Минтън“ не получи разрешително за хиподрума. Ти също.

— За какво намекваш? Мислиш, че аз съм избутал Алекс в канавката? Това разпит ли е, шерифе? — попита Джуниър с недружелюбен тон.

— И така?

Красивото лице почервеня от яд.

— Боже мой, да не си луд? — той стана от леглото и погледна Рийд право в очите. — Не бих позволил и косъм да падне от главата й.

— Беше ли в нейната стая тази сутрин?

— Да. И какво от това?

— Защо? — изкрещя Рийд.

— А ти как мислиш? — извика на свой ред Джуниър.

Рийд отметна главата си назад. Направи го по навик, без да го съзнава.

Изминаха няколко секунди преди Джуниър да каже:

— Тя ми отказа.

— Не съм те питал.

— Но искаше да ме попиташ. Алекс и причината, поради която е тук, имат ли нещо общо с отказа ти на предложението на баща ми да се върнеш на работа в компанията? — попита той и се върна до леглото, като седна в единия край и погледна въпросително към него. Не получи никакъв отговор.

— Ще ми го кажеш ли някога, Рийд?

— Не.

— Защо?

— Защото няма смисъл. Когато напуснах компанията, беше за добро. Не искам отново да ставам част от нея.

— От нас, искаш да кажеш.

Рийд вдигна рамене. Джуниър го изгледа замислено.

— Заради Селина ли?

— Селина — прошепна Рийд с тих и тъжен глас. — Селина е мъртва и погребана.

— Наистина ли?

Приятелите се спогледаха искрено и всички преструвки изчезнаха. След миг Рийд отговори:

— Да.

— Не е същото, както преди да умре, нали?

— Не би могло да бъде същото.

— Предполагам, че е така — каза Джуниър мрачно. — Съжалявам за това.

— Аз също.

— Какво ще кажеш за Алекс?

— Тя ли е причината, за да не се върнеш при нас?

— По дяволите, не. Ти знаеш причината, Джуниър — или поне би трябвало да я знаеш. Чувал си ме да говоря за това доста често.

— Онези глупости за независимост ли? Това не може да бъде причина. Ти се разбираш с Енгъс много по-добре от мен.

После си пое дълбоко дъх и каза:

— Прав съм, нали? Ти се отказваш от ръководството на компанията заради мен!

— Грешиш — побърза да възрази Рийд.

— За Бога, не греша — изръмжа Джуниър. — Ти мислиш, че си заплаха за мен — законния наследник. Е, много ти благодаря, но не ми прави повече никакви услуги!

Гневът на Джуниър се изпари така, както се беше появил.

— Защо да се залъгваме? — засмя се подигравателно. След това погледна умоляващо Рийд. — Бих се радвал, ако се върнеш. Имаме нужда от теб, особено след построяването на хиподрума.

— Сега кой говори глупости?

— Знаеш, че съм прав. Татко винаги постига това, което иска. Напоследък бизнесът му не върви много добре. Аз имам чар, но той не е достатъчен, за да управлявам компанията. Ти би се справил по-добре.

— Идвам точно навреме.

— Татко е прекалено умен, за да разбере, че ти би могъл да ни държиш заедно, Рийд. Можеш да бъдеш буфер между нас — той сведе поглед. — По-скоро би се радвал да вижда теб около себе си, отколкото мен.

— Джуниър…

— Не, нека бъдем честни по този въпрос поне веднъж, Рийд. Прекалено стари сме, за да се лъжем един друг. Татко би се заклел в библията, че се гордее със сина си, но аз по-добре знам това. Знам, че ме обича, но аз върша глупост след глупост. Той би искал да бъда като теб.

— Това не е вярно.

— Страхувам се, че е така.

— Ох — каза Рийд и поклати глава. — Енгъс знае, че когато картите са раздадени, ти можеш да ги изиграеш. Имало е времена…

— Какви времена?

— Много пъти — подчерта Рийд, — си правил това, което е трябвало. Понякога си осъзнавал отговорността си едва след като си направил някоя беля, но когато знаеш, че нещо зависи от теб, ти си се справял добре.

Той сложи ръка на рамото на Джуниър.

— Понякога ти трябва някой, който да ти подскаже какво да правиш.

Беше време да привършват разговора. Рийд свали ръката си от рамото му и тръгна към вратата.

— Не продавай тези неща на ученичките, защото ще трябва да те пратя в затвора, ясно ли е? — вече беше отворил вратата, когато Джуниър го спря.

— Бях ужасно ядосан, когато се появи пред ресторанта и ми отне Алекс.

— Знам. Нямах друг избор. Беше по работа.

— Наистина ли? А какво ще кажеш за летището? Там също ли е било по работа? Баща ми е останал с друго впечатление.

Рийд не каза нищо: нито призна, нито отрече.

— Господи! — извика Джуниър и закри лицето си с ръка. — Пак ли същото? Отново ли сме влюбени в една и съща жена?

Рийд излезе и тихо затвори вратата след себе си.